№ 778
гр. София, 16.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-В СЪСТАВ, в публично
заседание на десети ноември през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Елена Иванова
Членове:Ивета М. Антонова
РОЗАЛИНА Г. БОТЕВА
при участието на секретаря Юлия С. Димитрова Асенова
като разгледа докладваното от РОЗАЛИНА Г. БОТЕВА Въззивно
гражданско дело № 20221100506045 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258- чл. 273 ГПК.
С решение № 20018824/ 07.03.2022г., постановено по гр. дело № 67737/ 2019г. по
описа на Софийския районен съд, 87 състав, е признато за установено по отношение на К. К.
Ф. съществуването на вземането на “Топлофикация София” ЕАД за сумата 1225,56 лева,
представляваща цена на топлинна енергия, доставена в обект, намиращ се в гр. София, ж.к.
“****, за периода 01.02.2016г.- 30.04.2016г., ведно със законната лихва, считано от датата на
депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение- 07.02.2019г., до
окончателното плащане на сумата, за което е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК от 01.03.2019г. по ч.гр.д. № 7537 по описа за 2019г. на СРС, 87
състав.
Със същото решение са отхвърлени предявените искове за установяване на вземането
на “Топлофикация София” ЕАД за цена на топлинна енергия над сумата 1225,56 лева до
сумата 1401,19 лева и за периода 01.05.2015г.- 31.01.2016г., 376,03 лева, представляваща
обезщетение за забава за периода 14.09.2016г.- 25.01.2019г.
Срещу решението, в частта, в която са уважени предявените установителни искове е
подадена въззивна жалба от К. К. Ф., в която се навеждат доводи за нарушение на
материалния закон, и неправилност на решението. В жалбата са наведени доводи, че
първоинстанционният съд неправилно е определил количеството потребена енергия, за
което се дължи заплащане на цена.
1
В срока и реда по чл. 263 ГПК не е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от
въззиваемата страна "Топлофикация София" ЕАД.
Софийски градски съд, като взе предвид становищата и доводите на страните и обсъди
доказателствата по делото поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено
следното от фактическа страна:
По делото не е спорно, че процесният имот е топлофициран.
От събраните пред първоинстанционния съд писмени доказателства- н.а. № 20/
24.09.2008г., т. VII, рег. № 10055, дело № 1114/ 2008г., се установява, че ответницата е
придобила правото на собственост върху процесния недвижим имот.
За установяване количеството доставена топлинна енергия в първоинстанционното
производство е назначена съдебно- техническа експертиза, съгласно заключението на която
през процесния период в имота е имало два радиатора с ИРРО и една лира. През процесния
период в имота е доставена топлинна енергия на стойност 1658,43 лева.
При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни изводи:
Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирано лице и срещу подлежащ на
въззивен инстанционен контрол съдебен акт, поради което е процесуално допустима и
следва да бъде разгледана по същество.
При извършената проверка по реда на чл. 269, пр. 1 ГПК, настоящият съдебен състав
установи, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Ето защо, съдът дължи
произнасяне по съществото на правния спор в рамките на доводите, заявени с въззивната
жалба, от които е ограничен, съгласно нормата на чл. 269, пр. 2 ГПК.
Първоинстанционният съд е сезиран с обективно кумулативно съединени
установителни искове с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД вр.
с чл. 153 ЗЕ и чл. 422 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбите на чл. 153, ал. 1 ЗЕ и § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ (приложима
редакция след 17.07.2012 г.) потребител, респ. битов клиент на топлинна енергия през
процесния период е физическо лице- ползвател или собственик на имот, който ползва
електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление,
климатизация и горещо водоснабдяване или природен газ за домакинството си.
Конкретиката на случая сочи, че въззивницата- ответница в първоинстанционното
производство, е придобила правото на собственост върху процесния недвижим имот по
силата на правна сделка- продажба, което обуславя извода, че същата има качество на
потребител на топлинна енергия.
Съгласно чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното
предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при
публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени
от КЕВР (писмена форма на договора не е предвидена). Тези общи условия се публикуват
най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово
2
топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо
изрично писмено приемане от потребителите (чл. 150, ал. 2 от закона). В случая несъмнено
е, че общите условия на ищцовото дружество са влезли в сила, доколкото са били
публикувани. Съответно, според нормата на чл. 150, ал. 3 ЗЕ в срок от 30 дни след влизането
в сила на общите условия потребителите, които не са съгласни с тях, имат право да внесат в
съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални
условия. По делото не са релевирани подобни твърдения, нито има данни, че ответницата е
упражнил правото си на възражение срещу Общите условия. Поради изложеното, съдът
приема, че между страните е възникнало облигационно правоотношение, въз основа на
договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди с включените в него права и
задължения на страните, съгласно ЗЕ и Общите условия.
Законът утвърждава като принцип за уреждане на отношенията между топлопреносното
предприятие и потребителите на топлинна енергия в сградите- етажна собственост, реално
доставената на границата на собствеността топлинна енергия- чл. 156, ал. 1 ЗЕ, като по този
начин се гарантира правото на предприятието да получи цената на доставената до
абонатната станция на сградата- ЕС- топлинна енергия. Тъй като тази цена подлежи на
разпределение между отделните собственици на имоти в сградата, се налага утвърждаване
на конкретни правила за разпределение на топлинната енергия между собствениците, респ.
ползвателите на отделните отопляеми обекти в сградата, поради което всеки потребител на
топлинна енергия по смисъла на закона дължи да заплати част от общата цена, съответна на
реално потребеното при въведената система за дялово разпределение. Съгласно
заключението на СТЕ, за периода 01.02.2016г.- 30.04.2016г. в процесния имот е доставена
топлинна енергия на стойност 1658,43 лева.
Основният въпрос, за разрешаването на който спорът е пренесен пред настоящата
инстанция, е какво е количеството потребена енергия, за което се дължи заплащане на цена.
Съгласно задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение №
3/18.05.2012г. по тълкувателно дело № 3/2011г. на ВКС, ОСГТК, задълженията на
потребителите на предоставяните от топлофикационните дружества стоки и услуги са за
изпълнение на повтарящи се парични задължения, имащи единен правопораждащ факт-
договор, чиито падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а
размерите им са изначално определяеми, независимо от това дали отделните плащания са с
еднакъв или различен размер, поради което същите се погасяват с изтичането на тригодишен
давностен срок- арг. чл. 111, б. "в" ЗЗД, както и лихвите за забава. Срокът в настоящия
случай е бил прекъснат с предявяването на исковете на 07.2.2019г. (арг от чл. 116, б. "б"
ЗЗД). Ето защо вземанията на ищеца, станали изискуеми преди 07.2.2016 г., са погасени по
давност. Съгласно разпоредбата на чл. 114, ал. 1 от ЗЗД давността започва да тече от
момента на изискуемостта на вземането, като при срочните задължения (каквито са
процесните за главница), давността тече от деня на падежа. Настоящият съдебен състав
приема, че приложимите по отношение на главницата- стойност на топлинна енергия за
01.05.2015г.- 31.01.2016г., клаузи на чл. 33, ал. 1 и ал. 2 ОУ от 2014г. (в сила от
3
12.03.2014г.), с които е регламентиран падежът за изпълнение на задължението за плащане
на стойността на топлинна енергия, са нищожни. Настоящият съдебен състав намира, че
клаузите на чл. 33, ал. 1 и чл. 33, ал. 2 ОУ от 2014г. са нищожни, на основание чл. 146, ал. 1,
пр. 1 ЗЗПотр., като неравноправни- противоречащи на общия принцип за добросъвестност,
установен от нормата на чл. 143, ал. 1 ЗЗПотр. и водещи до значително неравновесие на
правата и задълженията на ищеца- търговец и тези на потребителя (купувач)- ответник по
делото. С клаузата на чл. 33, ал. 1 ОУ от 2014 г. е установен падеж за плащане на месечните
дължими суми за топлинна енергия, определени по прогнозен дял (по чл. 32, ал. 1 от ОУ)- в
30- дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата на продавача. А с
клаузата на чл. 33, ал. 2 ОУ е установен падеж за изпълнение на задължението за плащане на
дължими суми за доплащане, след изготвянето на изравнителните сметки (по чл. 32, ал. 2 от
ОУ)- отново в 30- дневен срок след публикуването на интернет страницата на продавача
"Топлофикация София" ЕАД. Настоящият съдебен състав приема, че така обвързаното
настъпване на падежа на задължението за плащане, с притежаването на специално
техническо средство от страна на потребителя (компютър или смартфон), което да му дава
възможност за достъп до интернет, както и задължаването на потребителя да обезпечи
допълнително и самата възможността за достъп до интернет, го поставя в значително
неравностойно икономически положение спрямо търговеца. Съдът приема, че потребителят
не може да бъде задължен да направи значителни по размер икономически инвестиции за
снабдяване с посочените технически средства и отделно от тях- да направи и допълнителни
парични вложения, които да му гарантират достъп до интернет, за да може да изпълнява
задълженията си по процесния договор, чийто предмет няма връзка с тези вложения. Ето
защо, настоящият съдебен състав приема, че клаузите на чл. 33, ал. 1 и ал. 2 ОУ от 2014г.
противоречат на императивната норма на чл. 143, ал. 1 ЗЗПотр. и като последица от това, на
основание чл. 146, ал. 1, пр. 1 ЗЗПотр.- са нищожни. Като последица от това, настоящият
съдебен състав приема, че по отношение на вземанията на ищеца за дължимата стойност на
топлинна енергия за периода 01.05.2015г.- 31.01.2016г., които попадат в приложното поле на
ОУ от 2014г., липсва договорен падеж и за изискуемостта им е необходима покана, поради
което, съгласно нормата на чл. 114, ал. 2 от ЗЗД, давността е започнала да тече от датата на
възникване на задължението. Следователно, задължението за периода 01.05.2015г.-
31.01.2016г. е погасено по давност. За последния месец от посочения период задължението е
станало изискуемо на 01.2.2016г., като тригодишната погасителната давност за него е
изтекла преди подаване на исковата молба. Съдът намира, че фактурирането на стойността
на реално доставеното количество топлинна енергия след приключване на отоплителния
сезон, на база на данните по издадените изравнителни сметки, не установява нов падеж на
периодичните задължения за плащане на стойността на доставената ТЕ (по прогнозен дял
или на равни месечни вноски- чл. 155, ал. 1 ЗЕ), тъй като задълженията са станали
изискуеми, съответно- възникнали в предходен момент, с оглед гореизложените мотиви.
Предвид гореизложеното, първоинстанционният съд правилно е приел, че задължението за
плащане на цена на топлинна енергия за периода 01.05.2015г.- 31.01.2016г. е погасено по
давност.
4
При това положение, цената на топлинната енергия, доставена в процесния обект за
периода 01.02.2016г.- 30.04.2016г. следва да бъде определен по реда на чл. 162 ГПК. От
събраните по делото доказателства се установява, че стойността на начислената топлинна
енергия за посочения период е 58,19 лева. Към посочената сума следва да бъде добавена
цената на топлинна енергия, съгласно изравнителната сметка (която е за доплащане). Не е
погасено по давност вземането на ищеца по изравнителната сметка за същия период м.
05.2015г.- м. 04.2016г.– сумата 1424,61 лева, за доплащане от потребителя, доколкото
същото е възникнало след извършване на дяловото разпределение за този отчетен период и
издаване на общата фактура, в която е обективирано, т.е. давността за това вземане е
започнала да тече на 31.07.2016г. и към датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК
не е била изтекла. С оглед на изложеното оплакванията във въззивната жалба са
неоснователни.
Първоинстанционният съд е достигнал до същия краен извод, поради което
обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
Относно разноските във въззивното производство:
Съгласно разрешението, дадено в Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013г. по т.д. №
6/ 2012г. на ОСГТК на ВКС, т. 7, “особеният представител на ответника по чл. 47, ал. 6 ГПК
не дължи държавна такса, тъй като същата се дължи от страната”. Посочено е, че особеният
представител, макар и назначен с акт на съда по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК, не упражнява свои
процесуални права, а тези на страната, която представлява. Следователно не особеният
представител е задължен за заплащането на такси и разноски, а представляваната от него
страна, която не е освободена от заплащането им. Дължимата държавна такса по жалбата и
разноските следва да се присъдят от съда с решението по спора и да се възложат на
съответната страна, съобразно изхода на делото. Предвид изложеното, въззивницата следва
да бъде осъдена да плати по сметка на Софийския градски съд държавна такса в размер на
25 лева.
Мотивиран от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20018824/ 07.03.2022г., постановено по гр. дело №
67737/ 2019г. по описа на Софийския районен съд, 87 състав, в частта, в която е признато за
установено по отношение на К. К. Ф., с ЕГН **********, съществуването на вземането на
“Топлофикация София” ЕАД, ЕИК *********, за сумата 1225,56 лева, представляваща цена
на топлинна енергия, доставена в обект, намиращ се в гр. София, ж.к. “****, за периода
01.02.2016г.- 30.04.2016г., ведно със законната лихва, считано от датата на депозиране на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение- 07.02.2019г., до окончателното плащане
на сумата, за което е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК
5
от 01.03.2019г. по ч.гр.д. № 7537 по описа за 2019г. на СРС, 87 състав.
В частта, в която са отхвърлени предявените от “Топлофикация София” ЕАД, ЕИК
*********, против К. К. Ф.. с ЕГН ********** искове за установяване на вземането на
“Топлофикация София” ЕАД за цена на топлинна енергия доставена в обект, намиращ се в
гр. София, ж.к. “****, над сумата 1225,56 лева до сумата 1401,19 лева и за периода
01.05.2015г.- 31.01.2016г., и за сумата 376,03 лева, представляваща обезщетение за забава за
периода 14.09.2016г.- 25.01.2019г., обжалваното решение е влязло в сила.
ОСЪЖДА К. К. Ф.. с ЕГН ********** да плати по сметка на Софийския градски съд
сумата 25 лева (двадесет и пет лева), представляваща държавна такса за образуване на
въззивно производство и разглеждане на въззивната жалба.
Решението е постановено при участието на “МХ Елвеко” ООД като трето лице помагач
на страната на “Топлофикация София” ЕАД.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6