Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. София, 22.02.2022 г.
В И М Е Т О Н А Н
А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II-Е състав, в открито съдебно заседание
на двадесет и осми януари, през две хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
ЯНА
ВЛАДИМИРОВА
при участието на
секретаря Елеонора Георгиева, като разгледа докладваното от мл. съдия Яна
Владимирова в.гр.дело № 4605 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на
глава ХХ от ГПК.
С решение от 8.01.2021 г. по
гр.д.№ 63118/2019 г. на Софийски районен съд, І Гражданско отделение, 175
състав, е осъден ответникът „С.в.“ АД да заплати на ищеца П.П.Я. сумата в общ
размер от 3753,66 лева, представляваща събрана без основание сума по изп.д. №
20098630400151 по описа на ЧСИ С.Х., рег. № 863 в КЧСИ, с район на действие СГС,
която включва 3234,21 лева – събрани за погасяване на вземането по
изпълнителния лист и подлежащи на връщане на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД
и 519,45 лева – събрани за погасяване на такси по изпълнителното дело и
подлежащи на връщане на основание чл. 59 ЗЗД, ведно със законната лихва считано
от 31.10.2019 г. до окончателното изплащане на вземането. Осъден е ответникът
да заплати на ищеца направените по делото разноски.
В срока по чл. 259, ал. 1 ГПК
е подадена въззивна жалба от ответника „С.в.“ АД, в която са изложени
съображения за неговата неправилност. Твърди се, че в рамките на образуваното
изп.д.№ 20098630400151 са били предприемани множество изпълнителни способи, с
оглед което давността била прекъсвана многократно на основание чл. 116, б. „в“ ЗЗД. Освен това в периода от датата на издаване на изпълнителния лист –
20.12.2005 г. до образуване на изпълнителното производство през 2009 г.
ответникът получавал многократно доброволни плащания от длъжника, но поради
големия период от време, който е изтекъл, нямало как да бъдат представени
доказателства в тази връзка. От изложеното обаче следвало, че заключението на
районния съд, че вземането е било погасено по давност към 20.12.2008 г. – още
преди образуване на изпълнителния процес, било неправилно. Сумите, събрани в
изпълнителното производство, били правомерно платени, като от длъжника не било
направено възражение за изтекла погасителна давност. Освен това дори да се
приемело изложеното в мотивите на съда в обратния смисъл, то събраните в рамките
на изпълнителния процес суми били в изпълнение на естествено задължение на
длъжника и не подлежали на връщане на основание чл. 118 ЗЗД. При тези
съображения се прави искане първоинстанционното решение да бъде отменено и да
бъде постановено ново решение, с което исковете да се отхвърлят. Претендират се
разноските за производството пред двете съдебни инстанции, а в условията на
евентуалност се прави възражение за прекомерност по отношение на адвокатското
възнаграждение, заплатено от ищеца за настоящата инстанция.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК
писмен отговор на въззивната жалба е подаден от въззиваемия П.П.Я.. Изложени са
съображения за неоснователност на въззивната жалба. Сочи се, че единственият
неправилен извод на Софийския районен съд бил относно факта, че наследодателят
на ищеца е имал качеството „потребител“ на услуги и като собственик на имота е
бил в облигационни отношения с ответника. Сочи се, че правилно
първоинстанционният съд е приел, че давността за вземането е била изтекла още
преди образуване на изпълнителното дело. Прави искане въззивната жалба да бъде
оставена без уважение, а първоинстанционното решение като правилно да бъде
потвърдено. Претендират се разноските за въззивното производство.
Софийският градски съд, като прецени събраните
по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивните жалби пороци на
атакувания съдебен акт, приема следното:
Съгласно разпоредбата
на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното решение е валидно
и допустимо. По същество то е правилно, поради което и на основание чл. 272 ГПК, въззивният съд препраща към мотивите на първоинстанционния.
В изпълнение на задълженията си да обсъди всички доводи и възражения на
страните и да изложи собствени мотиви относно спорния предмет, въззивният съд
намира следното:
Предявените искове са с правна
квалификация чл. 55, ал.1, пр. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 254 ГПК /отм./ и чл. 59,
ал. 1 ЗЗД. В тази връзка въззивният съд споделя съображенията, изложени от
първоинстанционния, като доколкото няма оплаквания на страните във връзка с
квалификацията на исковете, препраща към тях на основание чл. 272 ГПК. Към
съдебната практика, посочена от първоинстанционния съд, следва да се присъедини
и решение № 93 от 24.09.2019 г. по гр. д. № 3221/2018 г. на ВКС, III г.о., в което ВКС излага
подробни съображения относно вземането за неоснователно обогатяване, което има
за свое основание уважен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 254 ГПК
/отм./
Въззиваемият П.П.Я. поддържа твърденията
си, че неговият праводател П. А.Я. не е имал качеството потребител на ВиК
услуги, доколкото същият бил гол собственик на водоснабдения недвижим имот.
Видно от приетия като доказателство по делото нотариален акт за дарение на
недвижим имот, дарителите А.Я. А.и съпругата му Н.Л.Ч.прехвърлили на сина си П.
А.Я. апартамент № 160, находящ се в гр. София, ж.к. ******, като дарителите си
запазили правото на ползване върху имота пожизнено и безвъзмездно. По делото не
са събрани доказателства кога и дали правото на ползване е било упражнявано от
ползвателите в рамките на периода, за който се претендират вземанията за
предоставени услуги по водоснабдяване, канализация и почистване на отпадъчни
води – 22.03.2000 г. – 11.10.2005 г. От справките, предоставени по
изпълнителното дело, приобщено надлежно от първоинстанционния съд, е видно, че А.Я.
А.е починал, но не се установява кога е станало това. По отношение на Надежда
Чекарлиева липсват данни по делото. От изложеното следва, че безсъмнено се
установява, че ищецът е собственик, но е налице nuda proprietas /гола
собственост/
на процесния водоснабден имот.
Както се отбеляза, вземанията
се претендират за периода 22.03.2000 г. – 11.10.2005 г. В рамките на този
период са действали Наредба № 9 от 14.09.1994 г. за ползване на
водоснабдителните и канализационните системи и Наредба № 4 от 14.09.2004 г. за
условията и реда за присъединяване на потребителите и за ползване на
водоснабдителните и канализационните системи /с § 5 от тази наредба е отменена
предходната такава от 1994 г./, с които се определят условията и редът за
ползване на водоснабдителните и канализационните системи.
П. А.Я. е придобил
собствеността върху имота през 1993 г. по време на действието на Наредба № 9 от
1987 г. за ползване на
водоснабдителните и канализационните системи /отменена с § 5 от Наредба № 9 от
14.09.1994 г. за ползване на водоснабдителните и канализационните системи/,
като съгласно чл. 1, ал. 2 от същата, в жилищните сгради абонати са
собствениците или наемателите на отделните жилища и помещения, т.е. с
придобиване собствеността върху имота П. А.Я. е придобил и качеството потребител
/абонат/ на ВиК услуги, като по време на действие на тази наредба без значение
е било дали върху имота има учредено вещно право на ползване. След придобиване
на качеството абонат на услугата, същият го е запазил и по време на действие на
Наредба № 9 от 14.09.1994 г. за ползване на водоснабдителните и
канализационните системи, съгласно чл. 1, ал. 2, т. 1 и 2 от която абонати са
юридически или физически лица, които са собственици на съответния водоснабдяван
имот, както и отделните собственици на имоти в етажната собственост. Съгласно
чл. 3, ал. 5 от Наредба № 9/1994 г., наемателят или ползвателят на
водоснабдяван имот може да заплаща изразходваното количество вода от името на
абоната, като е длъжен да спазва изискванията на тази наредба и договора за
водоснабдяване, т.е. качеството абонат има собственикът на имота, независимо от
наличието на ползватели или наематели. Едва при действието на Наредба № 4 от
14.09.2004 г. и съгласно чл. 3, ал. 1, т. 1 – 3 от същата се приема, че потребители
на услугите В и К са собствениците и лицата, на които е учредено вещно право на
строеж или право на ползване, включително чрез концесия, на водоснабдявани
имоти и/или имоти, от които се отвеждат отпадъчни води; собствениците и лицата,
на които е учредено вещно право на строеж или право на ползване на жилища и
нежилищни имоти в сгради - етажна собственост; собствениците и лицата, на които
е учредено вещно право на строеж или право на ползване на водоснабдяваните
обекти, разположени на територията на един поземлен имот и присъединени към
едно водопроводно отклонение. С Решение № 3887 от 28.04.2005 г. на ВАС по адм.
д. № 9683/2004 г. е отменен чл. 9 от Наредба № 4/2004 г., съгласно който при
промяна на носителя на правото на собственост, на строеж или на ползване или на
режима на ползване на водоснабдявания имот върху новия потребител преминават
всички права и задължения, които са свързани с получаването на услугите В и К,
като новият собственик, суперфициар или ползвател е длъжен да уведоми оператора
в 7-дневен срок за настъпилата промяна на собствеността. В мотивите на
решението на ВАС се сочи, че разпоредбата на § 1, т. 2, б. "в" от
допълнителните разпоредби определя купувача на съществуващ и присъединен към
ВиК система обект за нов потребител, който следва да сключи нов договор с
оператора. При това положение и като се има предвид, че новият носител на
правото на собственост не е правоприемник по договора за предоставяне на
услугите ВиК с предишния собственик, атакуваната разпоредба на чл. 9 е отменена
като незаконосъобразна, поради което съдът не следва да обсъжда приложението
ѝ.
С оглед изложените
съображения, доказва се, че праводателят на ищеца П. А.Я. е имал качеството
абонат /потребител/ на услугите, предлагани от ответника.
Основателно е обаче
възражението за изтекла погасителна давност, въведено като второ основание на
предявения иск, както правилно е приел и първоинстанционният съд.
Изпълнителният лист е издаден
на 20.12.2005 г., като от тази дата започва да тече тригодишната давност за
погасяване на вземанията по него /в тази връзка вж. тълкувателно решение № 3/2011
г. на ОСГТК на ВКС/. Доколкото изпълнителният лист, издаден на основание чл.
237, б. „к“ ГПК, се издава без да е проведено исково производство за вземането,
установените по него вземания не се ползват със сила на пресъдено нещо, поради
което не приложима петгодишната давност по чл. 117, ал. 2 ГПК. Изпълнителното
дело е било образувано на 29.05.2009 г. – т.е. повече от 3 години след
издаването на изпълнителния лист. Следователно давността за вземанията по него
изтекла още преди образуването на изпълнителното дело, поради което
последвалото принудително изпълнение е материално незаконосъобразно. В този
смисъл се е произнесъл и ВКС в решение № 28 от 02.02.2016 г. по гр. д. № 4899/2014
г. на ВКС, IV г.о.,
в което ВКС е приел за основателно възражението на длъжника, че изпълнителното
производство е образувано след изтичане на погасителната давност за вземането,
като е посочил, че с разпоредбата на чл. 118 ЗЗД не се отрича възможността
длъжникът да изпълни доброволно задължението си и след изтичането на давността,
което обаче изключва противното разрешение – за допустимост на принудителното
изпълнение, дори то да се основава на аргументи, изведени от общия правен
принцип на справедливостта.
Въззивният съд споделя
съображенията, изложени от първоинстанционния, че не е налице признание на
вземанията от страна на длъжника или изпълнение, което да е прекъснало
давността – чл. 118 ЗЗД. Във въззивната жалба са наведени твърдения, че
длъжникът бил плащал доброволно в периода от 2005 г. до 2009 г., което било
причина дружеството да не инициира принудително изпълнение, но тези твърдения
са въведени за първи път с въззивната жалба и доколкото имат за предмет
въвеждане на нови факти, по отношение на които не е налице нито една от
хипотезите по чл. 266, ал. 2 и 3 ГПК, то налице е преклузията по чл. 266, ал. 1 ГПК за позоваването от страна на дружеството ответник на тях. Същевременно
въпросните твърдения се явяват и недоказани.
Както правилно е отбелязано в
първоинстанционното решение, както и в посоченото по-горе решение на ВКС, а
също и в решение № 139 от 28.08.2013 г. по търг. д. № 98/2012 г. на ВКС, ІІ
т.о. и решение № 112/11.02.2010г. по гр. дело № 179/2009г. на ВКС, ГК, III г.
о., извършеното по изпълнителното дело плащане не е доброволно и не представлява
признаване на вземането по чл. 116, б. „а" ЗЗД, нито изпълнение по смисъла
на чл. 118 ЗЗД.
Ирелевантни са възраженията на
ответника, че проведеното изпълнително производство било законосъобразно, че
давността е била прекъсвана многократно вследствие на предприетите от ЧСИ
изпълнителни способи, както и позоваването на тълкувателно решение /неуточнено
кое, но вероятно т. 10 от тълкувателно решение № 2/2013 г. на ОСГТК/, съгласно
което прекъсването на давността става с предприемане на кое и да е изпълнително
действие, независимо дали е поискано от взискателя или е предприето по
инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя, съгласно
чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ. Както беше отбелязано, в случая давността е изтекла преди
образуване на изпълнителното дело, така че няма как да е била прекъсвана или
прекъсната от изпълнителните способи, предприети от съдебния изпълнител в хода
на процеса по принудително изпълнение.
По изложените съображения,
искът по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД е основателен и доказан.
Основателен е искът по чл. 59 ЗЗД за присъждане на сумата, съставляваща стойността на заплатените от длъжника
по изпълнението такси в полза на ЧСИ. Във въззивната жалба не са изложени
конкретни оплаквания във връзка с решението на първоинстанционния съд в тази
част, като на основание чл. 269 ГПК въззивният съд е ограничен от посоченото
във въззивната жалба по отношение правилността на решението. В случая не се
констатира наличие на основания, които да обуславят неправилността на решението
и по отношение на които въззивният съд да има задължения да следи служебно. При
положение, че сумата от 519,45 лв. не е била заплатена в полза на взискателя,
не е налице нито една от хипотезите на чл. 55 ЗЗД /липсва „дадено“/. Доколкото
се доказва обедняването на ищеца, обогатяването на ответника и общите факти, от
които произтичат обедняването и обогатяването, т.е. причинната /или
функционална/ връзка, искът е основателен.
Тъй като изводите на въззивния
съд съвпадат с тези на първоинстанционния, обжалваното решение като правилно
следва да бъде потвърдено.
При този изход на спора
разноски се дължат на въззиваемия. Същите са в размер от 600 лв., съгласно
представения списък по чл. 80 ГПК. Реалното им извършване се установява с представения
договор за правна защита и представителство, съдържащ и разписка за платената
сума. Направено е възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение,
претендирано от въззиваемия. Минималният размер на същото се определя по реда
на чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, като възлиза на 492,76 лв. /300 лв. + 7%х2753,66
лв./ При това положение и предвид подадения писмен отговор на въззивната жалба
и явяването на процесуалния представител на въззиваемия в открито съдебно
заседание, възражението за прекомерност се явява неоснователно.
Така мотивиран, Софийски
градски съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение от 8.01.2021 г. по гр.д.№ 63118/2019 г. на Софийски районен съд,
І Гражданско отделение, 175 състав.
ОСЪЖДА „С.в.“
АД, ЕИК ******, да заплати на П.П.Я., ЕГН **********, сумата от 600 лв.
/шестстотин лева/, представляваща съдебни разноски за въззивното производство.
Решението е окончателно и не
подлежи на обжалване по аргумент от чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.