№ 101
гр. Бургас, 11.01.2023 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, V ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в закрито заседание на единадесети януари през две хиляди
двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Вяра Ив. Камбурова
Членове:Галя В. Белева
Димитър П. Стоянов
като разгледа докладваното от Галя В. Белева Въззивно частно гражданско
дело № 20222100502208 по описа за 2022 година
Производството по делото е образувано по частна жалба, подадена от “ПРОФИ
КРЕДИТ България” ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление гр. София,
бул. „България” № 49, бл.53Е, вх.В, чрез юрисконсулт Илиева.
Обжалва се разпореждане № 14329, инкорпорирано в заповед № 3713 от 2.12.2022 г.
по ч.гр.д.№7667/22г. на БРС за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл.410 ГПК
против З. Х. И. от гр. Созопол, в частта, с която е отхвърлено заявлението относно
вземането за договорно възнаграждение.
Според жалбоподателя, съдът неправилно е прогласил за недействителен процесния
договор за потребителски кредит, като заключил, че същият не отговаря на изискванията на
чл.22, вр. чл.11, ал.1,т.10 и чл.10, ал.1 ГПК. Сочи, че според цитирана от него съдебна
практика на ОС- Габрово, следва да се приеме, че заповедният съд не разполага с
правомощия на този етап на производството да се произнася по валидността на сделката, от
която заявителят черпи права. Цитирана е и практика на ОС- Варна според която
законосъобразното осъществяване на фактите, на които искането по чл.410 ГПК се основава,
е извън обхвата на проверката при произнасяне по основателността на заявлението по
чл.410 ГПК. Намира, че с изменението на чл.411, ал.2, т.3 ГПК, законодателят е предоставил
правомощия на заповедния съд да преценява дали искането се основава на неравноправна
клауза в договор с потребител или е налице обоснована вероятност за това, което обаче не
изключва тълкуването за липсата на правомощие на заповедния съд досежно преценката за
валидност на сделката поради нарушение на закона или добрите нрави. Затова счита, че
заповедният съд е превишил правомощията си и е нарушил съдопроизводствените правила.
Според жалбоподателя уговореният лихвен процент отговаря на законовите ограничения и
не противоречи на добрите нрави. Развити са подробни съображения, като се акцентира на
липсата на възможност по чл.145, ал.2 ЗЗП да се прави преценка за неравноправност на
1
клауза, която касае определянето на основния му предмет. Сочи, че кредиторът няма
задължение да изготвя и посочва методика на формиране на ГПР, понеже е уговорен
фиксиран лихвен процент, а подобно изискване има единствено при наличието на
референтен лихвен процент- аргумент от чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Изтъква, че след като са
спазени изискванията на чл.19, ал.4 ЗПК, като годишния лихвен процент е в границите,
определени с тази норма, не може да се приеме, че поведението на кредитора е
недобросъвестно, съответно- че уговорената договорна лихва представлява неравноправна
клауза.
Моли разпореждането да бъде отменено в обжалваната част, като вместо него се
постанови издаването на заповед за изпълнение и за отхвърлената част от заявлението
досежно възнаградителната и законната лихва. Претендира разноски за въззивната
инстанция в размер на 15 лв.- внесена държавна такса и 50 лв. за юрисконсултско
възнаграждение.
Частната жалба е с правно основание чл.413, ал.2 от ГПК. Същата е подадена в
законоустановения срок против подлежащ на обжалване съдебен акт, от надлежно
упълномощен представител на страна, която има правен интерес от обжалването. Ето защо
съдът намира жалбата за допустима.
Бургаският окръжен съд като взе предвид становището на частния жалбоподател и
събраните по делото доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна
следното:
Частно гражданско дело № 7667 по описа за 2022 г. на Районен съд- Бургас е
образувано по заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, подадено
от „Профи Кредит България” ЕООД, чрез пълномощник- юрисконсулт.
Иска се издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист против З. Х. И. от
гр. Созопол, за следните суми: 294,57 лв.- неплатена главница; 30,78 лв.- неплатено
договорно възнаграждение за периода от 5.01.2022г. до 5.05.2022г., когато е настъпил
падежът на последната вноска; 263,41 лв. общо- непогасено възнаграждение за закупен
пакет от допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“; 0,38 лв.- лихва за забава от 6.08.2021г. до
5.05.2022г., 32,99 лв.- законна лихва, начислена за периода от 5.05.2022г. до 24.11.2022г.,
както и законна лихва от подаването на заявлението.
В т.12 от заявлението са изложени следните обстоятелства:Между страните е
сключен договор за потребителски кредит, подписан при ОУ, неразделна част от договора.
Заявителят изпълнил своята част от задължението и превел на длъжника уговорената сума.
Длъжникът поел задължение да я върне за срок от 11 месеца, с месечна вноска съобразно
погасителен план- 119,63 лв., с падежна дата- всяко 5-то число на месеца. Съгласно ОУ
длъжникът дължи на дружеството възнаграждение за ползвания кредит, като същото е
определено по размер в договора. Същото е разсрочено във времето и се погасява от клиента
в рамките на погасителния план. Клиентът закупил и пакет от допълнителни услуги, по
силата на който получил приоритетно разглеждане и становище по искането му за
потребителски кредит, преди клиентите, които не са закупили такъв пакет, а през целия срок
на договора му било предоставено правото да променя едностранно погасителния план, като
2
отлага и/ или намалява плащането по вноски и / или променя падежната дата по всяка
вноска. За тези предоставени услуги клиентът дължи възнаграждение, което става
изискуемо със закупуването на пакета от допълнителни услуги. Същото е разсрочено във
времето за срока на договора и се погасява от клиента в рамките на погасителния план, на
равни месечни погасителни вноски и е добавено към месечните вноски за погасяване на
кредита.
Длъжникът не изпълнил задължението по договора съобразно погасителния план,
направил 6 погасителни вноски и изпаднал в забава, а падежът на последната погасителна
вноска бил на 5.05.2022г.
Към заявлението са приложени пълномощно и квитанция за внесена държавна такса,
а като доказателства: Договор за потребителски кредит № 40004556673 от 17.06.2021г.,
ведно с общите условия и погасителен план към него.
Съдът е издал заповед № 3713/2.02.2022г. за изпълнение на парично задължение по
чл.410 ГПК за претендираната главница, ведно със законната лихва върху нея от подаването
на заявлението, както и за част от разноските.
С обжалваното разпореждане от същата дата /инкорпорирано в текста на заповедта/ е
отхвърлено заявлението в частта относно претенцията за договорната лихва, за претенцията
за стойността на пакета от допълнителни услуги, както и за обезщетенията за забавено
плащане /мораторната лихва/. Изложени са съображения, че ДПК е недействителен на
основание чл.22, вр. чл.11, ал.1, т.10 и чл.10, ал.1 ЗПК- не било ясно как е формиран ГПР.
Освен това клаузите за заплащане на горните суми били нищожни на основание чл.19, ал.5
ГПК, тъй като в ГПР очевидно не били включени всички разходи- възнаграждението за
пакета допълнителни услуги, с добавянето на която сума той ставал по- висок от
предвидения в ал.4 на същата разпоредба размер.
Освен това, районният съд е счел, че искането за договорна лихва е в противоречие с
добрите нрави- чл.411, ал.2, т.2 ГПК, вр. чл.26, ал.1, предл.3 ЗЗД, тъй като уговореният ГЛП
в размер на 40,90 % надвишава значително трикратния размер на законната лихва. Затова,
на основание чл.23 ДПК е приел, че кредитополучателят дължи само чистата стойност на
кредита, без лихвите и другите разходи.
Бургаският окръжен съд приема, че частната жалба е основателна. Съображения:
Съгласно чл.411, ал.2, т.2 ГПК съдът отказва да издаде заповед за изпълнение когато
искането е в противоречие със закона и добрите нрави, а съгласно т.3 на същата разпоредба-
когато искането се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или е
налице обоснована вероятност от това.
От текста на цитираната норма е видно, че съдът е длъжен да извърши проверка за
съответствие на искането с императивна норма на закона и добрите нрави, както и за
наличие на неравноправни клаузи, се отнася само до тези клаузи от договора, на които се
основава искането. В заповедното производство по чл.410 ГПК не се разрешава по същество
материалноправния спор между страните и съдът няма задължение да следи за наличието на
всички възможни основания за нищожност/ недействителност на договора. В този смисъл е
и приетото ТР №1/2020 от 27.04.2022г. по тълк.д.№1/2020г. на ОСГТК на ВКС.
3
В случая, съдържанието на договора за потребителски кредит формално отговаря на
изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 на ЗПК
относно задължителните реквизити на ДПК.
В заповедното производство съдът не извършва проверка дали ГЛП или ГПР,
посочени в договора, съответстват на действителните му стойности, които биха могли да
бъдат установени от данните в погасителния план и счетоводството на заявителя. Съгласно
приетото в т.2 от Решение на СЕС по дело С- 453/10 от 15.03.2012г., търговска практика,
състояща се в посочването на договор за кредит на по- нисък от действителния годишен
процент на разходите, трябва да се окачестви като „заблуждаваща“ по смисъла на чл.6, §1 от
Директива 2005/29/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11.05.2005г. относно
нелоялни търговски практики от страна на търговци към потребители на вътрешния пазар и
за изменение на Директива 84/450/ ЕИО на Съвета, Директиви 97/7/ ЕО, 98/27/ЕО на
Европейския парламент и на съвета и Регламент /ЕО/ № 2006/2004 на Европейския
парламент и на Съвета /“Директивата за нелоялните търговски практики“/, доколкото тя
подтиква или е възможно да подтикне средният потребител да вземе решение за сделка,
която в противен случай не би взел. Националният съд трябва да провери дали това е така
по делото в главното производство. Установяването на нелоялния характер на такава
търговска практика представлява един от елементите, на които по силата на чл.4, §1 от
Директива 93/13 компетентният съд може да основе преценката си за неравноправния
характер на договорните клаузи относно цената на отпуснатия на потребителя кредит. Тази
констатация обаче не се отразява непосредствено на преценката от гледна точка на чл.6,
параграф 1 от Директива 93/13 на действителността на сключения договор за кредит. С
други думи, несъответствието на посочения в договора за потребителски кредит ГПР с
действителния, не съставлява основание за недействителност на ДПК по чл.6, параграф 1 от
Директива 93/13.
По изложените по- горе съображения, доколкото в заповедното производство не е
възможно съдът да изчисли сам, без помощта на вещо лице действителния ГПР, за да
извърши проверка дали същият надхвърля размера, посочен в чл.19, ал.4 ДПК, изложените
от БРС мотиви, че не е ясно как е формиран ГПР са необосновани. Видно от ОУ към ДПК-
чл.5, в същата клауза изрично е посочен начина на формиране на ГПР, т.е. съдът неправилно
е приел, че не е спазено изискването на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК.
Въззивната инстанция споделя доводите на жалбоподателя за неправилност на извода
на районния съд, че уговорената от страните по договора за потребителски кредит годишен
лихвен процент от 41,17 % противоречи на добрите нрави.
Съгласно чл.10, ал.2 от ЗЗД, лихви могат да се уговарят до размер, определен от
Министерския съвет. Такава норма към датата на сключване на процесния договор, а и
понастоящем, липсва. Доколкото в позитивното право липсваше законоустановена горна
граница на договорната лихва при потребителските кредити /т.е. липсваше императивна
правна норма, регулираща размера на възнаградителната лихва/, единственото ограничение
на свободата на договаряне на страните по този въпрос според разпоредбата на чл. 9 ЗЗД
бяха правилата на добрите нрави, поради което и по- старата съдебна практика, приемаше за
4
валидна уговорка, при която договорната лихва не надвишава дву- или трикратния размер
на законната лихва /в различните хипотези на обезпечен и необезпечен заем/. Според
настоящият съдебен състав понастоящем такава горна граница има и това е 5-кратния
размер на законната лихва, посочен в чл.19, ал.4 от ЗПК /касаеща ГПР/. Това е така, предвид
разпоредбата на чл.19, ал.1 ЗПК, която изрично посочва, че лихвите се включват при
определяне на ГПР, от което следва, че ограничението на чл.19, ал.4 ГПК се отнася и за
допустимия размер на възнаградителната лихва. Процесната лихва е в размер на 41,17 %
годишно, не надвишава максимума, предвиден в чл.19, ал.4 ЗПК, а именно- петкратния
размер на законната лихва. Ето защо възнаградителната лихва е договорена в рамките на
закона.
Основателно е оплакването в жалбата, че така уговорената договорна лихва
принципно не може да противоречи на добрите нрави. Презумпцията е, че след като една
уговорка не противоречи на закона /както е в случая/, то тя не може да противоречи на
правилата на добрите нрави.
Тъй като не се установява наличието на предпоставките на чл.23 ДПК за
недействителност на целия договор за потребителски кредит /недействителността на
клаузите за възнагражденията за допълнителния пакет услуги касае само конкретните
клаузи/, то крайният извод на съда за недължимост на възнаградителната лихва е
неправилен.
Ето защо, въззивната инстанция намира, че обжалваното разпореждане е неправилно
и незаконосъобразно в частта, с която е отхвърлено заявлението на жалбоподателя за
издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК против длъжника за претендираната
договорна /възнаградителна/ лихва. В тази част разпореждането следва да бъде отменено,
като вместо това следва да се разпореди издаването на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК
и за тази сума.
С оглед изхода на делото искането за разноски за въззивната инстанция е основателно
и следва да се уважи.
Мотивиран от горното, Бургаският окръжен съд
ОПРЕДЕЛИ:
ОТМЕНЯ разпореждане № 14329 от 2.11.2022г., постановено по ч.гр.д.№ 7667 по
описа за 2022г. на Районен съд- Бургас, В ЧАСТТА , с която е отхвърлено заявлението за
издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл.410 ГПК за сумата
от 30,78 лв., представляваща договорна лихва, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ДА СЕ ИЗДАДЕ допълнителна заповед за изпълнение на парично задължение по
чл.410 от ГПК по заявлението на “ПРОФИ КРЕДИТ България” ЕООД, ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление гр. София, бул. „България” № 49, бл.53Е, вх.В против З. Х.
И. с ЕГН: ********** с адрес *** и за следните суми:
- 30,78 лв. (тридесет лева и седемдесет и осем стотинки), представляваща
договорна /възнаградителна/ лихва по договор за потребителски кредит № 40004556673 от
5
17.06.2021г., дължима за периода от 5.01.2022г. до 5.05.2022г.;
- 65 лв. (шестдесет и пет лева), деловодни разноски по ч.гр.д.№ 2208/2022г. по описа
на Бургаския окръжен съд, от които 15 лв. държавна такса и 50 лв. юрисконсултско
възнаграждение.
Връща делото на Районен съд- Бургас за издаване на допълнителна заповед за
изпълнение съобразно настоящото определение, както и за даване на указания на заявителя
да предяви осъдителен иск за вземанията си, за които заявлението е отхвърлено.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6