Р Е Ш Е Н И Е
№ V-137 15.07.2020 г. Град Бургас
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Бургаският
окръжен съд, гражданско отделение, пети въззивен
състав
На двадесет и девети юни, през две
хиляди и двадесета
година
В публичното заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ВЯРА
КАМБУРОВА
ЧЛЕНОВЕ:
1.ГАЛЯ БЕЛЕВА
2. мл.с.ВАНЯ ВАНЕВА
Секретар: Таня Михова
Прокурор: -
като
разгледа докладваното от съдия Белева
въззивно гражданско дело № 661 по описа за 2020 година,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и
следващите от ГПК.
С решение №3596 от 16.12.2019г. по гр.д.№5843/19г. на
РС- Бургас, Главна Дирекция „Национална полиция“ на Министерство на вътрешните
работи – с адрес: град София, бул.”Александър Малинов“ №1, е осъдена да заплати
на К.А.В., ЕГН ********** сумата от 1446,05 лв., представляваща допълнително
възнаграждение за положен извънреден труд- общо 207,49 часа, за периода от
22.07.2016г. до 22.07.2019г., получени в резултат на преизчисление с коефициент
1.143 на реално положения от ищеца нощен труд в дневен, както и сумата от
189,62 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 30.10.2016г. до 22.07.2019г.,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от 22.07.2019г. до
изплащането на задължението, както и разноски по делото в размер на 350 лв.
ГД „НП“ на МВР е осъдена да заплати в полза на бюджета
на съдебната власт, по сметка на БРС сумата от 107,84 лв.- държавна такса и 230
лв.- разноски за експертиза.
Решението е връчено на страните както следва: на ищеца-
на 19.12.2019г. чрез адв.Димова, а на ГД „НП“ на МВР- на 2.01.2020г.
Против решението е постъпила въззивна жалба
вх.№59162/27.12.2019г. по описа на РС-Бургас, подадена от Главна Дирекция
„Национална полиция“ на Министерство на вътрешните работи, представлявана от
юрисконсулт Р. С нея решението е обжалвано изцяло. Изложени са оплаквания, че
същото е неправилно и незаконосъобразно, поради което се иска да бъде отменено,
а вместо него да се постанови друго, с което исковете бъдат отхвърлени.
Неправилно районният съд приел, че след като в
отменената Наредба №8121з-407/11.08.2014г. е била предвидена норма за
преобразуване на часовете положен нощен труд в дневен с коефициент 0,143, то
при следващите наредби, уреждащи материята, в които липсва такава норма, е
налице празнота. Процесният случай не касаел непълен нормативен акт, поради
което липсвала необходимост от преодоляване на празнота в правната уредба на
основание чл.46, ал.2 ЗНА чрез приложение по аналогия на нормите на КТ. За
служителите в МВР действала наредба №8121з-776/29.07.16г., издадена на
основание чл.187, ал.9 във връзка с чл.187а, ал.4 и чл.188, ал.1 от ЗМВР.
Неправилно съдът възприемал като обща уредбата в КТ, респективно в НСОРЗ. Член
9 от последната бил неприложим за държавните служители, чийто правоотношения се
уреждали от ЗМВР, защото не били налице две от предпоставките за това-
продължителността на нощното работно време да е по-малка от това на дневното и
трудовото възнаграждение да е заработено по трудови норми. Предвид спецификата
на функционалните задължения на държавните служители по чл.142, ал.1, т.1 ЗМВР,
свързани с противодействие на престъпността, опазване на обществения ред и
защитата на националната сигурност, в случая общият закон бил ЗДСл, а
специалния- ЗМВР, които регламентирали една и съща материя. Наредбата за
заплатите на служителите в държавната администрация не предвиждала механизъм за
превръщане на часовете нощен труд в дневен. Разпоредбата на чл.187, ал.9 от ЗМВР допускала полагане на нощен труд до 8 часа за разлика от чл.140, ал.1 КТ,
където нощният труд бил ограничен до 7 часа. Прилагайки механизма по чл.9, ал.1
от НСОРЗ се получавал коефициент единица /1:1/, следователно нямало законово
основание за прилагане на различен коефициент. Необосновано районният съд
приел, че неприлагането субсидиарно на правилата на КТ поставяло служителите на
МВР в по-неблагоприятно положение от другите държавни служители и лицата,
работещи по трудово правоотношение. В чл.178, ал.1 ЗМВР законодателят предвидил
изчерпателно заплащане на допълнителни възнаграждения само за държавните
служители, а наредба №8121з-776/29.07.2016г. определяла реда за отчитане на
работното време, което означавало, че специалната уредба дерогира общата, както
и че липсвала празнота. Изтъква се, че според чл.46, ал.1 ЗНА разпоредбите на
нормативните актове се прилагат според точния им смисъл, а ако са неясни, се
тълкуват в смисъла, който най-много отговарял на други разпоредби, на целта на
тълкувания акт и на основните начала на правото на РБ. Нормите на действаща
наредба, които регламентирали отработеното време между 22.00ч. и 6.00ч. били
ясни по смисъл, отразявали точно волята на законодателя и нямало необходимост
от тълкуването им.
На следващо място са изложени оплаквания, че съдът не е
обсъдил задълбочено изложените от въззивника аргументи в отговора на исковата
молба и писмената защита, а правните му изводи не били мотивирани съобразно
основни принципи на прилагането по аналогия и тълкуване на нормативните актове.
Сочи се, че исковете за извънреден труд и обезщетение за забавено плащане са
неоснователни, поради което се иска отмяната на решението и отхвърлянето им.
Претендира се юрисконсултско възнаграждение.
Не са ангажирани доказателства.
В законоустановения срок не е подаден отговор на
въззивната жалба, макар въззиваемият да е уведомен за тази възможност чрез
пълномощника си.
С молба, депозирана преди откритото съдебно заседание,
въззиваемият, чрез пълномощника си адв.Димова оспорва жалбата като
неоснователна. Счита, че решението на районния съд е правилно и
законосъобразно, поради което моли да бъде потвърдено. Представени са писмени бележки,
в които подробно са развити съображенията на въззиваемата страна, припокриващи
се с тези, изложени в исковата молба. Претендират се разноски. Приложен е
договор за правна защита и съдействие.
Въззивната страна също е депозирала писмена защита, в която
са развити подробни съображения в подкрепа на становището, изложено в жалбата,
подкрепени с цитати от съдебна практика. Направено е възражение за прекомерност
на адвокатското възнаграждение на въззиваемия. Приложен е списък на разноските,
претендирани от въззивника.
По допустимостта на производството:
Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок, от
надлежно упълномощен представител на страна, която има правен интерес от
обжалване на решението. Жалбата отговаря на изискванията на чл.260 и 261 ГПК и
е допустима.
Бургаският окръжен съд, като взе предвид становищата на страните, прецени събраните по делото доказателства и
съобрази разпоредбите на закона, приема за установено следното:
Предявеният главен
иск е с правно основание чл.178, ал.1, т.3, вр. чл.187,
ал.5, т.2 ЗМВР, а иска за обезщетение за забавено
плащане- с правно основание чл.86 ЗЗД.
Ищецът твърди, че в процесния период е полагал труд
като държавен служител на длъжността „***“ в група 1 „***“ към
Сектор „***“ в Зонално жандармерийско управление гр.Бургас- звено към Дирекция
„Жандармерия“, която е на структурно подчинение към Главна дирекция „Национална
полиция” при МВР. Работил на 12- часови смени по определен график /4 - 5 пъти месечно
през лятото и 2-3 пъти месечно през зимния период/, като полагал труд и през
нощта. Претендира /след изменение по чл.214 ГПК на първоначалната си претенция/
за осъждане на ответника да му заплати сумата
от 1446,05 лв., представляваща
дължимо допълнително възнаграждение за 123
часа извънреден труд за периода от 22.07.2016 г. до 22.07.2019 г., получени при
преизчисляване на положения от него нощен труд в дневен с коефициент 1,143 съобразно чл.9, ал.2 от НСОРЗ,
ведно със
законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното плащане,
както и сумата от 189,62 лв.- лихва за забава върху главницата за периода до подаването
на исковата молба.
В отговора на исковата молба ответникът
- Главна дирекция „Национална полиция“- МВР, чрез процесуалния си представител е
оспорил предявените искове като неоснователни и недоказани по размер.
Посочил е, че през процесния период
отношенията между страните се уреждат съгласно Наредба
№ 8121з-407/11.08.2014 г., Наредба
№ 8121з-592/25.05.2015
г.,
Наредба № 8121з-776/ 29.07.2016г.
и Наредба
№8121з-908/02.08.2018г. на министъра на МВР. Съгласно чл.31,
ал.2 от първата наредба, при сумирано отчитане на отработеното време общият брой
часове положен труд между 22.00 и 06.00 часа за отчетния период се умножава по
0,143, като полученото число се сумира с общия брой отработени часове за
отчетния период. В следващите наредби липсвала подобна
разпоредба. Нормативната база изчерпателно уреждала основанията и
редът за изплащане на възнагражденията за нощен труд на държавните служители в
МВР. Не намирала приложение Наредбата за структурата и организацията на
работната заплата, издадена на основание КТ, понеже съгласно §1, т.2 от ЗР на
кодекса същата се прилагала само за работници и служители по трудово
правоотношение /чл.2, ал.2/, какъвто не е бил ищецът през процесния период.
Развити са подробни съображения. Моли исковете да бъдат отхвърлени.
Районният съд е приел, че в действалите в част от процесния период наредби
на министъра на МВР
не е предвидено преобразуване на часовете положен нощен труд към дневен с коефициент 0,143, каквото е съществувало
по Наредба №8121з-407/ 11.08.2014г. /действала само в периода от 29.07.2016г. до
2.08.2016г. поради отмяната на наредбата от 2015г. с решение на ВАС/. Счел е,
че е налице колизия между нормите на чл.179, ал.2 и чл.188, ал.2 ЗМВР,
последната от които не е била приложена към процесното правоотношение от
работодателя. Намерил е, че специалната
защита по нормата на чл.188, ал.2 от ЗМВР се изразява в правото на държавните
служители от системата на МВР да получават за нощния труд възнаграждение при
условията на КТ. Затова е счел, че в правоотношението между страните е приложим
процесния коефициент 1,143. Съобразно приетото експертно заключение съдът е счел
исковете за основателни и доказани в установения от вещото лице размер, поради
което исковата претенция е уважена в претендирания размер /съобразно приетото
изменение/, ведно с акцесорните претенции за мораторна и законна лихва,
съответно начислени върху главницата за периодите до и след предявяването на
иска.
Съгласно разпоредбата
на чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, по допустимостта му – в обжалваната част, а
по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Ето защо правилността на първоинстанционното решение
се проверява само в рамките на оплакванията на въззивника.
Бургаският
окръжен съд намира обжалваното решение за валидно и допустимо, а по същество-
правилно, макар и по различни съображения.
Както пред първата, така и пред въззивната инстанция
страните не спорят по фактите, изложени в исковата молба, относно
съществуващото между тях служебно правоотношение, заеманата от ищеца длъжност,
организацията и продължителността на работното време на ищеца за процесния
период, както и за това, че на същия е начислявано и заплатено допълнително
възнаграждение за нощен труд- 0,25 лв. на час.
Районният съд е обсъдил всички относими и
допустими доказателства- писмени и съдебно-икономическа експертиза, въз основа
на които е достигнал до правилни изводи относно релевантните за спора факти.
Във въззивното производство не са ангажирани доказателства, които да променят
приетата и изяснена от първата инстанция фактическа обстановка, поради което
настоящият съдебен състав я възприема изцяло и препраща към нея на основание
чл.272 ГПК, поради което не е необходимо същата да се преповтаря в настоящото
решение. Въззивната инстанция споделя и крайните
правни изводи на първоинстанционния съдебен състав.
Бургаският
окръжен съд намира за неоснователни изложените във въззивната жалба оплаквания.
Съгласно разпоредбата
на чл.178, ал.1, т.3 ЗМВР,
към основното месечно
възнаграждение на държавните служители се изплащат
допълнителни възнаграждения за за извънреден труд.
Дефиниция за понятието „извънреден
труд” се съдържа в нормата на чл.143, ал.1 КТ. Това е трудът,
който се полага по разпореждане или със знанието и без противопоставянето на
работодателя или на съответния ръководител от работника или служителя извън
установеното за него работно време. Идентична е разпоредбата на чл. 50а, ал.1 от ЗДСл (приета в процесния период - ДВ, бр. 57 от 2016 г.) - извънреден
е трудът, който се полага от държавния служител извън установеното за него
работно време, освен в случаите по чл. 50, въз основа на мотивирана писмена
заповед на органа по назначаването. От съществено значение за настоящия казус е ал.2 на чл.50а
от ЗДСл, тъй като ищецът има качеството на държавен служител в системата на
МВР. Според тази норма относно
допустимостта, продължителността, отчитането и заплащането на извънредния труд
се прилагат съответните разпоредби на Кодекса на труда.
Според чл.187, ал.5, т.2 и ал.6 от ЗМВР, който е приложимият закон спрямо държавните служители по чл.142, ал.1,
т.1 от ЗМВР, какъвто несъмнено е ищецът /виж чл.142, ал.1, т.2 ЗМВР/, работата извън
редовното работно време от 280 часа годишно се компенсира с възнаграждение за
извънреден труд за отработени до 70 часа на тримесечие – за служителите,
работещи на смени, чрез заплащане с 50% увеличение върху основното месечно
възнаграждение. Т.е., макар в ЗМВР да липсва дефиниция
за понятието извънреден труд, въз основа на цитираната норма може да се направи
извод, че за държавните служители в МВР, работещи на смени, това е времето до
70 часа на тримесечие, което надвишава редовното им работно време.
В случая, съгласно чл.187, ал.1 ЗМВР нормалната продължителност на работното време на държавните служители в МВР е
8 часа дневно и
40 часа седмично при 5-дневна работна седмица, като работното време на държавните служители се изчислява в
работни дни – подневно,
а за работещите на 8-, 12- или 24-часови смени – сумарно на тримесечие.
При работа на смени е
възможно полагането на труд и през нощта между 22.00 и 6.00 ч., като работните
часове не следва да надвишават средно 8 часа
за всеки 24-часов период- така чл.187,
ал.3 ЗМВР. Използваният от законодателя термин „е
възможно” сочи, че осемте часа нощен труд са максимално допустимите с оглед
продължителността на двадесет и четиричасовото дежурство, но не означава, че
това е нормативно установения размер на нормалната продължителността на нощния
труд на държавните служители от системата на МВР, работещи на смени /още повече
на 8 и 12-часови такива/, тъй като всъщност няма фиксирана нормална
продължителност на нощния труд.
Съгласно чл.187, ал.9 от ЗМВР редът за организацията и разпределянето на работното време, за неговото отчитане, за компенсирането на работата на държавните служители извън редовното работно време, режимът на дежурство, времето за отдих и почивките за държавните служители се определят с наредба на министъра на вътрешните работи.
За процесния период са действали правилата на Наредба № 8121з-407/11.08.2014 г., Наредба № 8121з-592/25.05.2015 г., Наредба № 8121з-776/ 29.07.2016г. и Наредба №8121з-908/02.08.2018г. на министъра на МВР. Цитираните наредби съдържат аналогични текстове относно възможността на държавните служители в МВР да полагат труд и през нощта между 22.00 и 06.00 часа, като работните часове не следва да надвишават средно 8 часа за всеки 24-часов период. В чл.31, ал.3 от последните три наредби е предвидено, че отработеното време между 22.00 и 06.00 часа се отчита с протокол, който се изготвя до десето число на месеца, следващ месеца на полагане на труда, като при отчитане на броя часове време на труд между 22.00 и 06.00 часа, в протоколите за отчитането им броят часове се посочва само в цяло число.
В тези три наредби обаче липсва изрично регламентирано правило за начина и методологията, по която следва да се отчитат отработените часове за положения труд през нощта, каквато е била уредбата в Наредба № 8121з-407/11.08.2014 г. (отм.) – чл.31, ал.2 от същата, който гласи, че при сумирано отчитане на отработеното време общият брой часове положен труд между 22.00 и 06.00 часа за отчетния период се умножава по 0,143, като полученото число се сумира с общия брой отработени часове за отчетния период.
При съпоставката на нормите, регламентиращи извънредния труд /цитирани по-горе в изложението/, се налага извод, че законодателят се е стремил към идентичност по отношение на основните характеристики на извънредния труд спрямо всички категории работници / служители, както по КТ и по ЗДСл, така и спрямо тези по чл.142, ал.1, т.1 ЗМВР- касае се за труд над установената за работника/ служителя продължителност на работното време (терминология според КТ и ЗДСл), или над редовното работно време до 70 часа на тримесечие (терминология според ЗМВР). От съществено значение е идентичността в заплащането на извънредния труд /когато по ЗМВР той се компенсира в пари/ - така чл.187, т.6 от ЗМВР, чл.150 КТ вр. чл.262, ал.1, т.4 от КТ и чл.50а, ал.2 от ЗДСл.
Дали е превишена установената за съответния служител продължителност на работното време следва да се преценява с оглед установената в съответните закони /подзаконови нормативни актове/ отчетност на работното време за съответната категория лица, изхождайки от нормалната му продължителност, която гарантира както ефективното изпълнение на служебните задължения, така и запазване здравето на работника/ служителя.
Принципът на отчитане на работното време
е обективиран в чл.142, ал.1 и 2 от КТ-
в работни дни - подневно. Според ал.2 от същата норма работодателят може да
установи сумирано изчисляване на работното време - седмично, месечно или за
друг календарен период, който не може да бъде повече от 6 месеца. В ЗМВР- чл.187,
ал.3, регламентацията е сходна- работното
време на държавните служители се изчислява в работни дни - подневно, а за
работещите на 8-, 12- или 24-часови смени - сумирано за тримесечен период
/преди изменението от 2016г. периодът е едномесечен/.
Редът и
начинът на отчитане на работното време при сумирано работно време не е
установена в закона /КТ, ЗДСл и ЗМВР/, а се съдържа в съответните подзаконови
нормативни актове- НРВПО /наредбата за работното време, почивките и отпуските/
и НСОРЗ /наредбата за структурата и организацията на работната заплата/ за
работещите по трудово правоотношение и в наредбите на министъра на МВР,
издадени въз основа на законовата делегация по чл.187, ал.9 ЗМВР за държавните
служители в МВР.
Съгласно чл.9а, ал.4 от НРВПО /в сила от 1.01.2018г./, когато се полага нощен труд, сборът от работните часове по графика на работника или служителя по ал.3 се изчислява след превръщане на нощните часове в дневни за смените с 4 и повече от 4 часа нощен труд с коефициента по чл.9, ал.2 от НСОРЗ. Съответно чл.9г от НРВПО /в сила от 1.01.2018г./ предвижда отработените часове от работника/ служителя, които в края на периода, за който е установено сумирано изчисляване на работното време, са повече от часовете, определени съгласно чл.9б, да се отчитат за извънреден труд по реда на чл.149 от КТ пред инспекцията по труда.
Макар такава препращаща към чл.9, ал.2 от НСОРЗ норма да липсва преди приемането й през 2017г. /т.е. за част от процесния период, преди м.януари 2018г./, доколкото разпоредбата на чл.9, ал.2 от НСОРЗ е съществувала още от приемането на наредбата през 2007г., няма основание да се изключи нейното приложение при изчисляване на работното време на работниците/ служителите, работещи по трудово правоотношение и преди 2017г., когато същите работят на сумирано работно време, предвид нормата на чл.18, ал.3 от НСОРЗ, която също изисква превръщането на нощните часове в дневни. Съгласно чл.9, ал.2 от НСОРЗ, при сумирано изчисляване на работното време нощните часове се превръщат в дневни с коефициент, равен на отношението между нормалната продължителност на дневното и нощното работно време, установени за подневно отчитане на работното време за съответното работно място. Тъй като според КТ нормалната продължителност на дневното работно време е 8 часа, а на нощното- 7 часа, то отношението между двете величини формира процесния коефициент 1,143.
Съгласно чл.21, ал.2 от Наредбите на министъра на вътрешните работи, действали през процесния период- Наредба № 8121з-776/29.07.2016г. и Наредба №8121з-908/02.08.2018г., работното време на държавните служители, работещи на смени, се изчислява в часове, сумирано за едномесечен / респективно тримесечен/ период. Идентична е разпоредбата и на Наредбата от 2015г., както и чл.18, ал.2 от Наредбата, издадена през 2014г. Чл.31 от наредбите предвижда, че отработеното време между 22.00 и 06.00 часа се отчита с протокол, който се изготвя до десето число на месеца, следващ месеца на полагане на труда, като при отчитане на броя часове време на труд между 22.00 и 06.00 часа, в протоколите за отчитането им броят часове се посочва само в цяло число.
Видно е, че в приложимите към казуса Наредби от 2016 и 18г., издадени на основание чл.187, ал.9 от ЗМВР, липсва норма, аналогична на чл.9а, ал.4 от НРВПО и чл.9, ал.2 от НСОРЗ. Затова и правния спор по делото се свежда до това дали уредбата по тези наредби на министъра на вътрешните работи изключва приложението на чл.9а, ал.4 от НРВПО и чл.9, ал.2 от НСОРЗ.
Настоящият съдебен състав намира, че отговорът на този въпрос е отрицателен.
Както и по-горе се посочи, в ЗМВР, както и издадените въз основа на него наредби, не е определена нормалната продължителност на нощното работно време на държавните служители в МВР. Това, че според изготвените заповеди и графици на дежурства, държавните служители при МВР, които работят на 12 или 24- часови смени, е следвало да полагат и реално са полагали 8 часа нощен труд не означава, че това е нормалната продължителност на нощния труд. След като в специалния закон за МВР липсва ясна и категорична норма, която да фиксира нормалната продължителност на нощния труд на служителите в МВР, то съгласно чл.46, ал.2 ЗНА за неуредените от него случаи следва да се приложат разпоредбите, които се отнасят до подобни случаи, ако това отговаря на целта на акта. Именно такъв е и настоящият случай. С оглед безспорния факт, че служителите в МВР са държавни служители, то за неуредените в специалния закон отношения следва да се приложи общия закон, а именно Закона за държавния служител (ЗДСл). В този смисъл са и задължителните указания на ВКС, дадени в ТР № 6/06.11.2013 г. по тълк.дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които ЗДСл се прилага субсидиарно за правоотношенията на служителите на МВР и при липса на изрична разпоредба в ЗМВР, следва да се прилага разпореденото в него, тъй като обратното разбиране би поставило в неравностойно положение държавните служители в МВР спрямо другите държавни служители, както и спрямо работниците и служителите, работещи по трудови правоотношения. Следователно, разпоредбите на чл.67, ал.3 ЗДСл и чл.50а, ал.2 от ЗДСл, които препращат към уредбата по КТ, респективно- към тази по чл.9, ал.2 от НСОРЗ, за процесния период намират субсидиарно приложение при изчисляване отработеното работно време от държавните служители по чл.142, ал.1, т.1 от ЗМВР, работещи при сумирано работно време, съответно- и при определяне дали същите са положили извънреден труд за съответния едно /три/- месечен период на отчитане.
Въззивната инстанция намира още, че прилагането на коефициент 1,143 не се отнася само до случаите, когато през нощта работникът работи по-малко часове от нормалната продължителност на дневното работно време, а намира приложение и когато продължителността на положения нощен труд надхвърля нормалната продължителност на нощното работно време /7 часа/, тъй като нормата на чл.9а, ал.4 от НРВПО, в последното си изречение, изрично предвижда кои са изключенията от това правило, като понастоящем приложението на чл.9, ал.2 НСОРЗ е изрично уредено в чл.9г от НРВПО. Отново следва да се подчертае, че отчетността на работното време е свързана с нормалната му продължителност, която следва да е установена със закон, тъй като законодателната уредба, в съответствие с международните ангажименти на страната, следва да осигурява както ефективното изпълнение на служебните задължения, така и опазването здравето на работника / служителя. Няма спор, че продължителното полагане на нощен труд оказва неблагоприятно влияние върху здравето на работника/ служителя, поради което и в КТ е законоустановена нормална продължителност на нощния труд от 7 часа. Възприетият в чл.9, ал.2 от НСОРЗ принцип на отчетност на нощния труд чрез приравняването му към дневен с коефициент 1,143 не просто запазва размера на трудовото възнаграждение на работника служителя, полагащ нощен труд, а по мнение на настоящият съдебен състав е израз на разбирането, че 7 часа нощен труд, положен в часовете от 22.00 до 6.00 се равняват като въздействие върху човешкия организъм на 8 часа дневен труд /което рефлектира върху способностите на работника/ служителя да изпълнява с необходимата бързина и качество служебните си задължения/, а това налага и преобразуването на положените часове нощен труд в дневен при смесените смени /при които се полага както дневен, така и нощен труд/, когато работното време се изчислява сумирано. В подкрепа на това е и разпоредбата на чл.9, ал.5 от Наредбата за трудовата книжка и трудовия стаж, съгласно която нощните часове следва да се превръщат в дневни.
По повод оплакването за несъобразяване на писмото от 2011г. на МТСП следва да се посочи, че същото няма задължителен характер. В случая, за част от процесния период е налице и законодателно изменение- чл.9а, ал.4 и чл.9г от НРВПО, което изключва изложената в писмото теза.
Представената от въззивника правна консултация от проф.М също няма задължителен характер за съда, още повече, че от нея не става ясно кои съдебни актове са коментирани в нея, както и дали изложените в тях аргументи са идентични с тези, на които се основават обжалваният и настоящият съдебни актове.
С оглед изложените съображения и предвид събраните по делото доказателства, въззивният съд намира, че исковата претенция за заплащане на допълнително възнаграждение за извънреден труд за процесния период, получен след преобразуване на реално положените часове нощен труд в дневен, се явява доказана по основание. По отношение на размера на претенцията, съдът съобрази приетата в първата инстанция съдебно-икономическа експертиза, от която се установява, че за процесния период ищецът е положил нощен труд, който преизчислен с коефициент 1,143 и приравнен на дневно работно време възлиза на 1658,49 часа, като разликата от 207,49 часа не е отчетена по протоколи за положен труд и стойността им в размер на 1446,05 лв. не е начислена и не е изплатена на ищеца. Ето защо, предявеният иск за главницата се явява основателен и доказан в претендирания размер, поради което следва да бъде уважен изцяло, ведно с акцесорните претенции за присъждане на мораторна и законна лихва, начислени върху главницата съответно за периода до и след подаването на исковата молба.
Предвид горното,
Бургаският окръжен съд намира въззивната жалба за неоснователна, а поради
съвпадане на крайните правни изводи на настоящата инстанция с тези на районния
съд, обжалваното решение следва да бъде потвърдено като правилно и
законосъобразно.
При този изход
на делото на въззивника не се дължат
разноски. На основание чл.78, ал.3 ГПК въззивникът следва да заплати на
въззиваемия разноските за въззивната инстанция в размер на 300 лв., съобразно
приложения договор за правна защита и съдействие. Неоснователно е възражението
за прекомерност, тъй като адвокатския хонорар е в рамките на минималния размер
по Наредбата за МРАВ /предявени са два обективно съединени иска/.
Същевременно
въззивната инстанция констатира, че районният съд не е събрал пълния размер на
дължимата държавна такса за въззивното обжалване, която е 53,92 лв. общо за
двата иска /по 2% върху цената на всеки иск, но не по-малко от 25 лв. за
въззивното обжалване/. На основание чл.77 от ГПК въззивникът следва да бъде
осъден да заплати разликата от 21,21 лв. по сметката на БОС /внесената такса е
32,71 лв./.
Мотивиран от
горното и на основание чл.271, ал.1, предл.1 ГПК, Бургаският окръжен съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение №3596 от 16.12.2019г. по гр.д.№5843/19г. на РС- Бургас.
ОСЪЖДА Главна Дирекция „Национална полиция“ на
Министерство на вътрешните работи – с адрес: град София, бул.”Александър
Малинов“ №1 да заплати на
К.А.В., ЕГН ********** ***, сумата от
300 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за въззивното производство.
ОСЪЖДА Главна Дирекция „Национална полиция“ на
Министерство на вътрешните работи – с адрес: град София, бул.”Александър
Малинов“ №1 да заплати в полза на бюджета на съдебната власт, по
сметката на Бургаския окръжен съд допълнителна
държавна такса в размер на 21,21 лв. , дължима по в.гр.д.№661/2020г. на БОС.
Решението е
окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.