Р Е Ш Е Н И
Е № 261434
гр. Пловдив, 11.05.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД ПЛОВДИВ, Гражданско
отделение, XV- ти граждански състав, в
публично заседание на единадесети февруари две хиляди двадесет и първа година,
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
НИКОЛАЙ ГОЛЧЕВ
при секретаря Катя Янева, като разгледа докладваното
от съдията гр.д. № 13616 по описа за 2020
г. на Районен съд Пловдив, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
по делото е образувано по повод на искова молба
подадена от М.Т.Т., ЕГН ********** против „Ви Енд Ей Груп“ ЕООД, ЕИК
*********, с която са предявени обективно, кумулативно съединени осъдителни
искове, с които се претендира ответникът да заплати на ищцата сумата от 1 523,81 лева – неплатени трудови
възнаграждения за периода от 01.02.2020 г. до 17.03.2020 г., от които 1000 лева
за м. февруари 2020г. и 523,81 лева за м. март 2020 г., ведно със законната
лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба в съда-
20.10.2020г. до окончателното й изплащане; обезщетение за забава върху
главницата за трудово възнаграждение в размер на 74,44 лева, дължимо за периода от 01.04.2020г. до 19.10.2020г.; 457,14 лева – обезщетение за неползван
платен годишен отпуск за 12 работни дни за 2019г. и 2020г., ведно със законната
лихва върху главницата, считано от датата
на подаване на исковата молба в съда- 20.10.2020г. до окончателното й изплащане;
21, 33 лева – обезщетение за забава
върху неизплатеното обезщетение за неползван отпуск за периода от 01.05.2020 г.
до 19.10.2020г.; 610,00 лева –
обезщетение за неправомерно задържане на трудовата книжка за периода
27.04.2020г.- 02.06.2020г., ведно със законната лихва върху главницата, считано
от датата на подаване на исковата молба в съда- 20.10.2020г. до окончателното й
изплащане; 28,47 лева – лихва за
забава върху обезщетението за неправомерно задържане на трудова книжка за
периода от 01.05.2020г. до 19.10.2020г.
В исковата молба се твърди, че ищцата
имала сключен трудово договор с ответното дружество от **** г., съгласно който
изпълнявала длъжността „******“ в ****** **** с адрес: *******. Трудовото
правоотношение било прекратено по взаимно съгласие между страните, считано от ****
г. Ищцата предала трудовата си книжка за оформяне на 27.04.2020г., като В.Н. – ***
на ответното дружество отказала да стори това. Наложило се ищцата да потърси
съдействието на органите на МВР, за да получи обратно трудовата си книжка. На
02.06.2020 г. трудовата книжка на ищцата й била предадена от ******* в сградата
на **********. Сочи се, по силата на възникналото трудово правоотношение между
страните на ищцата се дължало месечно трудово възнаграждение в размер на 1000
лева, като на 31.03.2020г. на ищцата е следвало да й бъде заплатено
възнаграждението за м. февруари 2020г., а на 31.04.2020г, - за месец март 2020
г. Освен че не получила възнагражденията за двата месеца, работодателят отказал
да й изплати и обезщетение за неползван платен годишен отпуск от 12 работни дни
за 2019г. и 2020г. По изложените съображения моли за уважаване на исковете.
Претендират се разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил
отговор на исковата молба от ответника, с който се взема становище за
неоснователност на предявените искове. Посочва, че между страните е сключен
трудов договор от 04.06.2019 г., с уговорено месечно възнаграждение в размер на
566 лева, като считано от 01.01.2020 г. размерът на месечното трудово
възнаграждение възлизал на минималната работна заплата за страната от 610 лева.
Твърди се, че уговорката между страните съгласно сключеният договор била
трудовото възнаграждение да бъде изплащано в края на месеца, следващ месеца на
начисляване. Трудовото правоотношение било прекратено по взаимно съгласие между
страните на 18.03.2020 г., а към датата на прекратяване на работника били
изплатени всички дължими трудови възнаграждения за отработения месец февруари
2020г. , ведно за месец март 2020г – пропорционално на отработените дни.
Твърди, че уговорения в трудовия договор платен годишен отпуск възлизал на 20
работни дни годишно. През 2019г. ищецът ползвал платен годишен отпуск в размер
на 3 дни, а през 2020 в размер на 5 дни или общо 8 работни дни. Определено било
обезщетение за неползван платен годишен отпуск по чл. 224, ал. 1 от КТ в размер
на 219,60 лева за 8 работни дни, което било заплатено на ищцата. Ответникът
оспорва претенцията на ищеца за заплащане на обезщетение за неправомерно
задържане на трудовата книжка. Сочи се, че ищецът бил предал трудовата си
книжка на работодателя месец и поливна след прекратяване на трудовия договор –
на 27.04.2020 г. Твърди се, че трудовата
книжка била своевременно оформена от работодателя, като били правени
многократни опити за връщането й на ищеца, въпреки въведеното в страната
извънредно положение от 13.03.2020г. Ищецът не се бил явил при работодателя да
получи трудовата си книжка. Впоследствие, работодателят разбрал, че ищцата била
подала жалба до РУ на МВР гр. **** относно задържането на трудовата книжка. Работодателят
предал трудовата книжка на служители на РУ на МВР гр. *** на 29.05.2020 г. По
изложените съображения моли за отхвърляне на исковете. Претендират се разноски.
Съдът,
като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, счита
за установено следното от фактическа страна:
По делото не съществува спор, а и се
изяснява от приобщените доказателствени материали, че между страните е
съществувало валидно учредено трудово правоотношение в периода от 04.06.2019 г.
до 18.03.2020 г., по силата на което ищцата е заемала при ответното дружество
длъжност „*****“. Трудовото правоотношение е прекратено по взаимно съгласие
между страните, за което е издадена Заповед № **** г. В цитираната заповед
изрично е посочено, че се преустановява действието на трудовия договор, считано
от 18.03.2020г.
От приетия по делото Протокол за
доброволно предаване / л. 40/, съставен от служител на РУ *** при ОД на МВР-
Пловдив се изяснява, че трудовата книжка на ищцата е била предадена от *** на
ответното дружество ( В.Н. ) на служител при РУ- *** на дата 29.05.20г. Съобразно
отразеното в протокола, приемо- предавателните действия са осъществени в
сградата на РУ- ***.
От показанията на св. Д. / л. 54 гръб- л.
55/ се изяснява, че познава ищцата и често общува с нея. Св. е работила в
съседен магазин на този, в който е полагала труд ищцата. Посочва, че ищцата е
напуснала работа в средата на м. март 2020г., като трудовият договор е бил
прекратен по взаимно съгласие на страните. Ищцата е споделяла на свидетелката,
че по това време трудовата книжка се е намирала у нея, като в средата на м.
април 2020г. я е оставила при ответното дружество, за да бъде оформена. Св.
изтъква, че трудовата книжка на ищцата не е била върната веднага, а след около
месец. В този период ищцата многократно е търсила представител на дружеството,
за да й бъде върната оформената трудова книжка, но това не е дало резултат.
Ищцата била принудена да потърси съдействието на полицейските органи, като
предвид тяхната намеса, в края на м.май 2020г. трудовата й книжка била върната.
Св. изтъква, че гореизложените обстоятелства са й споделени лично от ищцата.
Съдът кредитира в цялост изложеното от
свидетелката като счита поднесената от нея информация за обективна, логически
последователна и съответна на останалия, приобщен по делото доказателствен
материал.
По делото е разпитан в качеството на
свидетел и лицето А.Н. / л. 55/. Съдът кредитира изложеното от свидетеля в частта,
в която заявява, че ищцата е работила при ответното дружество. Цени се
изложеното от свидетеля и в частта, в която излага твърдения, че ищцата е
предала за оформяне трудовата си книжка на дата 27.04.20г., като впоследствие е
забавено оформянето на трудовата й книжка и не й е върната в същия ден. В
посочените части, показанията на свидетеля са съответни на приобщения по делото
доказателствен материал. В останалата им част, съдът не кредитира показанията
на св. Н.. Не се цени твърдението на свидетеля, че всички дължими суми на
ищцата за трудово възнаграждение са заплатени. В тази връзка, недопустимо е
факта на заплащане на трудово възнаграждение да се установява посредством
свидетелки показания (арг. чл. 164, ал. 1, т. 4 ГПК и чл. 270, ал. 3 КТ ). Съдът
не споделя и твърдението на свидетеля, че впоследствие ищцата е отказала да
получи трудовата си книжка. В този порядък, налице са множество противоречия в
изложеното от свидетеля, като впечатление оставя твърдението му, че полицейски
служител е отишъл в магазина, стопанисван от ответното дружество, за да вземе
трудовата книжка на ищцата. Това е в противоречие с обективираното в приетия по
делото Протокол за доброволно предаване от 29.05.2020г. / л. 40/. В титулната
част от цитирания протокол ясно е посочено, че предаването се е осъществило в
сградата на *** ***, като трудовата книжка е била предадена от *** на ответното
дружество- В.Н..
От изготвеното по делото заключение по
назначената съдебносчетоводна експертиза / л. 49- л. 51/ се изяснява, че начисленото
БТВ на ищцата за периода м.02.2020г.- м. 03.2020г. е в размер от 929, 52 лв.,
като лихвата за забава за периода от 01.04.20г. до 19.10.20г. възлиза на 38, 60
лв. Отразено е, че неизползваният от ищцата платен годишен отпуск е в размер на
8 дни, като обезщетението за него в брутен размер възлиза на 244 лв. Лихвата за
забава върху тази сума за периода 01.05.20г.- 19.10.20г. е в размер на 10,54
лв. В заключението е посочено и че обезщетението за задържане на трудовата
книжка след прекратяване на трудовото правоотношение в периода 27.04.20г.-
02.06.20г., възлиза на сума в размер от 776, 36 лв., а лихвата за забава върху
тази сума за времето от 01.05.20г. до 19.10.20г. е в размер от 30 ,19 лв.
В открито съдебно заседание, проведено
на 11.02.2021г. /л. 53 гръб- л. 54/, вещото лице разяснява и че във ведомостите
за заплати за м. 02.2020г и м. 03.2020г., липсва подпис, положен от ищцата. Експертът
сочи, че във ведомостта на м.02.2020г. е начислено обезщетение на ищцата за 5
дни неизползван платен годишен отпуск в размер от 152, 50 лв., но ведомостта не
е подписана. Изтъква, че последно полученото от ищцата брутно трудово
възнаграждение за пълен отработен месец е това за м.02.2020г. и възлиза на 610
лв. Вещото лице сочи, че за определяне размера на дължимите обезщетения е
ползвал именно тази величина. Поддържа, че в конкретния случай, размерът на
основното и брутното трудово възнаграждение съвпадат, доколкото за ищцата не
съществува основание да се начисляват допълнителни суми с постоянен характер
към основното й трудово възнаграждение.
Съдът кредитира в цялост заключението на
вещото лице ( и дадените от него разяснения в ОСЗ от 11.02.2021г.) като счита
същото за обективно, всестранно и обосновано.
Съдът,
като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение, обсъди
възраженията, доводите и исканията на страните, счита за установено от правна
страна следното:
По иска с
правно основание чл. 128, т. 2 КТ:
По делото се установи съществуването на трудово
правоотношение между страните през процесния период. В приложение на
установената от чл. 8, ал. 2 КТ презумпция и при липсата на обратно доказване
от страна на ответника, съдът приема, че за същия период ищцата е изпълнявала
добросъвестно трудовите си задължения, включително задължението си да престира
работна сила. Следователно, за същия период за работодателя са възникнали
задълженията по чл. 128, т. 1 и т. 2 КТ да начислява и заплаща уговореното
възнаграждение за извършената работа.
От приетото по делото заключение по изготвената ССчЕ се
изяснява, че дължимото брутно трудово възнаграждение на ищцата за релевантния
период (м.02 и м. 03.2020г.) възлиза на 929, 52 лв. Съгласно трайната съдебната
практика на ВКС ( решение №
154/24.06.2015 г. по гр. д. № 6134/2014 г. на III г. о. на ВКС и решение №
166/25.02.2010 г. по гр. д. № 220/2009 г., III г. о. на ВКС) има възможност
за присъждане на сумите за трудово възнаграждение, както в брутен, така и в
нетен размер. Дължимите удръжки за ДДФЛ, ДОО, ЗО следва да се извършат от
работодателя към момента на фактическото изплащане на възнагражденията, поради
което на работника се дължи възнаграждение съобразно брутното трудово такова, а
работодателят е лицето, което при изплащането му следва да изчисли, удържи и
преведе съответните суми за осигуровки и данъци в националния бюджет. Ако с
решението се присъди брутното трудово възнаграждение ( и работодателят не го
заплати доброволно ), то съдебният изпълнител е длъжен да отдели суми за
изплащане на задълженията към НАП. Предвид изложеното и доколкото не са ангажирани
доказателства от ответника дължимите удръжки за ДДФЛ, ДОО, ЗО да са внесени, то
следва на ищцата да се присъди брутният размер на трудовото възнаграждение за
м.02.2020г. и м.03.2020г., а именно- 929, 52 лв. Настоящият съдебен състав
приема, че на ищцата не й е заплатено дължимото трудово възнаграждение за
м.02.20г. и м. 03.20г., доколкото от поясненията на вещото лице се установява,
че във ведомостите за заплати за процесните месеци, не е положен подпис на
ищцата. По отношение на размера на договореното между страните трудово
възнаграждение, то меродавно е изрично посоченото в трудовия договор. В чл. 5
от договора, трудовото възнаграждение е определено на сума в размер от 566 лв.
Последващо споразумение между страните не е сключено, поради което считано от
01.01.2020г. до прекратяването на трудовия договор, възнаграждението на ищцата
следва да бъде определено в размер на 610 лв. ( МРЗ за периода 01.01.20г.-
31.12.20г. съгласно ПМС № 350/19.12.2019 г. ). Предвид изложеното, то липсва каквото и да било основание да се
приеме, че между страните е договорено заплащане, различно от това. Следва да
се посочи, че при наличието на писмен информационен източник ( какъвто се явява
сключеният между страните трудов договор ), то съдът не възприема твърдението
на ищцата, че размерът на трудовото възнаграждение, договорено между страните е
в размер от 1000 лв. месечно. Следва да се посочи, че Кодексът на труда е въвел
писмената форма за действителност на волеизявленията на страните във връзка с
трудовото правоотношение ( в тази насока-
Решение № 81/ 25.02.2011г. по гр.д. № 930/2010г., III- то г.о. на ВКС; Решение
№ 467/ 31.01.2014г. по гр.д. № 2392/ 2013г., IV- то г.о. на ВКС; Решение № 21/
23.02.2012г., по гр.д. № 595/ 2011г., III- то г.о. на ВКС; Решение № 237/
14.01.2020г. по гр.д. № 695/2019г., III- то г.о. на ВКС). Предвид това, то
е изключена възможността страните да изразят по друг начин волята си и тя да
има правнорелевантни последици във връзка със съществуването, изменението и
съдържанието на конкретните клаузи от трудовия договор. Съобразно изложеното,
то съдът приема и че договореното между страните основно месечно възнаграждение
през 2020г. е в размер от 610 лв. месечно. Както бе посочено и по- горе,
съгласно заключението на вещото лице, за периода м.02.20г.-м.03.20г., брутното
трудово възнаграждение на ищцата възлиза на сума в размер от 929, 52 лв. За
разликата от тази сума до пълния претендиран размер от 1523, 81 лв. искът с
правно основание чл. 128, т. 2 КТ следва да бъде отхвърлен като неоснователен.
Върху сумата от 929, 52 лв. се дължи законна лихва, считано от датата на подаване
на исковата молба в съда /20.10.2020г./ до окончателното й погашение.
Върху главницата за трудово възнаграждение, на
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД се дължи и
обезщетение за забава за периода 01.04.2020г.- 19.10.2020г., което съобразно
заключението на вещото лице възлиза на сума в размер от 38, 60 лв. До тази
величина следва да бъде уважен предявения иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, като за разликата от 38, 60 лв. до пълния претендиран размер от 74, 44 лв.,
да бъде отхвърлен като неоснователен.
По
отношение на претенцията с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ: ищцата претендира, че за 2019г. и 2020г. следва да й
бъде изплатено обезщетение за неползван платен годишен отпуск от 12 дни.
Съобразно заключението на вещото лице, ищцата е разполагала общо с 16 дни
платен годишен отпуск. Ползвала е три дни, поради което й остават 13 дни. Във
ведомостта за заплати за м.02.20г. й е начислено обезщетение за 5 дни в размер
от 152, 50 лв. Както вече бе посочено обаче, ведомостта за заплати за м.02.20г.
не е подписана от ищцата, поради което съдът не приема, че тази сума фактически й е заплатена. Впрочем, това
обстоятелство се установява не само от разясненията на вещото лице, но и от
самата ведомост за м.02.2020г., която е приобщена на л. 83 от делото ( в графа
„получил сумата“ не фигурира подпис на ищцата ). Ответното дружество следва да
заплати на ищцата обезщетение и за останалите 8 дни неползван платен годишен
отпуск, което съобразно заключението на вещото лице възлиза на сума в размер от
244 лв. Тоест, общо дължимото обезщетение за 13 дни неизползван платен годишен
отпуск възлиза на сума в размер от 396,50 лв. Ищцата обаче, претендира обезщетение за 12 дни
неизползван платен годишен отпуск, поради което и с оглед диспозитивното начало
в гражданския процес, следва да й бъде присъдена сума в размер от 366 лв. (
обезщетението за 1 ден възлиза на 30, 50 лв., а за 12 на 366 лв.). За разликата
от този размер до пълния претендиран от 457, 14 лв., искът с правно основание
чл. 224, ал. 1 КТ следва да бъде отхвърлен. Върху сумата от 366 лв. се дължи и
законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба в съда /
20.10.2020г./ до окончателното й изплащане.
Върху главницата за обезщетение за неизползван платен
годишен отпуск, на основание чл. 86, ал. 1
ЗЗД се дължи и обезщетение за забава за периода 01.05.2020г.-
19.10.2020г., което възлиза на сума в размер от 17, 49 лв. До тази величина
следва да бъде уважен предявеният иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД,
като за разликата от 17, 49 лв. до пълния претендиран размер от 21, 33 лв., да
бъде отхвърлен като неоснователен.
По
отношение на претенцията с правно основание чл. 226, ал. 2 КТ: съобразно нормата на чл. 226, ал. 2 КТ, работодателят
и виновните длъжностни лица отговарят солидарно към работника или служителя за
вредите, които той е претърпял поради незаконно задържане на трудовата му
книжка, след като трудовото правоотношение е било прекратено. При прекратяване
на трудовото правоотношение, съгласно чл. 350 от Кодекса на труда и чл. 6, ал.
3 от Наредбата за трудовата книжка и трудовия стаж, за работодателя възникват
две задължения – да впише данните, свързани с прекратяването и да предаде трудовата книжка на
работника или служителя. След вписването им, работодателят следва да предаде,
т.е. фактически да предостави във владение на работника или служителя трудовата
му книжка. Двете задължения са свързани и обусловени. Съобразно изричните
разяснения, дадени в т. 1 от ТР 1/ 2019г. по тълк. дело № 1/2019г. на ОСГК на
ВКС, ако работникът или служителят предаде трудовата си книжка на работодателя
след деня на прекратяване на трудовото правоотношение, задълженията на
работодателя да я оформи и предаде ще станат изискуеми в деня, в който тя му е
предадена. Ако по някаква причина работодателят не изпълни в същия ден
задълженията си, той изпада в забава.
В настоящия случай, от показанията на св. Н. / л. 55/
се изяснява, че ищцата е предала за оформяне на трудовата си книжка на дата
27.04.20г. За работодателят е възникнало задължение още в същия ден да я оформи
по надлежно и да я върне на работника. Това задължение обаче, е било
осъществено едва след намесата на органите на МВР, като на 29.05.20г., *** на
ответното дружество е предал трудовата книжка на служител при *** ***, за което
е бил съставен нарочен протокол и на 02.06.20г. оформеният документ е върнат на
ищцата. В случая, за работодателя възниква задължение да заплати обезщетение по
чл. 226, ал. 2 КТ от деня на предоставяне на трудовата книжка за оформянето й
като обезщетението се дължи до връщането на трудовата книжка (изрично в тази връзка - т. 2 от ТР 1/ 2019г.
по тълк. дело № 1/2019г. на ОСГК на ВКС ). Съобразно заключението на вещото
лице, за периода от 27.04.20г. до 02.06.20г. обезщетението за задържане на
трудовата книжка възлиза на 776, 36 лв. Ищцата е претендирала като обезщетение
сума в размер от 610 лв. като съобразно диспозитивното начало в гражданския
процес, следва да се присъди именно сума в размер от 610 лв. Върху сумата от 610
лв. се дължи и законна лихва, считано от датата на подаване на исковата молба в
съда /20.10.2020г./ до окончателното й изплащане.
Върху главницата за обезщетение за задържане на
трудовата книжка, на основание чл. 86, ал. 1
ЗЗД се дължи и обезщетение за забава за периода 01.05.2020г.-
19.10.2020г., което възлиза на сума в размер от 28, 47 лв.
По
предварителното изпълнение на решението:
Разпоредбата на чл. 242 ал. 1 от ГПК предвижда
постановяване на предварително изпълнение на решението, когато се присъжда
издръжка, възнаграждение и обезщетение
за работа. Вземанията по чл. 242 ал. 1 от ГПК, за които е предвидено
предварително изпълнение, са от категория, обезпечаваща посрещане на ежедневни
нужди, свързани с нормалното съществуване на индивида. Именно предвид това,
процесуалният закон разписва, че съдът допуска служебно предварително
изпълнение на решението и това принудително изпълнение не може да бъде спряно
дори и при представено обезпечение за взискателя /Определение № 9 от 2011 г. по ч.гр. д.№ 658/2010 г., Г.К., ІV ГО на ВКС/.
Съобразно гореизложеното, то следва да се допусне предварително изпълнение на
решението досежно присъдената сума за трудово възнаграждение, обезщетение за неизползван
платен годишен отпуск и обезщетение за неправомерно задържане на трудовата
книжка.
По
разноските:
При този изход на спора и на основание
чл. 78 ал. 1 ГПК, ищецът има право да бъде възмезден за сторените разноски в
настоящото производство. Ищцата е сторила разноски за процесуално
представителство в размер от 420 лв. / л. 14/, като съобразно уважената част от
исковете, ответното дружество следва да й заплати сума в размер от 312, 78 лв.
Съобразно изхода на спора и на основание
чл. 78 ал. 3 ГПК в полза на ответника също се поражда право да бъде възмезден
за сторените разноски в настоящото производство. Ответникът обаче, не е
представил документ, оправдаващ заплащането на разноски в рамките на настоящото
производство. В тази връзка, на л. 31 от делото фигурира единствено пълномощно,
учредяващо представителни права на адв. ***, но не и договор за правна защита и
съдействие.
Доколкото ищецът е освободен от
заплащане на такси и разноски в производството, следва на основание чл. 78 ал. 6 ГПК, вр. чл. 3 Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по
ГПК, ответникът да бъде осъден да заплати сума в размер на 80, 88 лева,
представляваща дължима държавна такса върху уважените искове в настоящото
производство и сума в размер от 80 лв.- възнаграждение за вещото лице,
изготвило приетата по делото ССчЕ.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА „Ви Енд Ей Груп“ ООД, ЕИК ********* да заплати на М.Т.Т.,
ЕГН ********** следните суми: на основание чл. 128, т. 2 КТ сума в размер на 929, 52 лева,
представляваща сбор от неизплатено брутно трудово възнаграждение за месеците февруари
и март 2020 г., ведно със законната лихва върху посочената сума, считано от
датата на подаване на исковата молба в съда / 20.10.2020г./ до окончателното й
погасяване, на основание чл. 86, ал.
1 ЗЗД сума в размер от 38, 60 лв., представляваща обезщетение за забава за
периода 01.04.20г.- 19.10.20г. върху несвоевременно заплатеното трудово
възнаграждение на ищцата, на основание
чл. 224, ал. 1 КТ сума в размер на 366 лв., представляваща обезщетение за 12 дни неизползван платен годишен
отпуск за 2019г. и 2020г., ведно със
законната лихва върху посочената сума, считано от датата на подаване на
исковата молба в съда /20.10.2020г./ до окончателното й погасяване, на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сума в
размер от 17, 49 лв., представляваща обезщетение за забава за периода
01.05.2020г.- 19.10.2020г. върху дължимото обезщетение за неизползван платен
годишен отпуск, на основание чл.
226, ал. 2 КТ сума в размер от 610 лв., представляваща обезщетение за незаконно
задържане на трудовата книжка от работодателя след прекратяване на трудовото
правоотношение за периода от 27.04.2020г. до 02.06.2020г., ведно със законната
лихва върху посочената сума, считано от датата на подаване на исковата молба в
съда / 20.10.2020г./ до окончателното й погасяване, на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сума в размер от 28, 47 лв., представляваща обезщетение за забава за периода
01.05.2020г.- 19.10.2020г. върху дължимото обезщетение за незаконно задържане
на трудовата книжка, като ОТХВЪРЛЯ иска с правно основание чл. 128, т. 2 КТ за разликата от 929, 52 лв. до пълния претендиран размер от 1523, 81 лв., иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на обезщетение за забава върху дължимото трудово
възнаграждение за разликата от 38, 60 лв. до пълния претендиран размер от 74,
44 лв., иска с правно основание чл.
224, ал. 1 КТ за разликата от 366 лв. до пълния претендиран размер от 457, 14
лв., иска с правно с правно
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на обезщетение за забава върху обезщетението
за неползван платен годишен отпуск за разликата от 17, 49 лв. до пълния
претендиран размер от 21, 33 лв.
ОСЪЖДА „Ви Енд Ей Груп“ ООД, ЕИК ********* да заплати на М.Т.Т.,
ЕГН ********** на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сума в размер от 312, 78 лв.,
представляваща сторени разноски в рамките на настоящото производство.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 6 „Ви Енд Ей Груп“ ООД, ЕИК
*********, да заплати в полза на Държавата- бюджет на съдебната власт, по
сметка на РС- Пловдив сума в размер от 160, 88 лева, представляваща дължима
държавна такса и разноски в производството.
ПОСТАНОВЯВА
на основание чл. 242, ал. 1 ГПК предварително изпълнение на решението досежно
присъдените суми за трудово възнаграждение, обезщетение за неизползван платен
годишен отпуск и обезщетение за неправомерно задържане на трудовата книжка.
Решението
подлежи на обжалване пред Окръжен съд Пловдив в двуседмичен срок, считано от
връчването му на страните.
Частта
на решението, с която е допуснато предварително изпълнение, на основание чл.
244 ГПК, подлежи на обжалване с частна жалба пред Окръжен съд- Пловдив в
седмичен срок, считано от връчването му на страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: /п/ Николай Голчев
Вярно с оригинала!
КЯ