РЕШЕНИЕ
№ 55
гр. Монтана, 24.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – МОНТАНА, ПЪРВИ ВЪЗЗИВННО-
ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на десети февруари през
две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Аделина Троева
Членове:Елизабета Кралева
Александра Нанова
при участието на секретаря СИЛВИЯ Л. Г.ЕВА
в присъствието на прокурора К. Цв. В.
като разгледа докладваното от Александра Нанова Въззивно гражданско дело
№ 20251600500031 по описа за 2025 година
Производството е въззивно и се провежда по реда на чл. 258-273 от
Гражданскопроцесуалния кодекс (ГПК).
Образувано е въз основа на въззивна жалба подадена от
Прокуратурата на Република България, чрез прокурор в Районна
прокуратура-гр. Монтана, Териториално отделение-гр. *, срещу Решение №
376 от 18.11.2024 г., постановено по гр. д. № 1278/2024 г. по описа на
-и
Районен съд-гр. *, 5състав, обжалвано в осъдителната му част, с която
исковата претенция срещу нея по чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 2, алт. 1 от ЗОДОВ
за обезщетение за причинени неимуществени вреди е уважена в размер от
1500,00 лв. Обжалва се и в частта за разноските, тъй като същата е осъдена
да заплати на процесуалния представител на ищеца адвокатско
възнаграждение в размер на 450,00 лв.
В обстоятелствената част на въззивната жалба се твърди, че
крайният извод на съда е формиран след неправилен анализ на събраните по
1
делото доказателства. За прекомерен се намира определеният от районния съд
размер на обезщетение за причинени неимуществени вреди. Във връзка с това
се излагат конкретни факти, които се счита, че имат пряко отношение към
определянето на значително по-нисък размер. Сред тях е обстоятелството, че
в хода на процесното досъдебно производство правото на свободно
придвижване на другата страна не е било ограничавано, тъй като спрямо него
не е била налагана нито мярка за неотклонение, нито друга мярка за
процесуална принуда. Насочва вниманието към това, че деянието за което е
образуваното и водено досъдебното производство не представлява тежко
престъпление. Твърди се, че процесният случай се отличава от обичайните.
Допълва се още, че производството не е продължило прекомерно дълго, тъй
като незабавно след изготвяне на заключението по назначената експертиза,
видно от която лицето не е употребявало наркотични вещества, то е
прекратено. За недоказано се приема наличието на причинно-следствена
връзка между досъдебното производство и твърдените неимуществени вреди.
Въз основа на изложеното се прави искане за отмяна на
първоинстанционното съдебно решение в осъдителните му части. Евентуално
се иска размерът на присъденото обезщетение за неимуществени вреди и
разноски да бъде значително намален.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК Г. А., действащ чрез процесуалния си
представител адвокат Н. Н., е подал отговор на въззивната жалба. С него
жалбата се счита за неоснователна, а решението на районния съд-за правилно.
За доказано, предвид събраните по делото гласни доказателства-показанията
на разпитаните по делото свидетели, се намира настъпването на преки и
непосредствени вреди от незаконен акт на прокуратурата по воденото
досъдебно производство. Изразява се съгласие с определения размер на
обезщетение като съответстващ на психичните преживявания и понесеното от
него неудобство.
С оглед на това моли първоинстанционното съдебно решение да бъде
потвърдено.
В подготвително (закрито) заседание проведено по реда на чл. 267 от
ГПК, се установява, че въззивната жалба е подадена в законоустановения по
чл. 259, ал. 1 от ГПК двуседмичен срок, от процесуално легитимирана страна-
ответник в първоинстанционното производство, при наличие на правен
2
интерес обусловен от неблагоприятния за нея краен резултат, срещу подлежащ
на въззивно обжалване съдебен акт, поради което е допустима за
разглеждане. Същата отговаря на изискванията на закона за форма и
съдържание по чл. 260 и чл. 261 от ГПК, поради което е редовна.
За проведеното открито съдебно заседание страните са редовно
призовани. Жалбоподателят се представлява от прокурор от Окръжна
прокуратура-гр. Монтана, който поддържа подадената жалба. Не се явява
въззиваемият и неговият адвокат. Преди провеждането му, процесуалният
представител на въззиваемия, в писмено становище до съда, оспорва жалбата
и иска решението на районния съд да бъде потвърдено. Претендира се за
присъждане на разноски, включително такива за адвокатско възнаграждение
на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА за двете съдебни инстанции. Представя се
списък по чл. 80 от ГПК.
Окръжен съд-гр. Монтана, като взе предвид разпоредбите на закона,
относимите доказателства по делото събрани пред първоинстанционния
съд, поотделно и в тяхната съвкупност, становищата на страните, при
така определения от въззивната жалба предмет на делото, приема за
установено следното от фактическа и правна страна:
Исковото производство по разгледания от Районен съд-гр. *
гражданскоправен спор е образувано по повод на искова молба и уточняваща
я такава вследствие на дадени от съда указания, подадена от Г. А., в
качеството му на ищец, действащ чрез процесуалния си представител адвокат
Н. Н., срещу Прокуратурата на Република България, в качеството й на
ответник. С нея е предявен осъдителен иск по чл. 124, ал. 1, предл. 1 от
ГПК, с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 2, алт. 1 от ЗОДОВ за
обезщетяване на претърпени неимуществени вреди, в резултат на незаконно
обвинение и извършени незаконосъобразни и противоправни действия по
досъдебно производство № 329/2023 г. по описа на Районно управление-гр. *,
пр. пр. № 1909/2023 г. по описа на Районна прокуратура-гр. Монтана.
В исковата молба и последващата я уточняваща молба, най-напред на
кратко се посочва, че спрямо ищеца е образувано досъдебно производство за
това, че е управлявал лек автомобил след употреба на наркотични вещества
(амфетамин и метаамфетамин), последното първоначално установено с
техническо средство. В хода на това ДП се твърди, че е назначена съдебно-
3
токсикохимична експертиза, заключението, по която е установило липсата на
наркотични вещества и техни аналози в кръвта и урината на водача. Затова
прокуратурата е стигнала до извод, че деянието не е извършено от лицето и го
прекратила с постановление. Макар по това ДП ищецът да не е бил привлечен
като обвиняем се твърди, че било ясно, че то е водено именно срещу него.
Определя се, че в резултат на ДП ищецът повече от половин година е изпитвал
страх, безсилие, стрес, смут, унижение, неудобство, притеснение, паника,
дискомфорт и разочарование. Това рефлектирало върху самооценката и
достойнството му. То било довело и до подигравки от околните и бил
злепоставен пред роднини, колеги, приятели и общество. Прави се искане за
осъждане на прокуратурата да заплати на ищеца сума в размер на 5000,00 лв.,
представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, ведно със
законната лихва считано от 17.04.2023 г. до окончателното изплащане на
сумата поради незаконно обвинение и извършени незаконосъобразни и
противоправни действия по процесното ДП. Претендира се за присъждане на
разноските по делото, включително и тези за адвокатско възнаграждение по
реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА.
Ответникът Прокуратурата на Република България, представлявана от
прокурор в Районна прокуратура-гр. Монтана, Териториално отделение-гр. *,
в отговора който е подала сочи, че искът е неоснователен. Насочва
вниманието към това, че ищецът е условно осъждан, а преди това за друго
престъпление е освободен от наказателна отговорност с налагане на
административно наказание. Към момента на изготвяне на справката спрямо
него нямало висящи досъдебни производства. Твърди се, че по процесното ДП
спрямо него не е вземана мярка за неотклонение и не е бил задържан за срок
до 24 часа по ЗМВР. Ищецът не бил взел участие в нито едно действие по
разследване. Изхождайки от вида и размера на наказанието се сочи, че по
смисъла на НК престъплението не било тежко. Не се намира за доказана и
причинно-следствената връзка между вредите и действията на ответника. За
завишен се счита претендираният от ищеца размер на обезщетение.
Разсъждава се по въпроса за продължителността на ДП, като се приема, че тя
не е прекомерна, а напротив, след изготвяне на експертизата, ДП било
прекратено. Взема се отношение по претендираната законна лихва като се
твърди, че тя е дължима от 15.11.2023 г.
В производството пред районния съд са събрани писмени и гласни
4
доказателства.
С първоинстанционното съдебно решение Районен съд-гр. * е уважил
предявения осъдителен иск за осъждане на Прокуратурата на Република
България да заплати на ищеца сума в размер на 1500,00 лв., представляваща
обезщетение за търпени от него неимуществени вреди, в резултат на водено за
престъпление по чл. 343б, ал. 3 от НК ДП № 329/2023 г. по описа на Районно
управление-гр. *, пр. пр. № 1909/2023 г. по описа на Районна прокуратура-гр.
Монтана, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на
влизане в сила на постановлението за прекратяване на наказателното
производство-15.11.2023 г., до окончателното й изплащане, като искът е
отхвърлен над уважения размер до претендирания такъв от 5000,00 лв.
Решението в частта, с която е отхвърлен искът за обезщетение за
неимуществени вреди от незаконното обвинение за размера от 1500,00 лв. до
5000,00 лв., ведно със съответната законна лихва, не е обжалвано от ищеца,
поради което е влязло в сила.
Въззивният съд като съобрази постановеното в т. 1 от Тлкувателно
решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, за
правомощията, които има при извършена служебна проверка по чл. 269 от
ГПК намира, че решението на първоинстанционния съд е валидно, а в
обжалваната му част е допустимо. Изложените във въззивната жалба доводи
за неправилност на съдебното решение в обжалваната му част въззивният
съд намира за неоснователни.
Настоящият съдебен състав, като взе предвид изложеното в жалбата и
формулирания петитум намира, че основният спорен пред Окръжен съд-гр.
Монтана въпрос е този за това налице ли е причинно-следствена връзка
между воденото досъдебно производство и причинените неимуществени
вреди и ако да, то какъв е справедливият размер на обезщетение за
неимуществени вреди и завишен ли е определеният такъв от районния съд.
Въззивният съд намира, че по делото са събрани всички относими и
необходими за изясняване на спора доказателства.
От фактическа страна, изводимо от събраните по гражданското дело
писмени доказателства и от тези събрани в хода на образуваното досъдебно
производство, се установява, че жалбоподателят на 17.04.2023 г., около 22:20
ч., в гр. *, докато управлявал чужд лек автомобил марка „*“, модел „*“, с рег.
5
№ *, по ул. „*“, бил спрян от полицейски служители за проверка. По същото
време спрямо него като водач била извършена проверка с техническо средство
за употреба на наркотични вещества и техни аналози. Пробата от нея била
положителна, тъй като това средство отчело наличие на амфетамин и
метаамфетамин. Въззиваемият не се съгласил с показанието от техническото
средство. Бил му издаден талон за медицинско изследване и същият дал
кръвна проба за изследване. Последвало е и задържане за срок до 24 часа по
ЗМВР.
Едновременно и наред с всички тези действия, на същата дата
(17.04.2023 г.), по случая било образувано досъдебно производство (ДП) №
329/2023 г. по описа на Районно управление (РУ)-гр. *, прокурорска
преписка (пр. пр.) № 1909/2023 г. по описа на Районна прокуратура-гр.
Монтана, Териториално отделение-гр. *, със съставянето на акта за първото
действие по разследването, изразяващо се в разпит на свидетел.
Това досъдебно производство предвид принципа за невиновност,
формално е образувано срещу неизвестен извършител за престъпление по чл.
343б, ал. 3 от НК. В акта за образуване на досъдебното производство, който в
случая е протокол за разпит на свидетел, обаче са посочени трите имена на
въззиваемия. Същите фигурират и в различни писма и в постановените в хода
на досъдебното производството други актове на органа по разследването.
Извършени са и различни по вид справки лично по отношение на него,
приложени в кориците на досъдебното производство.
Последователно в практиката на върховната съдебна инстанция е
утвърдено разбирането, че употребеният в чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ израз
„обвинение в извършване на престъпление“ трябва да се тълкува по-
широко за нуждите на специалния деликт, а не в тесния му наказателно-
процесуален смисъл (така Решение № 50009 от 08.02.2023 г., постановено по
гр. д. № 932/2022 г., г. к., ІІІ г. о. на ВКС, Решение № 51 от 11.03.2021 г.,
постановено по г. д. № 2340/2020 г., IV г. о. на ВКС, Определение № 277 от
09.04.2020 г., постановено по г. д. № 880/2020 г., III г. о. на ВКС, Решение №
425 от 01.12.2015 г., постановено по г. д. № 3143/2015 г., ІV г. о. на ВКС,
Решение № 341 от 05.10.2012 г., постановено по г. д. № 1310/2011 г., ІV г. о. на
ВКС, Решение № 187 от 13.06.2012 г., постановено по г. д. № 1215/2011 г., ІІІ
г. о. на ВКС, Решение № 1200 от 02.12.2008 г., постановено по г. д. №
6
3517/2007 г., ІІІ г. о. на ВКС). Въз основа на това по-разширително тълкуване
се приема, че когато наказателното производство е образувано срещу
определено лице, а впоследствие то е прекратено поради това, че деянието не
е извършено от лицето или извършеното деяние не е престъпление, е
осъществен съставът на чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 2 от ЗОДОВ. Съответно,
лицето, срещу което е образувано наказателно производство, търпи вреди
от проведеното срещу него наказателно преследване и в случаите, когато
производството е прекратено без да му е повдигнато обвинение. Това е
така, защото независимо, че досъдебното производство е образувано срещу
неизвестен извършител, при достатъчно данни за извършено конкретно
престъпно деяние, което единствено ищецът би могъл да извърши, той
търпи вреди от момента, в който е узнал за образуваното наказателно
производство за конкретното престъпно деяние.
Това становище е в пълно съответствие и с практиката на Европейския
съд по правата на човека. Същият влага автономен смисъл в понятието
„наказателно обвинение“, защото се приема, че то възниква от момента, в
който лицето е официално уведомено от компетентния орган за твърдението,
че е извършило престъпление, или от момента, в който положението му е
съществено засегнато от действията, предприети от властите в резултат на
подозрението срещу него (в този смисъл са Решение от 08.08.2018 г. по делото
Д. М. срещу Б. Решение от 13.09.2016 г. по делото И. и други срещу О.к.,
Решение от 15.07.1982 г. по делото Е. срещу Г., Решение от 27.02.1980 г. по
делото Д.В.срещу Б.). Във връзка с последното като пример в практиката на
ЕСПЧ се дава, че такова действие несъмнено е арестуването на лицето по
подозрение, че е извършило престъпление (Решение от 12.05.2017 г. по делото
С. срещу Б., Решение от 14.10.2010 г. по делото Б. срещу Ф.). Това е
началният момент на обвинението, защото в някои случаи то може да е във
формата на други действия или мерки, които по подразбиране загатват за
такова твърдение и които също пораждат важни последици за положението на
заподозряното лице.
Такъв именно е настоящият случай. Спрямо въззиваемия е имало
„обвинение в извършване на престъпление“ във възприетия му от ВКС по-
широк смисъл по отношения на специалния деликт, а наред с това той е бил
обект на „наказателно обвинение“ и в автономния му смисъл влаган от ЕСПЧ.
Няма спор, а и от писмените доказателства по делото се установява, че
7
досъдебното производство е образувано срещу неизвестен извършител.
Въпреки това начинът, по който е описан съставът на престъплението в
протокола за разпит на свидетел с посочване на времето, мястото и
конкретното деяние, както и посочването на въззиваемия с неговите три
имена, не оставят никакво съмнение, че единствено той би могъл да е
извършител на престъплението, за което е образувано досъдебното
производство, тъй като същият се сочи като автор на описаното от свидетеля
деяние. Наред с това лицето, видно от заповед за задържане на лице на
основание чл. 72, ал. 1, т. 1 от ЗМВР (л. 19 от досъдебното производство), е
било задържано за срок до 24 часа от органите на МВР, именно по
подозрение, че е извършило престъпление. Последното изрично е записано в
заповедта, като в нея е уточнено, че той се задържа поради управление на
моторно превозно средство след употреба на наркотици и техни аналози. Така
в случая за целите на специалния деликт следва да се приеме, че спрямо А. е
имало наказателно обвинение считано от момента на извършените действия,
които съществено го засягат, т. е. от 17.04.2023 г., когато е задържан по
подозрение, че е извършил престъпление. Отделно от това, от този момент той
живее със страха, притесненията и неудобствата, че срещу него има
наказателно обвинение, тъй като същият е бил уведомен за положителния
резултат на техническото средство. Бил е запознат и със съдържанието на
заповедта за задържане и основанието, на което тя е била издадена.
Прокуратурата неколкократно е продължавала срока на разследване. В
хода на досъдебното производство, на 18.08.2023 г., е изготвено заключение
по назначената съдебно-токсикохимична експертиза, според което не се
доказва съдържание на амфетамин, метаамфетамин или на други вещества под
контрол, включени в приложенията към чл. 3 от Наредбата за реда за
класифициране на растенията и веществата като наркотични в кръвта и
урината на водача. С постановление от 03.11.2023 г. (л. 4, 5 от
първоинстанционното дело) на основа констатациите на вещото лице
наказателното производство е прекратено на основание чл. 243, ал. 1, т. 1,
във връзка с чл. 24, ал. 1, т. 1, предл. 1 от НПК. Мотивите на прокурора да
прекрати производството срещу въззиваемия са, че не се установява той да е
управлявал моторно превозно средство след употреба на наркотични
вещества, поради което деянието е несъставомерно.
8
Крайният момент по отношение преценката на релевантния период е
този, в който компетентният орган прекратява несигурността в правното
положение на лицето. В случаи като настоящия това е моментът, в който
лицето е уведомено за окончателното прекратяване на преследването (в този
смисъл са Решение от 10.12.1982 г. по делото Ф. и други срещу И., Решение от
10.12.1982 г. по делото К. срещу И.).
Постановлението за прекратяване на наказателното производство не е
предвидено между актовете по чл. 412, ал. 2 от НПК, които влизат в сила.
Според чл. 243, ал. 10 от НПК постановлението за прекратяване на
наказателното производство, което не е било обжалвано от обвиняемия или от
пострадалия или неговите наследници, или от ощетеното юридическо лице,
може служебно да бъде отменено от прокурор от по-
горестоящата прокуратура, в срок до две години, когато производството е
образувано за тежко престъпление, или в срок до една година в останалите
случаи, от издаването му, а когато е обжалвано, определенията на съда по чл.
243, ал. 6, т. 1 и 2 от НПК подлежат на проверка по реда на глава тридесет и
трета „Възобновяване на наказателни дела“ (чл. 419, ал. 1 от НПК). От всички
тези разпоредби е видно, че прокурорският акт за прекратяване на
наказателното постановление, не влиза в сила, дори когато е съобщен на
всички засегнати лица по чл. 243, ал. 4 от НПК, защото може служебно да
бъде отменено от по-горестоящ прокурор, ако не е обжалвано. Следователно,
стабилитетът на постановлението за прекратяване на наказателното
производство в смисъла на т. 4 на Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 г.
по т. гр. д. № 3/2004 г., на ОСГК на ВКС, като основание за възникване
отговорността на държавата за вреди от незаконни действия на правозащитни
органи, изисква то да е съобщено на лицето, което претендира вредите по
реда на чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ и лицето да не е поискало
наказателното производство да продължи и то да завърши с оправдателна
присъда (в този смисъл са Определение № 50229 от 15.05.2023 г.,
постановено по гр. д. № 3383/2022 г., г. к., ІV г. о. на ВКС, Решение № 353 от
06.11.2015 г., постановено по гр. д. № 892/2015 г., г. к., ІV г. о. на ВКС,
Решение № 184 от 26.05.2015 г., постановено по гр. д. № 7127/2014 г., г. к., ІV
г. о. на ВКС, Решение № 191 от 20.05.2015 г., постановено по гр. д. №
6686/2014 г., г. к., ІV г. о. на ВКС, Решение № 197 от 17.05.2011 г., постановено
по гр. д. № 1211/2010 г., г. к., ІІІ г. о. на ВКС). От изложеното следва, че за да
9
възникне отговорността по чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 2, алт. 1 от ЗОДОВ
е достатъчно постановлението за прекратяване на наказателното производство
е било съобщено на въззиваемия. По делото липсват доказателства кога е
извършено такова съобщаване. В отговора на прокуратурата същата е
посочила, че постановлението за прекратяване е влязло в сила на 15.11.2023 г.,
което твърдение не е било оспорено в нито един момент от
първоинстанционното производство. При това положение въззивният съд
намира, че седемдневния срок, в който въззиваемият е можел да упражни
правото си да обжалва постановлението за прекратяване е изтекъл на
14.11.2023 г. като няма данни в този срок той да е поискал наказателното
производство да продължи. Следователно прокурорският акт е придобил
стабилност на 15.11.2023 г.
От изложеното се установява, че са налице първите две предпоставки от
фактическия състав на тази специална деликтна отговорност, а именно макар
и образувано срещу неизвестен извършител въззиваемият А. е бил
единственият възможен деец на деянието и е налице постановление на
прокуратурата ползващо се с необходимия стабилитет, с който наказателното
производство е прекратено. Останалите предпоставки са да са претърпени
неимуществени вреди и да е налице причинна връзка между претърпените
вреди и незаконното обвинение. Във връзка с последните две предпоставки,
след анализ на доказателствата, въззивният съд намира следното:
По отношение на наличието на действително претърпени
неимуществени вреди вследствие на незаконно воденото наказателно
производство, въззивният съд формира извод основно от показанията на
свидетелите А.А. и В.Г.
Настоящият съдебен състав кредитира изцяло показанията на свидетеля
А.А. отнасящи се до обстоятелствата как наказателното производство се е
отразило психическо и емоционално на въззиваемия. Същият, в резултат на
него, го определя като „съсипан“ и „сдухан“. В тази насока са и показанията
на свидетеля В.Г., които въззивният съд приема напълно, тъй като с А. се
познават още от деца, което предполага, че той има изградени впечатления за
неговата личност както преди процесното наказателно производство, така и по
време и след него. Във връзка с това той излага, че от случилото се
жалбоподателят бил много притеснен и „разбит“. Определя, че той не бил
10
същият като преди. Въззивният съд намира, че показанията на свидетелите са
в съответствие едно с друго относно начинът, по който се е отразило на
въззиваемия наказателното производство и от тях може да се направи
обоснован извод, че причинените неимуществени вреди, от процесното
наказателно производство, на А. се изразяват в стрес и притеснение от
осъждане. Последните са в пряка причинно-следствена връзка с воденото
срещу него процесно наказателно производство, тъй като именно то е довело
до тях.
По отношение на справедливия размер на обезщетение за
неимуществени вреди:
Съгласно изложеното в т. II от мотивите и приетото в т. 11 от
Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на Пленума на ВС определянето на
размера на обезщетението за неимуществени вреди изисква задължителна
преценка от страна на съда на всички конкретни, обективно съществуващи
обстоятелства, установени по делото, релевантни за точното приложение на
принципа за справедливост, както и посочване какво е тяхното значение за
определения от него размер на обезщетението, т. е. как всяко от тях се
отразява върху него-в посока за увеличаването или намаляването му, като
критерии за справедливото му определяне. Трайно утвърдено в практиката на
върховната съдебна инстанция е разбирането, че при исковете по чл. 2, ал. 1, т.
3, предл. 2 от ЗОДОВ такива правно релевантни обстоятелства-критерии за
определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, са:
тежестта на повдигнатото обвинение и предвиденото за него
наказание; дали то е за едно или за няколко отделни престъпления; от
значение е и формата на вина-умишлено или по непредпазливост; видът
на взетата мярка за неотклонение, нейната тежест и
продължителност, другите наложени на претендиращия вредите
ограничения в рамките на наказателното производство; процесуалните
действия, предприети от органите на наказателното производство с
участието на увреденото лице; дали претендиращият вредите е оправдан по
всички обвинения срещу него, или по част от тях, а по други е осъден;
общата продължителност на наказателното производство; възрастта
на лицето и съдебното му минало. Следва да се прецени още и по какъв
начин всичко това се е отразило на претендиращия вредите-налице ли е
влошаване на здравословното му състояние, в каква степен и от какъв вид
11
е то, конкретните преживявания на лицето, и изобщо цялостното
отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху
живота му-семейство, приятели, професия, обществен отзвук. Като
ориентир за определяне на паричния еквивалент на неимуществените вреди,
следва да служи и общата икономическа среда и стандартът на живот в
страната към периода на увреждането. В мотивите към решението си
съдът трябва да посочи всички конкретни обстоятелствата, които е взел
предвид, както и тяхното значение за определения от него размер на
обезщетението (по отношение на утвърдените критериите приложими в
случая: Решение № 50267 от 21.12.2022 г., постановено по гр. д. № 412/2022 г.,
г. к. IV г. о. на ВКС, Решение № 60289 от 15.12.2021 г., постановено по гр. д. №
837/2021 г., ГК, IV г. о. на ВКС, Решение № 60251 от 19.11.2021 г.,
постановено по гр. д. № 281/2021 г., ГК, IV г. о. на ВКС, Решение № 40 от
13.05.2020 г., постановено по гр. д. № 2683/2019 г., ГК, III г. о. на ВКС).
Наред с това следва да се отчита и обстоятелството, че осъждането на
държавата в лицето на процесуалния й субституент-Прокуратурата на
Република България за заплащане на обезщетение, само по себе си също има
ефект на репарация за претендиращия вредите, като размерът на
обезщетението обаче не следва да бъде източник на обогатяване. Това
обезщетение за неимуществени вреди от деликта по чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 2
от ЗОДОВ се определя глобално за всички неимуществени вреди, претърпени
от претендиращия вредите в резултат на прекратяването на воденото срещу
него наказателно производство.
При съобразяване на тези общи насоки въззивният съд намира, че:
От една страна, по делото се установява, че срещу А. е било повдигнато
обвинение за извършването на едно престъпление по чл. 343б, ал. 3 от НК.
За него се предвижда наказание лишаване от свобода от една до три
години. Освен това разпоредбата предвижда кумулативно налагане и на
глоба в размер от петстотин до хиляда и петстотин лева. Същото е при
умишлена форма на вина. Ad notandra (трябва да се отбележи), че макар
общата продължителност на незаконното наказателно производство срещу
А. да е 5 месеца и 16 дни, който период показва, че то не е проведено в
неразумен срок, то една немалка част от това време е продължавало да бъде
все още висящо въпреки констатациите в заключението по назначената
12
съдебно-токсикохимична експертиза. Заключението е изготвено още на
18.08.2023 г., а наказателното производство е прекратено едва на 03.11.2023 г.,
т. е. 1 месец и 15 дни след това. В течение този период, то е продължило да
оказва негативно отражение върху него макар вече да са били налице
предпоставките за неговото прекратяване. Тези обстоятелства и
конкретното им проявление по делото обуславят по-висок размер на
дължимото от прокуратурата на А. процесно обезщетение за
неимуществени вреди.
От друга страна, следва да се отчете, предвид предвидения минимален и
максимален размер на наказание за това престъпление, че то не
представлява тежко такова по смисъла на чл. 93, т. 7 от НК. Наред с това, той
е обвинен по основен състав на престъплението. В стадия по разследване, с
участие на А. не е извършено нито едно действие по разследването.
Спрямо А., в досъдебната фаза не е налагана мярка за неотклонение, което
е обяснимо и от гледна точка на това, че той не е привличан като обвиняем,
защото само тогава може да бъде налагана такава. По тази причина в
кориците на приложеното за послужване досъдебното производство няма
данни спрямо него да са налагани други мерки за процесуална принуда.
Следва да бъде взето предвид и това, че въззиваемият не е с чисто съдебно
минало, тъй като е осъждан условно. Преди него той е бил освободен от
наказателна отговорност с налагане на административно наказание, в който
случай макар и да не се води осъждан, то това обстоятелство следва да бъде
отчетено. Това се установява от представената по делото справка за съдимост
(л. 20, 21 от досъдебното производство). Съдът отчита и фактът, че по време
на наказателното производство А. е бил в най-активната си възраст-
тридесет и две годишен, т. е. в годините, в които човек е най-устойчив
психически и емоционално. Липсват доказателства и за това в резултат на
наказателното производство неговото здравословно състояние да се е
влошило. В тази насока макар според свидетеля А.А. въззиваемият да е бил в
състояние на депресия, същият сам опровергава това свое твърдение, като
сочи, че не е посещавал психиатър, а единствено е приемал мента, глог и
валидол. По делото не се доказва това производство да е повлияло
негативно на отношенията със семейството му. Недоказани са твърденият,
че то се е отразило негативно на отношенията му с неговата малолетна
дъщеря. Не може да се приеме като последица от досъдебното производство
13
раздялата с майката на детето му, тъй като свидетелят А.А. единствено излага
това като настъпил факт, без да го обвързва, че е в резултат на него.
Претърпените от А. притеснения и негативното отражение върху социалните
му контакти и доброто му име в обществото не са по-големи от обичайните в
подобни случаи и не са с траен характер. Отделно от това, от показанията и на
двамата свидетели може да се направи извод, че въззиваемият сам е странял от
другите. По делото няма информация наказателното производство да е
добило публичност чрез медиите. Тези обстоятелства и конкретното им
проявление по делото, респ. техният превес над изложените по-горе,
обуславят значително по-нисък размер на дължимото от прокуратурата
на А. процесно обезщетение за неимуществени вреди.
Предвид така установените обстоятелства по делото и посоченото им
значение за размера на процесното обезщетение за неимуществени вреди,
както и с оглед социално-икономическите условия и стандарта на живот в
страната към датата на придобиване на стабилитет на
постановлението за прекратяване (съгласно официалните данни на НСИ
през 2023 г. средният общ годишен доход за едно лице възлиза на 10846,00
лв.), настоящият съдебен състав намира за справедливо по размер
обезщетение, което би репарирало процесните неимуществени вреди,
търпени от А. (доколкото те изобщо могат да се оценят в пари и да се
овъзмездят с парично обезщетение, което да е достатъчно по размер и
същевременно да не води до неоснователно обогатяване-съответствие с
общоприетия критерий за справедливост), това в размер на сумата от 1500,00
лв. При определянето на този размер съдът взема под внимание и факта, че
самото осъждане на Прокуратурата на Република България да заплати това
обезщетение има основно репариращо действие-предвид моралния, а не
имуществен характер на процесните вреди.
В съответствие с приетото в т. 4 от Тълкувателно решение № 3 от
22.04.2004 г. по тълк. д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, върху сумата от 1500,00
лв. се дължи и лихва за забава, началният момент за дължимостта, на която е
датата на влизане в сила на прокурорския акт за прекратяване на
наказателното производство, т. е. 15.11.2023 г.
Такъв извод е формирал и районният съд, поради което решението в
обжалваната част следва да бъде потвърдено.
14
По въпроса за отговорността за разноските:
При този резултат от правния спор въззивният съд не следва да ревизира
присъдените в първоинстанционното производство разноски. Право на
присъждане на разноски във въззивното производство има въззиваемият.
Адвокатът на същия претендира за присъждане на разноски по чл. 38, ал. 2 във
връзка с чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА. В случаите на предоставена безплатна
адвокатска помощ по чл. 38, ал. 1 от ЗА адвокатът има право на адвокатско
възнаграждение в размер определен от съда. За прилагане на разпоредбата
на чл. 38, ал. 2 от ЗА е достатъчно да е договорена безплатна правна помощ
при условията на чл. 38, ал. 1 от ЗА (Определение № 2277 от 13.05.2024 г.,
постановено по к. ч. гр. д. № 4150/2023 г., ГК, IV г. о. на ВКС, Определение №
1182 от 10.05.2024 г., постановено по к. т. д. № 654/2023 г., ТК, I т. о. на ВКС).
По делото е наличен договор за правна защита и съдействие (на гърба на л. 34
от първоинстанционното дело), в който е уговорено, че в настоящото
производство адвокатът оказва безплатна правна помощ на основание чл. 38,
ал. 1, т. 2 от ЗА. Затова на процесуалния представител на въззиваемия следва
да бъдат присъдени разноски за оказаната от него безплатна правна помощ в
размер на 450,00 лв., изчислени съгласно разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 2 от
Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Тези
разноски Прокуратурата на Република България следва да бъде осъдена да ги
заплати в полза на адвоката на въззиваемия.
Решението по настоящото въззивно гражданско дело не подлежи на
касационно обжалване, съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. 1
от ГПК, тъй като искът е в размер под 5000,00 лв.
Мотивиран от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 376 от 18.11.2024 г., постановено по гр.
-и
д. № 1278/2024 г. по описа на Районен съд-гр. *, 5 състав в обжалваните
части.
Решението в останалата необжалвана част е влязло в сила.
ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България, с адрес гр. *, бул.
„*“ № *, да заплати на адвокат Н. Н. от Софийска адвокатска колегия, с
15
адрес на упражняване на дейността гр. *, ул. „*“ №*, ет. *, ап. *, сумата от
450,00 лв. (четиристотин и петдесет лева) представляваща адвокатско
възнаграждение за оказана безплатна правна помощ на въззиваемия във
въззивното производство.
Решението, на основание чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. 1 от ГПК, е
окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
16