Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 1 4 8 2
гр. Пловдив, 05.08.2019
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД
ПЛОВДИВ, ХІ н.с., в публично съдебно заседание на седми май две хиляди и деветнадесета
година в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ:
ИВАН БЕКЯРОВ
при участието на секретаря Анелия Деведжиева като
разгледа докладваното от съдията АНД № 494/2019 г. по описа на Районен съд
Пловдив, ХІ н.с., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 59 и сл. от ЗАНН.
Обжалвано е наказателно
постановление /НП/ № 15-1030-009934/28.04.2016 г. на началник сектор към ОД на МВР Пловдив, сектор
„Пътна полиция“, с което на К.И.Г. с ЕГН ********** на основание чл. 178д от
Закона за движението по пътищата (ЗДвП) е наложена глоба в размер на 200 лв. за
нарушение на чл. 98, ал. 2, т. 4 от ЗДвП и на основание чл. 183, ал. 1, т. 1,
пр. 2 от ЗДвП е наложена глоба в размер на 10 лв. за нарушение на чл. 100, ал.
1, т. 1 от ЗДвП.
Жалбоподателят моли
да се отмени НП с аргументи за нарушаване на материалния и процесуален закон и
по конкретно за липса на компетентност на актосъставителя, за несъставянето и
връчването ѝ на акт за установяване на административно нарушение /АУАН/,
неспазване на срока за издаване на НП п чл. 52, ал. 1 от ЗАНН, за датата на
съставяне на АУАН, липса на пълно описание на релевантните обстоятелства, вкл.
мястото на извършване, притежанието на собственика на автомобила на инвалиден
стикер и носенето на контролен талон към СУМПС. В съдебните прения се посочва,
че не следва да бъде дадена вяра на показанията на актосъставителя, че не
жалбоподателката е собственик на процесния автомобил и няма декларация тя да го
е управлявала, а следователно и не се установява авторството на деянието.
Въззиваемата страна
сектор „Пътна полиция“ към ОД на МВР гр. Пловдив не взема становище на по
жалбата, не изпраща представител в съдебно заседание.
Съдът като съобрази
доказателствата по делото поотделно и в тяхната съвкупност прие за установено
следното:
Жалбата е подадена
в срок и изхожда от лицето, което е санкционирано, поради което се явява
допустима, а разгледана по същество е частично основателна.
От фактическа съдът намери за установено следното:
Лек автомобил марка
„Сеат“ модел „Толедо“ с рег. № **** е собственост на М.П.Ф.. Последният има
син, Д.М.Ф., който е диагностициран от ****, удостоверено с експертно решение №
2549 от 122/04.07.2017 г. на ТЕЛК към УМБАЛ „Пловдив“ АД. По повод на заявление
с вх. № Z1-708/12.03.2016
г. е издадена карта за преференциално паркиране на лек автомобил на името на
детето, Д.Ф., № 9129 със срок на валидност до 01.07.2017 г., която действа
независимо от МПС, с което е осъществявано придвижването.
Бащата на М.Ф., П.Ф.,
живеел с жалбоподателката К.Г. на семейни начала.
На 15.12.2015 г.
около 15:15 ч. жалбоподателката управлявала лекият автомобил „Сеат Толедо“,
собственост на М.Ф., и паркирала последния на паркинг място, предназначено за
лица с трайни увреждания и обозначено със знак Д-21, намиращо се в гр. Пловдив
на ул. Съединение № 45 – в близост до сградата на „ДКЦ V – Пловдив“ ЕООД,
бивша поликлиника.
Същевременно
полицейските служители К.П. и Х.Г. изпълнявали служебните си задължения. Когато
минавали покрай мястото на нарушението установили, че има неправилно паркирано
МПС на място, предназначено за лица с увреждания. Заснели нарушението с
фотоапарат, поради обстоятелството, че не могат да останат да изчакат водача.
По-късно установили собственика по регистрационния номер на автомобила, а при
съставянето на АУАН се явила жалбоподателката К.Г., която била установена като
негов водач в момента на правонарушението.
Бил ѝ съставен
АУАН № 15-1030-009934 и бл. № 461342 от 16.12.2015 г., в който е квалифицирано
нарушение на жалбоподателката по чл. 98, ал. 2, т. 4 от ЗДвП и по чл. 100, ал.
1, т. 1 от ЗДвП. Жалбоподателката подписала акта без възражения, като в
3-дневен срок, на 18.12.2015 г., подала писмено обяснение, в което посочила, че
паркирала автомобила на процесното място, тъй като обслужвала трудноподвижна
болна жена, както и че видяла означеното място за паркиране на автомобили с
инвалиден стикер и спряла, така че да има свободно място, без да забележи, че е
посочено, че знакът важи 7 метра.
За извършеното
нарушение било издадено и обжалваното НП № 15-1030-009934/28.04.2016
г. срещу К.Г., с което ѝ била наложена глоба в
размер на 200 лв. за нарушение на чл. 98, ал. 2, т. 4 от ЗДвП и глоба в размер
на 10 лв. на основание чл. 183, ал. 1, т. 1, пр. 2 от ЗДвП за нарушение по чл.
100, ал. 1, т. 1 от ЗДвП.
Описаната
фактическа обстановка се установява изцяло от показанията на свидетелите К.П. -
актосъставител, както и от приложените към административнонаказателната
преписка писмени доказателства, надлежно приобщени към доказателствения
материал по делото, включително АУАН, справка за нарушител/водач, талон за
изследване № 0015153 от 22.07.2018 г., оправомощителна заповед № 8121з-748/24.06.2015
г. на Министъра на вътрешните работи, експертно решение № 2549 от 122 от
04.07.17 г. на втори състав на ТЕЛК към УМБАЛ „Пловдив“ АД, удостоверение за
раждане серия **** № **** от **** г., удостоверение за раждане серия **** № ****
от **** г., писмо изх. № 19СД-680/05.04.2019 г. на Община Пловдив, писмено
обяснение вх. № 103000-39081 от 18.12.2015 г. на жалбоподателката, писмо изх. №
204/24.04.2019 г. на ДКЦ V – Пловдив ЕООД и останалите събрани писмени
доказателства. Разпитан в съдебно заседания свидетелят П. потвърждава
авторството на АУАН и поддържа констатациите в него. Показанията му не
опровергават фактическите констатации в АУАН. Не се посочиха доказателства от
страна жалбоподателя, на които съдът да се довери и които да обосноват извод за
невъзможност да се даде вяра на АУАН. Затова съдът отчете презумптивната му
сила, регламентирана в нормата чл. 189, ал. 2 от ЗДвП. Тези показания са
достоверен източник на информация.
Показанията на свидетеля
П. съдът намира за обективни, логични, непротиворечиви и последователни.
Информацията, дадена от него по основния въпрос предмет на установяване и
проверка, а именно установяване на паркирано от жалбоподателката МПС на място
за лица с увреждания без да има това право, се потвърждава от съвкупната
преценка на доказателствения масив. Те съответстват на обясненията на
жалбоподателката депозирани лично от нея пред административнонаказващия орган в
3-дневен срок от съставяне на АУАН. Същите съдът прецени съобразно тяхната
двойствена природа – както на доказателство, така и на защитна теза, и предвид
съдържанието им на признание на неизгодни за жалбоподателката факти, им се
довери относно авторството на деянието и извършването на същото.
Показанията на
свидетеля П.Ф. следва частично да бъдат оценени като достоврни – само относно
наличието на връзка на фактическо съжителство между него и жалбоподателката и
диагнозата на внучето му. В останалата им част показанията му съдът оцени като
изолирани, противоречащи на всички останали доказателства и със сериозно съмнение
за достоверността им. Следва да се отчете и заинтересоваността на свидетелят
поради установената лична връзка с жалбоподателката. Неговите показания са
изцяло насочени към установяване на факти, свързани със защитна позиция. Преди
всичко те противоречат на личните писмени обяснения на жалбоподателката,
депозирани пред наказващия орган, които са в насока, че тя е извършила
нарушението по повод на молба на нейна трудно подвижна приятелка, която желаела
да посети болничното заведение. Свидетелят Ф. посочва коренно различна теза,
свързана с необходимостта от преглед на неговия внук при лекар специалист, а
лекият автомобил бил управляван от друго лице – сина на свидетеля. От друга
страна след справка в системата на „ДКЦ V – Пловдив“ ЕООД се установява, че на 15.12.2015 г. няма
регистрирани прегледи на Д.Ф., няма здравно досие, нито има въобще регистрирани
прегледи на това лице до момента на справката. Тоест тезата за посещението на
лечебното заведение не се потвърди. Не се ангажираха доказателства за обратното
от страната, в какъвто смисъл се направиха възражения за непълнотата на тази
справка. Следователно показанията на П.Ф. за посещение същия ден от страна на Д.Ф.
при лекар специалист и управлението на автомобила от М.Ф. не отговарят на
действителността и съдът не ги взе предвид при формиране на изводите си.
Относно приложението на процесуалните правила:
При съставяне на
АУАН и издаване на атакуваното НП са спазени изискванията, визирани в разпоредбите
на чл. 42 и чл. 57 от ЗАНН. Не се констатираха нарушения на процедурата по
съставянето на АУАН и НП, който да са съществени, като да опорочават
административнонаказателното производство, самите актове и да нарушават правата
на нарушителя.
Актът е съставен
изцяло в съответствие с разпоредбата на чл. 42 от ЗАНН, като нарушението е
изчерпателно описано и подробно са посочени обстоятелствата, при които е
извършено то. Актът е съставен от компетентно лице при спазване на процедурата
за съставянето му по чл. 40 и 43 от ЗАНН. Същият е подписан от актосъставителя,
свидетел и нарушителя, съставен е в присъствието на последния и му е връчен на
16.12.2015 г. Актът е написан четливо и е разбираем. Съставен е от компетентно
лице, за което свидетелства представената заповед от министъра на вътрешните
работи. Същата изрично овластява **** към секторите „Пътна полиция“, какъвто е
актосъставителят, да съставят АУАН. Няма изискване в закона актът да бъде
съставен на момента на извършване на нарушението или констатирането му от
органите на реда. Допустимо е документалното му оформяне, т.е. съставяне да се
извърши на по-късен етап, стига да не са изтекли сроковете за издаване на АУАН
от момента на узнаване от органа за осъществяването на състав на
административно нарушение.
Възражението, че
актът е опорочен съществено, тъй като има поправка на датата си на издаване,
съдът намира за неоснователно. Датата на издаване съответства на датата на връчването
на акта на нарушителката, а се и подкрепя от показанията на актосъставителя, че
АУАН е съставен след констатиране на нарушението. Допълнителна индиция, че това
е действителната дата на съставяне е и писменото обяснение на жалбоподателката
и момента на депозирането му пред административнонаказващия орган на 18.12.2015
г.
Постановлението е
издадено от компетентен орган в кръга на неговите правомощия, в предвидената от
закона форма, при спазване на материалноправните и процесуални разпоредби и е
съобразено с целта на закона. Спазен е срокът по чл. 34 от ЗАНН. В съдържанието
му се съдържат задължителните реквизити и не се откриват пороци, водещи до
накърняване на правото на защита на наказаното лице. Срокът по чл. 52, ал. 1 от ЗАНН е инструктивен и неспазването му не представлява съществено нарушение на
процесуалните правила, а и не ограничава правата на нарушителя.
Нарушението е
описано надлежно в НП от фактическа страна, като административнонаказващият
орган е посочил ясно и подробно в обстоятелствената част всичките му
индивидуализиращи белези (време, място,
авторство и обстоятелства, при които е извършено). Затова не може да се приеме,
че е засегнато правото на защита на нарушителя и последният е имал пълната
възможност да разбере за какво точно е ангажирана отговорността му – за нарушаване
на правилата за движение, осигуряващи на лицата с трайни увреждания свободен
достъп да изпълняват дейности по начин и в степен, възможни за здравия човек,
както и да възпрепятства органите в техните контролни функции. Обжалваното НП е
издадено от оправомощен и затова компетентен орган, за което беше представена и
съответната заповед на Министъра на вътрешните работи.
Не може да бъде
възприето възражението на жалбоподателя, че фактическата обстановка не е
достатъчно ясно и пълно посочена в АУАН и НП. Мястото на извършване на
нарушението и констатирането му са достатъчно конкретизирани, като е посочена
ул. „Съединение“ № 45 в гр. Пловдив. Не може да се изисква да бъде посочено
конкретно паркомясто, а и законът не го изисква, тъй като същото не притежава
административен адрес. Съвсем разбираемо е посочено, че деянието се състои в
паркиране на автомобил на място предназначено за хора с трайни увреждания,
което е сигнализирано със съответния пътен знак.
От правна страна съдът намери следното:
На базата на всички събрани по делото писмени и гласни доказателства, съдът
е на становище, че правилно наказващият орган е квалифицирал поведението на жалбоподателката
за това, че е паркирала на място, предназначено за лица с трайни увреждания без
да има това право по чл. 98, ал. 2, т. 4 от ЗДвП. Посочената норма гласи, че паркирането
е забранено на места, определени за хора с трайни увреждания. От обективна и субективна
страна жалбоподателката е осъществила всички съставомерни признаци на
нарушението.
Безспорно и по несъмнен начин съдът установи, че К.Г. като водач на МПС марка „Сеат“ модел „Толедо“ с рег. № ****, собственост на
М.П.Ф., на 15.12.2015 г. около 15:15
часа в гр. Пловдив на ул. „Съединение“ № 45 е паркирала управлявания от
нея автомобил на място, определено за хора с трайни увреждания, сигнализирано с
пътен знак Д-21 без да е имала това право.
Следователно на посоченото място жалбоподателката е пренебрегнала
забраната да се паркира на място, предназначено за лица с трайни увреждания,
като не е имала такова разрешение или не е съпровождала лице, което има такова
разрешение, с което и е нарушила вмененото ѝ задължение.
Свидетелят К.П. е категоричен в показанията си, че е възприел лично
паркирания на място за лице с трайни увреждания автомобил, и го е заснел с
фотоапарат, тъй като постъпвали много жалби. Посочва, че са установили по
регистрационния номер водача и актът му е съставен в районното управление в
негово присъствие, след като му били представени направените снимки и същият
попълнил декларация. Показанията му изцяло съответстват на обяснението на
жалбоподателката, което посочва, че лично се е явила в сградата на 5-то РУП за
съставяне на акта. По същество писменото ѝ изявление съдържа признание на
обстоятелството, че е видяла мястото и го определя като такова за паркиране на
автомобили с инвалидни стикери и въпреки това спряла. Посочва, че според нея се
е съобразила със знака и оставила едно празно място за автомобил, но не е
забелязала, че действието на знака е 7 метра след него. Не се установява
жалбоподателката или някое лице, което е превозвала, ако в действителност е
имало такова, да е притежавало инвалиден стикер. Нещо повече, такъв стикер е
издаден на Д.Ф., но в разрез със застъпената защитна теза едва на 12.03.2016
г., т.е. няколко месеца след извършването на нарушението. Това обстоятелство,
ведно с липсата на твърдения, че такъв стикер е издаден, е достатъчно основание
съдът да приеме, че към онзи момент жалбоподателката не е разполагала с такъв.
Затова и възражението, че актосъставителят не е изследвал това обстоятелство и
това представлява нарушение, съдът намира за неоснователно. Изследването и
установяването на този въпрос в съдебното производство осигурява в най-пълна
степен правото на защита на нарушителя, където може да я разгърне в най-пълна
степен.
От субективна страна нарушителката е съзнавала общественоопасния характер
на деянието си, предвиждала е, че неизпълнението на задължението ѝ да не
паркира на места, определени за хора с трайни увреждания, без да има
съответното право води до настъпване на общественоопасни последици – отнемане
на правото на тези лица на сигурен и свободен достъп, и е искала настъпването
на последиците. Затова в тази част НП следва да се потвърди като
законосъобразно.
По отношение на нарушението по чл. 100, ал.1, т. 1 от ЗДвП след преценка
на събраните по делото доказателства съдът счете, че същото не е установено по
несъмнен начин, а презумптивната сила на АУАН се оборва от събраните
доказателства. Нормата на обсъжданата разпоредба предвижда задължение на
водачите на МПС да носят в себе си СУМПС и контролен талон към него. Съгласно
пар. 6, т. 25 от ДР към ЗДвП водач е лице, което управлява ППС. Както вече се
посочи, актосъставителят не е установил нарушителя в момента на констатиране на
нарушението или в момент на движение на МПС. Същото е сторено на по-късен етап
в сградата на съответното РУП. Отново обаче не при движение на ППС или при
управление от страна на нарушителя на ППС. Следователно жалбоподателката не е
притежавала качеството на водач към нито един от посочените моменти и не е
имала задължение да носи със себе си СУМПС и контролен талон към него. Затова и
съдът намери, че не е осъществен състава на вмененото нарушение по чл. 100, ал.
1, т. 1 от ЗДвП и НП следва да бъде отменено в посочената част като
незаконосъобразно и недоказано.
За размера на наложената
имуществена санкция:
Правилно описаното нарушение по чл. 98, ал. 2, т. 4 от ЗДвП е съотнесено
към съответстващата му санкционна разпоредба по чл. 178д от ЗДвП. Доколкото
законодателят не е предвидил определени граници, в които може да се наложи
наказанието, съдът намира, че не може да бъде упражнен контрол върху
справедливостта на определеното наказание. В конкретния случай е наложена глоба
във фиксиран размер на 200 лв., което е в предвидените от закона рамки. Така
определено наказание съответства на критериите за оразмеряване на административната
санкция по чл. 27 от ЗАНН, основният сред които е тежестта на нарушението, и
отговаря на целите по чл. 12 от ЗАНН.
Съдът намира, че не са налице основания за прилагане разпоредбата на чл.
28 от ЗАНН по отношение нарушението, т.е. не е налице „маловажен случай” на
административно нарушение.
Съобразно разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 1/2007 г. на ОСНК
на ВКС, съдът трябва в пълнота да изследва релевантните за изхода на спора
факти, като това включва и преценка за наличието, респективно отсъствието на
такива обстоятелства, дефиниращи случая като „маловажен“. Преценката на
административнонаказващият орган за „маловажност“ се прави по законосъобразност
и подлежи на съдебен контрол.
Съгласно чл. 93, т. 9 от НК „маловажен случай“ е този, при който
извършеното престъпление /в конкретния случай административно нарушение/, с
оглед на липсата или незначителността на вредните последици, или с оглед на
други смекчаващи обстоятелства представлява по-ниска степен на обществена
опасност в сравнение с обикновените случаи на престъпление от съответния вид.
Тази разпоредба е приложима и в процеса, развиващ се по реда на ЗАНН, съобразно
изричната препращаща норма на чл. 11 от ЗАНН.
В настоящия случай се касае за формално нарушение, поради което факторът
липса на вредни последици не може да бъде взет предвид при преценката за
маловажност на случая. Самото деяние не разкрива и други смекчаващи
отговорността обстоятелства, които да обосноват по-ниска степен на обществена
опасност в сравнение с обикновените случаи на нарушение от съответния вид. Защитната
теза, че такива са налице бе опровергана при преценката на доказателствата
по-горе.
С оглед на изложеното съдът приема, че не са налице основанията за
прилагане на чл. 28 от ЗАНН, което по правните си последици представлява
освобождаване на нарушителя от административнонаказателна отговорност. Поради
изложеното наказателното постановление е обосновано и законосъобразно,
определеното наказание за нарушаването на чл. 98, ал. 2, т. 4 от ЗДвП е
справедливо и затова следва да бъде потвърдено в тази част, а по отношение на
нарушението по чл. 100, ал. 1, т. 1 от ЗДвП и наложената за него санкция – да
бъде отменено.
По изложените съображения и на основание чл. 63, ал. 1 от ЗАНН съдът
Р Е
Ш И:
ОТМЕНЯ наказателно
постановление № 15-1030-009934/28.04.2016 г. на началник сектор към ОД на МВР Пловдив, сектор
„Пътна полиция“ в частта, с което на К.И.Г. с ЕГН ********** на основание чл.
183, ал. 1, т. 1, пр. 2 от Закона за движението по пътищата /ЗДвП/ е наложена
глоба в размер на 10 лв. за нарушение на чл. 100, ал. 1, т. 1 от ЗДвП.
ПОТВЪРЖДАВА
наказателното постановление № 15-1030-009934/28.04.2016
г. на началник сектор към ОД на МВР Пловдив, сектор
„Пътна полиция“ в частта, с която на К.И.Г. с ЕГН ********** на основание чл.
178д от ЗДвП е наложена глоба в размер на 200 лв. за нарушение на чл. 98, ал. 2,
т. 4 от ЗДвП.
Решението подлежи
на обжалване в 14–дневен срок от получаване на съобщението за изготвянето му
пред Административен съд Пловдив по реда на гл. XII
от АПК на касационните основания, предвидени в НПК.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:
/п/
Вярно с оригинала.
А.Д.