Р Е Ш Е Н И Е
№
гр.
София, 24.01.2022 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II-Е състав, в открито съдебно заседание
на трети декември, през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
ЯНА ВЛАДИМИРОВА
при участието на
секретаря Елеонора Георгиева, като разгледа докладваното от мл. съдия Яна
Владимирова в.гр.дело № 2811 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на глава ХХ от ГПК.
С решение № 20263122 от 27.11.2020 г. по гр.д.№
56047/2017 г. на Софийски районен съд, II Гражданско отделение,
65 състав, са отхвърлени предявените по реда на чл. 422, във вр. с чл. 415 ГПК
от „Р.“ ООД против „Е.-В.“ ЕООД обективно съединени положителни установителни
искове с правна квалификация чл. 266, ал. 1, във вр. с чл. 258 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД
за признаване за установено по отношение на ответника, че дължи сумата от
13112,99 лв., представляваща неизплатено задължение по договор за изработка –
СМР, съгласно фактура № 921/06.06.2016 г., ведно със законната лихва от
22.05.2017 г. до изплащане на вземането, лихва за забава в размер на 1792,22 лв.
за периода 6.06.2016 г. до 25.04.2017 г. върху непогасената пълна главница от
19896 лв. и лихва за забава в размер на 80,30 лв. за периода 26.04.2017 г. до
17.05.2017 г. върху непогасената главница в размер на 13122,99 лв., за които
вземания е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от
2.06.2017 г. по ч.гр.д.№ 32019/2017 г. по описа на Софийски районен съд, 65
състав.
Срещу решението в срока по чл. 259 ГПК е подадена
въззивна жалба от ищеца „Р.“ ООД, в която са изложени твърдения за неправилност
на обжалвания съдебен акт. Сочи се, че вземанията са установени по основание,
тъй като процесната фактура № 921 от 6.06.2016 г. е осчетоводена в
счетоводството на ответника „Е.В.“ ЕООД в месец 05.2017 г., включена е в
справка-декларация по ЗДДС и е ползван данъчен кредит от ответника. В тази
връзка се позовава на трайната практика на ВКС, че с извършване на тези
действия от възложителя е налице приемане на фактически изпълнената работа. Сочи
се, че между страните е налице електронна кореспонденция, от която също се
установявало, че ответникът признава задължението. Сочи се още, че именно
защото сумата се дължи, с отговора на изпратената от ищеца нотариална покана за
плащане ответникът е извършил прихващане със свои твърдени вземания. Ответникът
признал, че са налице и допълнителни видове работа, които не са обхванати от
договора от 1.02.2015 г. Посочва се, че от заключението по допуснатата
първоначална съдебно-техническа експертиза не можело да се установи дали и кои
дейности от протоколите към договора от 1.02.2015 г. и протоколи № 20 – 25
съвпадат. Работата на обекта от страна на ищеца била приключила през октомври
2015 г. От протокол № 4 от 1.09.2015 г. към договора от 1.02.2015 г. се
установява, че изпълнението му е приключило към тази дата и плащанията по него
са извършени август 2015 г. Дейността на дружеството ищец през месец септември
се изразявала в допълнително възложените дейности, които извънсъдебно били
признати от ответника. При тези съображения се прави искане първоинстанционното
решение да бъде отменено и да бъде постановено ново решение за уважаване на
исковете. Претендират се и направените по исковото производство и по
заповедното производство разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК писмен отговор на
въззивната жалба е подаден от ответника „Е.В.“ ЕООД, с който същата се оспорва.
По отношение на осчетоводяването на процесната фактура се сочи, че същото би
било доказателство за приемане на работата от възложителя, но при наличие на
фактически изпълнена работа. При липса на действително изпълнение СМР не можело
да се приеме, че е налице приемане от страна на възложителя, респективно да се
обоснове извод за дължимост на сумите по тях. Нотариалната покана за плащане на
задълженията по процесната фактура била получена от ответника на 5.04.2017 г.,
като същият изплатил сумата от 5652,51 лв. без ДДС, поради липса на яснота за
какви СМР е издадена, доколкото в същата не били посочени конкретните изпълнени
СМР, респективно нямало подписани протоколи от страна на възложителя за
установяване на извършени СМР в посочения във фактурата размер, като изрично
било оспорено вземането за размера над изплатената сума. Едва след получаване
на исковата молба ответникът установил, че част от СМР по протоколи образец №
19, №№*****, подписани едностранно от изпълнителя, били предходно актувани и
дублирали вече изпълнени и заплатени СМР по двустранно подписаните от страните
протоколи за установяване на СМР №№1-4 включително. В този смисъл била и
допуснатата по делото съдебно-техническа експертиза, като съгласно заключението
по задача № 1, поставена от ответника, се установило, че в протокол № ***** са
отразени строително-монтажни работи, които се дублирали с актувани и приети с
протоколи №№ 1-4 СМР, като общата стойност на дублираните СМР, след приспадане
на допълнителните количества по пера, е 10408,77 лв. В тази част първоначалната
експертиза не била оспорена. От повторната експертиза се установило, че е
недоказано извършване на СМР на стойност 642,17 лв. без ДДС по протоколи №№ *****.
Сочи се, че част от СМР на стойност 10508,77 лв. били извършени, приети и
заплатени, съгласно протоколи №№ 1-4, като в случая ищецът претендирал, че са
повторно извършени, което не било доказано по делото. Доколкото липсвало реално
изпълнение, претендираните от ищеца суми били недължими. В условията на
евентуалност се прави искане да бъдат уважени двете възражения за съдебно
прихващане, направени от ответника – възражение за прихващане с извършените от
ответника разходи за отстраняване на некачествени СМР, в общ размер от 10927,49
лв. без ДДС /13112,99 лв. с ДДС/ и възражение за прихващане с вземането на
ответника срещу ищеца за неустойка по чл. 123 от Договора /за забавено
изпълнение/ за 62 календарни дни /периода от 1.07.2015 г. до 31.08.2017 г./ в
размер от 1000 лв. на ден, или неустойка в общ размер от 62 000 лв. При
тези съображения прави искане първоинстанционното решение да бъде потвърдено.
Претендират се разноските за въззивното производство.
В открито съдебно заседание страните поддържат
въззивната жалба, респективно отговора на въззивната жалба. В указания от
въззивния съд срок са депозирани писмени защити, съдържащи аргументи по
съществото на спора.
Софийският градски съд, като прецени събраните
по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт, приема следното:
Съгласно разпоредбата
на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното съдебно
решение е валидно. Същото е и допустимо в обжалваната част. По същество решението
е правилно и на основание чл. 272 ГПК въззивният съд препраща към мотивите на
първоинстанционния, като в изпълнение на задълженията си да изложи и собствени
мотиви по правния спор и да обсъди всички доводи и възражения на страните,
намира следното:
Предявени по реда на чл. 422, във вр. с чл. 415 ГПК
са искове с правна квалификация чл. 266, ал. 1, във вр. с чл. 258 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД.
Не се спори между страните, че същите са сключили
договор от 1.02.2015 г. за строителство с предмет: извършване на описани в
договора строително-монтажни работи в обект „Редови къщи за селски туризъм“,
разположени върху УПИ I-000492 в землището на гр.
Перущица, общ. Перущица, кв. „Пастуша“, обл. Пловдив. Строително-монтажните
работи били изпълнени от ищеца съгласно договора за строителство и били
заплатени от ответника. След приемане на изпълнението на СМР, предмет на
договора от 1.02.2015 г., между страните е възникнало ново правоотношение по
възлагане на допълнителни строително-монтажни работи, които не са били предмет
на първоначалния договор, за което обстоятелство също не се спори. Спорно е
какво е съдържанието на второто правоотношение, възникнало между страните,
както и дали ищецът реално е извършил описаните в исковата молба
строително-монтажни дейности. За доказване на претенцията си и с оглед
разпределената му доказателствена тежест ищецът е ангажирал писмени
доказателства – договор за строително-монтажни работи от 1.02.2015 г. с
приложение № 1 и анекс № 1 от 20.05.2015 г. към него; извлечение от акт за
установяване годността на приемане на строеж; банкови бележки за извършени
плащания; протоколи №№ ***** за извършени СМР, подписани от изпълнителя; 4 бр.
фактури, издадени от трето лице – „П.“ ЕООД; разпечатки от електронната
кореспонденция между страните; процесната фактура № 921 от 6.06.2016 г.,
издадена от ищеца и адресирана до ответника; нотариална покана от ищеца, адресирана
до ответника, с която последният е бил поканен да плати задължението си;
банкова бележка от 25.04.2017 г. за частично плащане по фактурата. По делото са
разпитани и св. С. и св. С., от показанията на които се установява, че между
страните се е развило правоотношение по допълнително възлагане на СМР след
изпълнение на договора от 1.02.2015 г., но не се установява конкретното му
съдържание.
По искане на ищеца е допусната съдебно-счетоводна
експертиза, като от заключението на вещото лице, което съдът кредитира като
обосновано и компетентно изготвено, се установява, че счетоводството на ищеца и
ответника е редовно водено по повод процесната фактура № 921 от 6.06.2016 г. Същата
е осчетоводена в счетоводството на ответника в м.05.2017 г., отразена е в
дневника на покупките по ДДС и в подадената справка-декларация по ДДС, като
дружеството ответник е ползвало данъчен кредит по нея.
По делото е допусната и съдебно-техническа
експертиза за установяване на действителното извършване на строително-монтажните
работи, респективно влагане на материалите, описани в исковата молба /задачи 1
– 4, поставени от ищеца с молба от 11.06.2018 г., задача 3, поставена от
ответника с молба от 27.06.2018 г./ и за установяване има ли в протоколи №№ *****
строително-монтажни работи, представени от ищеца, които да се дублират с
актувани и приети с протоколи №№ 1-4 СМР /задачи 1 и 2, поставени от ответника
с молба от 27.06.2018 г./ Впоследствие е допусната повторна експертиза, но само
по задачи 1, 2 и 4 от първоначалната експертиза, поставени от ищеца, както и по
задача 3 от първоначалната експертиза, поставена от ответника. Първоначалното
заключение на вещите лица по задачи 1 и 2, поставени от ответника с молба от
27.06.2018 , не е било оспорено от страните и по тези задачи повторно
заключение не е изготвяно.
От заключенията по първоначалната и повторната
съдебно-техническа експертиза се установява, че описаните строително-монтажни
работи са извършени в процесния обект, с изключение на посочените в заключението
на вещите лица по повторната експертиза на обща стойност 642,17 лв.
Спорно е обаче дали същите са били извършени в
изпълнение на договора от 1.02.2015 г., респективно са били приети с протоколи
№№ 1-4, или са били извършени в изпълнение на последващото правоотношение между
страните, с предмет допълнително възложени СМР.
По този въпрос са дали заключение вещите лица по
първоначалната съдебно-техническа експертиза, която не е била оспорена от
страните в тази част, съответно задачата дали строително-монтажните работи,
описани в протоколи №№ *****, се дублират с актувани и приети с протоколи №№
1-4, не е била предмет на повторната експертиза. Според вещите лица по
първоначалната експертиза, чието заключение в тази част следва да се кредитира
като подробно обосновано и компетентно изготвено, строително-монтажните работи,
описани в протоколи №№ ***** са актувани и в двустранно подписаните от страните
протоколи №№ 1-4, като е установено, че за част от строително-монтажните работи
има разлика в количествата и има актувани СМР с по-големи количества в протокол
№№ 20-24 от приетите в протоколи №№ 1-4, за които няма възлагане. Вещите лица
са посочили още, че не могат да дадат заключение относно основанието за
възлагане на работите, отразени в протоколи №№ *****, повторно, като
съвпадението би могло да се дължи на проявили се скрити дефекти, но не били
налице доказателства за възникнали обстоятелства от този порядък. Сочат, че
част от видовете и количествата работи са одобрени от ответника със справка за
извършени допълнителни СМР от протоколи №№ ***** /л. 135 от т. I, гр.д. №
56047/2017 г./ По задачата, поставена от ответника, дали има данни по одобрения
проект или от евентуално негово изменение да са предвидени освен приетите с
подписаните между страните протоколи №№ 1-4 и СМР, описани в протоколи №№ *****,
вещите лица са посочили, че ответникът е приел отделни позиции за изпълнени по
процесните протоколи №№ 20, 21, 23 и 25. По делото не са налице доказателства
за допълнително възлагане на останалите СМР, като вещите лица са констатирали,
че промени по одобрените проекти няма.
От изложеното дотук следва изводът, че ищецът не е
доказал по несъмнен начин в условията на пълно и главно доказване, че след
изпълнение на задълженията по договора за строителство от 1.02.2015 г. между
страните е било налице второ правоотношение, по силата на което му е възложено
и той е изпълнил всички описани в
протоколи №№ ***** строително-монтажни работи. Установява се, че претендираните
СМР са били изпълнени и приети по повод предишното правоотношение на страните
по договора за строителство от 1.02.2015 г., като доказателство за това са
двустранно подписаните протоколи №№ 1-4. Протоколите №№ 1-4 са част от приетия
обект и са приети от компетентната комисия на община „Перущица“ и е издадено
разрешение за въвеждане в експлоатация, като в този смисъл е и заключението на
вещите лица по първоначалната съдебно-техническа експертиза. От друга страна
протоколите с №№ ***** са едностранно подписани от изпълнителя, като по делото
не се съдържат доказателства, че ответникът е приел описаните в тях работи като
реално извършени – от електронната кореспонденция между страните е видно, че
ответникът е коментирал отделни позиции по протокол № 21, № 23 и извършване на
евентуална проверка по протокол № 24. Ответникът признава, че между страните е
налице второ правоотношение, но доколкото оспорва неговото съдържание, а ищецът
не представя доказателства, които да го установят по безсъмнен начин, следва да
се приеме, че извършените от ищеца работи по второто правоотношение касаят допълнителни
количества СМР, посочени съгласно заключението по първоначалната
съдебно-техническа експертиза, както и приетите от ответника по отделни
пунктове СМР /видно от справка за извършени допълнителни СМР от протоколи №№ *****,
представена с писмения отговор/, доколкото по отношение на тях има изрично
признаване в писмения отговор, че са извършени.
Въззивникът е направил възражение, че доколкото
процесната фактура № 921 от 6.06.2016 г. е осчетоводена от ответника, включена
е в дневника на продажбите по ДДС и за нея е ползван данъчен кредит, които
обстоятелства въззивният съд приема за безспорно установени, то било доказано
приемането на работата от възложителя. На въззивния съд е служебно известна
трайната и непротиворечива практика на ВКС във връзка с правните последици на
счетоводното отразяване на данъчни фактури при редовно водено счетоводство по
отношение на обективираното в тях вземане, част от която е посочена и от
въззивника във въззивната жалба. Съгласно решение № 34 от 27.04.2016г. по т.д.
№ 516/2015г. на ВКС, I т.о., фактурата може да се
приеме за доказателство за възникнало договорно правоотношение по договор за
продажба между страните, доколкото в
самата фактура фигурира описание на стоката по вид, стойност, начин на плащане,
наименованията на страните и време и място на издаване. Отразяването на
двустранно подписаната фактура в счетоводството на ответника /купувач,
възложител и пр./ като дължима и ползването на данъчен кредит, съобразно
стойността й съставлява извънсъдебно признание за задължението и доказва
съществуването му. С решение № 158 от 7.11.2013 г. по т.д. № 1128/2012 г. на
ВКС, I т.о., е прието, че фактурата е първичен счетоводен
документ, с който доставчикът документира доставка на стока или услуга към
получателя ѝ. Съгласно чл.113, ал. 1 ЗДДС, всяко данъчно задължено лице -
доставчик, е длъжно да издаде фактура за извършената от него доставка на стока
или услуга /или при получаване на авансово плащане преди това, освен в
случаите, когато доставката се документира с протокол по чл.117 ЗДДС/. Двустранно
подписаната фактура, съдържаща
съществените елементи на конкретната сделка, има доказателствено значение
за сключен договор за изработка и е основание за плащане на уговореното
възнаграждение; тя може да бъде ценена и като доказателство за приемане от
поръчващия на фактически извършените работи, независимо от липса на подписан
приемо-предавателен протокол, като в този смисъл са постановени и решение 138
от 17.10.2011 г. по т.д.№ 728/2010 г. на ІІ т.о. и решение № 65 от 16.07.2012 г.
по т.д. 333/2011 г. на ІІ т.о.
В случая процесната фактура № 921 от 6.06.2016 г.
не съдържа съществените елементи на конкретната сделка – като наименование на
стоката е посочено „извършване на СМР съгласно договор“, без да е налице яснота
по кой договор се дължи сумата от фактурата, както и за какви точно работи.
Допустимо е извършените дейности да бъдат описани чрез препращане към друг
документ, но в случая такова препращане липсва. Следователно в конкретния
случай фактурата не може да послужи като доказателство за съдържанието на
сключения договор за изработка или за приемане от поръчващия на фактически
извършените работи, още повече, че съгласно гореизложеното, в настоящия случай
се установява, че описаните строително-монтажни работи са били извършени в
изпълнение на договора от 1.02.2015 г., като не е доказано нито повторното им
извършване в изпълнение на второто правоотношение, развило се между страните,
нито фактическото основание за евентуалното им повторно извършване – заради
констатирани недостатъци, по изрично възлагане от възложителя или на друго
основание. Както беше отбелязано, в изпълнение на второто правоотношение по
допълнително възлагане между страните се доказва единствено изпълнението на
допълнителните количества СМР, както и приетите от ответника по отделни
пунктове СМР /съгласно справка за извършени допълнителни СМР от протоколи №№ *****,
представена с писмения отговор/, доколкото по отношение на тях има изрично
признаване в писмения отговор, че са извършени.
Въззивникът сочи още, че извършеното от ответника с
нотариална покана от 24.04.2017 г. извънсъдебно прихващане, в отговор на
нотариална покана от 3.04.2017 г., изпратена от ищеца за заплащане на сумата по
процесната фактура, представлява признаване на вземането по процесната фактура.
В тази връзка се позовава и на електронната кореспонденция, водена между
страните. Както беше отбелязано по-горе, от същата не може да се направи
заключение, че ответникът е приел описаните в протоколи №№ ***** СМР, нито кога
са били извършени. По отношение на цитираното във въззивната жалба електронно
писмо от 16.06.2016 г. следва да се отбележи, че същото не се съдържа сред
материалите по делото, като нито е представено, нито прието като доказателство
по делото.
Колкото до изявлението за извънсъдебно прихващане, съгласно
трайната практика на ВКС /решение № 108 от 25.06.2020 г. по гр. д. № 1538 /
2019 г. на ВКС, IV г.о., решение № 84 от 23.05.2018 г. по гр. д. №
3361/2017 г. на ВКС, III г.о. и решение № 235 от
04.07.2011 г. по гр.д. № 513/2010 г. на ВКС, IV г.о. и др./, извънсъдебното
признание на неизгодни за страната факти, каквото в случая въззивникът твърди,
че е налице, съставлява доказателство, което следва да бъде преценявано с оглед
всички обстоятелства по делото, както се преценява и съдебното признание
съгласно чл.175 от ГПК. Макар да няма обвързваща съда доказателствена сила,
признанието не може да бъде безпричинно игнорирано. Страната, която е направила
извънсъдебно признание на иска или на неизгодни за нея факти, трябва да
повдигне съответните възражения за нищожност, унищожаемост на признанието или
неговата неистинност/неавтентичност или невярно съдържание/. Тези възражения
трябва да бъдат доказани, за да може съдът да приеме, че признанието няма
доказателствена стойност. При извършването на тази съвкупна преценка, съдът
трябва да изследва дали направеното признание кореспондира или е в противоречие
с останалите обстоятелства, установени по делото.
В настоящия случай не може да се приеме, че направеното
изявление за извънсъдебно прихващане съдържа изрично признаване на дълга,
респективно – признаване на правопораждащите юридически факти за правото на
ищеца. С нотариалната покана от 29.03.2017 г., изпратена до ответника от ищеца,
се прави искане за заплащане на вземането, за което е издадена процесната
фактура от 6.06.2016 г., като от съдържанието на същата, както беше отбелязано
и по-горе, не става ясно какви са съществените елементи на договора, по който
се претендира плащане. Доколкото ответникът е направил възражение в този смисъл
и се е позовал с отговора на исковата молба на допусната фактическа грешка в
предмета на договора, като нито от фактурата, нито от нотариалната покана от
29.03.2017 г. се установява ищецът да е описал конкретните СМР, от изпълнението
на които произтича вземането, както и като се вземат предвид трайните търговски
отношения между страните, не може да се приеме, че изявлението за прихващане,
направено с нотариална покана от 24.04.2017 г., съдържа изрично признание
именно на претендираното от ищеца вземане за изпълнение на описаните в
протоколи №№ ***** строително-монтажни работи, още повече на всички описани
работи. От решаващо значение е, че дори да се приеме, че признание на дълга е
налице, то това признание съгласно цитираната по-горе съдебна практика подлежи
на преценка с оглед всички обстоятелства, установени по делото, и в конкретния
случай не кореспондира с останалите доказателства – а именно, че описаните в
процесните протоколи №№ ***** строително-монтажни работи са предходно актувани
и в двустранно подписаните протоколи с №№ 1-4, като изпълнението на същите е
било прието от възложителя тогава и не се доказва повторното им възлагане и
изпълнение, освен по отношение на изрично признатите от ответника дейности и
допълнителните количества, описани в първоначалната съдебно-техническа
експертиза.
Въззивникът сочи още, че от повторната експертиза
се установява, че всички работи, описани в протоколи №№ ***** са извършени.
Както беше прието по-горе, извършването на работите се установява, като не се и
оспорва от ответника, но не се доказва, че същите са извършени в изпълнение на
второто правоотношение между страните, а не в изпълнение на договора от
1.02.2015 г., съгласно двустранно подписаните протоколи №№ 1-4. В случая ищецът
претендира вземането си по второто правоотношение, възникнало между страните, като
изрично признава в исковата молба, както и в становищата си по делото, че
възнаграждението му по договора от 1.02.2015 г. е платено. Повторната
експертиза не е дала отговор на въпроса кога са извършени фактически
строително-монтажни дейности /в изпълнение на кой договор/, като задача в този
смисъл не е поставяна на вещите лица.
С оглед гореизложеното, доказани се явяват следните
факти: сключването на договора от 1.02.2015 г. и анекса към него, извършване на
описаните и актувани в протоколи №№ 1-4 строително-монтажни работи в изпълнение
на договора от 1.02.2015 г., възникването на второто правоотношение между
страните с предмет извършване на допълнителни строително-монтажни работи.
Недоказани са твърденията на ищеца, че съдържанието на това правоотношение
включва възлагане от страна ответника и изпълнение от негова страна на всички дейности, описани в протоколи №№ *****,
които вече са били приети от ответника с протоколи №№ 1-4. От ответника се
признава с писмения отговор на исковата молба извършването на описаните в
приложената към отговора справка за извършени допълнителни СМР от протоколи №№ *****.
Доказано се явява и влагането на допълнителни количества по протоколи №№ *****,
съгласно заключението на вещите лица по първоначалната съдебно-техническа
експертиза. Следователно вземането на ищеца е доказано до размера от 3992,98
лв. /сборът между признатите и приетите от ответника работи и допълнителните
количества СМР, съгласно първоначалната съдебно-техническа експертиза/. Предвид
извършеното от ответника плащане по процесната фактура, което е на стойност
5652,51 лв. без ДДС /6783,01 лв. с ДДС/, задължението е изцяло погасено, поради
което исковете се явяват неоснователни.
Предвид неоснователността на предявените искове, не
следва да се разглеждат евентуално заявените от ответника възражения за
прихващане, както и приетите в тази връзка доказателства.
Тъй като изводите на първоинстанционния и въззивния
съд съвпадат, обжалваното решение като правилно следва да бъде потвърдено.
При този изход на делото пред въззивната инстанция
разноски се дължат на въззиваемия. Същите са в размер от 1680,00 лв. – платено
възнаграждение по договор за правна защита с включен ДДС, съгласно представения
списък по чл. 80 ГПК. Реалното им извършване е доказано с приложените към
списъка по чл. 80 ГПК фактура и авизо местен превод. Въззивникът е направил
възражение за прекомерност на претендирания адвокатски хонорар. Съгласно чл. 7,
ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 от 2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, при интерес от 10 000 лв. до 100 000 лв. дължимото минимално
възнаграждение е 830 лв. плюс 3 % за горницата над 10 000 лв. В случая
интересът се равнява на сумата от 14907, 21 лв. /сборът между претендираната
сума по главния иск и претендираната сума по акцесорния иск по чл. 86 ЗЗД/.
Размерът на минималното възнаграждение, определено съобразно изложените стойности,
е 1172,66 лв. с включен ДДС. Предвид обемът на осъществяваната във въззивното
производство защита от процесуалния представител на ответника – изготвяне на
отговор на въззивна жалба, явяване в открито заседание, депозиране на писмена
защита и осъществяване на защита и по евентуалните възражения за прихващане,
въззивният съд намира, че дължимото възнаграждение не следва да бъде определено
съобразно минимума, като възражението за прекомерност е частично основателно и разноските
за адвокатско възнаграждение следва да се присъдят в полза на въззиваемия до
сумата от 1500 лв.
По изложените съображения, Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20263122 от 27.11.2020 г. по гр.д.№
56047/2017 г. на Софийски районен съд, II Гражданско отделение, 65 състав.
ОСЪЖДА „Р.“ ООД, ЕИК *****, със седалище и адрес на
управление ***, да заплати на „Е.В.“ ЕООД, ЕИК*****, със седалище и адрес на
управление ***, сумата от 1500 лв. – съдебни разноски за въззивното
производство.
Решението не подлежи на касационно обжалване по
аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.