РЕШЕНИЕ

№ ……………….

София, 22.01.2020 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ЧЕТВЪРТИ „В“ ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в открито заседание на девети май две хиляди и деветнадесета година в състав:

	ПРЕДСЕДАТЕЛ:	ЕЛЕНА ИВАНОВА
	ЧЛЕНОВЕ:    мл. съдия	ЗЛАТКА ЧОЛЕВА АНДРЕЙ ГЕОРГИЕВ

при участието на секретаря Снежана АПОСТОЛОВА,

като разгледа докладваното от младши съдия ГЕОРГИЕВ въззивно гражданско дело № 14608 по описа за 2018 година, като взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 271 ГПК.

Делото е образувано по въззивна жалба на К.С.П. срещу Решение № 444999/05.07.2018 г. по гр. дело № 12548/2018 г. на Софийския районен съд, 128. състав, с което по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „ЕОС М.“ ООД искове с правна квалификация чл. 79, ал. 1, предл. първо ЗЗД във връзка с чл. 10 ЗПКр и чл. 86, ал. 1 ЗЗД по отношение на въззивницата, че въззивницата К.С.П.  дължи на „ЕОС М.“ ООД сумата от 956, 95 лева – главница по договор за кредит № CREX-11674959/03.11.2015 г., сключен между въззивницата П. и „БНП П.П.Ф.“ ЕАД, вземането по който е прехвърлено на въззиваемото дружество „ЕОС М.“ ООД с Анекс № 1а/12.10.2016 г. към Протокол № 17/12.10.2016 г. към рамков договор за прехвърляне на вземания (цесия) от 02.06.2015 г., ведно със законната лихва от 16.10.2017 г. до изплащане на вземането, както и сумата от 381, 85 лева – договорна възнаградителна лихва за периода от 03.11.2015 г. до 25.07.2017 г. –  вземания, предмет на заповед за изпълнение, издадена по частно гражданско дело № 82037/2017 г. на Софийския районен съд, 128. състав, като с решението въззивницата е осъдена да заплати и разноски според изхода на спора.

Във въззивната жалба се излагат оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение поради необоснованост и противоречие на материалния закон. Излагат се доводи, че първоинстанционният съд неправилно бил приел, че са налице предпоставки за уважаване на иска на въззиваемото дружество - „Е.М.“ ЕООД (ищец в първоинстанционното производство), тъй като кредитът не бил обявен за предсрочно изискуем от упълномощено за това лице, а от цесионера, който изрично бил упълномощен само да съобщи за извършената цесия, а общите условия по договора за кредит не обвързвали въззивницата П., защото нямало доказателство да са ѝ били предадени преди сключване на договора. По тези два довода на въззивницата П. (ответница в първоинстанционното производство) съдът не бил формирал мотиви в обжалваното решение. Излагат се доводи, че съгласно чл. 26 ЗПКр въззивницата П. била изложила пред първоинстанционния съд възражения, произтичащи от отношението ѝ с първоначалния кредитор - „БНП П.П.Ф.“ ЕАД, които не били правилно обсъдени от първоинстанционния съд. Твърди се, че сключеният договор за кредит бил нищожен поради нарушаване на разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗПКр (в ред. от 2014 г.), според която текстът на договора следвало да бъде изписан с шрифт с размер не по-малък от 12. Излагат се доводи, че съдът неправилно бил приел, че разпоредбата е неприложима, тъй като в договора били описани в табличен вид с посочване на дати на падеж и цифрово изражение на дължимата се сума всички вноски по кредита, като се посочва, че разпоредбата относно изискването към размера на шрифта е императивна и ясно формулирана, като е предвидена и последицата ѝ – нищожност на договора, а е единодушно становището на съдебната практика и правната доктрина, че нищожните сделки не могат да се санират. Излагат се и доводи, че въззивницата П. не е била обвързана от общите условия по договора за кредит, тъй като същите са ѝ били връчени един ден след сключване на договора, а чл. 147а ЗЗП изисквал връчването им при подписване на договора от страна на потребителя. Освен това и размерът на шрифта на общите условия бил по-малък от изискуемия се съгласно чл. 10, ал. 1 ЗПКр от 12 пункта.  Въз основа на тези твърдения се твърди и нарушение на разпоредбата на чл. 26 ЗПКр, според която прехвърляне на вземане по договор за потребителски кредит се допуска само при изрична уговорка в договора, която го позволява – в случая тази уговорка се съдържала в общите условия към договора, а доколкото последните не обвързвали въззивницата, било налице и нарушение на посочената забрана за прехвърляне на вземания. Оспорва се, че уведомлението за извършено прехвърляне на вземането и за предсрочната му изискуемост били надлежно връчени на въззивницата П., като се твърди, че е удостоверено само, че същата е търсена на адреса си от пощенски служители, но не е удостоверено тя да е получила документите. Поддържа се, че обявяването на предсрочна изискуемост не било действително, тъй като такава можела да се обяви единствено от страна на банка съгласно чл. 60 ЗКрИ, а не от цесионер. Излагат се и доводи, че клаузата за сключване на застраховка „сигурност на плащанията“, включена в главния договор, била недействителна, тъй като била неравноправна, доколкото въззивницата П. не можела да влияе на съдържанието ѝ. Иска се отмяна на първоинстанционното решение и отхвърляне на исковете. Претендират се разноски за двете съдебни инстанции.

Постъпил е отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна - „ЕОС М.“ ООД, с който жалбата се оспорва като неоснователна. Излагат се доводи, че първоинстанционното решение е правилно, като съдът е обсъдил в него възникването на вземането, прехвърлянето му и настъпването на изискуемост за изпълнение на същото. Твърди се, че първоинстанционният съд е обсъдил всички доводи на въззивницата П., включително и това, че цесионерът може да обявява предсрочна изискуемост на кредита, тъй като вземането преминава върху него с всички права на първоначалния длъжник. Посочва се, че макар и да е ясно, че договорът за кредит е съставен с шрифт с размер, по-малък от 12 пункта, то първоинстанционният съд е изложил мотиви, че това не се е отразило на осведомеността на потребителя относно размера на задължението му, като по ясен начин е посочен размерът и падежът на всяка вноска по договора. Отделно от това, първоинстанционният съд правилно е установил, че прехвърлянето на вземането и обявяването на предсрочната изискуемост са били съобщени на въззивницата П. от представител на въззиваемото дружество „ЕОС М.“ ООД, като с това задължението е преминало върху последното. Поради това се поддържа, че първоинстанционното решение е правилно и се иска потвърждаването му.

В откритото съдебно заседание страните  са изпратили представители, които поддържат доводите от въззивната жалба и отговора.

Първоинстанционният съд е приел, че е сезиран с иск за установяване на задължение по договор за кредит. Приел е, че по делото е установено, че на 03.11.2015 между въззивницата П. и „БНП П.П.Ф.“ ЕАД е сключен договор за потребителски кредит №  CREX-11674959/03.11.2015 г., за сумата от 859 лева – цена на телевизор, като в договора е уговорено и сключване на застраховка „сигурност на плащанията“ с премия в общ размер от 216, 47 лева. Първоинстанционният съд е установил, че телевизорът е бил закупен за въззивницата П., а на същата е издаден и застрахователен сертификат. Задължението по договора за кредит е следвало да се заплаща на равни месечни вноски в размер на по 42, 77 лева, като  последната вноска била с падеж на 20.10.2018 г. Съдът е приел, че договорът е бил сключен в писмена форма и се съдържа в документ, съставен с шрифт с размер по-малък от 12 пункта. Въпреки това съдът е приел, че договорът не е недействителен на основание чл. 10, ал. 1 ЗПКр във връзка с чл. 22 ЗПКр, тъй като макар и написан с размер на шрифта, който е по-малък от предвидения в закона, същият съдържа ясно таблично описание на размера на дължимите се вноски на отделни редове, както и на техните падежи. Поради това съдът намира, че била постигната целта на посочената законодателна разпоредба – създаване на яснота за потребителя относно размера на задължението му. Съдът е приел, че не е недействителна и клаузата за застраховка, тъй като макар и да не е индивидуално уговорена, същата не нарушава изискванията за справедливост, като срещу заплащане на застрахователна премия потребителят получава съответното застрахователно покритие в случай на неплатежоспособност поради обективни обстоятелства. Съдът е приел, че вземането на „БНП П.П.Ф.“ ЕАД по договора е било продадено на въззиваемото дружество (ответник в първоинстанционното производство) - „ЕОС М.“ ООД с анекс към договор от 02.06.2015 г., подписан на 12.10.2016 г., в който изрично е посочено и вземането към въззивницата П., като  с това върху него са преминали и всички права по договора, включително и правото да обяви предсрочна изискуемост на кредита, уговорено в чл. 3, изр. второ от договора за кредит. Съдът е приел, че уведомлението за извършеното прехвърляне на вземания и това за предсрочна изискуемост са били доведени до знанието на ответницата с изпращането им до посочения от нея в договора адрес. Те не били доставени лично до въззивницата П., но това нямало значение, защото на вратата на дома ѝ били оставени съобщения и същата е можела да се уведоми за изпратените до нея изявления. Създадените от самата въззивница пречки не следвало да се отразяват на действителността на връчването по пощата, поради което същото породило своето действие. Така въззиваемото дружество „ЕОС М.“ ООД било придобило вземането по договора за кредит, същото било изискуемо и затова претенцията била изцяло основателна. Поради това и исковете са уважени в цялост.

При служебната проверка на обжалваното решение за валидност по реда на чл. 269 ГПК настоящият съдебен състав не установява пороци, които биха могли да доведат до нищожност на решението. Решението е постановено по предявен и допустим иск, поради което същото е допустимо в обжалваната част.

По изложените във въззивната жалба оплаквания за правилност на първоинстанционното решение настоящият съдебен състав намира следното:

Между страните не е спорно, че на 03.11.2015 г. въззивницата П. е сключила с праводателя на въззивника „ЕОС М.“ ООД - „БНП П.П.Ф.“ ЕАД договор за потребителски кредит, а също така и че договорът е изписан с шрифт, чийто кегел (размерът на основните линии между основата и горната височина на средната линия на буквите) е по-малък от 12 пункта. Въззиваемото дружество „ЕОС М.“ ООД твърди, че е придобило права по този договор, като е закупило вземането с договор от 12.10.2016 г.

Доколкото страните не спорят относно обстоятелството за размера на шрифта на договора (и във въззивната жалба, и в отговора се сочи, че кегелът е по-малък от 12 пункта), съдът намира, че този факт не следва да се установява чрез специални знания. С отпечатването на текста на договор за кредит с шрифт с кегел, по-малък от 12 пункта (както следва да се разбира непрецизно формулираният израз „размер шрифт – не по-малък от 12“, употребен в разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗПКр), законът – правилото на чл. 22 ЗПКр във връзка с чл. 10, ал. 1 ЗПКр, свързва само една последица – нищожност на целия договор за кредит. Поради това, ако съдът установи по-малък размер на шрифта, той е длъжен да не признава договора за кредит като валиден източник на вземане. Тъй като волята на законодателя е изрична и предвижда договорът да не породи правните си последици поради нищожност, съдът, ако приема, че цитираните по-горе разпоредби са приложими, не може да приеме, че договорът има правен ефект заради наличието на други негови белези (таблица на вноските), щом законодателят изрично е предвидил като последица при неспазване на изискването за размер на шрифта нищожност на целия договор. Това представлява разширително тълкуване на закона, за което в случая няма основание.

Вярно е, че последицата, свързана от законодателя с формулирането на клаузите в текст с твърде малък по размер шрифт изглежда твърде строга, но съдът не може да замества законодателната воля без наличие на основание за това от надзаконов характер (конституционна или международноправна разпоредба), каквато в случая не съществува. Освен това кредиторът е можел лесно да избегне предвидената в Закона за потребителския кредит последица, като отпечата договора с изискуемия се от закона размер на шрифта. Неспазването на това изискване води до нищожност, която не може да бъде санирана.

От изложеното следва, че сключения от въззивницата П. договор не е породил желаните от страните правни последици, и следователно не може да бъде уважен от съда на заявеното от въззиваемото дружество - „ЕОС М.“ ООД, правно основание – договор за кредит. Това е така, тъй като същото дружество с договора за цесия е встъпило в правата на първоначалния кредитор (чл. 99, ал. 3 ЗЗД). А щом договорът за кредит не е породил права и задължения, то няма и как да има встъпване в тях.

Настоящият съдебен състав намира, че не следва да уважи предявения иск, тъй като въпреки че разпоредбата на чл. 23 ЗПКр предвижда, че при нищожен договор за кредит потребителят е длъжен да върне усвоената от него сума, това вземане има извъндоговорен характер, а в случая въззиваемото дружество претендира вземане по твърдян действителен договор, наличие на какъвто не се установява по делото. Поради това настоящият съд следва да отхвърли предявения от въззиваемото дружество „ЕОС М.“ ООД на заявеното основание, като отмени първоинстанционното съдебно решение.

С оглед възприетия правен извод за липса на действително първоначално правоотношение между въззивницата П. и праводателят на въззиваемото дружество, за решаването на спора не е необходимо съдът да обсъжда останалите аргументи на страните от въззивната жалба и отговора.

Относно разноските:

С оглед изхода на спора право на разноски по делото има единствено въззивницата П. на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.

Тъй като въззивният съд променя изхода на производството по спора между страните, то първоинстанционното решение следва да се измени и в частта за разноските, като се отмени и в частта, с която въззивницата П. е осъдена да плати сторените от въззиваемото дружество (ищец в първоинстанционното производство) – „ЕОС М.“ ООД разноски в заповедното и първоинстанционното производство, а такива се присъдят на въззивницата П. за двете фази на исковото производство.

Въззивницата П. е установила в първоинстанционното производство разноски в размер на 400 лева – адвокатско възнаграждение, уговорено с договор от 03.05.2018 г. (на лист 36 от първоинстанционното дело), който съдържа и разписка за получаване на посочената сума. Настоящият съдебен състав намира, че уговореното възнаграждение не е прекомерно с оглед фактическата и правна сложност на делото, като същият е и под минимално определения с чл. 7, ал. 2, т. 1 във връзка с чл. 2, ал. 5  от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, размер от 600 лева. Поради това за първата съдебна инстанция на въззивницата следва да се присъдят 400 лева разноски. Пред въззивната инстанция въззивницата е доказала разноски в размер на 26, 76 лева – държавна такса (на лист 18 от делото), които следва да ѝ се присъдят (липсват доказателства за изплатено адвокатско възнаграждение пред тази инстанция).

Тъй като цената на всеки от предявените искове е под 5 000 лева, настоящото решение не подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК във връзка с чл. 113, изр. второ ГПК.

Така мотивиран, Софийският градски съд, четвърти „в“ въззивен състав

РЕШИ:

ОТМЕНЯ № 444999/05.07.2018 г. по гр. дело № 12548/2018 г. на Софийския районен съд, 128. състав, вместо което

ОТХВЪРЛЯ предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „ЕОС М.“ ООД искове с правна квалификация чл. 79, ал. 1, предл. Първо ЗЗД във вързка с чл. 9, ал. 1 ЗПКр и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за установяване по отношение на К.С.П., че К.С.П., с ЕГН: **********, с адрес: ***, дължи на „Е.М.“ ЕООД, с ЕИК: *******, с адрес на управление:***, сумите от 956, 95 лева (деветстотин петдесет и шест лева и 95 стотинки) – неизплатена главница по договор за кредит № № CREX-11674959/03.11.2015 г., сключен между въззивницата П. и „БНП П.П.Ф.“ ЕАД, вземането по който е прехвърлено на „ЕОС М.“ ООД с Анекс № 1а/12.10.2016 г. към Протокол № 17/12.10.2016 г. към рамков договор за прехвърляне на вземания (цесия) от 02.06.2015 г., както и сумата от 381, 85 лева (триста осемдесет и един лева и 85 стотинки) – договорна възнаградителна лихва по посочения по-горе договор за периода от 03.11.2015 г. до 25.07.2017 г. –  вземания, предмет на заповед за изпълнение, издадена по частно гражданско дело № 82037/2017 г. на Софийския районен съд, 128. състав.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК „Е.М.“ ЕООД, с ЕИК: *******, с адрес на управление:***, да плати на  К.С.П., с ЕГН: **********, с адрес: ***, сумите от 400 лева (четиристотин лева) – разноски в първоинстанционното дело, и 26, 76 лева (двадесет и шест лева и 76 стотинки) – разноски във въззивното производство.

Решението e окончателно и не подлежи на обжалване.

 

		ПРЕДСЕДАТЕЛ:
		ЧЛЕНОВЕ:          1.                                2.