РЕШЕНИЕ
№ 773
гр. Пловдив, 22.12.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VIII СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и девети ноември през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:Екатерина Вл. Мандалиева
Членове:Недялка Д. Свиркова Петкова
Величка З. Запрянова
при участието на секретаря Елена П. Димова
като разгледа докладваното от Величка З. Запрянова Въззивно гражданско
дело № 20215300502534 по описа за 2021 година
Производство по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.
Съдът е сезиран с въззивна жалба от „Автотранс-2000“ ООД с ЕИК
*********, чрез адвокат Ц.Ч., против Решение № 261569/26.05.2021 г.,
постановено по г.д. № 21292/2019 г. по описа на РС Пловдив, В ЧАСТТА, с
която са уважени осъдителни искове с правна квалификация чл. 49 ЗЗД и чл.
86 ЗЗД, предявени от В. Д. Т., ЕГН **********, по които жалбоподателят е
осъден да заплати на ищцата сумата от 7 500,00 лева обезщетение за
причинени й неимуществени вреди – болки и страдания от пътен инцидент,
настъпил на 12.07.2017г. при движение в автобус марка „***“ с рег. № ***, за
съчетано счупване на долни краища на лакътна и лъчева кост, ведно със
законна лихва, върху главницата от 12.07.2017г. до изплащане на сумата.
По изложените в жалбата оплаквания за незаконосъобразност,
неправилност и необоснованост на обжалваното решение се иска неговата
отмяна. Сочат се допуснати съществени нарушения на процесуалния и
материалния закон. Съдържа се оплакване за непроизнасяне от съда по
въведените с отговора възражения. Поддържа се наличие на проявена груба
небрежност от страна на пострадалата, липсата на виновно и противоправно
поведение на водача на МПС, както и съпричиняване на вредоносния резултат
от страна на пострадалата. Поради изложеното се моли за отмяна на
решението в атакуваната му част и вместо това отхвърляне изцяло на
предявения иск, а в условията на евентуалност намаляване на присъденото
1
обезщетение, с оглед приноса на пострадалата. Претендират се разноски.
Депозирана е и въззивна жалба от „Дженерали застраховане“ АД с ЕИК
*********, в качеството му на трето лице – помагач на страната на ответника
„Автотранс-2000“ ООД, против Решение № 261569/26.05.2021 г., постановено
по г.д. № 21292/2019 г. по описа на ПРС, В ЧАСТТА, с която са уважени
осъдителни искове с правна квалификация чл. 49 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД, предявени
от В. Д. Т., ЕГН **********, срещу „Автотранс-2000“ ООД – подпомаганата
страна, КАКТО И В ЧАСТТА, с която е уважен предявеният от
подпомаганата страна „Автотранс-2000“ ООД срещу третото лице – помагач
„Дженерали застраховане“ АД обратен осъдителен иск, за сумата от 7500
лева.
В жалбата са изложени подробни съображения относно
необосноваността и неправилността на решението в обжалваната му част,
поради допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон.
Съдържат се оплаквания относно необсъждане на всички доводи на страните
и несъобразяване от съда на разпоредбата на чл. 6 от Закона за мерките и
действията по време на извънредното положение за времето от 13.03.2020 г.
до 09.04.2020 г. Поддържа се правомерност на поведението на водача на
МПС, както и прекомерност на присъденото обезщетение. Относно
предявения обратен иск се излагат подробни съображения за нередовно
предявяване на претенцията по него, евентуално нейната неоснователност,
доколкото липсва основание за ангажиране отговорността на водача на МПС.
Претендират се разноски.
В срок е постъпил отговор на двете въззивни жалби от В. Д. Т., чрез
адвокат Т.И., с който се оспорват същите и се моли атакуваното решение да
бъде потвръдено. Претендират се разноски.
В дадения срок „Автотранс-2000“ ООД не е взело становище по
въззивната жалба на „Дженерали застраховане“ АД.
Въззивните жалби са подадени в срок, от легитимирани страни, против
подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт, поради което са
процесуално допустими и подлежат на разглеждане.
Окръжен съд Пловдив, като обсъди доводите на страните и събраните
по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, приема за
установено следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с иск с правна квалификация чл. 49
от ЗЗД, предявен от В. Д. Т. срещу „Автотранс-2000“ ООД за осъждане на
ответника да ѝ заплати 15000 лева обезщетение за претърпени неимуществени
вреди – болки и страдания от инцидент, настъпил в гр. Пловдив на 12.07.2017
г. при движение в автобус марка „***“ с рег. № ***, управляван от водача Г.
А., при който на ищцата е причинено съчетано счупване на долни краища на
лакътна и лъчева кост на лявата ръка, ведно със законна лихва, върху
главницата от 12.07.2017 г. до изплащане на сумата.
Ответникът оспорва иска. Счита, че не са налице основания за
ангажиране на отговорността му, като в условията на евентуалност от него е
предявено възражение, че ищцата е допринесла с поведението си за
2
настъпването на претендираните вреди. По реда на чл. 219 от ГПК
„Дженерали застраховане“ АД е конституирано като трето лице – помагач на
страната на ответника, във връзка със сключен помежду им договор за
задължителна застраховка "Гражданска отговорност", обективиран в полица
№ ***, сключена на 16.05.2017 г. за автобус с рег.№ ***. Приет е също така
за съвместно разглеждане в производството предявен от ответника срещу
третото лице негов помагач обратен иск с правна квалификация чл. 435, вр. с
чл.429 от КЗ, с който се иска поради действието на сключената застраховка
„Гражданска отговорност“ към датата на инцидента, да бъде осъдено
"Дженерали застраховане" АД да заплати на "Автотранс -2000" ООД
присъдените в полза на ищцата суми, в случай на уважаване на първоначално
предявения иск.
Третото лице – помагач и ответник по обратния иск "Дженерали
застраховане" АД оспорва първоначалния и обратен искове с доводи за липса
на надлежно предявена срещу него претенция, евентуално за нейната
неоснователност.
За да постанови обжалваното сега решение, районен съд е приел, че са
налице всички елементи от фактическия състав, ангажиращ обективната
отговорност на ответното дружество, доколкото водачът на автобуса, в който
ищцата е пътувала по време на инцидента, е изпълнявал работа по трудово
правоотношение при ответника, при което противоправно, в нарушение на
правилото по чл. 132, т. 2 от ЗДВП, като е задействал рязко спирачната
система на МПС, виновно е причинил на ищцата съчетано счупване на долни
краища на лакътна и лъчева кост на лява ръка, в причинна връзка с което,
пострадалата е претърпяла неимуществени вреди – болки, страдания. Приел е
за справедлив размер за тяхното обезщетяване сумата от 7500 лева, ведно със
законната лихва, до която предявеният главен иск е уважен като основателен,
съответно за разликата до пълния предявен размер от 15 000 лева, отхвърлен
като неоснователен. Частичната основателност на главната претенция, с оглед
установеното съществуване на застрахователно правоотношение между
страните по обратния иск, е обусловило извода за частична основателност на
обратния иск до посочения размер от 7500 лева, сумата по който е присъдена
под условие за изплащането от ответника по първоначалния иск на ищцата
по него.
При извършена служебна проверка по чл. 269 от ГПК, в рамките на
дадените му правомощия, съдът намира така обжалваното решение за
валидно и допустимо. Не са налице нарушения на императивни
материалноправни норми, които въззивният съд е длъжен да отстрани без да
има изрично направено оплакване в тази насока, съгласно задължителните
указания дадени с ТР № 1/2013 на ОСГТК на ВКС.
По посоченото относно правилността на обжалваното решение, в частта
му, касаеща иска по чл. 49 от ЗЗД, доводите в двете въззивни жалби следва да
бъдат разгледани общо, тъй като се припокриват по съдържанието си:
Няма спор, а и от представените по делото констативен протокол за
ПТП с пострадало лице № 438/12.07.2017 г., заключението по допусната
3
съдебноавтотехническа експертиза - компетентно изготвено и обосновано,
както и показанията на свидетелите И., А. и Ч. – еднопосочни и поради това
кредитирани изцяло в тази им част, се установява, че на 12.07.2017г.
въззиваемата В. Д. Т. е пътувала в автобус „***“ с рег. № ***, по линия № ***
по булевард „***“ в гр. Пловдив. Преди кръстовището на булевардите „***“ и
„***“ шофьорът на автобуса задействал рязко спирачната му система, от
което ищцата паднала на земята и търкаляйки се през целия автобус се спряла
до вратата при шофьора. Не е спорно, а и с оглед медицинската документация
на л.11 - л.75, заключението по допуснатата съдебномедицинска експертиза,
което настоящата инстанция кредитира изцяло като компетентно изготвено,
пълно и обосновано, както и показанията на посочените свидетели, се
установява, че при падането на въззиваемата е причинено съчетано счупване
на долни краища на лакътна и лъчева кост на лява ръка. Травматичното
увреждане е наложило да бъдат извършени две операции в интервал от един
месец, първата от които за открито наместване на фрактурата, а втората за
премахване на външния фиксатор. При настъпване на самото увреждане
болката е била най - интензивна, отшумяла в рамките на три седмици и
отново провокирана при втората операция. Лявата ръка на пострадалата е
била обездвижена повече от два месеца, като след този период
възстановяването е включвало провеждане на рехабилитация, данни за която
се съдържат в показанията на свидетелката П.. Тази свидетелка установява и
че в периода на възстановяване въззиваемата е изпитвала затруднения да се
обслужва сама, имала е нужда от помощ, като инцидентът се отразил и на
емоционалното състояние – станала затворена и изнервена, страхувала се
да пътува в автобус. Травмата на лява ръка попречила на пострадалата да
работи за период от три месеца, а след това изпитвала затруднения, тъй като
трудовите задължения включвали работа на поточна лента в производство
на препарати за почистване.
Страните не спорят и че водачът на автобуса – Г. И. А. е нает по трудово
правоотношение на длъжност „***“ при ответното дружество (допълнително
споразумение към трудов договор № ***г. на л. 125 от делото на РС).
При така установеното спорът между страните е концентриран върху
това е ли противоправно поведението на водача на автобуса, в който
пострадалата е пътувала, а при положителен отговор, допринесла ли е
пострадалата и в какво съотношение за настъпване на увреждането, в
резултат от което, са претърпени претендираните за обезщетяване болки и
страдания.
Отговорността по чл. 49 от ЗЗД е обективна. Тя е за чужди виновни
противоправни действия. Основание за възникването й е кумулативното
наличие на следните предпоставки: осъществено противоправно поведение от
лице (делинквент) при или по повод изпълнението на работа, възложена от
ответника, настъпили вреди за пострадалия ищец; вина у делинквента, както и
причинно-следствена връзка между неговото противоправно действие или
бездействие и настъпването на вредите.
Съгласно чл. 45, ал. 2 от ЗЗД вината се предполага във всички случаи на
непозволено увреждане. Поради това тя не подлежи на установяване, а вместо
4
това следва да бъде установена липсата на вина от лицето, което се позовава
на възражение в този смисъл.
Настоящата инстанция приема, че по делото са установени всички
посочени елементи от сложния фактически състав по чл. 49 от ЗЗД.
В двете жалби конкретно се защитава тезата, че не е налице
неправомерност в поведението на водача на МПС. Същите са неоснователни.
Действително съгласно разпоредбата на чл. 24, ал. 1 от ЗДВП е допустимо
водачът на ППС да намали скоростта рязко, когато това е необходимо за
предотвратяване на пътнотранспортно произшествие. Че водачът на автобуса
е задействал рязко спирачната му система по делото не се спори, като всички
събрани доказателства са еднопосочни в този смисъл. Спорно е дали е
предприел това поведение, за да избегне настъпване на ПТП, както и дали
евентуалното му установяване е достатъчно, за да обоснове извод за
правомерност, съответно липса на елемент от фактическия състав за
ангажиране отговорността на жалбоподателя. В случая не е установено, че
рязкото спиране на автобуса е било действително нужно, за да се избегне
настъпване на ПТП. Свидетелите А. и Ч., установяват, че таксиметров
автомобил движещ се отдясно на автобуса е предприел внезапна маневра за
извършване на ляв завой, като ускорил и при преминаване в крайна лява
лента, препречил пътя на автобуса, движещ се в лентата направо. Не са
установени обаче скоростта на движение на таксиметровия автомобил и
разстоянието между него и автобуса при началото на маневрата, което от своя
страна е пречка при изследване въпроса за наложителността от екстремното
задействане на спирачната система на автобуса. В съдебно заседание от
19.11.2020 г. /л. 306, гръб от делото на РС/ вещото лице М. е категоричен, че
данните от свидетелските показания не са достатъчни, за да отговори дали
водачът е могъл да спре плавно в изследваната ситуация.
От друга страна дори и да беше установено по несъмнен начин, че
рязкото натискане на спирачната система на автобуса е предотвратило
настъпването на ПТП, това само по себе си не води до извод за правомерност
на изследваното поведение на водача на автобуса. Разпоредбата на чл. 24, ал.
1 от ЗДВП, относно правилата за движение по пътищата, не изключва и не се
намира в противоречие със специалните правила за дължимо поведение на
водачите, превозващи пътници, поместени в раздел XXIV, озаглавен
„Особени правила при превоз на пътници и товари“, където в чл. 131, т. 2 от
същия закон е вменено на водача по време на движение да осигури всички
условия за безопасното превозване на пътниците. Изключение от това
изискване не е предвидено, като задължението на водача е конкретно
насочено към пътниците в управляваното от него ППС, а не към останалите
участници в движението. Целта на законодателя, с оглед обществения
интерес, а именно гарантиране сигурността на пътници при осъществяване на
обществен превоз, като дейност, поставена под разрешителен режим, е да
осигури защита, чрез поставяне на допълнителни изисквания при
осъществяването . В конкретния случай водачът на автобуса не е изпълнил
задължението си по чл. 131, т. 2 от ЗДВП, което от своя страна представлява
неправомерно поведение.
5
Относно останалите посочени елементи на фактическия състав по чл. 49
от ЗЗД двете въззивни жалби не съдържат конкретни оспорвания във връзка с
установеното от РС, но за пълнота на изложението е необходимо да се
посочи, че по категоричен начин е установено, че изследваното поведение на
водача на МПС е във връзка с изпълняваната от него работа като шофьор при
ответното дружество, възложена му по съществуващо помежду им трудово
правоотношение; налице са вреди за пострадалата – болки и страдания от две
оперативни интервенции, дискомфорт, продължително обездвижване, като
същите са последица от травматично увреждане - съчетано счупване на долни
краища на лакътна и лъчева кост на лява ръка, при падането , настъпило в
пряка причинно-следствена връзка от рязкото спиране на автобуса.
Не е оборена и презумпцията за вина у делинквента. Конкретни
обстоятелства, които да я изключват не се и твърдят. Относно нейната липса
жалбоподателите се позовават на данните по приложената към делото пр. пр.
№ 5921/2017 г. по описа на РП Пловдив и по – конкретно, издаденото по нея
постановление за прекратяване на наказателното производство. Приетото в
него от фактическа страна, както и направените въз основа на това правни
изводи нямат обвързваща за съда сила, като липсата на престъпление само по
себе си не изключва наличието на противоправно поведение. Именно
последното е необходимо за ангажиране отговорността на този жалбоподател
по предявения главен иск.
Посоченото обосновава несъмнен извод за основателност на
претенцията за ангажиране на отговорността на ответника за претърпените
неимуществени вреди. Обезщетението за тях е определено в размер от 7500
лева, като с оглед проведеното обжалване, се дължи преценка за
основателност на предявения главен иск именно до този размер. В
отхвърлителната му част до пълния предявен размер от 15 000 лева
първоинстанционното решение е влязло в законна сила.
Съгласно чл. 52 от ЗЗД обезщетение за неимуществени вреди се
определя от съда по справедливост. Понятието "справедливост" не е
абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни
обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от
съда при определяне на размера на обезщетението. Такива обстоятелства при
телесни увреждания са характерът и степента на увреждането, начинът на
извършването му, продължителността на оздравителния процес и особености
при неговото протичане, възможността за пълно възстановяване, възрастта на
пострадалия, съпътсващите неудобства, емоционални, физически и
психически сътресения, като се отчита и икономическата конюнктура в
страната към момента на увреждането.
С оглед характера и степента на увреждане при въззиваемата – счупване
на лявата ръка на две места, първоначално съпроводено с интензивна болка,
претърпени две оперативни намеси, съпроводени с болнично пролежаване,
възстановителен период около три месеца, в който е затруднено
самостоятелното обслужване, съпроводен с обездвижване на ръката за повече
от два месеца и последвала рехабилитация, търпените физически болки и
психическите страдания, активната трудоспособна възраст към момента на
6
злополуката – 44 години, настоящата инстанция намира, че размерът на
обезщетение от 7500,00 лева е справедлив.
Приетото до тук налага разглеждане на предявеното възражение за
съпричиняване на вредите от страна на пострадалата, като двете жалби са
неоснователни и в тази им част.
За да е налице съпричиняване на вредата по смисъла на чл. 51, ал. 2 от
ЗЗД, е необходимо да бъде доказан (а не предполагаем) при условията на
пълно и главно доказване в процеса принос на пострадалия, като се установи
по безспорен начин, че с конкретни действия или бездействия пострадалият
обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е
улеснил неговото настъпване.
Основният аргумент в подкрепа на защитното възражение за
съпричиняване е това, че пострадалата е била права в момента на инцидента,
като не се е държала за предназначените за това места в автобуса. В тази
посока са показанията на свидетелите А. и Ч., които се кредитират от съда,
включително при съобразяване с разпоредбата на чл. 172 от ГПК, относно
свидетеля А., който е водачът на автобуса при настъпване на процесния
инцидент. Дори и установено, настоящата инстанция не намира така
посоченото поведение на пострадалата като достатъчно за наличието на
безспорен извод, че с него тя е създала условия или улеснила увреждането си.
Тук акцент следва да бъде поставен върху обстоятелството, че пострадалата е
пътувала в автобуса седнала и се е изправила, за да се подготви за слизане на
приближаващата спирка, в момент преди инцидента. Дори и да е била
захваната обаче, тя е можела да полети напред. Извод за това следва от
заключението на вещо лице М. по допусната АТЕ, относно механизма на
падане на пътничката. Посочено е, че при спиране на автобуса, подът и
съответно краката на пострадалата са получили отрицателно ускорение, назад
спрямо автобуса. При извеждане на тялото от покой и за да се
противопостави на силата, насочена напред, пострадалата е трябвало да се
наведе назад. Налага се извод, че само по себе си задържането с ръка не е
достатъчно да противодейства на изместване на центъра на тежестта на
пострадалата, за да се предотврати падането . Още повече, както вещото
лице М. уточнява в съдебно заседание, вероятността да падне при посочените
условия се определя от индивидуалните, субективни възможности на
пострадалата за реакция. Поради това от фактите, че няма други паднали или
пострадали пътници при инцидента, като само пострадалата е била права и не
се е държала в момента на инцидента с ръка на обозначените за това места, не
може да бъде изведено, че тя обективно е способствала за настъпване на
вредоносния резултат. В тази връзка неоснователно е позоваването на
жалбоподателите на обяснения на вещото лице Пеев, дадени в съдебно
заседание на 20.11.2020 г., според които пострадалата е нямало въобще да
политне и да се удари, в случай, че бе седнала или се е държала на
обособените за това места. Последното е работило по съдебномедицинска
експертиза, като поставените към него въпроси не са имали за предмет
установяване на механизма на ПТП. В същото време посочените му
обяснения не опровергават изводите на автотехническата експертиза,
7
поставена именно с цел изясняване на механизма на ПТП, който на свой ред е
релевантен за преценка наличието на причинна връзка между поведението на
пострадалата и настъпването на вредоносния резултат. Изводът за
съпричиняване не може да почива на предположения.
При неоснователност на възражението за прекомерност на
определеното обезщетение и недоказаност на това за съпричиняване на
вредоносния резултат по причина поведението на пострадалата, не са налице
основания за коригиране на присъдения от първостепенния съд размер на
обезщетението, като изводът за основателност на главния иск обуславя и
дължимостта на акцесорната претенция за заплащане на обезщетение за
забава върху присъденото обезщетение за времето от датата на увреждане –
12.07.2017 г. до окончателното изплащане. За поставянето в забава на
длъжника в хипотезите на непозволено увреждане, каквато е и настоящата,
покана не се изисква (чл. 84, ал. 3 от ЗЗД). Възражението на жалбоподателя
„Дженерали застраховане“ АД за несъобразяване на разпоредбата на чл. 6 от
Закон за мерките и действията по време на извънредното положение, а в този
смисъл и недължимост на законна лихва за забава за времето от 13.03.2020 г.
до 09.04.2020 г., когато разпоредбата е изменена, е неоснователно. За
посочения времеви период разпоредбата на чл. 6 от Закона за мерките и
действията по време на извънредното положение, обявено с решение на
Народното събрание от 13.03.2020 г. гласи „До отмяната на извънредното
положение не се прилагат последиците от забава за плащане на задължения
на частноправни субекти, включително лихви и неустойки за забава, както и
непаричните последици като предсрочна изискуемост, разваляне на договор и
изземване на вещи. В конкретния случай обаче присъждането на законната
лихва е последица от уважаването на главния иск – за обезщетението, който
не е предявен като самостоятелен иск и няма конкретно посочен размер.
Поради това силата на присъдено нещо се разпростира върху главния иск, но
не и върху размера на законната лихва. Размерът на законната лихва ще
подлежи на установяване в изпълнителното производство (определение №
406/15.07.2009г. по ч.т.д.№ 300/2009г., I-во т.о. на ВКС), където следва да
бъде съобразено действието на чл. 6 от Закона за мерките и действията по
време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание
от 13.03.2020 г., в редакцията, действащата към релевантния период.
Относно обратния иск:
Условието за неговото разглеждане е уважаването на иска по чл. 49 от
ЗЗД. Същото е налице.
Обратният иск е предявен от ответника работодател, против
привлеченото от него като помагач застрахователното дружество.
Ангажирането на отговорността на застрахователя се претендира на
договорно основание – наличие на застрахователно правоотношение между
страните по обратния иск. Същото не е спорно, а и се установява от
представената полица № *** за задължителна застраховка „Гражданска
отговорност“ на автомобилистите от дата 16.05.2017г. при „Дженерали
Застраховане“ АД, на ППС – автобус с рег.№ ***. По този начин към датата
на настъпване на процесния инцидент превозното средство, в което е
8
пътувала пострадалата, е било валидно застраховано по задължителна
застраховка "Гражданска отговорност" от ответника по обратния иск. С оглед
на това са налице предпоставките за уважаване на предявения обратен иск.
При условие, че удовлетвори увреденото лице, застрахованият работодател
има право да получи от застрахователя застрахователното обезщетение в
рамките на лимита на отговорност и на покритието по договора (чл. 435 от
КЗ) като застрахователят дължи заплатеното обезщетение за претърпените
неимуществени вреди и заплатените във връзка с производството по
реализиране на отговорността му разноски (чл. 429 от КЗ), които в случая са в
размер на 944, 00 лв.
Неоснователни са доводите на жалбоподателя „Дженерали
застраховане“ АД за ненадлежно предявяване на претенцията по обратния
иск, водещо и до неговата недопустимост. Спорното право по този иск е
индивидуализирано, чрез посочване на неговите страни, фактически
твърдения, от които може да се извлече основанието, както и съответно
искане, конкретизирано по размер, като уточняващата молба с вх.№
29899/05.06.2020 г. е неразделна част от първоначалната такава, с която
обратният иск е предявен. Останалите възражения, касаещи основателността
на обратния иск – липсата на предпоставки за ангажиране гражданската
отговорност на водача на МПС и незачитане на разпоредбата на чл. 6 от
Закона за мерките и действията по време на извънредното положение,
обявено с решение на Народното събрание от 13.03.2020 г., са коментирани в
изложението относно главния иск, като по вече посочените съображения и те
се намират за неоснователни.
Предвид пълното съвпадане на крайните изводи на въззивната
инстанция с тези на първостепенния съд, въззивните жалби се явяват
неоснователни, а решението, в атакуваните му с тях части, следва да бъде
потвърдено, като правилно.
С оглед крайния изход от спора жалбоподателят „Автотранс-2000“
ООД следва да заплати на В. Д. Т., на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК разноски
за въззивното производство. По представен по реда на чл. 80 от ГПК списък
те са в размер на 1200,00 лева адвокатско възнаграждение, уговорено и
платено в брой, съгласно Договор за правна защита и съдействие на л. 36 от
делото на ОС. Същите следва да бъдат присъдени. От своя страна
„Автотранс-2000“ ООД има право на разноски за въззивното производство по
обжалването на уважената претенция по обратния иск, дължими от
„Дженерали застраховане“ АД. Такива обаче не следва да се присъдят,
доколкото макар да се претендират, не е установено да са сторени. По списък
на л. 34 от делото на ОС се претендират 1200 лева адвокатско
възнаграждение и 150 лева държавна такса. Като се вземе предвид, че с
9
договор за правна защита № 47059 на л. 9 от в.г.д.№ 2042/2021 г. на ОС
Пловдив е платен хонорар от 1200 лева във връзка с обжалване на решението
на РС, но на 08.06.2021 г. – преди депозиране на въззивната жалба на
„Дженерали застраховане“ АД, което е сторено на 28.07.2021г., съдът приема,
че претендираното адвокатско възнаграждение от 1200 лева касае защитата на
„Автотранс-2000“ ООД по обжалване на решението в частта му, с която е
уважен главният иск. Посочената държавна такса от 150 лева също е разноски
във връзка с производството по обжалване на главния иск.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 261569/26.05.2021 г., постановено по г. д.
№ 21292/2019 г. по описа на Районен съд Пловдив, В ЧАСТИТЕ МУ, С
КОИТО:
ОСЪЖДА „Автотранс-2000“ ООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление гр. Пловдив, бул. „Източен“ № 48, ет. 6, със законни
представители И. А. Ч. и К. Т. Ч. да заплати на В. Д. Т., ЕГН ********** от
гр. П., *** сумата от 7 500,00 лева (седем хиляди и петстотин лева),
представляваща обезщетение за причинените й неимуществени вреди – болки
и страдания от инцидент, настъпил на 12.07.2017г. в гр. Пловдив при
движение в автобус марка „***“ с рег. № ***, за съчетано счупване на долни
краища на лява лакътна и лъчева кост, ведно със законна лихва, върху
главницата от 12.07.2017г. до изплащане на сумата, както и
ОСЪЖДА „Дженерали застраховане“ АД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр.София, бул. „Княз Ал.Дондуков“ № 68 да
заплати на „Автотранс-2000“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. Пловдив, бул. „Източен“ № 48, ет. 6, със законни
представители И. А. Ч. и К. Т. Ч. сумата от 7 500,00 лева (седем хиляди и
петстотин лева), представляваща застрахователно обезщетение по договор за
задължителна застраховка „Гражданска отговорност”, обективиран в полица
№ 117001432401, за неимуществени вреди, причинени на В. Д. Т. от
инцидент, настъпил на 12.07.2017г. в гр. Пловдив при движение в автобус
марка „***“ с рег. № ***, за съчетано счупване на долни краища на лява
лакътна и лъчева кост, ведно със законната лихва, считано от 02.03.2020г. до
окончателното погасяване, както и да заплати присъдените в полза на В. Д. Т.
разноски в размер на 944,00 лева (деветстотин четиридесет и четири лева),
ПРИ УСЛОВИЕ, че тези суми бъдат платени от „Автотранс-2000“ ООД, ЕИК
********* на увреденото лице В. Д. Т., ЕГН **********.
В останалата част решението е влязло в законна сила.
ОСЪЖДА „Автотранс-2000“ ООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление гр. Пловдив, бул. „Източен“ № 48, ет. 6 да заплати на В.
10
Д. Т., ЕГН ********** от гр. П., ***, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата
от 1200,00 лева (хиляда и двеста лева), представляваща разноски за
адвокатско възнаграждение във въззивното производство.
Решението по главния иск е постановено при участието на „Дженерали
застраховане“ АД, ЕИК *********, като трето лице – помагач на „Автотранс-
2000“ ООД, ЕИК *********.
Решението подлежи на касационно обжалване, в едномесечен срок от
съобщаването, при наличие на предпоставките по чл. 280 от ГПК, пред
Върховен касационен съд.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11