Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
05.01.2021г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на двадесет и осми октомври две хиляди и двадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл. съдия ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при секретаря
Маргарита Димитрова, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева гр.дело
№ 2769 по описа за 2019 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 538487 от 19.11.2018г. по гр.д. № 25002/2018г. Софийски районен
съд, 85 състав осъдил С.О.да заплати на „З.А.“ АД, ЕИК *****, на основание чл. 213, ал. 1 КЗ (отм.) вр. чл. 49 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата 1 551.81 лв. – главница,
представляваща заплатено застрахователно обезщетение по щета № 10013030113048 с
включени ликвидационни разходи, ведно със законната лихва върху главницата от
19.04.2018г. до окончателното й изплащане, както и сумата 473.17 лв. - лихва за
забава за периода 19.04.2015г. - 18.04.2018г. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК
ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата 663.00 лв. - разноски по делото.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника С.О., който го
обжалва изцяло с оплаквания за неправилност – неправилно приложение на
материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и
необоснованост. Неправилно първоинстанционният съд приел, че е налице валидно застрахователно
правоотношение по застраховка „Каско“. Представената застрахователна полица не
била подписана от упоменатите в нея лица и при липсата на посочения в чл. 184,
ал. 3, т. 10 КЗ задължителен реквизит следвало, че не е налице валидно сключен
застрахователен договор. В условията на евентуалност поддържа, че не бил налице
покрит застрахователен риск съгласно
ОУ на договора – в тях не бил посочен застрахователен риск „неравности на пътя“.
В раздел „Изключени рискове“, т. 16.8 било посочено като изключен риск
увреждане на гумите и/или джантите, освен ако не е получено в резултат на друго
застрахователно събитие, а такова в случая не било налице. Неправилно също
първостепенният съд приел, че е налице причинно-следствена връзка между ПТП и
вредите. Не ставало ясно по безспорен начин, че причината за ПТП е неизправност
на пътя. Разпитаният свидетел не твърдял безспорно, че причината за ПТП е дупка
на пътя. Евентуално поддържа, че присъденото обезщетение е в завишен размер,
който следвало да бъде намален до размера на данъчната основа по представената
фактура, а ДДС в размер на 149.84 лв. бил възвръщаем данък и ако тази сума не
бъде приспадната, ищецът щял да се обогати неоснователно. Поради това моли съда
да отмени изцяло атакуваното решение и вместо него да постанови друго, с което
да отхвърли предявените искове, евентуално – да го отмени в посочената част.
Претендира разноски за двете инстанции в размер на юрисконсултските
възнаграждения.
Въззиваемата страна „З.А.“ АД с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва
жалбата и моли съда да потвърди атакуваното решение като правилно. Претендира юрисконсултско
възнаграждение за въззивното производство съгласно списък по чл. 80 ГПК.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна,
в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235,
ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира за
установено следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно кумулативно съединени
осъдителни искове:
с правно основание чл. 213, ал. 1 КЗ (отм.) вр. чл. 49 ЗЗД за сумата 1 551.81
лв., от които 1 541.81 лв. – регресно вземане на ищеца за изплатено
застрахователно обезщетение за имуществени вреди от ПТП, състояло се на
02.04.2013г. в гр. София, при което МПС „Ландровър“, модел „Рейндж Ровър“, с
рег. № *****, при движение по пътя от бул. „България“ към Околовръстен път,
посока „Младост“, попада в необезопасена и несигнализирана дупка на пътното
платно, и 10 лв. – обичайни ликвидационни разноски,
и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 473.17 лв. – обезщетение
за забава в плащането на главницата за периода 19.04.2015г. – 18.04.2018г. включително.
Претендирана е и законната лихва върху главницата от подаване на исковата
молба на 19.04.2018г. до окончателното плащане.
С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК, ответникът
е оспорил предявените искове по основание и размер с възражения, част от които
се поддържат и във въззивната жалба. Искал е от съда да отхвърли предявените
искове.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г.,
ОСГТК на ВКС).
Обжалваното решение е валидно и
допустимо. Настоящият състав намира,
че при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни
материалноправни норми, а с оглед непреклудираните доводи в жалбата е правилно по
следните съображения:
Съгласно чл. 213, ал. 1 КЗ (отм.), с плащането на застрахователно
обезщетение застрахователят по имуществена застраховка встъпва в правата на
застрахования срещу причинителя на вредата - до размера на платеното
обезщетение и обичайните разноски, направени за неговото определяне. Елементите
на фактическия състав на суброгационното право на застрахователя са: наличие на
валидно застрахователно правоотношение по договор за имуществено застраховане с
увредения, плащане по него на застрахователно обезщетение за настъпили вреди, причиняване
на застрахователното събитие от трето лице, което отговаря пред застрахования по
правилата на деликтната отговорност. С действията си третото лице трябва да
реализира фактическия състав, който поражда гражданската му отговорност -
задължението да обезщети вредите, причинени на застрахованото лице. Затова
застрахователят, суброгирал се в правата на застрахования, може да упражни регресния
си иск както срещу прекия причинител на вредата (чл. 45 ЗЗД), така и срещу възложителя на работата (чл. 49 ЗЗД).
В случая от събраните по делото доказателства се
установява по безспорен начин наличието на валидно застрахователно
правоотношение по имуществена застраховка „Каско” на МПС между ищцовото
дружество и собственика на увредения автомобил към датата на ПТП. Противно на
поддържаното от въззивника, комбинирана застрахователна полица №
0306В066252/18.07.2012г. е подписана от двете страни, видно от представените
копия на л. 9 и л. 56 от делото на СРС. Фактът на плащане на застрахователно
обезщетение в сочения от ищеца размер е отделен като безспорен между страните
по реда на чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК, а и се установява от представените РКО и
преводно нареждане. Противно на поддържаното от въззивника, твърдяното от ищеца
ПТП съставлява покрит от застраховката риск, видно от т. 8.3 от приетите ОУ на договора,
съгласно която клауза застрахователят покрива пълна загуба или частична вреда
от „авария, произлязла от сблъскване на МПС помежду им или с други подвижни и
неподвижни предмети, от удар с хора и животни, от препятствия по пътното платно
като земни, скални маси и други, нарушена цялост на пътното покритие и
пр.
Въззивният съд намира за неоснователни и доводите в
жалбата във връзка с установяването на механизма на ПТП и наличието на причинна
връзка между този механизъм и вредите. От съвкупната преценка на събраните
писмени и гласни доказателства и заключение на САТЕ се установява по безспорен
начин настъпването на процесното ПТП по описания в исковата молба начин, вкл.
механизма на настъпване на уврежданията - попадането в дупка, нейното
местоположение на пътен участък, за поддържането на който отговорност носи
ответната община, съответно претърпените имуществени вреди и връзката между ПТП
и настъпилото увреждане. Процесното ПТП е настъпило на 02.04.2013г. в гр.
София, при което МПС „Ландровър“, модел „Рейндж Ровър“, с рег. № *****, при
движение по пътя от бул. „България“ към Околовръстен път, посока „Младост“,
попада в необезопасена и несигнализирана дупка на пътното платно, при което са
спукани предна и задна леви гуми и са увредени предна и задна леви джанти на
застрахования автомобил. Водачът на МПС – Виктор Сергиев, при разпита му
първоначално действително не си спомня ясно процесното ПТП, което е обяснимо
предвид провеждането на разпита повече от 5 години след събитието, но след
предявяването на уведомлението-декларация потвърждава, че същото изхожда от
него, както и потвърждава посочените в него обстоятелства, при които е
настъпило ПТП.
От приетото и неоспорено заключение на САТЕ се установява,
че от техническа гледна точка причинените вреди съответстват на така установения
механизъм на ПТП, като вещото лице е основало извода си за наличие на причинна
връзка между преминаването през дупката и настъпилите увреждания по застрахования
автомобил и на снимковия материал, представен по делото. Всички посочени
доказателства обосновават безпротиворечиво извода, че застрахованият автомобил е
претърпял ПТП, попадайки в несигнализирана дупка на пътното платно.
Същевременно вредите, за които ищецът е изплатил застрахователно
обезщетение, са в резултат неизпълнението от служители на ответника на
задължението им за поддържане на общинските пътища и за сигнализиране на
опасности по същите (чл. 31 ЗП и чл. 13 ЗДвП), поради което на основание чл. 49 ЗЗД ответната община носи отговорност за причинените при процесното ПТП вреди.
От заключението на САТЕ се установява, че действителната стойност на
вредите към датата на настъпване на застрахователното събитие (чл. 208, ал. 3,
изр. 1 КЗ отм.) възлиза на 1 547.21 лв., а с включени обичайни
ликвидационни разноски от 10 лв. – 1 557.21 лв. Изплатеното от ищеца
обезщетение не надвишава този размер, поради което главният иск е изцяло
основателен. Доводът в жалбата във връзка с начисления ДДС е преклудиран и не
следва да се обсъжда от въззивния съд. Само за пълнота въззивният съд намира за
необходимо да отбележи, че на ищеца е присъдена не стойност по фактура, а обезщетение
до платения от застрахователя размер съобразно установената от неоспореното
заключение на САТЕ действителна стойност на вредите, определена по средни
пазарни цени към датата на ПТП, поради което доводът е и неоснователен.
Въззивната жалба срещу решението в частта му по иска с правно основание чл.
86, ал. 1 ЗЗД е бланкетна – в нея не са посочени никакви конкретни оплаквания
за неправилност. От първоинстанционния съд не е допуснато нарушение на
императивни материалноправни норми, поради което и съобразно чл. 269 ГПК
въззивният съд няма правомощието да провери правилността на решението в тази част.
Предвид съвпадението на крайните изводи на двете инстанции, атакуваното
решение следва да бъде потвърдено.
При този изход, разноски за въззивното производство се
следват на въззиваемия, който е заявил претенция за присъждане на
юрисконсултско възнаграждение. По реда на чл. 78, ал. 8 ГПК (ред. ДВ бр.
8/24.01.2017г.) вр. чл. 37, ал. 1 ЗПП вр. чл. 25, ал. 1 от приетата въз основа
на законовата делегация Наредба за заплащането на правната помощ (обн. ДВ бр.
5/17.01.2006г.), съобразявайки извършените от юрисконсулта на въззиваемия
процесуални действия в настоящата инстанция, въззивният съд определя
възнаграждение в размер на 100 лв.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 538487 от 19.11.2018г., постановено по гр.д. № 25002/2018г. на
Софийски районен съд, 85 състав.
ОСЪЖДА С.О., гр. София, ул. „****, да
заплати на „З.А.“ АД, ЕИК *****, на основание чл. 78 ГПК сумата 100.00 лв. (сто лева), представляваща юрисконсултско възнаграждение за
въззивното производство.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.
280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.