№ 30186
гр. София, 25.07.2024 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 40 СЪСТАВ, в закрито заседание на
двадесет и пети юли през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:СВЕТЛОЗАР Д. ДИМИТРОВ
като разгледа докладваното от СВЕТЛОЗАР Д. ДИМИТРОВ Частно
гражданско дело № 20241110100416 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 248 ГПК.
Образувано е по молба на длъжника чрез процесуалния му представител, с
която моли да бъде допълнено определението от 13.06.2024г., с което се обезсилва
издадената по делото заповед за изпълнение, чрез присъждане на разноски на
основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. в полза на Еднолично адвокатско дружество „Д. и
партньори“ в размер на 480лв. с ДДС. Посочва се, че длъжникът е представляван в
производството и с депозираното възражение по чл. 414 ГПК е направено искане за
присъждане на адв. възнаграждение.
Насрещната страна е подала отговор, в който излага съображения, че следва да
се присъди възнаграждение от 50лв.
Съдът, като съобрази доводите на страните и материалите по делото,
намира следното:
На 12.01.2024г. в полза на заявителя е издадена заповед за изпълнение по чл.
410 ГПК срещу Е. К. за парични вземания. В законоустановения срок длъжникът чрез
упълномощения му представител е подал възражение по чл. 414 ГПК, като с него е
поискал и присъждане на разноски по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. в полза на адв.
дружество от 480лв. с ДДС. С разпореждане от 25.04.2024г. съдът е указал на
заявителя да предяви иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, като същият не го е сторил и с
определение от 13.06.2024г. е обезсилил заповедта за изпълнение. Препис от
определението е връчен на длъжника на 18.06.2024г., като 25.06.2024г. чрез ЕПЕП е
подадена молбата за допълване на определението.
При горните обстоятелства, съдът намира молбата за допустима.
По същество на молбата:
Настоящият съдебен състав намира, че длъжникът в производството има право
на разноски, тъй като обезсилването на заповедта за изпълнение поради непредявяване
на иск по чл. 422, ал. 1 ГПК представлява по същността си прекратяване на
производството. Ето защо, приложение следва да намери разпоредбата на чл. 78, ал. 4
ГПК. Тъй като същият е представляван от адвокат, има право на разноски за
адвокатско възнаграждение, като при осъществено безплатна защита по чл. 38 ЗАдв.,
какъвто е настоящият случай, възнаграждението се присъжда в полза на адвоката.
Съдът намира, че при определяне размера на дължимото възнаграждение
1
Наредба № 1/2004г. вече не е приложима и заложените в нея размери нямат
задължителен характер. С Решение от 25.01.2024г. по дело № C-438/2022г. на Съда на
ЕС е прието, че член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС
трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя
минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден
задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член
101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална
правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за
адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв
договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. Член 101, параграф 1
ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че
национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият
клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния,
определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия
адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за
възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение
на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба. При наличието на
такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди,
че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към
разглежданото поведение установената в член 101, параграф 1 ДФЕС забрана на
ограничаващите конкуренцията споразумения и практики. Член 101, параграф 2 ДФЕС
във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че
наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на
която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава
забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да
приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази
наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.
Цитираното решение на СЕС има задължителен характер за националните
съдилища. В случая съдът намира, че приетата от съсловна организация наредба, която
определя минимални адвокатски възнаграждения, ограничава конкуренцията и
нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, в който смисъл е и Решение от
23.11.2017г. по съединени дела C‑427/16 и C‑428/16 Съдът на ЕС. Поради това, съдът е
длъжен да откаже нейното приложение. Тоест, същата няма задължителен и
обвързващ характер за съда. В Решение от 28.07.2016г. по дело C-57/2015 Съдът на ЕС
дава принципни тълкувания и разяснения относно приложението на института на
съдебните разноски в светлината на правото на ЕС. В пар. 21 е припомнено, че член
14 от Директива 2004/48 прогласява принципа, че направените от спечелилата делото
страна разумни и пропорционални съдебни разноски по принцип се поемат от
загубилата делото страна, освен ако това е недопустимо поради съображения за
справедливост. В пар. 23 и 24 изрично е посочено, че от съображение 17 от Директива
2004/48 се установява, че предвидените в нея мерки, процедури и средства за защита
следва да се определят във всеки случай по такъв начин, че да отчитат надлежно
специфичните особености на случая, при все това член 14 от Директива 2004/48 налага
на държавите членки да гарантират възстановяването единствено на „разумни“
съдебни разноски. Правната уредба следва да цели да гарантира разумния характер на
подлежащите на възстановяване разноски, като се вземат предвид фактори като
предмета на спора, неговата цена или труда, които следва да понесе загубилата делото
страна, трябва да бъдат "пропорционални". Въпросът дали тези разноски са
пропорционални обаче не би могъл да се преценява отделно от разноските, които
спечелилата делото страна действително е понесла. Съответстваща на правото на ЕС е
уредба, която допуска съдът да може във всеки случай, в който прилагането на общия
2
режим в областта на съдебните разноски би довело до резултат, който се счита за
несправедлив, да се отклони по изключение от този режим.”
Съдът намира, че в настоящия случай следва да се съобрази с горецитираната
практика на СЕС, като на процесуалния представител на длъжника се присъдят
разумни, пропорционални и справедливи разноски за адв. възнаграждение с оглед
извършеното действие по подаване на възражение по чл. 414 ГПК, което не изисква
навеждане на възражения за недължимост на вземанията и такива не са изложени. С
оглед на това, следва да се присъди възнаграждение от 50лв. без ДДС или 60лв. с ДДС,
предвид наличните доказателства за регистрация по ДДС. Следва да се посочи, че
според най-актуалната практика на ВКС по приложението на Решение от 25.01.2024г.
по дело № C-438/2022г. на Съда на ЕС (Определение № 343/15.02.2024г. по т. д. №
1990/2023г. и Определение № 50015/16.02.2024г. по т. д. № 1908/2022г. на ТО на ВКС)
се присъждат адвокатски възнаграждения от по 100-150лв. в исково производство при
обжалваем интерес от 9000лв., а в случая е налице заповедно производство, което не е
преминало в исково и от страна на длъжника единствено е депозирано бланково
възражение. Ето защо, възнаграждение от 480лв. противоречи на изискването за
разумни, пропорционални и справедливи разноски. Отделен въпрос е, че съществува
практика на ВКС - Определение № 45/23.01.2019 г. по ч.т.д. № 3074/2018 г. на ВКС, I
Т.О., Определение № 140/19.03.2020 г. по ч.т.д. №236/2020 г. на ВКС, II Т.О. и др.,
според която разноски в полза на длъжника за възражение по чл. 414 ГПК въобще не
се дължат.
С оглед изложеното, определението от 13.06.2024г. следва да бъде допълнено,
като заявителят бъде осъден да заплати на адв. дружество сумата от 60лв. с ДДС.
Воден от горното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ДОПЪЛВА на основание чл. 248 ГПК Определение № 24516 от 13.06.2024г.,
постановено по настоящото дело, като ОСЪЖДА „фирма“ АД, ЕИК: ***, със
седалище и адрес на управление: гр. /населено място/, да заплати на основание чл.
38, ал. 2 ЗАдв. на Еднолично адвокатско дружество „Д. и партньори“ с БУЛСТАТ: ***
сумата от 60,00 /шестдесет/ лв. с ДДС – възнаграждение за депозиране на възражение
по чл. 414 ГПК.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО подлежи на обжалване с частна жалба пред Софийски
градски съд в едноседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
3