№ 575
гр. Пазарджик, 19.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, ХХІХ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на втори май през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:ИВАНКА Н. ПЕНЧЕВА
при участието на секретаря Мирослава Савова
като разгледа докладваното от ИВАНКА Н. ПЕНЧЕВА Гражданско дело №
20255220100758 по описа за 2025 година
Предявени са обективно съединени искове правно основание чл. 26, ал.
1, пр. 1 и пр. 2 ЗЗД, във вр. чл. 22 и чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и чл. 55, ал. 1, пр.
1 ЗЗД от К. Д. Б. против "ЮтеКредит България" ЕООД, ЕИК: *********, за
прогласяване за нищожен поради противоречие със закона, поради
заобикаляне на закона, поради противоречие с добрите нрави на Договор за
кредит №: L300910 от 18.06.2022г. и за осъждане на ответника да върне на
ищеца сумата от 341.76 лв., като дадена без основание, евентуално за
прогласяване за нищожна на клаузата, предвиждаща таксата от 244.17 лв.,
поради противоречие с чл. 10а от ЗПК и за осъждане на „ЮтеКредит
България“ ЕООД да върне на ищеца сумата в размер на 244.17 лв., като
платена без основание.
Ищецът твърди, че на 18.06.2022г. е сключил с ЮтеКредит България"
ЕООД Договор за кредит от разстояние № L300910 по реда на чл. 6 от ЗПФУР,
за сума в размер на 1 500 лева, която се е задължил да върне на 12 - месечни
вноски, единадесет от които в размер на 153.63 лв. и една вноска от 149.26 лв.,
при годишен лихвен процент от 12 % и годишен процент на разходите 52 %.
В договора се предвиждало кредитополучателят да заплати таксата за
разглеждане в размер на 244,17 лв., дължима заедно с месечните вноски
1
съгласно погасителния план.
Таксата се дължала изцяло както в случай на предсрочно погасяване на
кредита, така и в случай на предсрочното му прекратяване по каквато и да е
причина. В случаите, когато Клиентът избере плащането на договорно
възнаграждение, последният не бил длъжен да заплати Таксата за разглеждане
и лихвите. Общо дължимата сума по договора за кредит възлизала на 1 839.19
лв.
Твърди, че еднократната такса за разглеждане в размер на 244.17 лв.
била включена в погасителния план по договора за потребителски кредит,
върху чиито условия не е имал възможност да влияе и да иска промяната им.
В този смисъл клаузата за заплащане на такса за разглеждане в размер на
244.17 лв. по Договор за кредит № L300910 не била индивидуално уговорена.
Излага, че таксата за разглеждане представлявала таксата, заплащана от
клиента на кредитора за преглед на искането за кредит, за осигуряване на
средства по кредита, за сключване на Договор кредит или изменения на
Споразумението по т. 6.10 от Процедурата. Кредиторът имал право да получи
такса за разглеждане и в случай, когато клиентът не усвои кредита или
кредиторът не изплати сумата по кредита в резултат на предоставена от
клиента значителна невярна информация в искането за отпускане на
потребителски кредит или във всякакви други документи, представени на
Кредитора /вкл. в предоставени удостоверения/.
Поддържа, че е извършил плащания по договора в размер над
главницата и лихвата, а също и таксата за разглеждане в размер на 244.17 лв.
Счита че таксата за разглеждане в размер на 244.17 лв. представлява
скрита лихва и допълнително възнаграждение за кредитодателя и е следвало
да бъде калкулирана в ГЛП и ГПР, като невключването водело до
недействителност на договора за потребителски кредит.
Твърди, че Договор за кредит №: L308963 е недействителен на
основание чл. 22 във вр. с чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, тъй като не отговаря на
изискванията за яснота и разбираемост. Не било посочено как е формиран
ГПР и кои разходи и допускания са включени в него. Обстоятелството, че
договорът не съдържал компонентите, от които се състои ГПР, поставяло
потребителя в неравностойно положение и го възпрепятствало да разбере
2
икономическите последици на поетото от него задължение.
Бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита, в ГПР следвало
по ясен и разбираем за потребителя начин да бъдат инкорпорирани всички
разходи, които ще стори и които пряко били свързани с кредитното
правоотношение. Посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не
било достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на чл.
11, т. 10 от ЗПК била на потребителя да се предостави пълна, точна и
максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с
кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор
дали да го сключи. Поради това в договора трябвало да е посочено не само
цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит
представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички
разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на
ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една
клауза и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по
кредита, невключена в ГПР, противоречало на изискването за яснота,
въведено с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Тази неточност в посочването на размера
на разходите поставяла потребителя в положение да не знае колко точно /като
сума в лева/ е оскъпяването му по кредита, което ще се дължи, което правело
договора недействителен.
Счита, че изискваната от ищеца такса за разглеждане представлявала
пряк разход по кредита и следвало да бъде включена при формирането на
годишния процент на разходите. В ГПР не била включена таксата за
разглеждане, поради което размерът му не бил коректно посочен.
Поддържа, че е налице пълно разминаване между посочения в договора
ГПР и действителния. Всичко това поставяло потребителя в неравностойно
положение спрямо кредитора, защото нямал информация с колко точно се
оскъпява кредитът. Това противоречало с чл. 3, § 1 и чл. 4 от Директива 93/13
ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР
обуславял невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от
които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1
ЗПК.
Посочването в договора за кредит на по - нисък от действителния ГПР
представлявало невярна информация и следвало да се окачестви като
3
нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68 г,
ал. 4 от ЗЗП, във връзка с чл. 68д, ал. 1 от ЗЗП. Тя подвеждала потребителя
относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и не му позволявала да
прецени реалните икономически последици от сключването на договора.
Предвид на горното, договорът за потребителски кредит бил нищожен.
Твърди, че по време на действието на договор за кредит № L300910
изплатил на „ЮтеКредит България“ ЕООД парична сума в общ размер на 1
841.76 лв. за погасяване на задълженията. Доколкото, съгласно чл. 23 от ЗПК,
ако договорът за потребителски кредит бъде обявен за недействителен,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или
други разходи по него, сумата в размер на 341.76 лв. била дадена без
основание. Налице бил фактическият състав на чл. 55, ал. 1 от ЗЗД за
връщането й. Поради което на основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД претендира
осъждане на ответника за връщането й.
В условията на евентуалност се позовава на нищожност на клаузата
предвиждаща таксата за разглеждане на искането за отпускане на кредита,
като противоречаща на чл. 10а, ал. 2 ЗПК. Изискваната такса се дължала във
връзка с действия, свързани с предоставянето и управлението на кредита.
Съобразно чл. 10а, ал. 2 ЗПК, кредиторът не можел да изисква
заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и
управление на кредита. Предвид изложеното и след като ищецът е подал
заявление за предоставяне на паричен ресурс, което се явявало задължителна и
необходима стъпка за усвояването на паричната сума, то ответникът не е
следвало да изисква заплащане на такса за разглеждането на документите. На
това основание Договор за кредит №: L300910 бил недействителен в частта
относно таксата за разглеждане, поради противоречие с чл.10а ал.2 от ЗПК във
вр. с чл.26 ал.1, предложение първо ЗЗД.
Твърди, че в заплатената по време на действието на договор за кредит №
L300910 парична сума в общ размер на 1 841.76 лв. се включвала също сумата
от 244.17 лв. по нищожната клауза да такса разглеждане, която ищецът не
дължал.
По тези съображения, на основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД „ЮтеКредит
България“ ЕООД следвало да върне паричната сума в размер на 244.17 лв. по
4
клаузата на таксата за разглеждане по договор за кредит № L300910.
Иска от съда да прогласи за недействителен Договор за кредит №:
L300910 от 18.06.2022г. и да осъди ответника да върне на ищеца сумата от
341.76 лв., като дадена без основание, евентуално да прогласи за нищожна на
клаузата, предвиждаща таксата за разглеждане и да осъди „ЮтеКредит
България“ ЕООД да върне на ищеца сумата в размер на 244.17 лв., като
платена без основание.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът ЮтеКредит България ЕООД оспорва
основателността на предявения иск.
Не отрича, сключването на договора по реда на ЗПФУР с посочените от
ищеца параметри.
Оспорва твърденията за нищожност договора за кредит. Намира, че
същият отговоря на всички законови изисквания на ЗПК и ЗЗП.
Излага, че договорът бил сключен по инициатива на ищеца, при
спазване изискванията на закона, след като му била предоставена
необходимата договорна информация относно заявеният размер на
главницата, брой и размер на месечните вноски, падеж, размер на лихвеният
процент по кредита, ГПР и изискването за заплащане на такса за разглеждане.
Оспорва твърденията, че таксата за разглеждане е разход по кредита по
смисъла на § 1, т. 2 от ДРЗПК и следва да бъде включена в ГПР, с доводи, че
се събира за оценка на кредитоспособността на потребителя и задължението за
заплащането й възниква преди сключването му.
Поддържа, че таксата за разглеждане на договора била включена в ГПР,
който не надвишавал пет пъти законната лихва и в този смисъл били спазени
изискванията на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Оспорва, че таксата за разглеждане била събирана за действия за
усвояване на кредита, тъй като се дължала за предхождащи неговото
усвояване и последващо управление, поради което не попадала в приложното
поле на чл. 10а, ал. 2 ЗПК.
С оглед изложеното, счита, че задължението на заемателя да заплати
такса за разглеждане е валидно възникнало.
Претендира предявените искове да бъдат отхвърлени.
5
Претендира разноски.
Съдът, като съобрази доводите и възраженията на страните и събраните
писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата
на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна
страна:
От представените по делото доказателства се установява, че на
18.06.2022г. между ищеца К. Д. Б., като заемател и ответното дружество
„ЮтеКредит“ ЕООД, заемодател е сключен Договор за кредит № L300910, по
реда на ЗПФУР. По силата на него, кредиторът предоставил на
кредитополучателя кредит под формата на паричен заем, в размер на 1 500
лева. Предвиждало се сумата да бъде усвоена чрез банков превод или на каса
на Еasypay. Заемът е следвало да бъде погасен на 12 месечни вноски, при ГЛП
от 12 % и ГПР 50 %.
Съгласно т. 8.4 от приложимото към договора Рамково споразумение
кредитополучателят трябвало да заплати таксата за разглеждане в размер на
244,17 лв.. Таксата за разглеждане се дължи изцяло както в случай на
предсрочно погасяване на Кредита, така и в случай на предсрочното му
прекратяване по каквато и да е причина. В случаите, когато Клиентът избере
плащането на Договорно възнаграждение не дължи заплащане Таксата за
разглеждане и лихвите. Еднократната такса за разглеждане се дължи в деня на
подписване на Договора за кредит, финансира се от Кредитора и се
възстановява от Клиента с дължимите месечни вноски съгласно погасителния
план, приложение към Договора за кредит. Общо дължимата сума по договора
възлиза на 1839,19 лв., която да бъде погасена на месечни анюитетни вноски,
от които 11 по 153,63 лв. и една от 149,26 лв., включващи включва главница,
възнаградителна лихва и такса.
Процесният договор за заем съдържа изискуемите от закона реквизити,
спазена е предвидената писмена форма, на която е приравнена сключването на
договора във форма на електронен документ, посочен е общият размер на
кредита и условията за усвояването му, размерът на паричната сума, която се
отпуска, лихвеният процент, условията за прилагането му, годишният процент
на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, условията за
издължаване на заема. Представен е погасителен план, в който е посочена
информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
6
погасителните вноски.
Ищецът е информиран за правото да получи от заемодателя информация
за извършените и предстоящи плащания, както и за оставащите дължими
суми, за правото му да се откаже от договора и срока, в който може да бъде
упражнено, правото при предсрочно погасяване на главницата да получи
безвъзмездно информация за предстоящите плащания.
Съдържанието на договорните клаузи налага извод, че се касае за
сключен договор за потребителски кредит, по силата на който Кредиторът
„ЮтеКредит“ ЕООД предоставя на потребителя К. Д. Б. кредит под формата
на заем, при разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за
плащане. Ищецът има качество на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 2 ЗПК, а
именно - физическо лице, което при сключването на договор за кредит действа
извън рамките на своята професионална или търговска дейност. Като
потребител разполага и със защита срещу неравноправни клаузи, предвидена
в Глава Шеста на ЗЗП, за които съдът следи служебно и които следва да се
преценяват при основателността на иска. По отношение на действителността
на договорите за потребителски кредити, приложими са специалните и
разпоредби на чл. 22 ЗПК.
Съгласно чл. 143 ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с
потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването
за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Съгласно чл. 146,
ал. 1 ЗПК неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако не са
уговорени индивидуално. Не са индивидуално уговорени клаузите, които са
били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал
възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случай на договор
при общи условия. Ако общата преценка на договора сочи, че той е договор с
общи условия, доставчикът следва да докаже твърдения факт, че някоя клауза
е договорена индивидуално.
Съдът намира за нищожна, като противоречаща на чл.10а, ал. 2 ЗПК на
клаузата предвиждаща такса за разглеждане от 244,17 лева. Дължимата такса е
свързана с усвояването на кредита, което според посочената разпоредба е
забранено. Касае се за сума, дължима в деня на подписване на договора,
следователно същата има отношение към отпускането на кредита. Дължи се за
7
извършване на действия, които са присъщи при отпускането на всеки един
кредит- разглеждане на искането и изплащане на съответната сума, като част
от дейността по кредитиране и разходите за тях следва да са включени в
цената на самата финансова услуга. Ето защо с повторното заплащане от
клиента на предоставената му услуга се цели извличане на допълнителна
печалба за кредитора, извън дължимата договорна лихва. Налице е типичен
пример за неоснователно обогатяване, чрез увеличаване на размера на дълга
за потребителя. С това се нарушава принципът за добросъвестност при
сключване на договорите. Извод в насока, че с клаузата за заплащане на такса
за разглеждане се цели извличане на допълнителна печалба, без да се
предоставя насрещна престация е условието, че се дължи и при предсрочно
погасяване и при предсрочно прекратяване на договора по каквато и да е
причина. При осъществяване на тези хипотези таксата за разглеждане
изпълнява присъщите функции на неустойка, каквато обаче не е предвидено,
че се дължи според договора. По този начин формулирани договорните клаузи
поставят длъжника пред невъзможност да се освободи от заплащането й. В
този смисъл, таксата за разглеждане представлява добавка към договорната
лихва, тъй като заплащането й оскъпява кредита и е предвидима и сигурна
печалба за кредитора. Следователно некоректно е посочен процентът на
договорната лихва в договора за кредит.
Цитираната клауза е нищожна, защото не е индивидуално уговорена.
Изготвена е предварително от ответника и ищецът не е имал възможност да
влияе върху съдържанието й. Не са представени доказателства за водени
преговори между страните за сключване на договор без предвидената клауза,
нито, че на ищеца е предоставена такава възможност. Това поставя
заемодателя в доминиращо положение спрямо потребителя. Таксата за
разглеждане от 244,17 лв., съставлявайки разход по кредита, следва да бъде
включена в годишния процент на разходите, съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК, за
който ал. 4 предвижда да е в максимално допустим размер – пет пъти размера
на законната лихва. Видно от дадената в чл. 19, ал. 1 ЗПК дефиниция за
годишен процент на разходите по кредита и при съобразяване с § 1 на ДР на
ЗПК, с уговорената такса се въвеждат именно допълнителни разходи.
Според заключението на вещото лице по назначената съдебно –
счетоводна експертиза в ГПР от 50 % е включен ГЛП от 12 % и таксата за
8
разглеждане. В съдебно заседание вещото лице разясни, че размерът на ГПР е
изчислен като към лихвения процент е прибавен размерът на месечната
вноска на таксата за разглеждане, която е отнесена към други месечни такси
по формулата в Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК. Съдът намира, че
размерът на ГПР е неправилно изчислен. Предвид че таксата е дължима при
сключване на договора за кредит, но заплащането й е разсрочено,
изчисленията на вещото лице са неточни. Сумата от 244,17 лв. следва бъде
отнесена към такса кандидатстване по формулата по Приложение № 1 към чл.
19, ал. 2 ЗПК, доколкото задължението за заплащането й възниква именно при
кандидатстване за отпускане на кредит и се дължи за действия, които са
предшестващи отпускането му. В случая, ако при изчисляване на ГПР се
включи таксата за разглеждане от 244,17 лева, размерът на ГПР би бил 58.8263
%, изчислен от съда, съгласно чл. 161 ГПК с кредитен калкулатор, т. е.
различен от посочения в договора. Същият надвишава максимално
допустимия от пъти законната лихва към датата на сключване на договора,
който е 50% към 01.06.2022г., формиран като сбора от основния лихвен
процент на БНБ от 0,00 % + 10 пункта.
Посочването в договора на стойност на ГЛП и ГПР, която не отговарят
на действителните, представлява и невярна информация, която следва да се
окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика по
смисъла на чл.68г, ал.4 ЗЗП, във връзка с чл.68д, ал.1 ЗЗП, тъй като подвежда
потребителя, нарушава забраната на чл.19, ал.4 ЗПК и изискванията на чл.11,
ал.1, т.10 ЗПК и не му позволява да прецени реалната икономическа тежест на
договора.
Предвид същественото значение, което посочването на ГПР има за
потребителя, според практиката на СЕС, националният съд може служебно да
прилага национална правна уредба, която предвижда, че при непосочване на
ГПР предоставеният кредит се счита за освободен от лихви и разноски (вж. в
този смисъл определение от 16 ноември 2010 г., Pohotovosť, C‑76/10,
EU:C:2010:685, т. 77). Също така, когато в договор за кредит е посочен
очакваният ГПР, като точният му размер подлежи на уточнение след
отпускането на кредита, подобна санкция, изразяваща се в загуба от
кредитодателя на правото му на лихви и разноски, трябва да се счита за
пропорционална по смисъла на член 23 от Директива 2008/48 (вж. в този
9
смисъл решение от 9 ноември 2016 г., Home Credit Slovakia, C‑42/15,
EU:C:2016:842, т. 18 и 69—71). С оглед на съществения характер на
посочването на ГПР в договор за потребителски кредит, за да даде
възможност на потребителите да се запознаят с правата и задълженията си,
както и с оглед на изискването при изчисляването на този процент да се
включат всички разходи по член 3, буква ж) от Директива 2008/48, следва да
се приеме, че посочването на ГПР, който не отразява точно всички тези
разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето
задължение по същия начин както непосочването на този процент.
Следователно санкция, изразяваща се в лишаване на кредитора от правото му
на лихви и разноски при посочване на ГПР, който не включва всички
споменати разходи, отразява тежестта на такова нарушение и има възпиращ и
пропорционален характер. В случая неприложим е чл. 26, ал. 4 ЗЗД и съдът не
разполага с правомощията да редуцира размера на ГПР до законово
допустимия от 50 %. С решение С-618/10 от 14.06.2012г. по дело Banco
Espanol de Credito срещу Joaquin Calderon Camino, постановено по
преюдициално запитване относно тълкуването на член 6, параграф 1 от
Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. по неравноправните клаузи в
потребителските договори и член 2 от Директива 2009/22/ЕО на ЕП и на
Съвета от 23.04.2009г. относно исковете за преустановяване на нарушения с
цел защита на интересите на потребителите, състав на СЕС постановява, че не
се допуска правна уредба на държава-членка, която дава възможност на
националния съд, когато констатира нищожността на неравноправна клауза в
договор между продавач или доставчик и потребител, да допълни договора,
като измени съдържанието на тази клауза. В мотивите на решение С-421/14 от
26.01.2017г. по дело Banco Primus SA срещу Jesus Gutierrez Garcia /т.71/ състав
на СЕС приема, че видно от текста на член 6, параграф 1 от Директива
93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г., националните съдилища са длъжни само
да не прилагат неравноправните договорни клаузи, така че те да нямат
задължителна сила за потребителя, но не са овластени да изменят
съдържанието им. Договорът трябва по принцип да продължи да действа без
друго изменение освен произтичащото от премахването на неравноправните
клаузи, доколкото съгласно нормите на вътрешното право съществува правна
възможност така да се запази договорът.
Освен това, в договора за кредит ГПР е бланкетно посочен. Не се
10
съдържат данни за начина, по който е формиран и от какви компоненти се
състои, в нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. В представения по делото
договор за кредит е посочен размер на лихвен процент от 12%, както и размер
на ГПР от 50%, но липсва ясно разписана методика за формиране на този
размер, както и кои компоненти точно са включени в него. Целта на чл. 11, ал.
1, т. 10 ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално
ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за
да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да
сключи договора или не. Поставянето на кредитополучателя в положение да
тълкува всяка една от клаузите в договора и да преценява дали тя създава
задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР,
противоречи на изискването за яснота, което от своя страна е предпоставка за
въвеждане в заблуждение на средния потребител относно цената и
икономическите последици от сключването на договора. В договора за кредит
следва да бъдат посочени всички разходи, които са свързани с него,
включително, но не само задължения за плащане на нотариални и други такси.
Не е достатъчно следователно ГПР да бъдат посочени като общ процент без
яснота за отделните компоненти.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 10
ЗПК, а именно да се посочи точно и коректно размерът на ГЛП и ГПР,
договорът за кредит е недействителен
По изложените съображения, съдът приема, че предявеният иск за
прогласяване на нищожен на договора за потребителски кредит е основателен.
Според чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е
нищожен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи
лихви и разноски.
Установява се от назначената по делото съдебно-икономическа
експертиза, че за погасяване на задължения по договора за кредит ищецът е
заплатил сума в размер на общо 1856,76 лв., от които дължима е единствено
сумата 1500 лв. главница. Следователно разликата над нея в размер на 356,76
лв. подлежи на връщане, като дадена без основание.
Ищецът претендира сумата от 341,76 лв., поради което искът с правно
основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД е основателен и следва да се уважи.
11
Предвид уважаването на главните искове, съдът не дължи произнасяне
по предявените искове в условията на евентуалност.
При този изход на правния спор, ищецът има право на разноски, на осн.
чл. 78, ал. 1 ГПК.
По делото ищецът е заплатил държавна такса в размер на 127 лв.
Дължимата държавна такса се определя съобразно цената на иска, а в
случая на предявени кумулативно обективно съединени искове, такава се
дължи по всеки иск, доколкото е предявен в защита на различни интереси.
По иск за нищожност на договор за потребителски кредит, цената на
иска се определя като сбор от главницата и договорната лихва, а по иск за
връщане на дадено при начална липса на основание цената на иска е търсената
сума. Следователно дължимата държавна такса по двата главни обективно
кумулативно съединени искове с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД и чл. 55,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД е общо 113,80 лв.,
Ето защо ответникът следва да бъде осъден да заплати разноски на
ищеца за държавна такса в размер на 113,80 лв.
Ищецът е представляван от пълномощник, чието възнаграждение е
уговорено по чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата, поради което му се дължи
адвокатско възнаграждение, определено от съда, за защита по уважения иск с
правно основание чл. 26, ал.1, пр. 1 ЗЗД за прогласяване на нищожността
договора за потребителски кредит, както за връщане на сумата от 341,76 лв.,
като дадена без основание, съгласно чл. 2, ал. 5 от Наредбата № 1 от
09.07.2004 г. за възнагражденията за адвокатската работа. Същото, при
съобразяване на чл. 7, ал. 2, т. 1 и т. 2 от наредбата възлиза на общо 859,50 лв.
Съдът, като съобрази защитавания материален интерес, че делото не се
отличава с фактическа и правна сложност, че по него е проведено едно
открито съдебно заседание намира, че справедливият размер на адвокатското
възнаграждение, което следва да се присъди и което достойно ще възмезди
труда на процесуалния представител е 600 лв.
По делото е договорено процесуално представителство на основание чл.
38, ал. 2 ЗА, поради което, възнаграждението следва да бъде заплатено в полза
на адв. С. М. – АК Пазарджик.
По изложените съображения, настоящият състав на Районен съд –
12
Пазарджик
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН, на осн. чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, във чл.
11, ал. 1, т. 9 и т. 10, във вр. 21, ал. 1 ЗПК, сключения между К. Д. Б. с адрес гр.
Пазарджик, ******* и ЮтеКредит“ ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, район Оборище, ул. „Черковна“ № 38, ет. 2,
ап. 4, Договор за кредит №: L300910 от 18.06.2022г., поради противоречие със
закона.
ОСЪЖДА, на осн. чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, ЮтеКредит“ ЕООД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, район Оборище,
ул. „Черковна“ № 38, ет. 2, ап. 4, да върне на К. Д. Б. с адрес гр. Пазарджик,
*******, сумата от 341,76 лв./триста четиридесет и един лева и 76 ст./,
платена без основание по Договор за кредит №: L300910 от 18.06.2022г.
ОСЪЖДА, на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК, ЮтеКредит“ ЕООД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, район Оборище,
ул. „Черковна“ № 38, ет. 2, ап. 4, да заплати на К. Д. Б. с адрес гр. Пазарджик,
*******, разноски за държавна такса по гр. д. 758/2025 година на Районен съд
– Пазарджик в размер на 113,80 лева /сто и тринадесет лева и 80 ст./.
ОСЪЖДА, на осн. чл.38, ал.2, във вр. чл.38, ал.1, т.2 ЗА, ЮтеКредит“
ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София,
район Оборище, ул. „Черковна“ № 38, ет. 2, ап. 4, да заплати на адвокат С. В.
М., АК – гр. Пазарджик със съдебен адрес гр. Пазарджик, *****, сумата 600
лв. /шестстотин лева/ за процесуално представителство по гр. д. 758/2025
година на Районен съд – Пазарджик.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Окръжен съд
Пазарджик, в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пазарджик: _______________________
13