№ 5838
гр. София, 28.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на девети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Татяна Димитрова
Членове:Румяна М. Найденова
Радина К. Калева
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Радина К. Калева Въззивно гражданско дело
№ 20231100507487 по описа за 2023 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258-273 от Гражданския
процесуален кодекс (ГПК).
С решение № 6730 от 02.05.2023 г., постановено по гр. д. №
70514/2022 г. по описа на Софийски районен съд, Гражданско отделение,
32-ри състав е признато за установено, че „Турски авиолинии – Т.Х.Й.“ ,
акционерно дружество, регистрирано в Търговска палата – Истанбул с №
75184/014968, действащ чрез търговско представителство „Турски авиолинии
– Т.Х.Й.“, вписано в Регистъра към БТПП, дължи на М. Й. П., действаща със
съгласието на своята майка Л.П. П. сумата, за която е издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 46245/2022г., а именно: 782,33 лева,
представляваща главница за обезщетение на основание чл. 7, параграф 1,
буква „б“ от Регламент (ЕО) 261/2004 за отказан достъп на борда на полет
ТК1028 с изпусната връзка за полет ТК1985 от 28.08.2021 г. по маршрут
София-Истанбул-Лондон, ведно със законна лихва за период от 26.08.2022 г.
до изплащане на вземането.
Със същото решение е разпределена отговорността за разноски в
първоинстанционното производство, като ответното дружество е осъдено да
заплати на ищцата сумата от 750 лв. – разноски по делото.
Срещу така постановеното решение от ответника „Турски авиолинии –
Т.Х.Й.“ АД е постъпила въззивна жалба с вх. № 151868 от 31.05.2023 г. В
жалбата са изложени оплаквания за неправилност на решението поради
1
нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост.
Въззивникът поддържа, че в хода на първоинстанционното производство
делото е останало неизяснено от правна и фактическа страна. По-конкретно
счита, че не е било изяснено в пълнота съдържанието на приложимото чуждо
право, а именно действащият към 28.08.2021 г. в Обединеното кралство
ограничителен режим за пътуване във връзка с пандемията от COVID-19 и по-
специално – изискванията, на които е следвало да отговарят преминаващите
транзитно през Република Турция лица, за да бъдат допуснати на територията
на Великобритания. Според въззивника ограниченията за навлизане на
територията на дадена държава са въпрос на приложимо право, което съдът
има задължението да установи служебно по силата на чл. 43, ал. 1 КМЧП.
Посочва още, че доказателства относно приложимите ограничения, на
които са били подложени преминаващите транзитно през Турция, се съдържат
и в представените от въззивника писмени доказателства в
първоинстанционното производство, от които се установявало, че влизащите в
Англия пътници, които са били или транзитно са преминали през Република
Турция през последните 10 дни, е следвало да разполагат с карантинен пакет
за 11 нощувки в хотел и да пристигнат на точно определени летища. Според
въззивника от страна на ищцата не били представени доказателства, че
последната е разполагала с резервация за карантинен пакет за 11 нощувки в
хотел, поради което към процесната дата не е отговаряла на изискванията за
влизане на територията на Великобритания. Ето защо счита, че отказът от
страна на служителите на дружеството да я допуснат на борда на
въздухоплавателното средство се явявал основателен, тъй като е извършен по
причина, свързана със здравето и неподходящи документи за пътуване.
Поради изложените съображения въззивникът счита, че
първоистанционният съдебен състав е постановил едно неправилно решение,
като в мотивите си е обсъдил единствено приложимите изисквания спрямо
пътниците, пристигащи от Република България, но не и ограниченията, на
които са били подложени преминаващите транзитно през Турция лица. Ето
защо моли въззивния съд да отмени обжалваното решение и да постанови
такова, с което да отхвърли предявения иск.
В законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна М.
Й. П. – непълнолетна страна, действаща със съгласието на своя родител – Л.
П., е подала отговор на въззивната жалба, с който оспорва същата като
неоснователна. Поддържа, че отказът на превозвача да я допусне до борда не
бил основателен, тъй като е представила изискуемите документи за полета до
Обединеното кралство съгласно действащите към процесната дата
ограничения за пътуване във връзка с COVID-19.
Излага още, че едва с въззивната жалба се навеждат твърдения, че
поради транзитното преминаване на пътника през Истанбул спрямо него се
прилагали специални ограничения за пътуване до Великобритания, които
твърдения се явявали преклудирани с оглед факта, че на въззивника още от
началото на процеса е било известно, че изпълняваният от него полет е с
транзитно преминаване през Турция. Според въззиваемата следва да се вземе
предвид и, че преминаването през Турция е било транзитно, а отказът за
достъп на борда е бил по отношение на първи полет, за който нямало
2
ограничения. С оглед изложеното е отправена молба до въззивния съд за
оставяне на въззивната жалба без уважение и потвърждаване на
първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно.
Съдът, като прецени становищата на страните и обсъди
представените по делото доказателства, приема за установено от
фактическа и правна страна следното:
Съгласно нормата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно
по валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част,
като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбата
оплаквания с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя
от страните – т. 1 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. При извършена проверка по реда на чл. 269, ал. 1
от ГПК въззивният съд установи, че обжалваното решение е валидно и
допустимо.
Същото е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният
състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Фактическите и правни
констатации на настоящия съд съвпадат с тези, направени от районния съд в
атакувания съдебен акт (чл. 272 ГПК). При правилно разпределена
доказателствена тежест съобразно разпоредбата на чл. 154 ГПК и в
изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл. 146 ГПК,
първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства,
изложил е мотиви, като е основал решението си върху приетите от него за
установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален
закон. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи настоящата
въззивна инстанция намира, че към изложените правни и фактически
констатации на първоинстанционния съд следва да се добави и следното:
Предявеният иск по реда на чл. 422 ГПК е с правно основание чл. 7, т. 1,
б. „б“ от Регламент (ЕО) № 261/2004 на Европейския парламент и на Съвета от
11.02.2004 г. относно създаване на общи правила за обезщетяване и помощ на
пътници при отказан достъп на борда и отмяна или голямо закъснение на
полети (Регламента).
При така предявения иск съобразно твърденията, наведени в исковата
молба, в тежест на ищцата е да установи следните обстоятелства: че е пътник,
който заминава от летище, намиращо се на територията на държава-членка; че
с ответното дружество са били обвързани от валидно правоотношение по
договор за въздушен превоз на пътници; че се е явила за качване на борда в
предвидения час, но не е била допусната до борда на самолета, както и че
разстоянието между София и Лондон е над 1500 км.
В тежест на ответното дружество при така депозирания отговор е да
докаже, че е отказал да извърши превоз поради основателна причина,
свързана със здравето и с документите за пътуване.
По смисъла на чл. 2, б. „й“ от Регламента „отказан достъп на борда“
означава отказ да се превозват пътници с даден полет, въпреки че те са се
представили за качване на борда съгласно условията, изложени в чл. 3, пар. 2
3
освен в случаите, когато има основателни причини да им се откаже достъп на
борда, като например причини, свързани със здравето, безопасността или
сигурността, или неподходящи документи за пътуване.
По делото е установено, че между страните е бил сключен договор за
превоз с полет ТК1028 и полет ТК1985 от 28.08.2021 г. по маршрут София-
Истанбул-Лондон, че ищцата се е явила за качване на борда в предвидения час,
но не е била допусната до борда на самолета от София до Истанбул и е
изпуснала връзката от Истанбул до Лондон.
Основният и единствен спорен въпрос между страните е дали е имало
основателни причини ответното дружество да откаже да превози ищцата по
сключения между тях договор. Възражения в тази връзка са въведени още с
отговора на исковата молба, като твърденията на ответника са били конкретни
и само те са били предмет на обсъждане в първоинстанционното
производство. Последните се състоят в следното: ищцата не е удостоверила с
надлежен документ, че е напълно ваксинирана поне 14 дни преди
отпътуването и че е направила отрицателен тест в 3-дневен срок преди
отпътуването, както и не е представила документ, удостоверяващ плащане на
тест за COVID-19, който е следвало да бъде направен на втория ден след
пристигане на територията на Великобритания.
Едва с въззивната жалба ответното дружество навежда твърдения, че
ищцата не е отговаряла на изискванията, на които е следвало да отговарят
преминаващите транзитно през Република Турция лица, за да бъдат допуснати
на територията на Великобритания, с което се домогва да обоснове отказа си
за допускане до борда на самолета.
Според настоящия съдебен състав така наведените възражения са
преклудирани по смисъла на чл. 266, ал. 1 ГПК. Прогласената забрана в чл.
266, ал. 1 ГПК обхваща такива факти и доказателствени средства, които са от
значение за основанието на предявения иск и своевременно отправените
възражения от ответника според възприетата от съда правна квалификация,
съществували са преди приключване на съдебното дирене пред
първоинстанционния съд, били са известни на страната или при полагане на
дължимата грижа тя е могла да узнае, съответно посочи или представи, както
и които са й били на разположение. Съгласно императивната забрана,
съдържаща се в законовото правило, непосочените от страните съществували
до приключване на съдебното дирене пред първоинстанционния съд факти и
непредставените поради небрежност на страната доказателствени средства се
преклудират и не могат да бъдат твърдени, съответно представени и събрани
във въззивното производство. В случая за ответника не е съществувала пречка
да посочи фактите, изложени във въззивната жалба още в отговора на
исковата молба доколкото самият той признава, че ищцата притежава
качеството „пътник“ по закупен от него самолетен билет за дестинация София
– Лондон с директно прекачване в Истанбул. Ето защо правилно
първоинстанционният съдебен състав в мотивите си е изследвал единствено
твърденията, въведени с отговора на исковата молба и едва сега посочените
във въззивната жалба факти не могат да бъдат предмет на обсъждане във
въззивното производство.
Неоснователно е и оплакването на въззивника, че съдът е следвало
4
служебно да издири приложимото чуждестранно право. Приложимото
чуждестранно право се издирва от съда с оглед твърденията на страните за
фактите. В случая, както вече бе посочено, не е имало твърдения на ответника
за изисквания на Обединено кралство, свързани с пристигащи в Англия
полети, които са преминали транзитно през Турция. Така за СРС не е
съществувало задължение да издирва приложимо право на Великобритания за
такива пътници към процесната дата.
По делото са приети извлечение от сайт на МВнР на Република
България и писмо от МВнР на Република България, сочещи изискванията на
Обединеното кралство за пътуващи до Англия от България, поради което и
доколкото твърденията на страните са били свързани само с тези правила, то
съдът приема, че СРС е издирил приложимото чуждестранно право. Приетото
по делото представено от ответника извлечение от електронна комуникация е
било своевременно оспорено от ищцата. Още повече, че ответникът се
позовава на него с въззивната жалба във връзка с твърдението си досежно
изискванията на които е следвало да отговарят преминаващите транзитно през
Турция лица, за да бъдат допуснати на територията на Великобритания, които
твърдения съдът прие за преклудирани.
Съгласно приетите по делото цифров Ковид сертификат за проведено
PCR изследване, формуляр за локализиране на пътник, попълнен на
27.08.2021 г. от майката на ищцата и удостоверение от здравна клиника в
Англия за провеждане на тест за COVID-19 на 2-ри и 8-ми ден ищцата е
отговаряла на изискванията във връзка с ограничаване на епидемията от
COVID-19 в крайния пункт на пристигане на пътника – летище Хийтроу в
Лондон. При това положение съдът приема, че не е съществувало основание
ответникът да откаже да изпълни задълженията си по сключения между него и
ищцата договор за превоз за 28.08.2021 г., поради което сме изправени именно
пред хипотезата на „отказан достъп до борда“ по смисъла на чл. 3, буква „й“
от Регламента.
Съгласно чл. 4, пар. 3 от Регламента ако на пътници се откаже достъп на
борда против тяхната воля, опериращият въздушен превозвач ги компенсира
незабавно по член 7 и им предоставя необходимата помощ по членове 8 и 9.
Съгласно чл. 7 от Регламента за всички полети на територията на Общността
над 1 500 километра (който въпрос също е безспорен между страните) на
пътниците се следва обезщетение в размер на 400 евро.
С оглед гореизложеното и поради съвпадане на крайните изводи на
въззивния съд с тези на първоинстанционния обжалваното решение следва да
бъде потвърдено.
По отговорността за разноски съдът намира следното:
С оглед неоснователността на въззивната жалба, на жалбоподателя не се
дължат разноски.
При този изход на спора на въззиваемата на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
вр. с чл. 273 ГПК следва да бъдат присъдени сторените във въззивното
производство разноски. Същата претендира такива в размер на 400 лева за
заплатено адвокатско възнаграждение. По делото е доказано извършването на
5
разноски в пълния претендиран размер, като в договора за правна защита и
съдействие, приложен по делото, е удостоверено възнаграждението да е
заплатено. Настоящият съдебен състав счита, че тази претенция е основателна
в пълния си размер. По отношение на нея възражението за прекомерност се
явява неоснователно и следва да бъде отхвърлено, тъй като уговореното
възнаграждение е в минималния размер, установен в разпоредбата на чл. 7, ал.
2, т. 2 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, като съответства на сложността на делото и извършените от
адвоката действия за защита на въззиваемата.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 6730 от 02.05.2023 г., постановено по гр.
д. № 70514/2022 г. по описа на Софийски районен съд
ОСЪЖДА „Турски авиолинии – Т.Х.Й.“, акционерно дружество,
регистрирано в Търговска палата – Истанбул с № 75184/014968, действащ чрез
търговско представителство „Турски авиолинии – Т.Х.Й.“, вписано в
Регистъра към БТПП с БУЛСТАТ **** със седалище в гр. София, бул. ****,
Лендмарк център София, ап. офис 01-14 да заплати на М. Й. П. с ЕГН
**********, действаща със съгласието на своята майка и законен
представител Л.П. П. с ЕГН ********** със съдебен адрес: гр. София, ул.
„Старата църква“ № 19 на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 400 лв. –
разноски за производството пред СГС.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6