Р Е Ш Е Н И Е № 43
гр. Пловдив, 20.02.2018 г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ
АПЕЛАТИВЕН СЪД, НАКАЗАТЕЛНО ОТДЕЛЕНИЕ, в публичното заседание на девети януари през
две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАГДАЛИНА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ДЕНИЦА СТОЙНОВА
ВЕЛИНА АНТОНОВА
при
участието на секретаря НЕЛИ КИРИЛОВА
в
присъствието на прокурора КРАСИМИР ПАПАРИЗОВ
като
разгледа докладваното от съдия ДЕНИЦА СТОЙНОВА ВНОХД № 599/2017г. по описа на
съда
за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на глава ХXI от НПК.
С Присъда №20/25.09.2017г.,
постановена по НОХД №136/2017г., Окръжен съд - Кърджали е признал подсъдимия А.Я.Х.
за ВИНОВЕН в това, че на 28.10.2016 г. на път I-5, км.353+200 в участъка от
пътя сп.Д. - КГПП „*“,при управление на моторно превозно средство - лек
автомобил марка „*“с рег. № ***, е нарушил правилата за движение по пътищата:
чл.20, ал.2 от ЗДвП и чл.16, ал.1, т.1 от ЗДвП и по непредпазливост е причинил
смъртта на повече от едно лице - Т. Т.М., ЕГН ********** и Д.А.М., ЕГН **********,
поради което и на основание чл. чл.343, ал.3, пр.II-ро, буква „б”, във вр. с
ал.1, буква „в”, във вр. с чл.342, ал.1, във вр. с чл.54 и чл.58а, ал.1 от НК го е ОСЪДИЛ на ТРИ ГОДИНИ лишаване от
свобода, изтърпяването на което на основание чл.66, ал. 1 от НК е ОТЛОЖЕНО с изпитателен срок от ПЕТ години. На основание чл.343г, във вр. с чл.37 т.7
от НК подсъдимият А.Я.Х. е лишен от право да управлява МПС за срок от ЧЕТИРИ години. Съдът се е произнесъл във
връзка с приложените по делото веществени доказателства и разпоредил лек
автомобил марка „*“с рег. № *** да се върне на собственика му А.Я.Х., лек автомобил марка „*“, модел „*“ с рег. № *да
се върне на собственика му Ш.С.С.. В тежест на подсъдимия са възложени
деловодните разноски в полза на органите на съдебната власт, които са ги
направили, както и в полза на повереника на
частните обвинители разноски в
общ размер от 7 500 лв.
Недоволни
от присъдата са останали подсъдимият и частните обвинители, като в депозираните
от адв. П. – защитник на подсъдимия и адв. М. – повереник на частните
обвинители, жалби се прави само едно оплакване срещу съдебния акт – явна
несправедливост на наложените наказания. Съответно, прави се искане от
подсъдимия присъдата да се измени, като се намали размера на наложеното
наказание лишаване от свобода и определения изпитателен срок, а частните
обвинители молят да се увеличат и двете кумулативно наложени наказания до
максимално предвидения в закона срок и да се отмени приложението на чл.66 ал.1
от НК.
В съдебно заседание подсъдимият и защитника му
поддържат жалбата и направените с нея искания, доводите в подкрепа на които се
доразвиват в пледоарията на защитника в хода на съдебните прения.
Повереникът на конституираните по
делото частни обвинители, както и явяващите се лично в залата частни обвинители,
считат жалбата на подсъдимия за неоснователна и молят да се остави без уважение,
а подадената от тях жалба да се уважи изцяло.
Представителят на Апелативна
прокуратура - Пловдив счита жалбата на
подсъдимия за неоснователна, а тази на частните обвинители споделя само досежно
искането за отмяна приложението на чл.66 ал.1 от НК. В останалата й част,
според пледоарията на прокурора, присъдата е правилна и законосъобразна. Или,
предлага се, съдът да измени атакуваната присъда, като отмени приложението на
чл.66 ал.1 от НК и постанови наложеното наказание лишаване от свобода да се
изтърпи ефективно при първоначален „ Общ“ режим, а в останалата част – да се
потвърди.
ПЛОВДИВСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД, след като
се запозна с приложените по делото доказателства, прецени направените
оплаквания, становищата на страните и служебно извърши проверка на правилността
и законосъобразността на обжалвания съдебен акт в пределите и предмета на
въззивната проверка по чл.313 и чл.314 от НПК, намери за установено следното:
Депозираните
жалби са подадени в срок, от надлежно легитимирани страни
в процеса – упълномощен от подсъдимия защитник и упълномощен от частните
обвинители повереник, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което са
процесуално ДОПУСТИМИ, а разгледани по същество – жалбата на подсъдимия е
частично ОСНОВАТЕЛНА, макар и не по изложените в нея съображения, а жалбата на
частните обвинители също е частично ОСНОВАТЕЛНА.
Производството
по делото е протекло по глава 27 от НПК, в хипотезата на чл.371 т.2 – направеното
от подсъдимия самопризнание на изложените в обстоятелствената част на
обвинителния акт факти и изразено съгласие да не се събират доказателства за
тези факти.
За да постанови атакуваната присъда, Окръжният
съд е ползвал направеното от подс. Х. самопризнание на изложените факти и
подкрепящите го доказателства, на базата на които е приел за установена
фактическата обстановка, изложена и в обвинителния акт, както следва:
На 28.10.2016г. около 21 часа, подс. Х. управлявал л.а. марка „*“ с рег. № ***по главен
път I-5 в участъка от пътя спирка „„*“.
На предна дясна седалка в автомобила била св. В.. Двамата били с поставени
обезопасителни колани. Движението се осъществявало в тъмната част на
денонощието по суха, без неравности пътна настилка, на къси светлини със
скорост около 90 км./ч. Около км. 353+200 на пътя, в района на с. В., обл. М., подс. Х. възприел фарове на насрещно
движещ се автомобил, преценявайки, че той се движи в неговото платно за
движение. Инстинктивно предприел завой наляво, при което последвал удар между
управлявания от него автомобил и управлявания от пострадалия Т. М. л.а., марка „*“,
модел „ *“ с рег. № *, в който на предна дясна седалка се намирала съпругата му
– пострадалата Д. М.. Ударът настъпил в лявата част на пътното платно спрямо
движението на подсъдимия, в лентата на насрещно движещият се автомобил, като
предната лява част на л.а. „*“се ударила челно в предна лява част на л.а. „*“.
В резултат на удара и причинените от него травматични увреждания, на мястото на
произшествието починала Д. М., а съпруга й – Т. М. починал по време на
транспортирането му до болнично заведение с екип на „Спешна помощ“.
Пострадалите в момента на удара не са били с поставени предпазни колани.
В
изготвените в досъдебната фаза съдебно – медицински експертизи на труповете на
починалите /л.32 – л.46 от дос. пр./, са отразени всички констатирани по трупа
на Д. М. и Т. М. травматични увреждания,
посочено е, че същите добре отговарят да са причинени в резултат на транспортно
произшествие и представляват автомобилни травми, причинени при местонахождението
на пострадалите в автомобил и са причината за настъпилата смърт на двете лица.
Според
заключението на изготвените химически експертизи / л.71, л.73 и л.75 от дос.
пр./ в кръвта на подс. Х. и на пострадалите Д. и Т. М. не се установява наличие
на етилов алкохол.
В досъдебната фаза е била изготвена и автотехническа
експертиза /л.57 – л.67/. Според нея мястото на удара е в лентата за движение
на л.а. „*“/в посока К./ на 43.40м. от мерната линия по посока на огледа –
мерено успоредно на оста на пътя и на 2.90м. от базовата линия, към
вътрешността на платното за движение в
посока гр.К., премерено перпендикулярно на оста на пътя. Управляваният
от подсъдимия автомобил е навлязъл изцяло в лентата за насрещно движение, като
десните му гуми са били почти на осевата линия.
Скоростта на л.а. „*“в момента на удара е 91.62 км./ч., при която
опасната му зона на спиране е 81.05м., скоростта на л.а. „*“в момента на удара е
78.39 км./ч. с опасна зона на спиране 63.76м. Навлизането на л.а. „*“в
насрещното платно за движение е станало най – късно 1.58 секунди преди мястото
на удара, в който момент то се намирало на 34,37м. от автомобила „*“, а отстоянието
между двата автомобила в този момент е било 74.58м. При движение на къси
светлини и зоната на осветеност пред фаровете от 45м., съобразената с
видимостта скорост, с която подс. Х. е следвало да се движи е 62.10 км./ч., с
която би имал възможност да реагира с аварийно спиране в рамките на осветената
зона пред автомобила.
Изложената
фактическа обстановка е приета за установена от окръжния съд въз основа на
направеното от подсъдимия самопризнание по реда на чл.371 т.2 от НПК и
подкрепящите го доказателства, изведени от доказателствени източници, приобщени
по делото по надлежния процесуален ред, поради което се споделя
от настоящия въззивен състав. Проведената от съда диференцирана
процедура - съкратено съдебно следствие в предвидената в чл.371, т.2 от НПК
алтернатива, е реализирана при спазване на очертаните в процесуалния закон
императивни предписания. Изложените от съда мотиви, макар и пестеливи, покриват
минималните изисквания на чл. 305 ал.3 от НПК и дават възможност на страните да
реализират правото си на защита в пълен обем, а на въззивния съд – да осъществи
въззивна проверка на съдебния акт в предмета и пределите по чл.313 и чл.314 от НПК.
Заявеното
признание от подсъдимия на изложените в обвинителния акт факти е обезпечено от
доказателства и доказателствени способи, които са преимуществено еднопосочни,
взаимнодопълващи се и кореспондиращи помежду си, поради което удовлетворяват
изискванията на чл.116 от НПК. В противовес на останалите събрани в хода на
разследването доказателства са единствено депозираните в досъдебната фаза на
процеса обяснения от подс. Х., в частта им, в която твърди, че
произшествието е настъпило в неговото платно за движение и не той, а
пострадалият М. е навлязъл в неговата пътна лента. Окръжният съд се е задоволил
лаконично да посочи, че кредитира обясненията на подсъдимия, без да изпълни задължението
си по чл.305 ал.3 изр. 2 – ро от НПК и да ги съпостави с останалите
доказателства по делото. Този съдебен състав намира, че обясненията в
посочената им част са недостоверни, необективни и са депозирани единствено като
израз на защитна позиция, която обаче се опровергава категорично от останалите
доказателства по делото. Мястото на удара и експертния извод, че той е насъпил
в насрещната за подсъдимия лента за движение, в която се е движил управлявания
от пострадалия М. автомобил, се базира изцяло и само на обективни данни по
делото, извлечени от протокола за оглед на местопроизшествието / следи от
застъргване по асфалта, местоположение на МПС след удара, деформации по двете
превозни средства, паднали части от автомобили, петно от разлив на течност по
пътното платно и др./, а не се градят на субективните възприятия на подсъдимия,
които също са обсъдени подробно в заключението и категорично са отхвърлени като
недостоверни от техническа гледна точка. Автотехническата експертиза е
изготвена по поставени от органите на разследването въпроси, от назначено по
надлежен ред вещо лице, при съблюдаване на изискванията на относимите
разпоредби на чл. 144 и сл. от НПК, от лице с нужните знания и специалност в
изследваните области. Експертните изводи
са подробно мотивирани и подкрепени с общо приети и ползвани в изследваната област
теоретични положения и практически формули и изчисления, което позволява да се
проследи механизма по извличане им, даден е подробен и обоснован отговор на
всеки от поставените въпроси. Поради изложеното правилно окръжният съд е
ползвал експретизата като способ за подпомагане формирането на вътрешното му убеждение.
От друга страна, на базата на направените технически експретни изводи се
налага правния извод, че обясненията на подс. Х., в посочената им по-горе част,
не следва да се кредитират и ползват при постановяване на съдебния акт. Вещото
лице е изследвало защитната версия и е посочило, че тя е технически невъзможна.
При тази хипотеза ударът отново би настъпил в предната лява част на л.а. „*“,
но поради образуваното рамо между масовия център и мястото на удара, „*“- а ще
се завърти по посока на часовниковата стрелка, а не както се е установил след
произшествето /отразено в протокола за оглед/ – обратно на часовниковата
стрелка. В останалата им част като кореспондиращи с данните, изведени от другите
доказателствени източници правилно е прието от окръжния съд, че обясненията на Х.
следва да се кредитират като обективни и неповлияни от процесуалното му качество.
При осъществения въззивен контрол, не се
констатират допуснати от органите на разследването и от окръжния съд съществени
процесуални нарушения, които по смисъла на чл.335 от НПК, да предпоставят отмяна на присъдата на
процесуално основание, а и доводи в тази насока не се въвеждат от страните в
процеса. Впрочем, към настоящия момент процесуална възможност за връщане на
делото в досъдебната фаза не съществува. Според действащата от 05.11.2017г.
редакция на разпоредбата на чл.335 ал.1 от НПК, връщане на делото на прокурора
е възможно само, когато се установи, че престъплението, за което е образувано
дело от частен характер по тъжба, е от общ характер. В параграф 114 от
преходните и заключителни разпоредби на НПК /също в сила от 05.11.2017г./ не е
предвидено приложение на действащата преди изменението норма на чл.335 ал.1 от НПК по неприключили преди измененията съдебни производства.
При правилно установена фактическа
обстановка окръжният съд е приложил правилно материалния закон, приемайки, че настъпилия
противоправен резултат – смърт на две лица – Д. и Т. М., е в пряка причинно –
следствена връзка с допуснато от подс. Х. нарушение на правилата за движение по
пътищата и конкретно по чл.16 ал.1 т.1 от ЗДвП – нарушил е забраната да навлиза
и да се движи в лентата за насрещно
движение /по пътно платно с двупосочно движение/, освен при изпреварване
или заобикаляне.
Съобразявайки
всички обективни находки на местопроизшествието, отразени в протокола за оглед, подложени на подробно
експертно изследване и резултатите от него, окръжният съд е направил обоснован
и мотивиран извод, че удара между управляваните от подс. Х. и пострадалия М. автомобили е настъпил в лявата лента за движение /в посока гр. К./, която лента е била тази, определена за движение на
пострадалия Т. М., респективно – се явява насрещна за подс. Х..
Непосредствената, единствената и пряка причина за настъпване на съставомерния резултат е навлизането в насрещната пътна лента на управлявания от подс. Х. автомобил в момент, когато там се е движел правомерно автомобила,
управляван от пострадалия М. и когато удара е бил непредотвратим. Признатите по
реда на чл.371 т.2 от НПК от подсъдимия в този смисъл факти намират пълна
подкрепа в доказателствения матерал, с изключение на обясненията на подс. Х.,
които вече се обсъдиха подробно по-горе.
В
казуса данни за предприето изпреварване или заобикаляне по делото не са
събрани, включително и от обясненията на подсъдимия и показанията на пътуващата
в автомобила му свидетелка, като подс. Х. е признал описаните в обвинителния
акт факти, сред които такива за предприето заобикаляне или изпреварване не са
изложени.
Липсват и доказателства навлизането
да се дължи на загуба на контрол върху превозното средство, поради отклонение
на вниманието /напротив, подс. Х. сочи в обясненията си, че посредством целенасочено
въздействие върху волана е отклонил автомобила в ляво/, в който случай
извършеното би следвало да се квалифицира като нарушение по чл.20 ал.1 от ЗДвП.
Установено е от обясненията на подсъдимия, от направените експертни изчисления
и изведените на тяхна база факти в обвинителния акт, признати по реда на чл.371
т.2 от НПК, че навлизането в насрещната лента се дължи само и единствено на
неправилната субективна преценка на подсъдимия, която не е сред обстоятелствата,
които да изключват вината на дееца, поради което е без правно значение / в този
смисъл е Решение № 46/1983 г. по н. д. № 1074/82 г., III н. о. ВС/.
Необоснованата преценка на пътната обстановка не съставлява извинителна грешка,
а е основание да се приеме, че деянието е извършено по непредпазливост /
Решение № 486/2009 г. на ВКС по н. д. № 508/2009 г.,
III н. о./.
По
отношение на второто вменено във вина на подсъдимия нарушение на правилата за
движение по пътищата – по чл.20 ал.2 от ЗДвП, следва да се отбележи на първо
място, че в обвинителния акт липсва ясно отграничение на хипотезата, в която
попада поведението на подс. Х., сред тези, визирани в изр.1 – во и изр. 2 - ро
на посочената разпоредба, като в актуалната съдебна практика се приема, че не
може да има нарушение едновременно на разпоредбите на чл.20 ал.2 изр. 1-во и 2-ро ЗДвП, тъй като принципа е същият, както при чл.20 ал.2 и чл.21 ЗДвП / Решение №
16/2012г., II н.о. ВКС, Решение №222/2014г., II н.о. ВКС/. С изр. 1 – во се
вменява задължение за всеки водач на МПС, да се движи със скорост, съобразена с
конкретната пътна обстановка, като са изброени примерно и неизчерпателно
негативни фактори, представляващи по правило пътни препятствия, налагащи да се
избере скорост по - ниска от максимално допустимата за конкретния пътен
участък. Тези фактори следва да са обективно съществуващи и видими за водача,
поради което в тази хипотеза се изследва въпроса за наличието на т.н.
"предвидима опасност“ или „предвидимо
препятствие". В чл. 20 ал. 2 изр. 2 – ро от ЗДвП е уредена
"непредвидимата опасност", която се появява внезапно и в границите на
съобразената скорост въвежда задължение за водачите да намалят скоростта
или да спрат, когато възникне опасност за движението.
По
експертен път е установено, че навлизането в насрещната лента за движение е
осъществено от подс. Х. със скорост, която не е била съобразена с един от
изброените в чл.20 ал.1 изр 1 – во от ЗДвП негативни фактори, съществуващ и
видим за подс. Х. - намалената видимост,
поради движение в тъмната част на денонощието на къси светлини. При движение през
нощта, опасната
зона за спиране е тази част пред превозното средство, която е осветена от
късите светлини и в случая дължината на
осветената зона пред автомобила е около 45м. /автотехническата експертиза -
л.64 от дос. пр./.
Максималната скорост на движение,
осигуряваща възможност автомобила да спре при възникване на опасност, преди да
измине дължината на опасната зона, според експертизата, е 62.10 км./ч. Или,
движейки се с установената по експертен път скорост от 78.39 км./ч., подс. Х. не
е съобразил обективните условия на пътя – нощно време при ограничена от
тъмнината видимост, простираща се само до зоната на осветяване от къси
светлини, с което неправомерно е увеличил разстоянието на опасната си зона на
спиране до 63.76м., поради което формално нарушение на изискването на чл.20
ал.2 изр. 1 – во е допуснато. Добре известно е обаче, че тази констатация не е достатъчна,
за да доведе до осъждането на дееца във връзка с посоченото нарушение, тъй като
водачът не носи отговорност, когато скоростта не му е позволявала да спре в
осветената зона, но ударът е бил непредотвратим и при движение със скорост, която му е
позволявала спирането / в този смисъл Решение № 510/2008г. на ВКС по н. д. №
485/2008г., II н. о., ВКС/, тъй като в този случай допуснатото нарушение на
правилата за движение по пътищата няма да е в пряка причинно – следствена връзка
с ПТП. В тази връзка няма спор, че дори и при движение с установената като несъобразена
скорост 79 км./ч. / а и при движение с
максимално разрешената от 90 км./ч. и дори надвишаваща тази величина/, ако
подс. Х. не бе навлязъл в насрещната лента, удар не би последвал и престъпния
резултат не би настъпил. Така че, основната причина за смъртта на пострадалите М.
е навлизането на управлявания от подсъдимия автомобил в тяхната лента за
движение, а не скоростта, с която се е движил Х..
Експертно изследване по делото, с
поставяне на конкретен въпрос относно предотвратимостта на произшествието при
движение на подс. Х. със съобразена скорост от 62.10 км./ч., не е правено.
Посочената от експерта дължина на
опасната зона за спиране при движение със съобразена скорост от 62.10 км./ч. -
45 метра и най – вероятния момент на навлизане на подс. Х. в насрещната лента
за движение – 1.58 секунди преди удара, дават възможност на съда, без да
притежава специални знания, единствено на базата на математически пресмятания,
да отговори на този въпрос, който има отношение и към наличието/липсата на
съпричиняване на резултата от пострадалия М.. При движение на двамата водачи със
съобразена скорост от 62.10 км./ч. всеки автомобил изминава за 1 секунда 17.25
метра. Според експертизата най – късно от техническа страна навлизането на
автомобила на подс. Х. в насрещното платно е станало 1.58 секунди преди удара
/л.63 – гръб от дос. пр./ и това е най – вероятния от техническа страна момент на възникване на опасността, тъй като
ако тя е възникнала по-рано всеки един от водачите е имал време да я възприеме
и да реагира. Липсата на данни, продължава експерта, за реакция и от двамата
водачи / спирачни следи и др./ сочи на извод, че навлизането е станало много малко
време, преди удара, когато той вече е бил непредотвратим. Поради това съдът
приема, че навлизането в насрещната лента от подс. Х. е станало 1.58 секунди
преди удара. За това време, всеки от двамата водачи, ако се движи със
съобразената скорост от 62.10 км./ч. ще измине 27.25м. /1.58 секунди х
17.25м./. Или, отстоянието на всеки един от мястото на удара ще е 27.25м., а общото
разстояние между тях - 54.50м. Опасната зона за безопасно спиране при движение
със съобразена скорост от 62.10. км./ч., според експертизата е 45 метра. При
тези данни безспорно е, че мястото на удара отстои на по-малко разстояние от
разстоянието за безопасно спиране на всеки един от двамата водачи. От това
следва и правния извод, че дори и при движение на двамата водачи със
съобразена с намалената видимост скорост и своевременна реакция със задействане
на спирачния механизъм, произшествието е било непредотвратимо. Подс. Х. не е
реагирал съобразно изискванията на чл.20 ал.2 изр. 2 – ро, но дори и да беше
реагирал, ако се движеше със съобразена скорост от 62.10 км./ч., чрез
намаляване или екстрено спиране, ударът отново е бил непредотвратим.
Поради изложеното съдът намира, че
от доказателствения материал по делото не може да се извлече категоричен и
несъмнен правен извод за наличието на причинно – следствена връзка между
допуснато от подс. Х. нарушение на чл.20 ал.2 от ЗДвП и съставомерния резултат,
което е основание атакуваната присъда да се измени, като подсъдимият бъде
признат за невиновен и оправдан по първоначално повдигнатото му обвинение в
този смисъл.
Законосъобразна е дадената от
прокурора и приета от окръжния съд утежнена квалификация на деянието, тъй като
в резултат на него е причинена смърт на повече от едно лице – на две лица – Д.
и Т. М..
Окръжният съд е отбелязал, че
престъплението е извършено от подс. Х. по непредпазливост, мотивирайки
наличието на небрежност, макар и да не е визирал конкретно тази, по - лека форма
на непредпазлива вина, в мотивите си. Независимо
от това, правилно е отбелязано, че при небрежността липсват конкретни представи
за престъпния резултат, но това не означава, че деецът няма някакви най-общи
представи за това, което върши, за обстановката, в която действа и за
възможните опасности. В разглеждания случай е безспорно установено, че
подсъдимият Х. е причинил престъпния резултат, без да е предвиждал същия, без
да го е искал и целял. Реализираното от него грубо отклонение от дължимото
поведение обаче неминуемо поражда за него задължение да предвиди настъпването
на престъпния резултат. Х., който е пълнолетно лице, е могъл да разбира свойството
и значението на извършеното и да ръководи постъпките си, предвид, както липсата
на изключваща вменяемостта му душевна болест, така и индивидуалното му
достигане на възрастта за психическа и социална зрелост. Налице са били всички
субективни предпоставки, за да може подсъдимият да предвиди настъпването на
престъпния резултат. Ако беше проявил дължимата грижа и взискателност, ако беше
подложил на внимателна преценка всички обстоятелства, подсъдимият е бил длъжен
и е могъл да изведе в съзнанието си представата за общественоопасните последици
от своето деяние.
Спорният
въпрос по делото е справедливостта на наложените на подс. Х. наказания и
определения от окръжния съд начин на изтърпяване на наказанието лишаване от
свобода. В депозираните въззивни жалби и
пледоариите пред съда се набляга именно на относимите към решаването на този
спор факти и обстоятелства.
Преценявайки наведените доводи, този състав
намира, че няма основание за корекция на присъдата в санкционната й част, тъй
като кумулативно наложените наказания са определени при спазване на материалния
закон и принципите за индивидуализирането им, поради което не се явяват явно
несправедливи.
Окръжният съд, в преобладаваща им част, е отчел коректно смекчаващите
и отегчаващите отговорността на подсъдимия обстоятелства.
Споделя се извода за безспорна
положителна личностна характеристика на подс. Х., изведена от данните за чистото
му съдебно минало, добри характеристични данни и полагането на обществено –
полезен труд, като в допълнение, без да се влиза в противоречие с чл.56 от НПК,
в негова полза може да се отчете и по – леката форма на непредпазлива вина.
Изброените не са нито
многобройни, нито изключителни, че да мотивират определяне на наказание при
условията на чл. 58а ал.4 вр. с чл.55 от НК, както се претендира от защитата на
подсъдимия. В тази връзка неправилно като допълнително смекчаващи отговорността
на подс. Х. обстоятелства от защитата се визират - признанието на вината,
поведението му, след настъпване на произшествието и данните за съпричиняване на
резултата от страна на пострадалите М.. Съобразно
даденото в ТР № 1/2009г. на ВКС, по тълк. д. № 1/2008 г., ОСНК, т.7 тълкуване, при определяне на наказанието, съгласно
правилата на чл. 373, ал. 2 НПК, признанието по чл. 371, т. 2 НПК не следва да
се третира като допълнително смекчаващо отговорността обстоятелство, освен ако
съставлява елемент на цялостно, обективно проявено при досъдебното разследване
процесуално поведение, спомогнало за своевременното разкриване на
престъплението и неговия извършител. Данни за такова, решаващо за разкриване на
обективната истина, поведение на подс. Х.
по делото липсват. Напротив, до внасяне на обвинителния акт, подс. Х. е
застъпвал версията за навлизане на пострадалия М. в неговото платно за
движение. Това безспорно е израз на реализиране на правото му на защитата в
контекста на чл.55 от НПК и не може да се отчита в негова вреда, но не е и фактор,
който да се отчете в негова полза. Действията на подс. Х. след деянието –
проверка на състоянието на пострадалите М. и обаждане на тел.112, освен, че не
може да са основание да се преквалифицира деянието по чл.343а от НК, не са нищо
повече от нормална човешка реакция спрямо други хора и то пострадали именно в
резултат на негово неправомерно поведение.
Неправилната преценка на подс. Х., че в неговата лента за движение е
навлязъл друг автомобил, некоректно се отчита от окръжния съд в положителен за
него аспект. Именно поради тази неправилна преценка, която не е породена от
обективни фактори, стоящи извън субективните възможности на подсъдимия, се е
достигнало до тежкия съставомерен резултат. Не са установени препятствия на
пътя, които да ограничават видимостта и да ограничават възможността на
подсъдимия да спазва законовите изисквания и ако той бе проявил нужното
внимание и концентрация при управлението на автомобила си, до навлизане в
насрещната лента и удар с насрещно движещия се автомобил не би се стигнало.
Съпричиняване на престъпния
резултат от страна на пострадалите - сем. М., не е налице. Този извод следва от посоченото по-горе във връзка
с вмененото във вина на подс. Х. нарушение по чл.20 ал.2 от ЗДвП. Няма спор, че
движейки се със скорост от 91.62 км./ч. пострадалият Т. М. е нарушил забраната по чл.21 от ЗДвП, не е съобразил и изискването на чл.20 ал.2 изр. 1 – во. Реципрочен и
относим към пострадалия е извода на експерта, че съобразената с намалената
видимост скорост на движение е 62.10 км./ч. По изложените мотиви обаче се
установява, че дори и да се е движил с тази скорост / дори и двамата водачи да
са се движили с нея/, тъй като навлизането на подс. Х. в нарсещната лента за
движение е станало 1.58 секунди преди удара, последният е бил непредотвратим и
чрез екстрено задействане на спирачния механизъм. Независимо дали пострадалия
се движи със скорост от 90 км./ч. , с по-висока или с по-ниска, ако подс. Х. не
бе навлязъл в неговата лента за движение, опасност за движението на пострадалия
М. не би възникнала и удар не би настъпил.
Опасността за пострадалия е възникнала в момента, в който подс. Х. с
управлявания от него автомобил е навлязъл в неговото платно за движение, както
се приема и в съдебната практика. / в този смисъл са Решение № 1167/1976, 3
н.о., Решене № 227/1977г., 3 н.о.,
Решение № 441/1983г., 3 н.о., Решение №21/1987г. 3 н.о./. До момента на
навлизането в насрещната лента за движение, действията на подс. Х. не са
индикирали по несъмнен начин, че такова навлизане ще бъде реализирано от него.
В тази връзка приложима в казуса е и съдебната практика, според която водач на
ППС не е длъжен да предвиди неправомерно поведение на друг водач, освен ако е
имало обективни данни, сочещи, че то несъмнено ще бъде предприето, каквито по
делото не са събрани. / в този смисъл са Решение №409/2010г. по н.д.
№380/2010г., III н.о., ВКС, Решение № 479/2008 г. по н.д.№ 448/2008 г., I н.о.
ВКС/.
Поради изложеното неправилно е прието от окръжния съд, че скоростта на
движение на пострадалия М. е в причинна връзка с настъпилата негова и на
съпругата му смърт.
Непоставянето на предпазни колани от пострадалите е в разрез с
изискванията на ЗДвП, но недоказана и недоказуема е причинната връзка между
това нарушение и смъртта на пострадалите, както правилно е приел и окръжния
съд. По делото не е извършено експертно изследване за възможноста вредните
последици от произшествието да не настъпят при наличието на поставени обезопасителни
колани. Такова изследване е и невъзможно, а резултатите от него биха
представлявали предположение, на каквото не може да почива един съдебен акт /
чл.303 ал.1 от НПК/.
Единственото изводимо от мотивите към
присъдата отегчаващо отговорността на подс. Х. обстоятелство, което е отчетено
от окръжния съд е факта, че пострадалите са били в работоспособна възраст. Резонен
е в тази връзка въпроса, изследван от страните в жалбите, за обоснованост на
фиксирания с присъдата размер на наказанието лишаване от свобода на 4г. и 6м.
Този съдебен състав намира, че макар и не добре мотивиран, крайният извод на
окръжния съд е правилен и определеното в посочения размер наказание е
справедливо. Освен отразеното в мотивите – смърт на две лица в разцвета на
жизнения им път, не може да не се отчете и факта, че с деянието е засегнато
правото на живот на две лица от едно и също семейство и пострадалите, поради
неправомерното поведение на подсъдимия, са загубили едновременно и двамата си
родители. Допуснато нарушение на правилото за движение по пътищата е тежко,
поради което, както се отбеляза от прокурора, за извършването му е предвидена
една от най – сериозните административни санкции в ЗДвП, като осъществяването
му почти винаги води до тежък резултат. За да се приеме, че нарушение по чл.16
от ЗДвП е допуснато е достатъчно дори и минимално навлизане в насрещното платно
за движение, като в казуса е установено по експертен път, че подс. Х. е
навлязъл и се е движил изцяло в платното за движение на пострадалия М. и то не поради обективни причини – например
заслепяване, извършване на маневра, възникнала опасност, на която да се реагира
със спасителна маневра и др. подобни, а единствено поради неправилна субективна
преценка на ситуацията.
При определяне вида и размера на
наказанието следва да се постигне баланс между интересите на подсъдимия и
пострадалите в контекста и на обществената полза от наказателната репресия. С
определеното наказание от 4г. и 6м., според този състав, търсеният баланс е
постигнат и не се откриват основания за увеличаване/намаляване на същото. Няма
спор, че причинения престъпен резултат е тежък, свързан със загуба на два човешки
живота, поради което житейски оправдано е становището на частните обвинители за
налагане на по-високо наказание. Субективните очаквания на пострадалите и
желанието им да се репарират причинените им болки и страдания, чрез налагане на
максимално възможното наказание на дееца обаче не бива да има решаващо значение
в процеса по индивидуализация на наказанието, тъй като те са фактор извън тези,
които законодателят е предвидил в чл.54 от НК.
В съответствие с императива на чл. 373 ал.2 от НПК окръжният съд е редуцирал така определеното наказание с 1/3 до размер от 3
години.
Определяйки
начина на изтърпяване на наложеното наказание, неправилно окръжният съд е дал
превес на личната над генералната превенция, като е счел, че за постигане
целите на наказанието не се налага изолиране на подс. Х. от обществото. Наказанието – неговия размер и начина на
изтърпяването му, се определя не само след съобразяване на личностните качества
на подсъдимото лице, но представлява и средство за постигане на другите посочени
в закона цели, тези на генералната превенция /Решение № 31/2010 г. на ВКС по н.
д. № 605/2009 г., I н. о./. Действително личностната характеристика на подсъдимия
е положителна, но конкретните характеристики на извършеното от него деяние и
данните за предишни нарушения на правилата за движение по пътищата, съвсем не го
характеризират като примерен водач, за който нарушаването на правилата за
движение по пътищата е изолиран и инцидентен случай. Смъртта на две лица в
трудоспособна възраст, членове на едно и също семейство, настъпилият в резултат
на деянието друг, макар и несъставомерен резултат - значителни имуществени
повреди по управлявания от пострадалия Т. автомобил, преценени в контекста на
допуснатото грубо по характера си нарушение на правилата за движение по
пътищата – навлизане изцяло в насрещната пътна лента, мотивират съда да приеме,
че обществена опасност на дееца не е пренебрежимо ниска, а конкретното деяние се
отличава с висока такава. По експертен път е установено, че освен, чрез
спазване на изискванията на закона – да не навлиза в насрещната лента за движение,
произшествието е било предотвратимо и при своевременна реакция на подсъдимия за
връщане на автомобила в своята пътна лента, след навлизането в другото платно
за движение, което, според изготвената експретиза дори и при установените
скорости на движение на двата автомобила, е било технически възможна реакция.
Поради изложеното, съдът намира,
че превъзпитанието и поправянето на
дееца не може да бъде постигнато, без откъсването му от естествената семейна и
социална среда. Ефективното изтърпяване на наказанието ще спомогне Х. да се
поправи и превъзпита и да осъзнае, че дори и
минимално проявеното невнимание и неспазване на правилата за движение по
пътищата може да доведе / в случая и е довело/ до най – тежкия житейски
възможен резултат. С ефективно изтърпяване на наказанието ще се постигнат
целите и на генералната превенция, тъй като очевидно преимуществената част от останалите
членове на обществото, независимо от т.н. „война по пътищата“, при която
ежедневно умират хора, не отчитат факта, че и най – малкото отклонение
от нормативно определените правила при упражняване
на тази рискова по характера си дейност, обикновено води до необратим, тежък резултат.
Посоченото е основание атакуваната присъда да
се измени, с отмяна приложението на чл.66 ал.1 от НК и да се постанови
наложеното наказание лишаване от свобода в размер на ТРИ ГОДИНИ да се изтърпи
ефективно, при първоначален „ Общ“ режим, в съотвествие с чл. 57 ал.1 т.3 от ЗИНЗС.
Кумулативно наложеното наказание
лишаване от правоуправление не подлежи на редукция, поради което и същото е
наложено с присъдата в размер от 4 години, който е съобразен с изискването на
чл.49 ал.2 от НК, с данните за предишни допуснати от подсъдимия и санкционирани
по административен ред нарушения по ЗДвП и с тежестта на конкретно нарушеното
правило за движение по пътищата. Поради
това основания за корекция на присъдата в тази й част не се откриват.
Правилно,
в съответствие с чл.301 ал.1 т.11 от НПК окръжният съд се е разпоредил с
приложените по делото веществени доказателства, а разноските са възложени в
тежест на подсъдимия в съответствие с изискванията на чл.189 ал.3 от НПК.
Поради изложеното до тук и на основание чл.334 т.3 вр. с чл.337 ал.1 т.2
и ал.2 т.2 от НПК, ПЛОВДИВСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД:
Р Е Ш И :
ИЗМЕНЯ Присъда №20/25.09.2017г., постановена
по НОХД №136/2017г. по описа на Окръжен съд - Кърджали, както следва :
- признава подсъдимия А.Я.Х. за
НЕВИНОВЕН в това нарушението по чл.20 ал.2 от ЗДвП да е в причинна връзка с
настъпилия съставомерен резултат, поради което и на основание чл.304 от НПК го
ОПРАВДАВА по повдигнатото му обвинение в този смисъл;
- отменя приложението на чл.66 ал.1 от НК и ПОСТАНОВЯВА
наказанието лишаване от свобода за срок от ТРИ ГОДИНИ да се изтърпи ефективно
при първоначален „Общ“ режим.
ПОТВЪРЖДАВА присъдата в останалата й
част.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно
обжалване и протест в 15 – дневен срок от обявяването му на страните по реда на
чл.340 ал.2 пр.1 – во от НПК пред ВКС на РБългария.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ
: