Р Е Ш Е Н И Е
№ 27
гр.
Русе, 04.03.2020 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РУСЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, търговско отделение, в публично
заседание на тринадесети февруари две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЙОРДАН ДАМАСКИНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ЪШЪЛ ИРИЕВА
ЗОРНИЦА ТОДОРОВА – МЛ. СЪДИЯ
при участието на секретаря Светла
Пеева, като разгледа докладваното от
мл. съдия ТОДОРОВА в.т.д. № 12 по описа
за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
Постъпила е въззивна
жалба от П., ЕИК *****, със седалище и адрес на управление: гр. С. , бул. Б., чрез юрисконсулт Р.И.,
против Решение № 1742 от 25.10.2019 г., постановено по гр.д. № 5772/2018 г., по
описа на Русенски районен съд, в частта, с която са отхвърлени предявените от П., с ЕИК ***** против А.Д.А., с ЕГН **********, искове с правно основание
чл.422, ал.1 от ГПК – за признаване за установено по отношение на ответника, че
дължи на ищеца горницата над 153.91 лева до размера на 367.74 лева. В
жалбата се излагат съображения за неправилност на обжалваното решение. Твърди
се, че неправилно първостепенният съд е приел, че длъжникът по ДПК № **********
не дължи претендираното от дружеството договорно
възнаграждение в размер на 213.83 лева. Изложени са съображения, че при
установяване размера на неизплатената част от задължението по договора за
кредит в рамките на исковото производство, съдът е длъжен да съобрази
разпоредбата на чл. 235, ал. 3 от ГПК и да присъди сбора от непогасените вноски
за договорно възнаграждение (договорна лихва) с настъпил падеж до момента на
приключване на устните състезания пред съответната инстанция. В условията на
евентуалност се сочи, че следва да се присъдят непогасените падежирали
погасителни вноски за договорна лихва до датата на обявяване на предрочната изискуемост.
С въззивната жалба се иска решението
в обжалваната част да бъде отменено и вместо него постановено друго, с което да
се уважат предявените искове до сумата от 367.74 лв.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил
отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна, с
който се изразява становище за неоснователност на същата и се излагат съображения
относно правилността на обжалваното решение. По-конкретно се излагат доводи, че
при заявена и настъпила предсрочна изискуемост по договор за кредит, вземането
на кредитора следва да се определи в
размер само на непогасения остатък от предоставената по договора парична сума
(главница) и законната лихва от датата на настъпване на предсрочната
изискуемост до датата на плащането, позовавайки се на ТР № 3/27.03.2019 г. по тълк. дело № 3/2017 г. на ОСГТК на ВКС.
Въззивната жалба е подадена в
законоустановения срок, от процесуално легитимирана страна, срещу подлежащ на
обжалване съдебен акт, поради което се явява процесуално допустима и като такава, следва да се разгледа
по същество.
Съгласно нормата
на чл.
269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта
- в обжалваната му част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в
жалбата.
При изпълнение
правомощията си по чл.
269 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо.
По отношение
правилността му, по наведените от въззивната страна доводи за неправилност на
първоинстанционното решение, настоящият състав приема от фактическа страна
следното:
Производството
пред първоинстанционния съд е образувано по искове с правно основание чл. 422,
ал. 1 от ГПК във вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗД и
чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.
С обжалваното
решение първостепенният съд е признал за установено, че А.Д.А., ЕГН **********,*** дължи на П., ЕИК: *****,
седалище: гр. С., бул. Б., сумата от 153.91
лв. – главница, представляваща задължение по договор за потребителски
кредит № ********** от 31.10.2016 г., ведно със законната лихва, считано от
10.04.2018 г. до окончателното плащане, за която е издадена Заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК №1290 от 12.04.2018 г. по гр.
д. № 2269/2018 г. по описа на РРС, като е отхвърлил предявения от П., срещу А.Д.А.,
иск по чл.422, ал.1 от ГПК – за признаване за установено по отношение на
ответника, че дължи сумата над 153.91
лв. до 1489,27 лв. главница по договор за потребителски кредит №
********** от 31.10.2016 г., ведно със законната лихва, считано от 10.04.2018
г. до окончателното плащане, за която е издадена Заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК №1290 от 12.04.2018 г. по гр. д. № 2269/2018
г. по описа на РРС.
Решението в
частта, с която е отхвърлен искът за установяване между страните, че А.Д.А.,
ЕГН ********** дължи на П., ЕИК: *****, сумата над 367.74 лева - главница по договор за потребителски кредит №
********** от 31.10.2016 г., ведно със законната лихва, считано от 10.04.2018
г. до окончателното плащане, за която е издадена Заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК №1290 от 12.04.2018 г. по гр. д. № 2269/2018
г. по описа на РРС, като необжалвано е влязло в сила.
От
представения по делото договор за потребителски кредит № **********, се
установява, че между „П.и А.Д.А. е сключен договор за кредит на 31.10.2016 г.,
по силата на който на последния е отпуснат кредит в размер на 900 лева, със
срок 24 месеца, размер на вноската 55.64 лева, ГПР – 49.90 %, годишен лихвен
процент – 41.17 % и дата на погасяване 26-ти ден от месеца. В договора е уговорено,
че част от кредита – сумата от 285.19 лева се предоставя за рефинансиране на
друго задължение на кредитополучателя към П..
Представени са
общи условия към договор за потребителски кредит, погасителен план, както и кредитен превод за сумата от 614.81
лева по сметка на А.Д.А. в У..
На 09.11.2017 г. въззивното дружество е изпратило уведомително писмо до
кредитополучателя за обявяване на кредита в предсрочно изискуем.
Представено е
извлечение по сметка към процесния договор за кредит с отразяване на
погасителните вноски, размера и датата на погасяването, видно от което
кредитополучателят е направил погасяване в размер на 773.90 лева.
Въз основа на така
установените правнорелевантни за спора факти от
първоинстанционния и въззивния съд по възраженията
на страните, съдът приема следното от правна страна:
Правилно
първоинстанционният съд е приел, че при настъпила
предсрочна изискуемост кредиторът има право само на непогасената главница,
както и на законната лихва от датата на падежа. Този извод на съда съответства
изцяло на постановките, застъпени в т. 2 на Тълкувателно решение № 3/27.03.2019
г. по тълк. дело № 3/2017 г. на ОСГТК на ВКС, а
именно: обстоятелството, че предсрочната изискуемост на кредита поражда
задължение за кредитополучателя да върне получената сума в цялост или остатъка
от същата, изключва наличието на основание за формиране на договорна лихва,
имаща възнаградителен характер, при което кумулирането на две обезщетения за забавата на длъжника,
касаещи един и същ период, би довело до неоснователно обогатяване на кредитора,
което правният ред не допуска. В този смисъл изменението на договора поради
неизправност на заемополучателя има за последица
загуба на преимуществото на срока при погасяване на задължението (чл.70, ал.1 ЗЗД) за длъжника. Упражненият избор от кредитора да иска изпълнението преди първоначално
определения срок поради съществуващия за него риск преустановява
добросъвестното ползване на паричната сума от длъжника, поради което
уговореното възнаграждение за ползване за последващ
период - след настъпване на предсрочната изискуемост, не се дължи. В този
смисъл, съдът не споделя доводите на въззивното
дружество, че следва да му се присъди и договорна лихва по погасителния план,
съобразно падежиралата вноска към момента на
приключване на устните състезания в съответната инстанция. Този довод би бил
основателен само в хипотезата на необявена и ненастъпила предсрочна изискуемост
преди подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК, в която след като не е
настъпила предсрочната изискуемост, то на кредитора следва да се присъдят падежиралите към момента на приключване на съдебното дирене
в съответната инстанция вноски, включително за договорна лихва – в този смисъл
е постановеното ТР № 8/02.04.2019 г. по тълк. дело №
8/2017 г. на ОСГТК. С цитираното тълкувателно решение бе прието, че предявеният
по реда на чл. 422,
ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради
предсрочна изискуемост може да бъде уважен за вноските с настъпил падеж към
датата на формиране на силата на пресъдено нещо, въпреки, че предсрочната
изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК.
В
конкретния случай кредиторът е упражнил правото си да обяви кредита за
предсрочно изискуем, изпращайки уведомително писмо до кредитополучателя на
09.11.2017 г., който факт изрично се признава с отговора на въззивната жалба от
страна на въззиваемия. При тези обстоятелства
настоящата инстанция намира, че кредиторът има право на неплатената договорната
лихва, съобразно погасителния план до датата на обявяване на кредита за предсрочно
изискуем – 09.11.2017
г., към
която дата дължими са останали непогасени три вноски, съответно с падеж
26.08.2017 г., 26.09.2017 г. и 26.10.2017 г. Общият размер на възнаградителната
лихва за посочения период, съобразно приложения погасителен план е 66.24 лева.
Погасителната вноска с падеж 26.11.2017 г. към датата на обявяване на кредита
за предсрочно изискуем все още не е била изискуема, поради което
възнаградителната лихва, която е част от тази вноска не следва да се присъжда. В
допълнение на изложеното следва да се отбележи, че първостепенният съд е приел,
че с направените от кредитополучателя плащания е погасявана само главница,
което е обусловило и отхвърляне на иска за главница над сумата от 153.91 лева и
доколкото в тази част решението, като необжалвано е влязло в сила, то
настоящата инстанция не би могла да възприеме друг ред на погасяване. В този
смисъл и доколкото не е спазен реда по чл. 76, ал. 2 от ЗЗД за погасяване първо
на лихвите, а плащанията по кредита първостепенният съд е отнесъл за погасяване
на главницата, претендираната с исковата молба
възнаградителна лихва за периода до настъпване на предсрочната изискуемост се
явява непогасена. Въз основа на изложеното обжалваното решение следва да бъде
отменено в частта, с която е отхвърлен искът на въззиваемото
дружество за сумата над 153.91 лева до 220.15 лева и вместо това искът да бъде
уважен до този размер. В останалата обжалвана част решението се явява правилно
и следва да бъде потвърдено.
Въззивното дружество и ищец в
първоинстанционното производство е направил следните разноски във всяка една от
инстанциите: в заповедното производство 130.54 лева (30.54 лева за държавна
такса и 100 лева възнаграждение за юрисконсулт), в исковото производство 364.79
лева (29.79 лева за държавна такса, 335 лева възнаграждение за особения
представител на ответника) и във въззивното производство
25 лева за държавна такса и 150 лева за особен представител. Въззивникът е направил своевременно искане за присъждане на
юрисконсултско възнаграждение на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК. В тази връзка въззивният съд следва да присъди възнаграждение за
юрисконсулт, като размерът му, съобразно чл. 25, ал. 1 от Наредбата за
заплащате на правната помощ следва да бъде 100 лева. Така общият размер на деловодните разноски на
въззивното дружество за всички инстанции е 770.33
лева. На основание чл. 78, ал. 1 от ГПК от тях, съразмерно с уважената част от
исковете, на въззиваемото дружество следва да бъде
присъдена сума от 113.87 лева.
Воден от горните
мотиви, Русенски окръжен съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ Решение № 1742 от 25.10.2019 г., постановено
по гр.д. № 5772/2018 г., по описа на Русенски районен съд в частта, с която са
отхвърлени предявените от П., с ЕИК ***** против А.Д.А., с ЕГН **********,
искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК – за признаване за установено по
отношение на ответника, че дължи на ищеца горницата над 153.91 лева до размера
на 220.15 лева и вместо него ПОСТАНОВЯВА
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че
А.Д.А., ЕГН **********,*** дължи на П., ЕИК: *****, седалище: гр. С.,
бул. Б., сумата над 153.91 лв. до 220.15
лева – възнаградителна лихва за периода от 26.08.2017 г. до 26.09.2017 г. по
договор за потребителски кредит № ********** от 31.10.2016 г., ведно със
законната лихва, считано от падежа на всяка вноска до окончателното плащане, за
която е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК
№1290 от 12.04.2018 г. по гр. д. № 2269/2018 г. по описа на РРС
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1742 от 25.10.2019 г., постановено
по гр.д. № 5772/2018 г., по описа на Русенски районен съд в частта, с която са
отхвърлени предявените от П., с ЕИК ***** против А.Д.А., с ЕГН **********,
искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК – за признаване за установено по
отношение на ответника, че дължи на ищеца горницата над 220.15 лева до размера
на 367.74 лева.
ОСЪЖДА на
основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, А.Д.А., с ЕГН **********,
с адрес: ***, да заплати на П., ЕИК: *****, седалище: гр. С., бул. Б., сумата от
113.87 лева – разноски за всички инстанции.
В останалата част решението, като
необжалвано е влязло в сила.
Решението е окончателно и не
подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.