Р
Е Ш Е
Н И Е
Номер 563 17.10.2019 година
Град Стара Загора
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СТАРОЗАГОРСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД,………втори граждански състав,
На …..17 септември…………..…………………………….…2019
година,
в
публичното заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИАНА МАВРОДИЕВА
ВЕСЕЛИНА МИШОВА ЧЛЕНОВЕ:
БОРЯНА
Х.
Секретар ………Катерина Маджова……..………………………………
Прокурор……………………………………………………………………..
като разгледа докладваното от………………………съдията В.
МИШОВА
въззивно гражданско дело номер…1325….по описа за
2019……...……...година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано
по въззивна жалба, подадена от „Агенция
за събиране на вземания“ ЕАД против решение № 491 от 19.04.2019 г., постановено
по гр.д. № 2964/2018 г. на Старозагорския районен съд.
Въззивникът счита, че обжалваното решение е неправилно и незаконосъобразно.
Счита, че неоснователно първоинстанционният съд е приел, че цесията е нищожна
като се позовава на чл.143, ал.1, т.15 ЗЗП. Счита, че тази разпоредба не е
приложима към кредитните правоотношения. Тя се отнасяла за случаите, когато
предмет на договора за стоки от търговския оборот, по отношение на които
търговеца е предоставил търговска гаранция за бъдещ определен период от време.
Неприложимостта на този текст към отношения, свързани с кредитирането, можело
да се изведе и по пътя на тълкуването на цитираните норми. Евентуално, ако
съдът приемел, че разпоредбата е приложима и към кредитните правоотношения, то
твърди, че съдът неправилно бил приел, че клаузата на чл.13, ал.6 от ОУ към
договора е неравноправна, защото с подписа си кредитополучателят е декларирал,
че е прочел, разбрал и безусловно приел написаното в договора, в т.ч. и в ОУ. В
чл.13, ал.6 от договора страните били уговорили, че кредитодателят може по
всяко време да прехвърли вземанията си по договора, като уведоми за това
кредитополучателя. Затова съдът неправилно бил приел, че липсва съгласието му.
Освен това чл.99 ЗЗД не предвижда изрично съгласие или одобрение от страна на
длъжника за прехвърляне на вземането. Счита, че първоинстанционният съд е
следвало да вземе предвид разпоредбата на чл.147а, ал.1 ЗЗП. Счита, че с прехвърлянето на вземането
положението на длъжника не се утежнява, защото не се променя дължимото от него.
Твърди, че клаузите в ОУ, в т.ч. и чл.13, която съдът бил приел за нищожна като
неравноправна, са неразделна част от процесния договор. Неправилно бил приел и
това, че договорът за кредит е недействителен на основание чл.22 във връзка с
чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, тъй като в него били посочени годишният лихвен процент и
ГПР, както и съответните допускания при изчисляването му. Моли, съдът да отмени
обжалваното решение и да се произнесе по съществото на спора.
Въззиваемият С.Д.С. чрез
особения си представител адв. К.Л. оспорва въззивната жалба. Излагат се
съображения в подкрепа на законосъобразността и правилността на обжалваното
решение.
Съдът, като съобрази доводите на страните и
събраните писмени и гласни доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от
фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци
на оспорения съдебен акт:
Процесното първоинстанционно решение е валидно
и допустимо. Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, поради което е
допустима, а по същество е неоснователна.
Пред
районния съд е бил предявен иск по чл.79 ЗЗД – за плащане на сумата от
1 137,04 лв. – задължение за връщане на кредит; 225,57 лв. възнаградителна
лихва за времето от 21.12.2016 г. до 21.05.2018 г. и 38,66 лв. за обезщетение
за забава от 21.12.2016 г. до 06.06.2018 г.
Ищецът (сега въззивник) е твърдял, че на 20.07.2017 г. е подписал с
„УниКредит Кънсюмър Файненсинг" ЕАД индивидуален договор за продажба и
прехвърляне на вземания от същата дата, който бил сключен във връзка с
рамковият им договор за продажба и прехвърляне на вземания от 20.12.2016 г. По
силата му му било прехвърлено вземането на „УниКредит Кънсюмър Файненсинг"
ЕАД срещу ответника, което произтичало от договор за потребителски кредит №
2196116/12.03.2016 г., ведно с всички привилегии, обезпечения и принадлежности,
включително с всички лихви, такси, комисионни и други разноски. На постоянния
адрес на ответника му били изпратени посочените в исковата молба две
уведомления за цесията от цесионера, който се задължил от името на цедента и за
своя сметка да изпраща уведомления за цесията, за което имал изрично пълномощно
от цедента. Кредиторът предоставил на кредитополучателя потребителски кредит от
1 137.04 лева, която сума била преведена по посочената от последния банкова
сметка ***.03.2016 г. Кредитополучателят трябвало да върне кредита с
начислените лихви и разноски в размер на 356,15 лв. Общата сума
кредитополучателят се задължил да върне на 27 броя анюитетни месечни
погасителни вноски. Съгласно чл. 13, ал. 1 от ОУ, при забава в плащанията на
дължимите суми, ответникът дължал и обезщетение за забава в размер на законната
лихва, която в случая била 38.66 лева за периода от 21.12.2016 г. до подаване
на исковата молба в съда. Крайният срок за издължаване на всички задължения по кредита
бил 21.05.2018 г., като кредитът не бил обявяван за предсрочно изискуем.
Кредитополучателят не платил изцяло дължимия заем. Сумата, която била погасена
до момента, била 130,58 лева, с която била погасена част от възнаградителната
лихва. Искал е съдът да постанови решение, с което да осъди ответника да
заплати на ищеца търсените суми.
Особеният представител на ответника С.Д.С. (сега
въззиваем) е оспорил предявения иск, като е твърдял, че ответникът не е валидно
уведомен за извършената цесия, поради което ищецът не бил могъл да претендира
изпълнение на задълженията по договора за потребителски кредит. Считал е и, че
договорът е недействителен поради неспазване на императивните изисквания на
чл.11, ал.1, т.9 и 10 ЗПК.
Първоинстанционният съд е
приел от фактическа страна, че на
14.03.2016 г. ответникът е сключил с „Уникредит Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД
договор за потребителски паричен кредит № 2196116, по силата на който по
сметката му е била преведена сумата от 1 137,04 лв. Тази сума е следвало
да бъде върната заедно с възнаградителната лихва, общо 1493,19 лв. в срок до
21.05.2018 г., на 27 месечни вноски, в размери и с падежи, посочени в
погасителен план, неразделна част от договора. Приел е, че на 27.01.2017 г.
ответникът е преустановил плащанията си. На 20.07.2017 г. „Уникредит Кънсюмър
Файненсинг“ ЕАД е сключило с ищеца договор за продажба и прехвърляне на
вземания към рамковия им договор от 20.12.2016 г., с който му цедирало
процесните 1 137,04 лв. главница със 162,94 лв. лихви по договора за кредит.
Приел е също така, че ищецът е упълномощен от цедента да съобщи на длъжниците
за цесията, включително и на ответника. Приел е, че по делото няма данни същата
цесия да е била съобщена на ответника от цедента или ищеца до подаване на
исковата молба в съда, защото изпратените до ответника две писма били върнати
невръчени, но е счел, че тя е съобщена на ответника в хода на настоящото дело
на 20.11.2018 г., на която дата е връчено на особения му представител
уведомлението за същата със съобщението за отговор с исковата молба и
останалите приложения към нея.
От
правна страна първоинстанционният съд е приел, че договорът е недействителен на
основание чл.22 във връзка с чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, тъй като не били посочени, по определения в приложение № 1 към чл. 19,
ал. 2 ЗПК начин, взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите от 21.97 %. Затова ответникът дължал връщане само
на чистата стойност на кредита, но не и лихви и други разходи по кредита (чл.
23 ЗПК). Приел е също така, че цесията е
нищожна в частта й, с която „Уникредит Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД е цедирало на
ищеца вземанията си по кредита на основание чл. 26, ал. 1 ЗПК Липсвала
уговорка, която дава възможност на търговеца или доставчика, без съгласието на
потребителя, да прехвърли правата и задълженията си по договора, когато това
може да доведе до намаляване на гаранциите на потребителя, какъвто е и случая.
Чл. 13, ал. 6 и 7 от общите условия на процесния договор за потребителски кредит
били неравноправни краузи по смисъла на чл. 143, т. 15 ЗЗП, защото дават
възможност на кредитора „Уникредит Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД да прехвърли през
време на действието на договора, без да иска съгласието на ответника, правата
си по него на всяко трето лице, което избере, а това несъмнено можело да доведе
до намаляване на гаранциите на ответника, защото за него, като длъжник, не е
без значение дали негов кредитор е избраната в случая от него финансова
институция „Уникредит Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД, а в същото време в договора не
е предвидена реципрочна (равноправна) възможност/клауза, в която кредиторът да
е дал още при подписването му предварителното си съгласие, всяко трето лице, по
избор на ответника, да замести последния в задълженията му по същия договор по
смисъла на чл. 102 ЗЗД, което несъмнено е значително неравновесие между правата
и задълженията на страните по този договор.
Въззивната
жалба е неоснователна.
Въззивният
съд намира, че от фактическа страна по делото не е било спорно: ответникът,
сега въззиваем, е страна по договор за потребителки кредит, по силата на който
е получил от Уникредит Кънсюмър
Файненсинг“ ЕАД сумата от 1 137,04 лв. Тази сума е следвало да бъде
върната заедно с възнаградителната лихва, общо 1 493,19 лв. в срок до 21.05.2018
г., на 27 месечни вноски, в размери и с падежи, посочени в погасителен план,
неразделна част от договора. С договор от 20.07.2017 г. дружеството заемодател
е прехвърлил вземания, в т.ч. и вземането си към въззивника съгласно приложение
№ 1 към договора за цесия. С пълномощно от 20.12.2016 г. цесионерът е
упълномощен от цедента да уведомява всички длъжници – кредитополучатели,
поръчители, съдлъжници и наследници, за извършената цесия. По делото не е било спорно, че цесията не е
била съобщена на въззиваемия, тъй като от представено известие за доставяне,
адресирано до него, е видно, че писмото не е потърсено. Второто уведомление
също е било върнато невръчено, тъй като получателят не е бил открит.
При така приетата фактическа обстановка
съдът намира от правна страна следното: Съгласно разпоредбите на чл.99,
ал.3 и ал.4 ЗЗД предишният кредитор трябва да съобщи на длъжника за
прехвърлянето на вземането и от този момент цесията има действие спрямо него и
третите лица. Уведомяването за цесията трябва да бъде извършено от стария, а не
от новия кредитор, тъй като целта на закона е длъжникът да бъде защитен срещу
ненадлежно изпълнение на лице, което не е носител на вземането. Това обаче не
означава, че предишният кредитор (цедента) няма правото да упълномощи новия
кредитор (цесионера) да извърши съобщението до длъжника като негов пълномощник.
Според чл.36 ЗЗД представителната власт възниква по волята на представлявания,
нейният обем се определя според това, което упълномощителят е изявил - чл.39 ЗЗД, и не са предвидени никакви изрични
ограничения посредством повелителни правни норми на тази власт, свързани с
уведомяването за цесията (Р-137-2015 г., ІІІ г.о.). В случая обаче
уведомленията не са връчени, което не е било спорно по делото и се признава от
ищеца. Уведомителните писма са останали непотърсени според отбелязването,
извършено от пощенския служител. Не е надлежно връчено уведомление, което е
изпратено до длъжника с писмо с обратна разписка и е върнато на подателя като
непотърсено, ако по делото не са налице други обстоятелства, от които може да
се направи извод за недобросъвестно поведение на получателя (Р-144-2012 г., ІІ
т.о.). Удостовереното от пощенския оператор отсъствие от адресат и неявяването
в пощенската служба за получаване на пратката не презумира недобросъвестно
поведение на получателя – укриване, отказ за получаване и пр., тъй като той не
е страна по договора между подателя и пощенския оператор (Р-41-2017 г., ІІ
г.о.; Р-148-2016 г., І т.о.).
Неоснователно
ищецът е претендирал права от обстоятелството, че уведомленията за извършената
цесия да били връчени на ответника. Вярно е, че ВКС приема за редовно
уведомяване, ако уведомленията са връчени на длъжника заедно с исковата молба и
приложенията към нея и това е така, защото законодателят не е предвидил
конкретен, специален начин за уведомяването. Тази хипотеза обаче в случая е
неприложима, тъй като ответникът-длъжник е представляван в производството от
особен представител, назначен по реда на чл.47, ал.6 ГПК. За разлика от
процесуалния представител на страната в гражданския процес, особеният
представител не би могъл да доведе до знанието на ответника всички относими до
спорното право факти, вкл. и знанието за извършената цесия. А целта на закона
(нормата на чл.99, ал.4 ЗЗД) е длъжникът да бъде защитен срещу ненадлежно
изпълнение на лице, което не е носител на вземането и е немислимо да бъде
осъществена в хипотезата, когато длъжникът се представлява от особен
представител. Връчването на особен представител не може да се приравни на
връчване на ответника или на упълномощен от него адвокат именно поради
невъзможността този особен представител да доведе до знанието на длъжника
узнатите факти и обстоятелства, релевантни за спорното право. Представителната
власт на особения представител спрямо отсъстващата страна произтича от акта на
съда, с който той е назначен, като приложение намират общите правила на чл.47,
ал.6 ГПК, която се свързва с общото правило на чл.29, ал.3 ГПК – ТР 6/2012 г.
на ОСГТК, т.6. Тази представителна власт е ограничена – арг. чл.29, ал.5 ГПК,
от което следва, че особеният представител не притежава пасивна представителна
власт да приема волеизявления, свързани с промяна в материалното
правоотношение. Няма основание по аналогия да се прилага практиката на ВКС
(Р-198-2019 г., І т.о.) за обявяването на предсрочна изискуемост на вземането,
тъй като тя (предсрочната изискуемост) представлява изменение на договора,
сключен между страните, и в който те са постигнали съгласие при настъпване на
определени обстоятелства да възникне потестативното право на кредитора за
промяна на срока на договора. С договора за цесия обаче се променя една от
страните в материалното правоотношение, която промяна не зависи от настъпването
на обективни факти, предвидени в договора, респ. при наличието на конкретни уговорки
между страните. След като двата института – този на предсрочната изискуемост и
този на цесията - притежават множество разлики, изключващи аналогията, е немислимо по аналогия да се прилага
разрешението, дадено в посоченото горе решение на ВКС, касаещо само
предсрочната изискуемост.
С оглед
на тези съображения въззивният съд намира, че длъжникът не е бил уведомен за
прехвърлянето на вземането на новия кредитор по предвидения в закона ред,
поради което цесията няма действие спрямо него. Затова той не дължи търсената
от него сума на този ищец. Предвид на това съдът намира, че предявеният иск се
явява неоснователен и като такъв следва да бъде отхвърлен. Като е достигнал до
този извод, макар и по други съображения, първоинстанционният съд е постановил
правилно решение, което следва да бъде потвърдено.
Воден
от горните мотиви въззивният съд,
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 491 от 19.04.2019 г., постановено по гр.д.
№ 2964/2018 г. по описа на Старозагорския районен съд.
Решението е
окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: