Р Е
Ш Е Н
И Е
№ …
гр. София, 14.06.2019 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в публичното заседание на двадесет и
втори май две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
Мл.с. БОРЯНА ВОДЕНИЧАРОВА
при
секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдията Гълъбова гр.д. №13714 по описа на СГС за 2018 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 –
273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на
ответника П.Е.Д. срещу решение от 14.05.2018 г. по гр.д. №3133/2017 г. на
Софийския районен съд, 56 състав, с което е уважен предявения от В.К.Н. срещу
жалбоподателя установителен иск с правно основание основание чл.422 вр. чл.415 ГПК вр. чл.240 ал1 ЗЗД за сумата от 6290,00 лв., представляваща непогасен
остатък от заемна сума, дадена по договор за паричен заем от 21.01.2016 г.,
ведно със законната лихва от датата на подаване в съда на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК –
08.08.2016 г. до окончателното изплащане, за което вземане е издадена заповед
за незабавно изпълнение по чл.410 ГПК по гр.д. №44622/2016 г. по описа на СРС,
56 състав, като ответникът е осъден да заплати на ищеца разноски в заповедното
и исковото производство.
В жалбата се твърди, че в решението
на СРС неправилно е прието наличието на договор за паричен заем за сумата от
9800,00 лв., с оглед събраните по делото доказателства, както и че е налице
частично погасяване на задълженията на ответника по същия договор за заем.
Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени обжалваното
решение и да отхвърли изцяло предявения иск. Претендира разноски.
Въззиваемата
страна В.К.Н. в срока за
отговор по чл.263 ал.1 ГПК не взема становище по жалбата, в о.с.з. оспорва
същата. Претендира разноски.
Решението
на СРС в частта, в която предявеният установителен иск е отхвърлен за разликата
над сумата от 6290,00 лв. до пълния претендиран размер от 9800,00 лв., не е
обжалвано от ищеца и е влязло в сила.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно
атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните
фактически и правни изводи:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по
същество е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи
императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на
ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради
което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само
по наведените оплаквания в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и
допустимо. Същото е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите му,
поради което и на основание чл.272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Във връзка
доводите в жалбата за неправилност на решението, следва да се добави и
следното:
Съгласно разпоредбата на чл.240 ЗЗД, с договора
за заем заемодателят предава в собственост на заемателя пари или други
заместими вещи, а заемателят се задължава да върне заетата сума или вещи от
същия вид, количество и качество. Договорът за заем е реален договор - счита се
сключен, когато въз основа на постигнатото съгласие между страните, парите или
заместимите вещи бъдат предадени на заемателя. Ето защо по иска с правно
основание чл.79 ал.1 вр. чл.240 ал.1 ЗЗД за връщане на заета сума ищецът следва
пряко и пълно да докаже твърдения юридически факт, източник на спорното
задължение - договора за заем или даването на сумата със задължаването на
ответника да я върне. При оспорване на иска, ответникът следва да докаже
възраженията си: че средствата са дадени на друго основание; че е налице порок
на волята; че задължението е погасено и др., съобразно характера на въведените
възражения срещу иска. В този смисъл е и трайната практика на ВКС – решение
№546/23.07.2010 г., постановено по гр.д. №856/2009 г. на ІV ГО, решение
№390/20.05.2010 г., постановено по гр.д. №134/2010 г. на ІV ГО и др.
В конкретния случай
ответникът не оспорва получаването на процесната сума, а и това обстоятелство
се установява и от представеното платежно нареждане за кредитен превод от
21.01.2016 г. Оспорва основанието, на което е получена сумата, поради което в
негова тежест е да докаже, че паричните средства са получени на друго основание
- в за осъществяване дейността на дружеството „Г.Т.К.“ ООД, което обаче не се
установява при условията на пълно и главно доказване от събраните по делото
доказателства, вкл. и от показанията на свид. Р.Е.П.. Напротив – съвкупният
анализ на събраните от първоинстанционния съд доказателства, вкл. и показанията
на свид. Д.Н., води до извода, че между
страните е сключен на 21.01.2016 г. договор за паричен заем за сумата от
9800,00 лв., която сума е преведена на ответника по банков път с описаното
по-горе платежно нареждане, в което платежно нареждане изрично е посочено като
основание на превода „заем“ и което основание не е опровергано в производството
пред СРС. Съдът кредитира показанията на свид. Д.Н., доколкото същите са
подкрепят от останалите събрани по делото доказателства. Трайна е практиката на
ВКС - решение
№82/12.05.2015 г. по гр.д. №5122/2014 на III ГО, решение №524/28.12.2011 г. по
гр.д. №167/2011 г. на ІV ГО, решение №283/01.11.2016 г. по гр.д. №2117/2016 г.
на IV ГО, че в производството по иск с правно основание чл.240
ал.1 ЗЗД при наличието на документ за предаване на сумата, за останалите
елементи на договора няма забрана за установяването им със свидетелски
показания.
Правилно СРС е приел, че
срокът за връщане на заетата сума не е съществен елемент от договора за заем. В
тези случаи следва да се приложи диспозитивното правило на чл.240 ал.4 ЗЗД, че
заемателят трябва да върне заетите пари или вещи в течение на един месец от
поканата. По делото не се спори, а и не се ангажират доказателства, ищецът да е
отправял писмена покана до ответника за връщане на заетата сума, но според
настоящият съдебен състав, исковата молба, респ. подаденото заявление по чл.410 ГПК, играе ролята на покана по смисъла на цитираната по-горе разпоредба.
Поради изложеното и поради съвпадане на крайните изводи на
двете съдебни инстанции, решението на СРС следва да бъде потвърдено изцяло.
С
оглед изхода на делото и направеното искане, на въззиваемия на основание чл.78
ал.3 ГПК се дължат разноски във въззивното производство, но доколкото същият не
е представил доказателства за направени такива, то и не следва да му бъдат
присъждани.
Воден от гореизложеното, съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение №406229/14.05.2018 г., постановено
по гр.д. №3133/2017 г. по описа на СРС, ГО, 56 състав, в обжалваната част.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на обжалване пред ВКС с касационна жалба в едномесечен срок от
съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.