Решение по дело №11822/2019 на Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

 

№ ………………../……...11.2020 г., гр.София

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГК, ІІ-Г въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и трети октомври през две хиляди и двадесета година, в състав:   

                                                   

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СОНЯ НАЙДЕНОВА

        ЧЛЕНОВЕ : ЙОАНА ГЕНЖОВА

  мл.с. КРИСТИНА ГЮРОВА

    

при участието на секретаря Алина Тодорова, като  разгледа докладваното от съдия Генжова в.гр.дело №11822 по описа  за 2019  година,  и за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение №55197/01.03.2019г., постановено по гр.д. №15875/2017г. по описа на СРС, 43 състав, е признато за установено по искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.266, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД, предявени от „М.” АД срещу „К.И.” ЕООД, че „К.И.” ЕООД дължи на „М.” АД сумата от 251,80 лева, представляваща главница за предоставени туристически услуги в обект „Парк хотел С.З.”, за които е издадена фактура №**********/31.08.2013г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението – 19.09.2016г., както и за сумата от 73,65 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 14.10.2013г. до 29.08.2016г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д. №52829/2016г. по описа на СРС, 43 състав, като е отхвърлен предявения иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.86, ал.1 от ЗЗД за сумата от 0,80 лева и за периода от 01.09.2013г. до 13.10.2013г. С решението е осъдено „К.И.” ЕООД да заплати на „М.” АД на основание чл.78, ал.1 от ГПК сумата от 374,08 лева, представляваща разноски в исковото производство, както и сумата от 324,20 лева, представляваща разноски в заповедното производство. Осъдено е „М.” АД да заплати на „К.И.” ЕООД на основание чл.78, ал.3 от ГПК сумата от 0,69 лева, представляваща разноски в исковото производство.

Постъпила е въззивна жалба от ответника в производството „К.И.” ЕООД, чрез пълномощника адв. О.М., срещу първоинстанционното решение в частта, с която предявените искове са уважени. Излагат се оплаквания, че същото е неправилно, тъй като е постановено при неизяснена от съда фактическа обстановка и неправилно прилагане на материалния закон, както и при допуснати нарушения на процесуалните норми. Въззивникът излага съображения, че процесната фактура и предоставянето на посочените в нея услуги са оспорени от ответното дружество. Поддържа, че описаната във фактурата услуга е предоставена на физическо лице, което няма отношения с ответното дружество. Излага доводи, че при издаване на процесната фактура не са спазени изискванията на Закона за счетоводството и Закона за ДДС. Счита за неприложима в случая цитираната от първоинстанционния съд практика на ВКС, тъй като процесната фактура не е двустранно подписана. С оглед изложеното моли първоинстанционното решение да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което предявените искове да бъдат отхвърлени като неоснователни.

В срока по чл.263, ал.1 от ЗЗД е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от насрещната страна „М.” АД, с който жалбата се оспорва изцяло, като се излагат съображения, че първоинстанционното решение е правилно и законосъобразно и е направено искане същото да бъде потвърдено.

Софийски градски съд, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Жалбата е подадена в срок, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Постановеното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на основание  чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Във връзка доводите в жалбата за неправилност на решението, следва да се добави и следното:

За основателността на иска за заплащане на възнаграждение по договор за изработка ищецът като изпълнител, който претендира заплащане на възнаграждение, следва да докаже следните предпоставки: че е налице между страните валиден договор за изработка, изпълнение на задължението на ищеца да извърши възложената му работа, както и, че същата е приета от ответника. В тежест на ответника е, ако се докажат посочените предпоставки, да докаже, че е заплатил уговореното възнаграждение в уговорените от страните срокове. 

Въззивният съд приема, че от събраните по делото доказателства се установява, че между страните е възникнало облигационно правоотношение по чл. 258 и сл. от ЗЗД за предоставяне на описаните в процесната фактура туристически услуги срещу заплащане на съответното възнаграждение. Ответникът оспорва извършването на описаните във фактурата услуги, както и поддържа, че същите са предоставени на лице, което не е служител на ответното дружество и няма правоотношения с него. Въззивният съд намира, че в случая е приложима разпоредбата на чл.301 от ТЗ, която съдържа оборима презумпция, че търговецът потвърждава действията, извършени от негово име без представителна власт, ако не се противопостави веднага след узнаването. В случая от кредитираното заключение на съдебно-счетоводната експертиза се установява, че процесната фактура е осчетоводена от ответника по сметка 401-1 (доставчици), както и, че същата е била включена в справката – декларация на ответното дружество по ЗДДС и за нея е ползван данъчен кредит. В този смисъл съдът приема, че моментът, в който ответникът е узнал за предоставената услуга, е осчетоводяването на процесната фактура и включването й в справката-декларация за съответния месец. Няма данни след този момент търговецът да се е противопоставил веднага по смисъла на разпоредбата на чл. 301 от ТЗ. Тежестта за оборване на тази законна презумпция е на ответника, което в настоящото производството не е сторено. Предвид изложеното съдът приема, че ответникът е приел извършената работа и дължи заплащане на уговореното възнаграждение. В тази връзка неоснователно е възражението на въззивника, че фактурата не е подписана от представител на дружеството, доколкото е установено по делото, че фактурата е осчетоводена от ответника и именно това е релевантният момент на узнаването по смисъла на чл.301 от ТЗ.

Поради изложеното и предвид съвпадане на изводите на двете съдебни инстанции обжалваното първоинстанционно решение следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК.

По разноските:

При този изход на спора разноски се дължат на въззиваемата страна, но предвид липсата на доказателства за направени от същата разноски в производството пред въззивната инстанция, такива не следва да бъдат присъждани.

По изложените мотиви, Софийски градски съд, ГО, ІІ-г въззивен състав

 

 

Р Е Ш И :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение №55197/01.03.2019г., постановено по гр.д. №15875/2017г. по описа на СРС, 43 състав, в обжалваната част.

Решението не подлежи на касационно обжалване.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ :                       

 

 

ЧЛЕНОВЕ : 1.                         

 

 

 2.