РЕШЕНИЕ
№ 296
гр. Пловдив, 24.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, III СЪСТАВ, в публично заседание на
осми март през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Славка Г. Димитрова
Членове:Силвия А. Цанкова
Екатерина С. Роглекова
при участието на секретаря ВИОЛИНА И. ШИВАЧЕВА
в присъствието на прокурора Георги Г. Гешев
като разгледа докладваното от Славка Г. Димитрова Въззивно
административно наказателно дело № 20215300602607 по описа за 2021
година
С Решение №2093 от 26.11.2021г., постановено по НАХД№721621г.
Пловдивският районен съд – 24 н.с. е признал обвиняемия С. М. Д. за
виновен в това, че на 17.08.2020г., в гр.Пловдив, в Сектор „Пътна полиция"
при ОД МВР-Пловдив, пред служител на Сектор „Пътна полиция" при ОД
МВР-Пловдив, е потвърдил неистина в писмена декларация, която по силата
на закон, а именно: чл. 151, ал.5 от Закона за движение по пътищата и чл.13
т.6 от Наредба №1-157 от 01.10.2002г. на МВР за условията и реда за
издаване на свидетелство за управление на МПС, отчета на водачите и
тяхната дисциплина, се дава пред орган на властта - Началника на Сектор
„Пътна полиция" при ОД МВР-Пловдив, за удостоверяване истинността на
някои обстоятелства, в която е декларирал, че обичайното му пребиваване е в
Република България, а не в друга държава - членка на Европейския съюз -
престъпление по чл. 313 ал.1 от НК и на основание чл.78а от НК го е
освободил от наказателна отговорност като му е наложил административно
наказание глоба в размер на 1000/хиляда/ лева.
В тежест на обвиняемия са възложени и направените по делото
разноски.
Недоволен от постановения съдебен акт е останал обвиняемият Д.,
който чрез защитника си адв.П., го обжалва с оплаквания за неправилност и
1
незаконосъобразност. Изложени са съображения за недоказаност на
обвинението по несъмнен и категоричен начин, за което обвиняемият е
признат за виновен от районния съд. Оспорва се обективната и субективната
съставомерност на деянието.Развити са съображения и за наличието на
предпоставките на чл.9 ал.2 от НК. Прави се искане атакуваното решение да
бъде отменено, като въззивният съд се произнесе с ново–оправдателно или
алтернативно да приложи разпоредбата на чл.9 ал.2 от НК.
В съдебно заседание пред настоящата инстанция представителят на
Пловдивската окръжна прокуратура е на мнение, че атакуваният съдебен акт е
правилен и законосъобразен и пледира да бъде потвърден.
Защитникът на обвиняемия адв.П. поддържа подадените жалби с
наведените доводи и с искане за отмяна на първоинстанционното решение.
Пловдивският окръжен съд, като въззивна инстанция, проверявайки
изцяло законосъобразността и обосноваността на атакувания съдебен акт, във
връзка с направените оплаквания във въззивната жалба и служебно,
съобразно правомощията си визирани в чл.313 и чл.314 от НПК, намира за
установено следното:
Установено е от фактическа страна по делото от районния съд, че
обвиняемият С. Д. от 16.09.2017г. живеел и работил в Република Германия и
се прибирал в България рядко за по няколко дни.През месец юли на 2020г. се
върнал в България, записал и успешно преминал курс за придобиване на
правоспособност за управление на МПС с категория „В“ и отново се прибрал
в Германия. На 16.08.2020г. дошъл в България, в гр. Пловдив. На
17.08.2020г. Д. посетил сградата на Сектор „Пътна полиция" при ОД на МВР
в град Пловдив, където пред свид. Р. Г. - служител в ***, подал заявление с
вх. № 11235/17.08.2020г. за издаване на свидетелство за управление на
моторно превозно средство. Към него попълнил, представил и подписал
декларация от 17.08.2020г. по чл. 13, т. 6 от Наредба № 1-157 от 1.10.2002 г.
на МВР за условията и реда за издаване на свидетелство за управление на
моторни превозни средства, отчета на водачите и тяхната дисциплина във
връзка с чл.151, ал.5 и 7 от ЗДвП, като в последната собственоръчно отразил
и декларирал, че обичайното му пребиваване по смисъла на §6, т.46 от
Допълнителнителните разпоредби на ЗДвП не е в друга държава - членка на
Европейския съюз, а на следния адрес: ***. Това обстоятелство било отразено
от него независимо това, че в самата декларация изрично било разяснено, че:
„Обичайно пребиваване в Република България“ е мястото, където дадено
лице обикновено живее повече от 185 дни през последните 12 последователни
месеца поради лични или трудови връзки, или ако лицето няма трудови
връзки - поради лични връзки, които сочат тясна обвързаност на лицето с
мястото, където то живее. За обичайно пребиваване на лице, чиито трудови
връзки са на различно място от личните му връзки и което вследствие на това
последователно пребивава на различни места в две или повече държави
членки, се смята мястото, където са личните му връзки, при условие, че
лицето редовно се връща там. Спазването на последното условие не е
необходимо, ако лицето пребивава в дадена държава членка за изпълнение на
2
задача с определена продължителност. Следването в университет или в друго
учебно заведение не се смята за смяна на „обичайно пребиваване“.След като
подал заявлението и декларацията за издаване на СУМПС, обвиняемият
отново заминал за Германия и упълномощил брат си да получи издаденото
СУМПС, след което да му го изпрати в Германия. През месец април 2021г.
немските власти извършили проверка на СУМПС на обвиняемия и
установили, че било издадено на 19.08.2020г., а имал „обичайно
пребиваване" в Република Германия от 16.09.2017г. За установеното
немските власти подали сигнал до Главна Дирекция „Национална полиция" в
Република България. Междувременно в Сектор „Пътна полиция“ при ОД
МВР - Пловдив било получено писмо от Главна дирекция „Национална
полиция“. В Сектор „Пътна полиция“ при ОД МВР - Пловдив била извършена
проверка и събраните материали били изпратени в Районна прокуратура-
Пловдив с оглед наличието на данни за престъпление от общ характер.
От заключението на съдебно-почерковата експертиза е установено, че
ръкописният текст в декларация по чл. 13, т. 6 от Наредба № 1-157 от
1.10.2002 г. на МВР за условията и реда за издаване на свидетелство за
управление на моторни превозни средства, отчета на водачите и тяхната
дисциплина от 17.08.2020г. е изпълнен от обвиняемия Д. , както и подписът
изпълнен след подпис в декларацията е положен от него.
Тази фактическа обстановка районният съд е приел за установена по
един несъмнен и категоричен начин от всички събрани по делото
доказателства, между които не съществуват противоречия досежно основните
факти включени в предмета на доказване. В тази връзка настоящата
инстанция няма различия с първата.
На подробен и задълбочен анализ в мотивите са били подложени
събраните гласни доказателства,които са съпоставени,както по между им така
и с другите писмени доказателства и заключението на съдебнопочерковата
експертиза.
От показанията на свид. Р. Г. е установено, че тя е приела документите
на обвиняемия Д. за издаване на СУМПС в Сектор „Пътна полиция“
гр.Пловдив, като обвиняемият е попълнил пред нея собственоръчно и
подписал инкриминираната декларация, в която декларирал, че обичайното
му пребиваване е в Република България.От показанията на свидетеля В.Б.,
работещ като *** е установено, че е получил писмо от Главна дирекция
„Национална полиция“, относно издадено българско СУМПС на обвиняемия,
за извършване на проверка въз основа на сигнал от немските власти
съдържащ информация, че обвиняемият има „обичайно пребиваване“ в
Германия от 16.09.2017г. до момента, а българското СУМПС е издадено на
19.08.2020г.Показанията на тези свидетели правилно са оценени от първия
съд като последователни,логични, кореспондиращи по между си и със
заключението на съдебно - почеркова експертиза, от която е видно, че
ръкописният текст в обследваната декларация и подписът положен върху нея
са изпълнени от обвиняемия Д..
В контекста на изложеното законосъобразни и в съгласие с всички
3
събрани по делото доказателства се явяват изводите на първия съд, че с
деянието си обвиняемият Д. е реализирал от обективна и от субективна
страна съставомерните елементи на престъплението по чл.313 ал.1 от
НК.Обективните и субективните признаци на престъплението, за което
обвиняемият е признат за виновен, са обсъдени задълбочено в
мотивите,същите се споделят изцяло от въззивния съд, който не намира за
нужно да ги преповтаря в съдебния си акт.
Законосъобразно районният съд е отхвърлил възражението на
защитата,което се поддържа и пред настоящата инстанция,че от събраните по
делото доказателства не е установено по несъмнен начин, кога точно е влизал
и излизал от България обвиняемия,тъй като при преминаване през държави
членки на ЕС пълнотата на задграничните пътувания не е сигурна. От
приложената по делото справка е видно, че за периода от 17.08.2019г. до
17.08.2020г. обвиняемият е напуснал пределите на РБългария на 25.08.2019г.,
влезнал е отново на 06.07.2020г. и през посочения период от време не е
посещавал страната. Отделно от това от приложените по делото
материали,включително и от полученото писмо от компетентните немски
власти по подмяната на свидетелства за управление на МПС в Германия, се
установява, че по тяхна информация обвиняемият Д. работи и живее в
Германия от 16.09.2017г. до момента. В контекста на изложеното настоящата
инстанция намира , че дори и да се приеме, че в случая пълнотата на
справката за задграничните пътувания на обвиняемия не е гарантирана, както
настоява защитата, дори и да е имало и други инциденти влизания и
излизания от страната, които не фигурират в нея, това не променя верния
фактически извод, че обвиняемият не е живял повече от 185 дни през
последните 12 последователни месеца в България, защото в същия период от
време е живял и работил в Германия и обичайното му пребиваване е било
там.В подкрепа на това е и факта, че е изготвил пълномощно на брат си да
получи вместо него СУМПС и да му го изпрати в Германия.
Основателно е възражението на защитата, с което оспорва
кредитираните от първия съд показания на свидетеля Б. в частта им, в която
преразказва извъпроцесуални изявления на полицай Й., който няма
качеството на свидетел по делото, с информативност досежно споделени от
обвиняемия обстоятелства за връщанията му в България и периодът, през
който е бил в Германия.Тези показания, в тази им част, представляват
производен доказателствен източник, който не е проверен и подкрепен от
други първични гласни доказателства. Това не разколебава категоричността
на направения от първата инстанция и споделен от настоящия съдебен състав
извод, че Д. не е живял повече от 185 дни през последните 12 последователни
месеца в България.Неоснователно защитата се позовава на
материализираните в изготвената докладна записка на л.12 от д.п.
обстоятелства от П. Й., че обвиняемият пребивавал в България в различни
периоди от време, от което черпи аргументи за недоказаност на обвинението
по несъмнен и категоричен начин. Посочената докладна не може също да се
цени като годен доказателствен източник, тъй като към момента на нейното
съставяне не е било образувано досъдебно производство и не е доказателство
4
събрано и проверено по реда и със средствата предвидени в НПК.
Правилно е отговорено от първия съд и на доводите на защитата, с
които се оспорва субективната съставомерност на деянието,с аргумента,че
обвиняемият не се е запознал със съдържанието на декларацията, която
подписал.На първо място това възражение е лишено от каквато и да е
доказателствена основа.На второ, установено е по безспорен начин по делото,
че обвиняемият е попълнил и подписал декларацията собственоръчно и
лично пред св. Р. Г.. В самата декларация изрично се съдържа дефиницията
на понятието „обичайното пребиваване“ по смисъла на параграф 6 т.46 от ДР
на ЗДвП и независимо от това обвиняемият е посочил, това е Р.България,
което не отговаря на истината.
Законосъобразно първият съд е отхвърлил искането на защитата за
приложението на чл.9 ал.2 от НК. Чистото съдебно минало на обвиняемия,
трудовата му и семейна ангажираност не елиминират обществената опасност
на конкретното деяние, а от събраните по делото доказателства не може да се
направи и положителен извод, че деянието, поради своята малозначителност,
е с явно незначителна такава. Обвиняемият е декларирал неверни
обстоятелства така, че да получи българско СУМПС и с него да управлява
лек автомобил в държава членка на ЕС, където живее и работи.Нарушени са
правнорегламентирани обществени отношения, за което компетентните
немските власти са сезирали Главна Дирекция „Национална полиция" в
Република България. В контекста на изложеното правилно първият съд е
приел, макар и с други мотиви,че характерът на конкретното деяние или
конкретния деец не разкрива по-ниска, малозначителна или липса на
обществена опасност в сравнение с обикновените случаи на престъпление от
този вид, поради което и чл.9 ал.2 от НК не следва да намери приложение.
Правилни са изводите на районния съд,че за престъплението, за което
обвиняемият е предаден на съд са налице всички предпоставки предвидени в
чл.78а от НК за освобождаването му от наказателна отговорност с налагане на
административно наказание глоба.
При индивидуализацията на наказанието съдът е отчел като
смекчаващи вината обстоятелства инцидентния характер на извършеното,
трудовата заетост и семейната ангажираност на обвиняемия. Неправилно е
придаден отегчаващ ефект на това, че обвиняемият не е съдействал на
органите на разследването и не се е явил лично в съдебно заседание, с което е
демонстрирал липса на интерес към воденото спрямо него наказателно
производство. Обвиняемият има право, както да дава така и да откаже да
дава обяснения по обвинението, което е едно от първостепенните му
процесуални права визирани в чл.55 ал.1 от НПК, а и с оглед характера на
производството-такова по реда на Глава 28 от НПК, присъствието му в
съдебно заседание не е било задължително. Констатираната
5
незаконосъобразност в решението не е рефлектирала върху наложеното
административно наказание глоба от 1000лева, който е в минималния размер
визиран в разпоредбата на чл.78а от НК и очевидно е определен при
изключителен превес на смекчаващите отговорността обстоятелства.
При извършената служебна проверка, Окръжният съд не констатира да
са допуснати съществени процесуални нарушения, които да са достатъчно
основание за отмяна на атакувания съдебен акт.Това налага,като правилно и
законосъобразно решението да бъде потвърдено,поради което и на основание
чл.334 т.6 вр. чл.338 от НПК съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №2093 от 26.11.2021г. постановено по
АНД№7216/21г. по описа на Пловдивския районен съд XXIV н.с.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване и протест.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6