РЕШЕНИЕ
№ 198
гр. Кюстендил, 21.10.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, I СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и първи септември през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Пенка Н. Братанова
Членове:Ваня Др. Богоева
Веселина Д. Джонева
при участието на секретаря Теодора С. Димитрова
като разгледа докладваното от Веселина Д. Джонева Въззивно гражданско
дело № 20221500500211 по описа за 2022 година
Производството е по реда на Глава Двадесета „Въззивно обжалване“, чл.258 и
сл. от Гражданския процесуален кодекс /ГПК/.
Делото е образувано по въззивна жалба с вх.№1763/01.03.2022г., подадена от ***.,
*** чрез ***., клон България, гр.**, ***, чрез пълномощника юрисконсулт П.П., насочена
против решение №70 от 02.02.2022г., постановено от РС – Кюстендил по гр.д.№1478/2021г.
по описа на същия съд.
С обжалвания първоинстанционен съдебен акт, районният съд е оставил без
уважение исковата претенция на ***., Париж чрез ***, клон България против Л. Й. Г., за
осъждане на ответницата да плати по договор за потребителски кредит ** от 29.05.2018г.
главница в размер на ** лева, възнаградителна лихва в размер на ** лева за периода от
20.01.2020г. до 20.05.2028 г. и мораторна лихва в размер на ** лева, начислена върху
главницата за периода 20.02.2020г. до 12.03.2020г. и ** лева, мораторна лихва за периода от
14.07.2020г. до 16.02.2021г., ведно със законна лихва за забава от 23.02.2021г. до
окончателното изплащане на вземането.
Въззивникът навежда съображения за неправилност на обжалваното решение.
Счита, че за да постанови решението си първоинстанционният съд не бил съобразил ТР
№8/2017 г. от 02.04.2019г. на ВКС, и в случая искът следвало да бъде уважен за онази част
от дълга, по отношение на която е настъпил договорения от страните падеж.
Възразява като неправилен срещу извода на съда за недействителност на процесния
договор за кредит поради несъответствие с императивната разпоредба на чл.10 ал.1 от ЗПК.
Подчертава, че за да бъде безспорно установен размер на шрифта е необходимо мнение на
специалист в тази област, докато по делото не били събирани доказателства в тази насока и
не била извършена СТЕ. Допълва, че дори и шрифтът на договора да не отговаря на
изискването в посочената норма, това би било формално нарушение, което не води до
1
недействителност на облигационното правоотношение по смисъла на чл.22 от ЗПК,
доколкото в случая правата на кредитополучателя не били нарушени – договорът бил
читаем, съществувала яснота относно съществените му елементи, които били ясно и
недвумислено формулирани, сключен бил в писмена форма по разбираем и ясен начин в два
екземпляра, по един за всяка от страните.
Определя като неправилен извода на районния съд за несъответствие на договора с
изискването на чл.11 ал.1 т.11 от ЗПК и твърди, че в случая погасителният план към
процесния договор съдържал информацията за размер, брой, периодичност и дати на
плащане на погасителните вноски. Акцентира, че постановявайки решението си, съдът се
произнесъл в противоречие с практика на СЕС – решение от 09.11.2006г. по дело С-42/15 на
СЕС.
Прави се искане за отмяна на първоинстанционното решение и уважаване на
предявения иск. Претендират се разноски за юрисконсултско възнаграждение.
В срока по чл.263 ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор от насрещната страна Л.
Й. Г., в който се излага становище за неоснователност на въззивната жалба. Определят се
като несъстоятелни твърденията на въззивното дружество, че дори размерът на шрифта да е
по-малък от 12, това не водело до недействителност на договора по чл.22 от ЗПК, като се
твърди, че въведените в чл.10 ал.1 от ЗПК изискания относно форма и съдържание са
кумулативно предвидени, предвид което нарушението само на едно от тях води до
недействителност на договора. Поддържат се наведените с отговора възражения срещу иска
и се изразява съгласие с изводите на КнРС за ненастъпила предсрочна изискуемост,
акцентирайки върху липсата на писмено изявление, връчено на кредитополучателя.
Възразява се като неоснователна и срещу претенцията на ищеца относно договорната лихва
до края на периода на договора.
Иска се отхвърляне на въззивната жалба и потвърждаване на първоинстанционното
решение.
След преценка на доводите на страните, доказателствата по делото и съобразно
правомощията си, въззивният съд приема следното:
Жалбата е подадена от процесуално легитимирано лице, в законоустановения срок и
срещу подлежащ на инстанционен въззивен контрол акт, поради което е допустима.
Разгледана по същество жалбата е неоснователна.
Производството по делото е било образувано по предявени от ***. *** чрез ***.,
клон България, гр.**, ***, против Л. Й. Г., с ЕГН **********, искове по реда на чл.415 ал.1
т.3 във вр. с ал.3 от ГПК за осъждане на Г. да заплати на дружеството суми, дължими по
договор за потребителски кредит ** от 29.05.2018г., както следва: главница в размер на
** лева, възнаградителна лихва в размер на ** лева за периода от 20.01.2020г. до
20.05.2028г., мораторна лихва в размер на ** лева, начислена върху главницата за периода
20.02.2020г. до 12.03.2020г. и ** лева, мораторна лихва за периода от 14.07.2020г. до
16.02.2021г., ведно със законна лихва за забава върху главницата, считано от датата на
подаване на заявлението по чл.410 от ГПК в съда - 23.02.2021г., до окончателното
изплащане на вземането.
Ищецът е твърдял, че по силата на сключен между страните договор за
потребителски паричен кредит *** от 29.05.2018г. дружеството–кредитор е отпуснало
паричен кредит на Г. в размер на ** лева, както и закупуване на застраховка в размер на ***
лева. Сумата била изплатена от кредитора, което Г. удостоверила с подписването на
договора и за същата възникнало задължението да погаси получения кредит посредством
плащането на 120 месечни вноски, всяка по ** лева, които включват главницата по заема,
ведно с оскъпяване, съгласно годишен процент на разходите (ГПР) в размер на 11.26 % и
годишен лихвен процент (ГЛП) в размер на 9.85 %. при запазване броя на вноските и
продължителността на договора. Дружеството е посочило, че на 20.01.2020г. Г.
преустановила плащането на вноските по кредита, поради което на основание чл.5 от
договора вземането станало изискуемо в пълен размер, тъй като било изпълнено условието
кредитополучателят да просрочи две или повече месечни вноски, при което, считано от
падежната дата на втората пропусната месечна вноска, вземането ставало изцяло
предсрочно изискуемо, в случая – от 20.02.2020г. Ищецът е посочил, че след обявяването на
2
кредита за предсрочно изискуем Г. извършила плащания - на 18.06.2020г. сумата от ** лева
и на 23.06.2020г. – ** лева, при което дължими останали исковите суми.
КнРС в хода на висящото пред този съд производство приел като доказателства по
делото приложени документи, в т.ч. и материалите по ч.гр.д.№357/2021г. по описа на КнРС,
от които е установимо, че за исковите суми е било подадено заявление за издаване на
заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК, което е било отхвърлено и
на заявителя е била указана възможността да предяви осъдителен иск за вземането си в
едномесечен срок от съобщаването, който срок в случая е би спазен и е била доплатена
дължимата държавна такса.
Районният съд е приел и заключение на вещо лице по назначена съдебно-
счетоводна експертиза.
С обжалваното решение КнРС е отхвърлил исковете изцяло, като е приел от една
страна, че липсват доказателства за надлежно обявена на длъжника предсрочна изискуемост
на целия дълг, а от друга - че сключеният между страните договор, от който ищецът
претендира да черпи права е недействителен, поради неспазване на чл.10 ал.1 от ЗПК, в
частта относно изискването за минимално допустим размер на шрифта на договора,с
констатация от страна на съда,ч е договорът е бил изготвен на шрифт с размер 11. Съдът е
констатирал нарушение на чл.19 ал.4 от ЗПК, предвиждащ, че годишният процент на
разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на
Република България, или ГПР не може да надвишава 50%, с постигнатата уговорка за
дължима застрахователна премия в размер на *** лева и на такса ангажимент в размер на **
лева, които сумарно с ГПР от 11.26 %, реално обуславяли ГПР в стойност над 50 %, тъй като
и тези суми, следва да се калкулират към годишния процент на разходите. Приел е, че по
този начин, заради нарушението на нормата на чл.19 ал.4 от ЗПК, на основание чл.19 ал.5 от
ЗПК клаузата е нищожна и не може да породи действие или договорната лихва е недължима
на още едно основание. КнРС е посочил още, че искането за присъждане на
възнаградителната лихва визира бъдещ неизтекъл период от време към датата на депозиране
на заявлението в съда и същото се явява неоснователно, както в хипотеза на предсрочна
изискуемост, така и в хипотеза на дължимост на вноски с (не)настъпил падеж. Прието е още
наличие на нарушение на чл.11 ал.1 т.11 от ЗПК, тъй като погасителният план не съдържал
разбивка на погасителните вноски – каква част от всяка служи за погасяване на главница,
договорна лихва, застрахователна премия, такса ангажимент.
Във въззивното производство бе прието като доказателство по делото заключение
(именовано „становище“) на вещото лице инж.Л. Р., по назначена съдебно-техническа
експертиза със задача да отговори на въпроса „На какъв по вид и размер шрифт е изготвен
договор за кредит с номер ** от 29.05.2018г.?“. От заключението и уточнението, направено
от експерта в съдебно заседание, се установява, че текстът от и включително първата
страница от договора до и включително седмата е изписан с размер на шрифта, който е от
типа „New Roman“ – 10, а на цифрите на първа и втора страница – 12. В приложенията към
договора има смесица при използваните размери, включително 8 и 10.
КнОС приема от правна страна следното:
Обжалваното решение е валидно и допустимо. Преценено по същество, решението
на КнРС е правилно и като такова следва да се потвърди изцяло. При извършената служебна
проверка относно действителността на сключения между страните договор, въззивният съд
констатира следното:
Ищецът основава претенциите си на договор за потребителски паричен кредит с
номер **, сключен на 29.05.2018г. Преди да се търси отговор на въпроса дали страните са
изпълнили насрещно договорените задължения, налице ли е неизпълнение от страна на
кредитополучателя, настъпила ли е предсрочна изискуемост на цялото вземане и какъв е
остатъчният дължи размер, трябва да се прецени дали вземането по договора въобще е
съществувало, като се отчете, че процесното заемно правоотношение, с оглед качеството на
кредитополучателя - физическо лице, по своята правна характеристика представлява
договор за потребителски кредит, за който са приложими общите правила на Закона за
задълженията и договорите, правилата на специалния Закон за потребителския кредит, както
3
и - с оглед качеството на кредитополучателя на „потребител“ – нормите на Закона за защита
на потребителите.
Договорът, на който ищецът е основал вземанията си, е бил сключен при действието
на Закона за потребителския кредит, поради което при преценката за основателността на
исковете съдът следва да съобрази и съответствието на договора с императивните
разпоредби на този закон.
Съгласно разпоредбата на чл.9 ал.1 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е
договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма
на улеснение за плащане. Законът въвежда императивни изисквания относно формата и
съдържанието на този вид договор, посочени в разпоредбите на чл.10 и чл.11 от ЗПК.
Съгласно чл.22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл.10 ал.1, чл.11 ал.1
т.7-12 и т.20 и ал.2 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен.
С оглед императивния характер на посочените разпоредби, които са установени в
обществен интерес за защита на икономически по-слаби участници в оборота, съдът е
задължен да следи служебно за тяхното спазване и дължи произнасяне дори ако
нарушението на тези норми не е въведено като основание за обжалване /в този смисъл са
задължителните указания, дадени с т.1 на ТР №1/2013г. от 09.12.2013г. по тълк.д.№1/2013г.
на ОСГТК на ВКС/.
При извършената проверка относно действителността на сключения между страните
договор, въззивният съд констатира, че в случая не е спазено предписанието на чл.10 ал.1 от
ЗПК, в какъвто смисъл е и аргументираната от КнРС теза. Според посочената норма, в
действалата й редакция към момента на сключване на договора, договорът за потребителски
кредит се сключва в писмена форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и
разбираем начин, като всички елементи на договора се представят в еднакъв по вид,
формат и размер шрифт – не по малък от 12, в два екземпляра - по един за всяка от
страните. В конкретния случай, освен, че е видимо с просто око, но и от заключението на
вещото лице категорично се установява, че в основната си част договорът за потребителски
кредит е изписан с шрифт, чиито размер е 10 пункта, а цифрите са с големина 12 пункта.
Налага се извод, че от една страна е налице нарушение на изискването на чл.10 ал.1 от ЗПК
за еднакъв по вид, формат и размер шрифт на всички елементи на договора, а от друга е
налице нарушение на изискването за шрифт не по-малък от 12 по отношение на
съществената част от елементите на договора, касаещи именно уговорките относно
потребителския кредит (приложенията към договора съдържат и шрифт под 10).
Изложеното очертава правен извод за недействителност на договора, от който
ищецът претендира да черпи права, която недействителност произтича от разпоредбата на
чл.22 от ЗПК.
Съдът намира за потребно да отбележи, че с § 2 от ДР на ЗПК са въведени
разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април
2008г. относно договорите за потребителски кредити. С тази Директива се цели
сближаването на законовите, подзаконовите и административните разпоредби на
държавите-членки относно потребителския кредит и установяването на правила за тях на
общностно равнище. В чл.10 от същата се съдържат изисквания относно формата и
съдържанието на договорите за потребителски кредит, като там не е предвидено изискване
за размера на шрифта на договора. Следва да се вземе предвид обаче, че директивите дават
общите насоки при хармонизиране на националното законодателство на държавите - членки
с европейското законодателство. Всяка държава-членка сама може да преценява как ще
изпълни тези насоки и с какви конкретни средства. Българският законодател е въвел в ЗПК
по-висок стандарт на защита на потребителя, предвиждайки специални технически
изисквания към писмената форма на договорите за кредит, което не е забранено от
директивата и съответства на нейните цели, а именно защитата на потребителя.
Предвид изложеното и само на това основание, исковете подлежат на отхвърляне.
Безпредметно е анализирането на останалите поставени във въззивната жалба въпроси, като
следва да се посочи, че съдът няма свободата при констатиране на размер на шрифта под 12
да преценява дали и в каква степен шрифтът и неговият размер са „читаеми“, тъй като тази
4
преценка е извършена от законодателя, който с разпоредбата на чл.10 ал.1от ЗПК по
императивен начин е указал кой минимален размер на шрифта гарантира в нужната степен
правата на потребителя.
Разпоредбата на чл.23 от ЗПК, според която когато договорът за потребителски
кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита,
но не дължи лихва или други разходи по кредита, не може да бъде приложена в настоящия
случай, тъй като това би било в противоречие с принципа на диспозитивното начало в
гражданския процес (чл.6 от ГПК). Същата е проявление на водещия в облигационното
право принцип за недопустимост на неоснователното обогатяване и на практика урежда
извъндоговорно основание за връщане на главницата, различно от това, на което същата е
претендирана. Прилагането на последиците по чл.23 от ЗПК по почин на съда, без ищецът
да е поискал връщане на чистата стойност, основано на недействителността на договора, е
недопустимо.
Съобразявайки изложените доводи, въззивният съд намира, че жалбата е
неоснователна, а атакуваното със същата решение – правилно, поради което следва да се
потвърди изцяло.
Относно разноските:
С оглед изхода от въззивното обжалване на жалбоподателя не се следват разноски.
Не се дължат разноски и на въззиваемата, която не е сторила такива.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
П О Т В Ъ Р Ж Д А В А решение №70 от 02.02.2022г., постановено от РС –
Кюстендил по гр.д.№1478/2021г. по описа на същия съд.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред ВКС на РБ в 1-месечен
срок, считано от датата на връчване на препис.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5