РЕШЕНИЕ
№ 185
гр. Kърджали, 21.10.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – Kърджали, I. СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и първи септември през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:М. К. Дановска
Членове:Васка Д. Халачева
Габриел Р. Русев
при участието на секретаря Траяна Н. Вълчанова
като разгледа докладваното от Васка Д. Халачева Въззивно гражданско дело
№ 20225100500*** по описа за 2022 година
С Решение № 122/21.06.2022 г., постановено по гр. д. № 531/2021 г. по описа на
Момчилградския районен съд е отхвърлен предявеният от Л. Х. М., И. Л. М. и И. Л. Й.,
тримата от гр. Д., ул. „З.С.“ №**, в качеството им на наследници на Ш. М. М., иск с правно
основание чл. 124, ал. 1 от ГПК, вр. с чл. 79 от ЗС - да бъде признато за установено, че
ищците са собственици на основание наследство и давностно владение на поземлен имот с
идентификатор № 20746.***.**** по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. Д.
с площ 545 кв.м., ведно с построената в този имот едноетажна масивна жилищна сграда с
идентификатор № 20746.***.****.1 със застроена площ 109 кв.м. и едноетажна
селскостопанска сграда с площ 14 кв. с идентификатор № 20746.***.****.2, при граници на
имота: ПИ с идентификатори№ 20746.501.****, № 20746.501.***, № 20746.501.***, №
20746.501.**** и № 20746.501.***, като неоснователен и недоказан.
С решението, Л. Х. М., И. Л. М. и И. Л. Й., в качеството им на наследници на ищцата
Ш. М. М. са осъдени да заплатят на С. М. М., сумата в размер на 1200 лева, представляващи
разноски по делото.
Недоволни от така постановеното решение са останали въззивниците Л. Х. М., И. Л. М.
и И. Л. Й., в качеството им на наследници на Ш. М. М., които го обжалват чрез процесуален
представител по пълномощие, като неправилно, поради нарушение на материалния закон и
необосновано. Твърдят, че първоинстанционният съд не извършил дължимата преценка на
събраните доказателства, установяващи фактическата власт върху имота, упражнявана от
ответника в различни периоди от време. Твърдят, че от показанията на свидетелите М.Ю.И.,
М.А.А. и С.Ф.Х. било безспорно установено, че ищцовата страна обитавала процесния
недвижим имот, който Ш. М. М. била придобила по наследство и давностно владение от
своите родители М.М.П. и Н.А.П., чрез непрекъснато и постоянно осъществяване на
фактическа власт върху имота, с намерение да го свои, като заплащала и дължимите данъци
1
и такси. В периода от 1990 г. до 2010 г. ищцата и нейните наследници владеели имота
необезпокоявани, тъй като претенциите на ответника били проявен от 2010 г. и тези
претенции били само документални, без същият реално да е упражнявал фактическата
власт върху процесния имот. Иска се обжалваното решение да бъде отменено, вместо което
бъде постановено ново, с което бъде признато по отношение на ответника, че ищците са
собственици по наследство и давност на процесния недвижим имот.
По реда на чл. 263 от ГПК е депозиран отговор чрез процесуален представител адв. М.
Ч., от въззиваемия С. М. М., с който жалбата е намерена за неоснователна. Оспорва се,
реалната власт над имота да е осъществявана само от ищцата. Сочи се, че ответникът живял
и понастоящем продължавал да живее в имота, полагайки грижи, с цел съхраняването му,
като на тези му действия ищцата не се е противопоставяла. Едва след завеждането на гр. д.
№ 335/2020 г. по описа на Момчилградския районен съд с предмет делба на имота, ищцата
започнала целенасочено да твърди, че имотът бил изцяло неин.
В съдебно заседание, въззивниците, чрез процесуалния си представител поддържат
жалбата си. Претендират присъждане на разноски, съобразно представен списък по чл. 80 от
ГПК. Правят възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на ответната
страна.
В съдебно заседание, въззиваемият С. М. М., лично и чрез процесуалния си
представител адв.М. Ч., оспорва въззивната жалба и поддържа подадения отговор.
Претендира присъждане на разноски, съобразно представен списък по чл. 80 от ГПК. Прави
възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на въззивниците.
Съдът, като взе предвид становището на страните и събраните по делото доказателства,
намира за установено следното:
Въззивната жалба е подадена в срок и от лица, имащи правен интерес от обжалването и
е допустима, поради което следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното
решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи
проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване
на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение №
1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).
В смисъла на изложеното, атакуваното решение се явява валидно и допустимо, като
настоящият състав намира, че при постановяването му не е допуснато нарушение на
императивни материалноправни норми. Поради това следва да бъде преценена правилността
на решението по наведените в жалбата оплаквания.
Първоинстанционното производство е образувано по предявен от Ш. М. М. от гр. Д.,
против С. М. М. от гр. Д., иск с правно основание чл. 124, ал.1 от ГПК, във вр. с чл. 79 от ЗС
за признаване за установено, че ищцата е собственик по наследство и давност на поземлен
имот с идентификатор № 20746.***.**** по кадастралната карта и кадастралните регистри
на гр. Д. с площ 545 кв.м., ведно с построената в този имот едноетажна масивна жилищна
сграда с идентификатор № 20746.***.****.1 със застроена площ 109 кв.м. и едноетажна
селскостопанска сграда с площ 14 кв.м. с идентификатор № 20746.***.****.2, при граници
на имота: ПИ с идентификатори № 20746.501.****, № 20746.501.***, № 20746.501.***, №
20746.501.**** и № 20746.501.***.
Ищцата мотивира исковата си претенция с твърдения, че от 1989 г. тя със семейството
си живее и обитава процесния недвижим имот, който придобила по наследство от своите
родители - М.М.П. и Н.А.П. въз основа на осъществено от нея давностно владение за период
от 31 години, течащ считано от 1989 г. и до предявяване на исковата молба. Ищцата твърди
също, че полагала грижи за своите родителите, с които имала устна договорка, както и с
останалите си братя и сестри, че имотът ще остане нейна собственост. Твърди, че
упражнявала непрекъсната и постоянна фактическа власт върху недвижимия имот, която не
била оспорвана от останалите сънаследници. Всички разходи за имота и подобренията в
него били заплащани от нея. Ищцата твърди, че на 23.09.2020 г. й била връчена искова
2
молба по гражданско дело с предмет делба и приложени документи, от които разбрала, че
процесният имот бил записан на брат й, който никога не бил упражнявал фактическата
власт над него и нямал намерение да го свои. Изтъква, че прехвърлянето на идеалните части
от този имот от останалите сънаследници на ответника било извършено чрез пълномощни,
предоставени му по негово желание, с мотив за помощ на ищцата да уреди статута на
процесния имот.
Във въззивната си жалба, конституираните с протоколно определение от 15.03.2022г. по
реда на чл.227 от ГПК, поради настъпила в първоинстанционното производство смърт на
ищцата, нейни наследници - Л. Х. М., И. Л. М. и И. Л. Й., изтъкват, че придобивната давност
на която те осланят собственическите претенции, е осъществявана от наследодателката им в
периода от 1990 г. и до 2010 г., преди издаване на процесния констативен нотариален акт.
На така предявената искова претенция, ответникът С. М. М. противопоставя
възражението, че процесният имот е ползван и владян единствено от ищцата-негова сестра
Ш. М. М.. Твърди, че през 1989 г. ищцата заминала за Р. Турция, като преди това живяла
заедно със съпруга си в друг имот в гр. Д., различен от процесния. Оспорва същата да е
полагала грижи за родителите им, защото той полагал грижите за тях, а ищцата никога не е
владяла имота за себе си и не го е своила. Обосновава възраженията си с наличието на
Констативен нотариален акт № ***, том ІІІ, н. дело № ***/06.10.2010 г. по описа на
нотариус с рег. № *** на НК с район на действие Районен съд – Момчилград, с който и
ищцата, и ответникът били признати за собственици на по 1/12 ид.части от претендирания
имот. А собственическите си права върху 11/12 ид.части от същия имот обосновава с
наличието на Нотариален акт за дарение на недвижим имот № ***,т.ІІІ, н.д. №
***/06.10.2010 г. на същия нотариус с рег. № *** на НК с район на действие Районен съд –
Момчилград.
В аспекта на изложеното, от анализа на събраните по делото писмени доказателства, от
фактическа страна се установява, че ищцата и ответникът са сестра и брат, и тяхната майка
и наследодател Н.А.П., е починала на 14.06.2017г./удостоверение за наследници с изх. №
***/19.10.2020 г. на Община Д./, и освен страните в производството, същата е имала и още
три рождени деца - две дъщери и един син. С Нотариален акт за собственост върху
недвижим имот, придобит по давностно владение и наследство № ***, том III, рег. № ****,
н.дело № ***/ 06.10.2010 г. на нотариус с рег. № *** с район на действие Районен съд –
Момчилград, страните в производството, техните брат и сестри / респ. техните наследници
при режим наследяване по заместване/, вкл. и техният настоящ наследодател Н.А.П. са
признати за собственици на съответните им идеални части от процесния имот, като и
ищцата, и ответникът са признати за собственици на по 1/12 ид.ч. от същия.
От представения по делото Нотариален акт за дарение на недвижим имот № ***, том III,
рег. № ****, н.дело №***/ 06.10.2010 г. на нотариус с рег. № *** на НК, се формира и
извод, че признатите с цитирания вече констативен нотариален акт наследници - идеални
съсобственици, без ищцата, са дарили на ответника признатите им общо 10/12 идеални
части от наследствения им имот.
Анализът на представените по делото удостоверение за данъчна оценка и скици на
поземлен имот и на сграда / № 590200****/08.12.20г. на Община Д.; № 15-1141346 и № 15-
1141349 от 07.12.2020г. на СГКК-гр. K./, води до извод, че именно въз основа на така
цитирания констативен акт за собственост, процесният имот е записан на името на ищцата-
като собственик на 1/12 ид.ч. и на името на ответника- като собственик на 11/12 ид.ч. от
него.
Констатирайки от фактическа страна изложеното и обсъждайки изложените във
въззивната жалба доводи, настоящият съд изгради своето становище за неоснователност на
въззивната жалба, респективно за правилност на обжалвания първоинстанционен акт.
В производството се претендира ищцата Ш. М. М. да е собственик по наследство и
давностно владение на процесния имот, поради изтекла в нейна полза придобивна давност,
течаща от 1990 г. и до предявяване на исковата претенция – повече от 30 години. От
3
свидетелските показания, в частност тези на св.М.И, от 1990 г., а според св. Ф.М. от 1991 г.,
ищцата и семейството й се завърнали от Р.Турция, за където през 1989г. заминали, и се
установили в родната на страните по делото къща. От анализа на снетите свидетелски
показания, се налага извод, че най-късно от 1991 г. и до 2010 г. – повече от десет години
ищцата и семейството й са ползвали процесния имот, правили са необходимите ремонти и
са обработвали и двора.
Институтът на придобивната давност обаче е сложен юридически факт, който включва
действията по началното установяване на владението, намерението да се свои, по-
нататъшното постоянно осъществяване на така установеното фактическо владение и
действията по своене. За да придобие по давност правото на собственост върху чуждите
идеални части, ищцата - сънаследник, е следвало да превърне държането им във владение.
Тези действия е следвало да бъдат от такъв характер, че с тях по явен и недвусмислен начин
да се показва от нея отричане владението на останалите съсобственици. Позовавайки се на
изтекла в нейна полза придобивна давност, същата е следвало да докаже, че е извършила
действия, с които е престанала да държи идеалните части от вещта за другите съсобственици
и е започнала да ги държи за себе си с намерение да ги свои. За да се приеме, че е налице
промяна и сънаследникът е започнал да владее имота единствено и само за себе си, е
необходимо това намерение да е манифестирано явно спрямо другите сънаследници. В
смисъла на казаното, следва да се посочи, че дори да се приеме в настоящото производство
за установено осъществяването от ищцата на обективния признак на претендираното
давностно владение /corpus/, то определено не се установява осъществяването от нея на така
посочения кумулативно изискуем се субективен признак /animus domini/- намерението този
имот да се държи като своя и това обстоятелство да се манифестира. И това е така, защото
развилото се през 2010 г. пред нотариус с рег.№ *** на НК нотариално производство, като
вид охранително производство, на основание чл.571 от ГПК започва по молба на страните
по него. Т.е., ищцата, като страна в това производство, наред с останалите сънаследници, с
писмена молба, е поискала от компетентния нотариус да я признае за собственик по силата
на наследяване и давностно владение само на 1/12 ид.ч. от процесния имот, което и
нотариусът с цитирания вече Нотариален акт за собственост върху недвижим имот,
придобит по давностно владение и наследство от 06.10.2010 г. е и направил.
Т.е. не може да бъде прието, че ищцата е своила през цялото претендирано време
процесния имот като свой, при положение, че през 2010 г. същата е признала, че е
собственик само на 1/12 ид.ч. от същия, т.е. следва в производството да се приеме, че в този
период същата е държала имота за всички наследници. Или, за прецизност следва да се
посочи, че изложеният във въззивната жалба изричен довод, че до 2010 г. ищцата е станала
едноличен собственик по наследство и давностно владение в пълен обем по отношение на
процесния имот, се явява неоснователен.
Що се касае до претендирания период, включващ и този от 06.10.2010 г. и до завеждане
на исковата претенция- 14.12.2020г., възлизащ на повече от 10 години, следва да се посочи
изрично, че в производството не се установи осъществяване от ищцата нито на факта на
необезпокоявано владение, нито на намерението да свои имота, като манифестира по
отношение на съсобственика с 11/12 ид.ч. собственически претенции в пълен обем. И това е
така, защото от съвместния анализ на показанията на разпитаните две групи свидетели, се
налага извод, че в тези години ответникът С. М. е започнал да претендира собственическите
си права ребром / според свидетеля на ищцовата страна М. И ответникът от около 2-3
години преди делото,т.е. от около 2017г., се настанил в къщата/. Същият е влязъл във
владение на имота, съвместявайки ползването на жилищната сграда със ищцата-
съсобственичка и негова сестра /според св. А. М. и св. Ф.М./. В периода след 2010 г. е
направил и нова електрическа инсталация на къщата /според св. Ф.А./. Съборил е стари
стени и е направил нови такива /според св. Ф.М./.
Т.е., казано в обобщение, обжалваното първоинстанционно решение с формулирания в
него правен извод, че в производството не се установява факта на надлежно осъществено в
полза на ищцата давностно владение, което да е в състояние да я направи пълноправен и
4
едноличен собственик на процесния имот, се явява правилно, поради което и следва да бъде
потвърдено.
При този изход на делото, доколкото изрично са поискани, но и при уважаване на
направеното от въззивниците възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение,
на въззиваемата страна се следва присъждане на разноски в размер на 600 лв.
Водим от горното, въззивният съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 122/21.06.2022 г., постановено по гр. д. № 531/2021 г. по
описа на Момчилградския районен съд.
ОСЪЖДА Л. Х. М., с ЕГН **********, И. Л. М., с ЕГН ********** и И. Л. Й., с ЕГН
**********, и тримата от гр. Д., ул. „З.С.“ №**, да заплатят на С. М. М., с ЕГН **********,
сумата в размер на 600 лв., съставляваща разноски за въззивната инстанции.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС, в едномесечен срок от
връчването му на страните, при условията на чл.280 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5