№ 176
гр. Варна, 16.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и пети януари през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:Ирена Н. Петкова
Членове:Наталия П. Неделчева
мл.с. Симона Р. Донева
при участието на секретаря Галина Г. Славова
като разгледа докладваното от мл.с. Симона Р. Донева Въззивно гражданско
дело № 20223100501634 по описа за 2022 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба с вх. № 261009 от 25.01.2022 г.,
депозирана от М. И. В., чрез адв. М. С., срещу Решение № 260013 от
10.01.2022 г., поправено с Решение № 260296 от 2.06.2022 г., постановени по
гр. д. № 4665/2020 г. по описа на Районен съд – Варна,
- в частта, с която е допуснато извършването на съдебна делба, на
основание чл. 69 ЗН, по отношение на построената в УПИ VI-321 в кв. 54
по плана на ************, с площ от 840 кв. м., /вместо 660 кв. м./, при
граници УПИ XV-318, УПИ XIV-319, УПИ V-320 и улица, като приращение
към дворното място постройка - едноетажна жилищна сграда със застроена
площ от 40 кв. м., ведно с прилежащите веранда и навес, между съделителите
М. И. В. и П. М. А., при следните квоти: за П. М. А.– ½ ид. ч. и М. И. В. - ½
ид. ч.;
- в частта, с която е допуснато, на основание чл. 69 ЗН, извършването
на съдебна делба по отношение на следния недвижим имот - дворно място,
находящо се в ************, представляващо УПИ V-320 в кв. 54 по плана
на селото, с площ от 1000 кв. м. /вместо 940 кв. м./, при граници: УПИ VI-
321, УПИ XIV-319, от две страни улици, заедно с построената в имота
едноетажна кирпичена сграда и второстепенна стопанска постройка между
1
съделителите П. М. А., М. И. В., Х. П. А., С. А. С. и П. А. С. при следните
квоти: за П. М. А.– 87/216 ид. ч.; за М. И. В.– 21/216 ид. ч.; за Х. П. А.–
36/216 ид. ч.; за С. А. С.– 36/216 ид. ч.; за П. А. С.– 36/216 ид. ч., както и
- в частта, с която е отхвърлен предявеният иск по реда на чл. 69 ЗН от
страна на М. И. В. срещу П. М. А., за делба на едноетажна жилищна сграда
със застроена площ от 40 кв. м., ведно с прилежащите веранда и навес,
построената в УПИ VI-321 в кв. 54 по плана на с. Климентово, последното
при граници: УПИ ХV-318, УПИ ХIV – 319, УПИ V – 320 и улица при квоти
- за П. М. А.– 1/4 ид. ч. и за М. И. В.– 3/4 ид. ч.
В законоустановения срок по чл. 263 ГПК е депозиран писмен
отговор единствено от П. М. А., чрез адв. П. С..
В производството е депозирана и насрещна въззивна жалба с вх. №
262126 от 18.03.2022 г. от страна на П. М. А., чрез адв. П. С., срещу Решение
№ 260013 от 10.01.2022 г., поправено с Решение № 260296 от 2.06.2022 г.,
постановени по гр. д. № 4665/2020 г. по описа на Районен съд – Варна
- в частта, с която е допуснато извършването на съдебна делба, на
основание чл. 69 ЗН, по отношение на построената в УПИ VI-321 в кв. 54 по
плана на ************, с площ от 840 кв. м., при граници УПИ XV-318, УПИ
XIV-319, УПИ V-320 и улица, като приращение към дворното място
постройка - едноетажна жилищна сграда със застроена площ 40 кв. м. ведно с
прилежащите веранда и навес, между съделителите М. И. В. и П. М. А., при
следните квоти: за П. М. А.– ½ ид. ч. и М. И. В. - ½ ид. ч.;
- в частта, с която е допуснато, на основание чл. 69 ЗН, извършването
на съдебна делба по отношение на следния недвижим имот - дворно място,
находящо се в ************, представляващо УПИ V-320 в кв. 54 по плана
на селото, с площ от 1000 кв. м., при граници: УПИ VI-321, УПИ XIV-319, от
две страни улици, заедно с построената в имота едноетажна кирпичена сграда
и второстепенна стопанска постройка за между съделителите П. М. А., М. И.
В., Х. П. А., С. А. С. и П. А. С. при следните квоти: за П. М. А.– 87/216 ид. ч.;
за М. И. В.– 21/216 ид. ч.; за Х. П. А.– 36/216 ид. ч.; за С. А. С.– 36/216 ид. ч.;
за П. А. С.– 36/216 ид. ч.,
В законоустановения срок е депозиран отговор на насрещната
въззивна жалба единствено от М. И. В., чрез адв. М. С..
В производството е подадена и частна въззивна жалба с вх. № 260757
от 20.01.2022 г., от М. И. В., чрез адв. М. С. срещу на Решение № 260013 от
10.01.2022 г., поправено с Решение № 260296 от 2.06.2022 г., постановени по
гр. д. № 4665/2020 г. по описа на Районен съд – Варна в частите, с които
жалбоподателят е осъден да заплати на П. М. А., на основание чл. 344, ал. 2
ГПК сумата от 88,84 лева, представляваща месечно обезщетение за лишаване
от ползване на УПИ VI – 321, кв. 54 по плана на с. Климентово, област Варна,
2
съответно на притежаваната ид. ч. от имота, считано от влизане в сила на
определението до окончателното извършване на делбата, както и сумата от
49,94 лева, представляваща месечно обезщетение от лишаване от ползване на
УПИ VI – 320, кв. 54 по плана на с. Климентово, област Варна, съответно на
притежаваната ид. ч. от имота, считано от влизане в сила на определението до
окончателното извършване на делбата, както и в частта, в която са
отхвърлени претенциите на жалбоподателя по чл. 344, ал. 2 ГПК за осъждане
на П. М. А. за заплащане на сумата от 250 лева месечно, представляваща
обезщетение за лишаването от ползване на съсобствения недвижим имот,
представляващ дворно място УПИ VI – 321 и изградената в него постройка,
съответно на притежаваната ид. ч. от имота, както и сума в размер на 250
лева месечно, представляваща обезщетение за лишаването от ползване на
съсобствения недвижим имот, представляващ дворно място УПИ V – 320,
съответно на притежаваната ид. ч. от имота.
В законоустановения срок е депозиран писмен отговор на частната
въззивна жалба, единствено от П. М. А., чрез адв. П. С..
Депозирана е въззивна жалба с вх. № 266070 от 10.06.2022 г., от М. И.
В., чрез адв. М. С., срещу Решение № 260296 от 2.06.2022 г., постановено по
гр. д. № 4665/2020 г. по описа на Районен съд – Варна, на основание чл. 247
ГПК за поправка на очевидна фактическа грешка в диспозитива на Решение
№ 260013 от 10.01.2022 г., постановено по делото.
В законоустановения срок по чл. 263 ГПК е депозиран отговор на
въззивната жалба единствено от П. М. А., чрез адв. П. С..
В производството е депозирана и въззивна жалба с вх. № 266397 от
21.06.2022 г., от П. М. А., чрез адв. П. С. срещу Решение № 260296 от
2.06.2022 г., постановено по гр. д. № 4665/2020 г. по описа на Районен съд –
Варна, на основание чл. 247 ГПК за поправка на очевидна фактическа грешка
в диспозитива на Решение № 260013 от 10.01.2022 г., постановено по делото.
В законоустановения срок по чл. 263 ГПК не са депозирани
отговори на въззивната жалба от насрещните страни.
Във въззивна жалба с вх. № 261009 от 25.01.2022 г. , депозирана от М.
И. В., чрез адв. С. се излагат доводи за недопустимост, евентуално за
неправилност на решението в обжалваните части. Сочи, че е недопустимо с
един диспозитив сградата и верандата да се допускат до делба, като с друг да
се отхвърля иска за делба по отношения на този обект. За неправилен намира
извода на съда, че макар и сградата да е трайно прикреП. към постройката,
същата не представлява самостоятелен обект, доколкото не отговаря на
изискванията за височина, за наличие на комин и самостоятелни партиди за
ток и вода. Позовавайки се на схемата към допълнителната СТЕ счита, че
сградата е самостоятелен обект-жилище, поради обстоятелството, че отговаря
на дефиницията на § 5, т. 30 и чл. 40 ЗУТ. От изложеното от вещото лице
3
намира, че се касае за незначително разминаване във височината, което не
може да доведе до извод за несъществуването на сградата като отделна вещ.
Счита, че сградата следва да се допусне до делба независимо дали е жилищен
обект. Позовавайки се на съдебна практика намира за ирелевантно по повод
основателността на иска за делба дали сградата представлява търпим обект.
По отношение на делбените квоти излага доводи, че съгласно ППВС №
5/1972 г., построеното по време на брака представлява съпружеска
имуществена общност, откъдето извежда, че М. В. притежава ¾ ид. ч. от
сградата. Сочи, че придаваемите части към недвижимите имоти са общинска
собственост, доколкото не са заплатени на общината, поради което до делбата
следва да бъдат допуснати УПИ VI-321 с площ от 660 кв. м. и УПИ V-320 с
площ от 940 кв. м.
За правилен намира извода на съда, че С. Пр. е придобил 1/6 ид. ч. от
УПИ V-320 по наследство от майка си П.П.. Оспорва извода на съда, че 5/6
ид. ч. от имота са придобити от С. Пр. и П. Пр.а в режим на съпружеска
имуществена общност, доколкото счита, че се изисква съвместен принос при
придобиване на имоти по давност. Намира за недоказано наличието на
съвместен принос, вкл. и от свидетелските показания, откъдето навежда
доводи за допускането на делбата за този имот при квоти: П. А. – 2/6 ид. ч.,
М. В., Х. А., С. С. и П. С. – по 1/6 ид. ч.
Моли за обезсилване на решението в частта за отхвърлянето на иска за
делбата на едноетажна жилищна сграда със застроена площ от 40 кв. м., ведно
с прилежащите веранда и навес, построена в УПИ VI-321 в кв. 54 по плана на
с. Климентово, евентуално за отмяната му в тази част. Моли за отмяна на
първоинстанционното решение и в останалите обжалвани части, като се
допусне до делба едноетажна жилищна сграда със застроена площ от 40 кв.
м., ведно с прилежащите веранда и навес, построената в УПИ VI-321 с площ
от 660 кв. м. /вместо посочените 840 кв. м./ при квоти: ¾ ид. ч. за М. В. и ¼
ид. ч. за П. А., както и за допускане на делбата на УПИ V-320 с площ от 940
кв. м. /вместо посочените 1000 кв. м./ и построените в него кирпичена сграда
и второстепенна стопанска постройка при 2/6 ид. ч. за П. А. и по 1/6 ид. ч. за
М. В., Х. А., С. С. и П. С..
В законоустановения срок по чл. 263 ГПК е депозиран писмен
отговор единствено от П. М. А., чрез адв. С.. В същия се излагат доводи за
неоснователността на жалбата. За правилен и съобразен със заключението на
СТЕ намира извода на съда, че постройката в УПИ VI-321 не отговаря на
изискванията на Наредба № 7/2003 г. за правила и нормативи за устройство
на отделните видове територии за височина, комин, електроснабдяване и
водоснабдяване. Излага доводи за допустимост на решението, доколкото
съдът се е произнесъл по искането по чл. 341, ал. 2 ГПК за включване на нов
обект в делбата, а именно: жилищна сграда в УПИ VI-321. Сочи, че сградата
представлява незаконен строеж, който не може да бъде признат за търпим,
респ. подлежи на премахване и не може да бъде допуснат до делба. Излага
4
доводи, че възникването на съпружеска имуществена общност върху
придобитото изключва принципа на приращението по чл. 92 ЗС. В
продължение на горното, посочва обаче, че в случаите когато построеното не
представлява самостоятелен обект, е неприложимо разрешението по ППВС №
5/1972 г., като е относимо общото правило по чл. 92 ЗС. За правилен намира
извода на съда, че регулационният план има пряко отчуждително действие,
като заплащането на обезщетението не е елемент от фактическия състав на
отчуждаването, респ. за преминаването на собствеността. Позовавайки се на
ТР № 3/1993 г., ОСГТК на ВС, счита, че дворищно-регулационният план е
приложен когато настъпва трансформация на регулационните линии в
имотните граници в хипотезите на чл. 33, ал. 1 и ал. 2 ЗТСУ /отм./ - когато са
изминали десет години от заемане на придаваемите части. Сочи, че
регулационният план от 1931 г. е единственият, действащ и към момента.
Навежда доводи за заемането на придаваемите части, владението им за
период повече от десет години, установен и от свидетелските показания на
свидетеля Д.В. както и за съвпадението на регулационните линии с имотните
граници, откъдето извежда извод, че регулационният план от 1931 г. е
приложен. Позовавайки се на съдебна практика намира, че дори при отпадане
действието на регулацията, не възниква съсобственост.
По подробно изложени доводи в насрещната въззивна жалба, счита за
неправилен извода на съда за придобиване от страна на С. Пр. 1/6 ид. ч. по
наследство върху УПИ V-320. Позовавайки се на свидетелските показания на
свидетеля Д.В. в частта, в която е посочено съвместното упражняване на
давностно владение от 1962 г. – 1963 г. нататък намира за правилен извода на
съда за възникване на съпружеска имуществена общност между С. и П. Пр.и.
Моли за оставяне на жалбата без уважение и за потвърждаване на решението
в тези части. Претендира разноски.
В производството е депозирана и насрещна въззивна жалба с вх. №
262126 от 18.02.2022 г. от страна на П. М. А. , чрез адв. С.. В същата се
излагат доводи за неправилност на решението в обжалваните части, поради
постановяването му в противоречие с материалния закон и необоснованост.
Сочи, че от доказателствата по делото се установява, че постройката
представлява самостоятелен обект по смисъла на § 5, т. 80 от ДР на ЗУТ.
Позовавайки се на заключението по допълнителната СТЕ счита, че сградата,
вкл. и покривната конструкция може да бъде демонтирана и разглобена, без
да се стигне до разрушаването й. Счита, че съобразно редакцията на § 5, т. 80
от ДР на ЗУТ след изменението от 2020 г., не се съдържа изискването обектът
да се премести, без да губи своята цялост, откъдето извежда извода, че
постройката може да бъде определена като преместваем обект, която е
поставена в имота без разрешение и подлежи на премахване. Доколкото
постройката не отговаря на изискванията по Наредба № 7 от 2003 г., счита, че
не може да се приеме, че е жилищна такава. В случай, че се приеме, че
същата е недвижим имот, то следва да се допусне до делба като приращение
5
към главната вещ при равни квоти между П. А. и М. В..
За правилен намира извода на съда, че не е оборена доказателствената
сила на констативния нотариален акт № 181, том III, дело № 1521/1975 г.
Счита, за неправилно установено, единствено въз основа на протокола от
19.02.1975 г. за извършената обстоятелствена проверка, че С. Пр. е придобил
5/6 ид. ч. по давност в режим на съпружеска имуществена общност с П. Пр.а и
1/6 ид. ч. по наследяване. Излага доводи, че протоколът за разпит на
свидетели няма никаква доказателствена стойност извън охранителното
производство, както и че констатациите на нотариуса относно собствеността
не се ползват с обвързваща материална доказателствена сила. Позовавайки се
на чл. 13 СК от 1968 г. /отм./, счита, че придобитите по време на брака
недвижими имоти и движими вещи принадлежат общо на двамата съпрузи,
независимо на чие име са придобити. Сочи, че доколкото бракът е сключен
през 1943 г., позоваването на изтеклата придобивна давност е по време на
брака, като от свидетелските показания на свидетеля Д.В. се установява, че
само дядо С. и баба П. са виждани в имота, то е възникнала съпружеска
имуществена общност между тях по отношение на УПИ V-320. Излага
доводи, че дори да бъдат обсъждани свидетелските показания на свидетелите
в охранителното производство, то не следва извод, че владението не е
упражнявано от двамата съпрузи. Сочи, че частта на С. Пр. от прекратената
съпружеска имуществена общност е наследена поравно от по 1/6 ид. ч. от
съпругата му П. Пр.а и двамата му синове – Ат. и М. А.. Посочва, че след
смъртта на М. А., неговата 1/6 ид. ч. е наследена поравно от П. А. и М. В..
Твърди, че делът на П. Пр.а е наследен при равни дялове от Ат. А. и по
заместване от П. А., всеки от по 2/6 ид. ч. Сочи, че Ат. А. е придобил 1/6 ид.
ч. по наследство от баща си и 2/6 ид. ч. по наследство от майка си, както и че
след смъртта му, той е наследен поравно от съпругата му Х. А. и двамата му
синове – С. А. и П. А..
Моли да се допусне делба на УПИ VI-321, при равни квоти между М. В.
и П. А., както и да се допусне делба на движима вещ – преместваем обект с
площ от 40 кв. м. при квоти: ¾ ид. ч. за М. В. и ¼ ид. ч. за П. А., евентуално
ако се приеме, че постройката е недвижима вещ – да се допусне до делба по
приращание към дворното място при равни квоти между М. В. и П. А.. Моли
да се допусне делба на УПИ V-320, ведно с построената в имота едноетажна
кирпичена сграда и второстепенна стопанска постройка между следните
съделители и квоти: 5/12 ид. ч. за П. А., 1/12 ид. ч. за М. В., 2/12 ид. ч. за Х.
А., 2/12 ид. ч. за С. А. и 2/12 ид. ч. за П. А.. Претендира разноски.
В законоустановения срок е депозиран писмен отговор единствено
от страна на М. И. В., чрез адв. М. С., в който се излагат доводи за
неоснователността на насрещната въззивна жалба. Сочи, че постройката в
УПИ VI-321 представлява недвижим имот и строеж по смисъла на § 5, т. 38 от
ЗУТ. Позовавайки се на заключението на вещото лице намира, че сградата е с
определена височина и е изградена върху бетонова основа, както и че същата
не може да бъде демонтирана без разрушение. Оспорва твърденията, че
6
сградата е преместваем обект. Предвид броя и вида на помещенията, намира,
че се касае за жилище, доколкото отговаря на изискванията на чл. 40 ЗУТ,
при липсата на задължително изискване за наличие на комин и наличие на
стандартна височина за панелно жилище от 2,45 м. Позовава се на съдебна
практика, според която липсата на одобрени разрешителни за построяването
на сградата не препятстват възможността за допускането й до делба. В
продължение на горното, излага доводи, че възникването на вещ по
приращение също не изключва допустимостта на делбата. Оспорва доводите,
че сградата следва да се допусне до делба като приращение при равни квоти
между П. А. и М. В.. Намира, че М. В. притежава 3/4 ид. ч. от сградата, от
които 2/4 ид. ч. от прекратената съпружеска имуществена общност и ¼ ид. ч.
по наследство от съпруга си.
Оспорва и посочените делбени квоти по отношение на УПИ V-320, по
съображение за липсата на доказан съвместен принос при придобиването на
собствеността, доколкото владението върху имота е осъществявано
единствено от С. Пр.. Счита, че приетият протокол с постановление за
обстоятелствена проверка от 19.02.1975 г. е официален документ по смисъла
на чл. 179, ал. 1 ГПК. Сочи, че независимо от горното, С. Пр. е придобил 1/6
ид. ч. от имота по наследяване от майка си – П.П., починала преди
въвеждането на съпружеската имуществена общност и при действието на чл.
33 ЗЛС, поради което не е могъл да упражнява давностно владение по
отношение на наследниците ид. ч. В продължение на горното, излага доводи
за невъзможността на П. Пр.а да придобива по давност имот, който е
придобит по наследство от нейния съпруг – С. Пр.. Моли за отмяна на
първоинстанционното решение и за допускане на делба съобразно петитума
на депозираната от страната въззивна жалба с вх. № 261009 от 25.01.2022 г.
Претендира разноски.
Депозирана е и частна въззивна жалба от страна на М. И. В., чрез
адв. М. С., срещу първоинстанционното решение в частите, с които страната е
осъдена да заплати обезщетение по чл. 344, ал. 2 ГПК на П. А. и е отхвърлено
искането на страната по чл. 344, ал. 2 ГПК. В жалбата се излагат доводи за
недопустимост, евентуално за неправилност на решението в тези части,
поради постановяването му в нарушение на материалния закон, съществено
нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Сочи, че
недопустимо е допуснато смесване на привременните мерки с тези по чл. 31,
ал. 3 ЗС, доколкото последното касае обезщетение за минал момент, чието
предявяване може да стане само по реда на чл. 346 ГПК във втората фаза на
делбата. Излага доводи, че привременните мерки е допустимо да се
постановяват само за имотите, за които е допусната делбата. Счита за
неоснователни претенциите по чл. 344 ГПК на П. А.. За необоснован намира
извода на съда, че П. А. е лишен от ползването в пълен обем, доколкото
отглеждала кучета, които не били вързани и липсвала ограда между имотите.
За необсъдено намира обстоятелството, че ключът от къщата в УПИ V-320 и
7
вратата и гаража към същия се държи от П. А.. Позовавайки се на
свидетелските показания на свидетелите Т.П. и Е.М., намира за установено,
че М. В. ползва единствено къщата в УПИ VI-321 и малка част от двора пред
нея, както и че отглежданите от нея кучета имат клетки и са вързани. От
свидетелските показания на свидетеля В. М.а счита, че се установява
складирането на строителни материали от страна на П. А.. Посочва, че
свидетелските показания на свидетелите Т.П. и Е.М. се основават на преки
впечатления и кореспондират на изложеното от вещото лице Й. А.. Доколкото
вещото лице Л.А. е посочило, че къщата в УПИ V-320 при огледа е
отключена от П. А., счита, че следва да се приеме, че последният препятства
ползването й, както и до заключения гараж. Счита, че складирането на
строителни материали не е еднократен акт и води също до неоснователност
на претенциите на П. А.. Сочи, че е налице процесуално нарушение от страна
на първоинстанционния съд във връзка с недопускане на огледа на
недвижимите имоти.
В допълнение посочва, че в случай, че се допусне до делба и
постройката в УПИ VI-321, то обезщетението следва да се определи
съобразно притежаваната от П. А. квота, а именно: ¼ ид. ч. или на 16,40 лева.
Счита, че неправилно е изчислена площта на недвижимите имоти, доколкото
към тях са включени и придаваемите части по регулационния план, които
твърди, че са общинска собственост. Намира за неправилен извода на съда за
отхвърляне на искането на М. В. за присъждането й на обезщетение по чл.
344, ал. 2 ГПК. Сочи, че за дължимостта на обезщетението е ирелевантно дали
постройката се поддържа в състояние годно за обитаване. Намира, че е й се
дължи ежемесечно обезщетение от 14.80 лева, съобразно делбената й квота.
Моли за обезсилване на решението в обжалваните части, евентуално за
отмяна на същото в частите, в които М. В. е осъдена да заплаща обезщетение
по чл. 344, ал. 2 ГПК, както и за осъждане на П. А. да й заплати сумата от
14.80 лева, представляваща ежемесечно обезщетение по чл. 344, ал. 2 ГПК.
Моли при частично уважаване на искането на П. А. да се извърши
прихващане с полагащите й се суми. Моли произнасянето по частната жалба
да бъде едновременно с решението по въззивните жалби.
В законоустановения срок е депозиран писмен отговор на частната
въззивна жалба от страна на П. М. А., чрез адв. С.. В същия се излагат
доводи за неоснователността на жалбата. Сочи, че не е налице недопустимост
на производството, доколкото периодът за заплащане на обезщетението е от
датата на влизане в сила на акта в тази част до окончателното извършване на
делбата, като посочването по чл. 31, ал. 2 ЗС, касае материалноправната
квалификация. Неоснователно намира оплакването за недължимост на
обезщетението за жилищната сграда, доколкото последната е допусната до
делба като приращение към дворното място. За необосновани намира
доводите за неправилност на извода за фактическото ползване на имотите,
доколкото по делото е установено, че между двама имота няма граница, че М.
В. отглежда 4-5 броя кучета, които са пуснати на свобода. От свидетелските
8
показания счита за установено, че М. В. е завладяла не само УПИ VI-321, в
който живее, но и съседния имот. Позовавайки се на заключението на вещото
лице – А. и свидетелските показания на свидетелката М.а намира, че УПИ VI-
321 не разполага с врата, като подходът към него е с единична метална врата
и до нея плъзгащата се портална врата, разположени в североизточния край
на оградата на УПИ V-320. За установено намира, че в УПИ V-320 М. В. е
разположила клетка за кучета. Сочи, че от свидетелските показания на
свидетеля Т. се установява, че ключове за кирпичената сграда имат и
синовете на Ат. А. – С. С. и П. С.. Излага доводи, че последната не е годна за
обитаване и не се ползва от никого отдавна. От свидетелските показания на
свидетелката В. М.а намира, че е годно за ползване единствено помещението
с метален покрив, което се ползва от сина на М. В. за складиране на вещи. За
неоснователни намира доводите, наведени едва в частната въззивна жалба, че
П. А. има ключове от складовото помещение. За правилен намира извода на
съда, че посредством свободно пуснатите кучета в двете дворни места,
останалите съсобственици са лишени от възможността да ползват
безпрепятствено имотите. Твърди, че струпването на строителни материали
не може да се разглежда като ползване на имотите. Намира за приложимо
даденото разрешение по ТР № 44/1971 г. на ВС, според което постройки,
които не могат да бъдат обект на самостоятелна собственост, не стават общо
имущество на двамата съпрузи, откъдето извежда доводи, за правилност на
решението при определяне на обезщетение за ползване на жилищната сграда
в размер на ½ ид. ч. от пазарната наемна цена за П. М.. В допълнение посочва,
че ако се приеме, че сградата е строеж, тя е изградена преди 2004 г., без
строителни книжа, поради което представлява незаконен строеж, който
подлежи на премахване.
Моли за потвърждаване на решението в обжалваната част. Претендира
заплащането на съдебно-деловодни разноски.
В жалба с вх. № 266070 от 10.06.2022 г., депозирана от М. И. В. , чрез
адв. М. С. се излагат доводи за недопустимост на решението, по съображения
за липсата на разминаване между диспозитива и мотивите на поправеното
решение. Сочат се и доводи за неправилността на обжалвания съдебен акт,
доколкото противоречи на ППВС № 5/1972 г., според което построената по
време на брака сграда върху земя, собственост на единия съпруг става
съпружеска имуществена общност. Посочва, че в о. с. з. от 23.07.2021 г. е
допуснато увеличение на претенцията за делбената квота от сградата на ¾ ид.
ч. Намира, че режимът на съпружеската имуществена общност изключва
принципа на приращението. Позовавайки се на схемата от заключението на
вещото лице счита, че процесната сграда е жилище, доколкото отговаря на
дефиницията на чл. 40 ЗУТ. Отделно посочва, че за изключване на принципа
на приращението не е необходимо да е налице жилищна сграда, а единствено
самостоятелен обект. Моли за обезсилване на решението, евентуално за
неговата отмяна, както и за постановяване на решение, с което да се допусне
9
съдебна делба на жилищна сграда с площ от 40 кв. м., ведно с прилежащите
навес и веранда, построена в УПИ VI-321, кв. 54 по плана на с. Климентово,
при квоти: 3/4 ид. ч. за М. В. и1/4 ид. ч. за П. А., като площта на парцела се
намали от 840 кв. м. на 660 кв. м. по съображения в основната въззивна
жалба.
В депозирания писмен отговор от страна на П. М. А., чрез адв. С. се
излагат доводи за неоснователността на въззивната жалба. Сочи, че
уточнението на диспозитива, че построената едноетажна жилищна сграда
представлява приращение към дворното място е съществено за спора.
Позовавайки се на съдебна практика, намира, че с решението по първа фаза на
делбата следва да е изследва дали е налице или липсва годен обект за делба,
както и за определяне на частта на всеки сънаследник. Сочи, че подробни
доводи за невъзможността постройката да бъде допусната до делба са
изложени от страната в депозираната насрещна въззивна жалба.
Оплакванията за квотите намира за неотносими, доколкото с решението за
поправката на очевидна фактическа грешка не са променени първоначално
определените такива.
В депозираната въззивна жалба с вх. № 266397 от 21.06.2022 г., на П.
М. А., чрез адв. П. С. се излагат доводи за неправилност на решението в
частта, в която е посочено че е допусната до делба - едноетажна жилищна
сграда с обща площ от 40 кв. м., с прилежащите веранда и навес. За правилен
намира извода на съда, че е налице приращение, което обаче счита, че не
следва да бъде допускано до делба като самостоятелен обект, а като част от
дворното място. Излага доводи, че постройката не отговаря на изискванията
за самостоятелен обект, по чл. 72 и чл. 112 от Наредба № 7/22.12.2003 г. за
правила и нормативи за устройството на отделните видове територии и
устройствени зони. Счита, че е налице очевидна фактическа грешка в
диспозитива на решението, доколкото е допусната до делба жилищната
сграда, за която в мотивите на решението е прието, че е приращение към
дворното място. Сочи, че неправилно в диспозитива на решението не е
посочено, че се касае за постройка от допълващо застрояване. Поддържа
аргументите по т. 2 и по т. 3 от насрещната въззивна жалба. Моли за отмяна
на решението в обжалваната част и за постановяване на друго за допускане на
делба на преместваем обект с площ от 40 кв. м., при квоти: 3/4 ид. ч. за М. В.
и ¼ ид. ч. за П. А.. В условията на евентуалност, ако се приеме, че
постройката е недвижим имот - за допускане на делба на постройка на
допълващо застрояване със стопанско предназначение, представляваща
приращение към УПИ V-321I, при квоти: ½ ид. ч. за М. В. и ½ ид. ч. за П. А..
В законоустановения срок не са депозирани писмени отговори от
насрещните страни.
С определение № 3260 от 1.09.2022 г. на М. И. В. са дадени указания да
поясни петитума на въззивната жалба с вх. № 261009 от 25.01.2022 г. като
посочи дали обжалва първоинстанционното решение, с което е отхвърлен
10
искът, предявен от страната единствено по отношение на квотите в
съсобствеността на построената в УПИ № VI – 321 сграда, като заяви изрично
дали обжалва отхвърлителната част на първоинстанционното решение
единствено в частта за претендираната от нея по-голяма квота в
съсобствеността на сградата над ½ ид. ч. до претендираните ¾ ид. ч. от
същата, респ. да обоснове наличието на правен интерес от обжалване до ½ ид.
ч. от сградата, доколкото до този размер е уважено искането й.
С молба с вх. № 21435 от 19.09.2022 г. страната е пояснила, че обжалва
изцяло произнасянето на съда по третия диспозитив доколкото не е отхвърлен
иска за делба за горницата над признатите с първия диспозитив 1/2 ид. ч. до
претендираните ¾ ид. ч., а се отхвърля иска за делба на сградата. В молбата
са наведени доводи, че първият диспозитив на съдебното решение се обжалва
досежно размера на делбените квоти на сградата, построена в УПИ № VI-321.
Препис от уточнителната молба е изпратен на насрещните страни, които
в съдебноопределения им срок не са изразили становище по молбата.
Във връзка с доказателственото искане на страните в настоящото
производство е постановено определение № 4123 от 4.11.2022 г.
В проведеното по делото открито съдебно заседание, въззивникът П. М.
А., редовно уведомен, не се явява, представлява се от адв. С.. Същият излага
доводи за основателността на депозираните от страната насрещна въззивна
жалба, както и тази срещу решението за поправка на очевидна фактическа
грешка. Моли за допълване или изменение на решението с посочване на
кадастралните номера и изменение на решението в частта относно
постройката.
Въззиваемата М. И. В., редовно призована, не се явява, представлява се
от адв. С.. В същото, както и в писмени бележки поддържа депозираните
жалби от доверителката му, както и отговорите на тези, депозирани от
насрещната страна. Моли за отмяна на решението в осъдителната част за
претенциите по чл. 344, ал. 2 ГПК. Моли за обезсилване на решението в
останалата част.
Въззиваемите Х. П. А., С. А. С. и П. С. А., редовно уведомени, не се
явяват, не се представляват.
Съдът, като взе предвид направените в жалбите оплаквания и съобразно
правомощията си по чл. 269 ГПК, констатира следното:
Производството по гр. д. № 4665/2020 г. по описа на Районен съд-Варна
е образувано по предявени искове:
- от П. М. А. срещу М. И. В. за допускане извършването на съдебна
делба, на основание чл. 69 ЗН, по отношение на УПИ VI-321 в кв. 54 по плана
на ************, с площ от 840 кв. м., при граници УПИ XV-318, УПИ XIV-
319, УПИ V-320 и улица, между съделителите М. И. В. и П. М. А., при равни
квоти;
11
- от П. М. А. срещу М. И. В., Х. П. А., С. А. С. и П. А. С. за допускане,
на основание чл. 69 ЗН, извършването на съдебна делба по отношение на
следния недвижим имот - дворно място в ************, представляващо
УПИ V-320 в кв. 54 по плана на селото, с площ от 1000 кв. м., при граници:
УПИ VI-321, УПИ XIV-319, от две страни улици, заедно с построената в
имота едноетажна кирпичена сграда и второстепенна стопанска постройка за
между съделителите: П. М. А., М. И. В., Х. П. А., С. А. С. и П. А. С., при
следните квоти: за П. М. А.– 5/12 ид. ч.; за М. И. В.– 1/12 ид. ч.; за Х. П. А.–
2/12 ид. ч.; за С. А. С.– 2/12 ид. ч.; за П. А. С.– 2/12 ид. ч., както и
- претенция, заявена по реда на чл. 344, ал. 2 ГПК от П. М. А. срещу М.
И. В. за заплащане на обезщетение за ползване на УПИ VI-321 в размер на
150 лева месечно от постановяване на решението по допускане на делбата до
окончателното й приключване.
В исковата молба се излагат доводи, че дворно място УПИ VI-321 в
кв. 54 по плана на ************, с площ от 840 кв. м., е придобито по силата
на договор за продажба от 5.08.1981 г., от баща му –М. А., починал на
******* г., като същият от придобиването му се владее в регулационните
граници. Сочи, че по време на придобиването баща му не се е намирал в брак,
като след смъртта си е оставил за наследници – него и М. И. В.. Твърди, че от
смъртта на баща му втората му съпруга ползва имота. С уточнителна молба
излага доводи, че договорът за покупко – продажба е произвел действие за
имота в регулационните му граници по приложения регулационен план от
1931 г., в който се е владял и притежавал от продавача. Сочи, че дворно УПИ
V-320 в кв. 54 по плана на с. Климентово с площ от 1000 кв. м., заедно с
построената в имота едноетажна кирпичена сграда и второстепенна стопанска
постройка, са собственост на дядо му С. А. Пр. по силата на упражнявано
давностно владение от 1965 г. в имотните му граници. Твърди, че доколкото
дядо му е бил в брак с П. М.а Пр.а, то е възникнала съпружеска имуществена
общност. Позовава се на прякото действие на регулационните планове,
съгласно чл. 39 ЗПИНМ /отм./, като заплащането на обезщетения е свързано с
облигационни отношения, включително са предвидени срокове за погасяване
по давност. Сочи, че парцелните граници са трансформирани в имотни,
поради това се касае за приложена регулация. В допълнителна молба посочва,
че изградената постройка в УПИ VI-321 е премествам обект- движима вещ,
евентуално – ако се приеме за строеж, че е незаконна и следва да бъде
допусната до делбата като приращение към поземления имот, евентуално –
ако се приеме за строеж, че не отговаря на изискванията за жилищна сграда.
В първото о. с. з. прави искане по реда на чл. 344, ал. 2 ГПК за осъждане
ответницата М. И. В. да му заплаща сума в размер на 200 лева месечно,
представляваща обезщетение за лишаването му от ползване на съсобствения
недвижим имот - дворно място УПИ VI-321 в кв. 54 по плана на с.
Климентово, сума в размер на 150 лева месечно, представляваща обезщетение
за лишаването му от ползване на жилищната сграда, изградена в същия;
12
сумата от 100 лева, представляваща обезщетение за лишаването му от
ползване на дворно място и изградена в него постройка, представляваща
УПИ V-320 в кв. 54 по плана на с. Климентово.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба,
единствено от М. И. В.. Със същия не се оспорват квотите в съсобствеността
по отношение на УПИ VI-321, кв. 54 по плана на с. Климентово. Сочи, че в
същия поземлен имот заедно с бащата на ищеца през 2004 г. е изградила
трайно прикреП. едноетажна сграда с площ от 40 кв. м., която моли да бъде
допусната до делба, ведно с прилежащите й веранда и навес, при равни квоти
между нея и П. А.. Оспорва твърдението, че след смъртта на съпруга й през
2015 г. само тя ползва дворното място, като заявява, че ищецът е струпал в
същото строителни материали. Оспорва квотите в съсобствеността по
отношение на УПИ V-320 по съображения, че не е възникнала съпружеска
имуществена общност между С. Пр. и П. Пр.а, доколкото недвижимият имот
е придобит по наследяване от родителите на С. Пр.. С уточняваща молба /л.
77 от делото на ВРС/, депозирана от М. И. В. е направено искане по чл. 341,
ал. 2 ГПК за включване в делбената маса и жилищна сграда със застроена
площ от 40 кв. м., ведно с прилежащите и веранда и тераса, построена в УПИ
V-320, при равни квоти между нея и П. А., евентуално ако е движима вещ -
при квоти; ¾ ид. ч. за нея и ¼ ид. ч. за П. А.. В о. с. з. е направено искане по
реда на чл. 344, ал. 2 ГПК за осъждане на П. А. да й заплаща обезщетение в
размер на 250 лева за лишаването й от ползване на УПИ V-320. Моли делбата
на УПИ V-320, ведно с постройките в него да бъде допусната при 1/6 ид. ч. за
нея. Моли за отхвърляне на претенцията по чл. 344, ал. 2 ГПК.
Останалите ответници не са депозирали отговори на исковата молба.
Настоящият съдебен състав, като съобрази предметните предели на
въззивното производство, очертани в жалбите и отговорите и като взе
предвид, събрания и приобщен по дело доказателствен материал – в
съвкупност и поотделно, на основание чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, приема
за установени следните фактически положения:
Между страните не е спорно, а и от представените по делото
доказателства се установява, че С. А. Пр. и С. А. Г. са едно и също лице. Не се
оспорва, че на 5.12.1943 г., П. М.а Анг. е сключила брак със С. А. Г..
От представеното удостоверение за наследници с изх. № 9 от 17.03.2020
г., издадено от община Аксаково е видно, че С. А. Пр., е починал на
10.07.2008 г., като е оставил за наследници: съпругата му П. М.а Пр.а и
синовете си – Ат. С. А. и М. С. А.. Установява, се че П. М.а Пр.а е починала
на 12.02.2016 г., а синът му - Ат. С. А. е починал на 30.11.2019 г. като е
оставил за наследници съпругата си - Х. П. А. и синовете му – С. А. С. и П. А.
С..
От удостоверение за наследници изх. № 11 от 17.03.2020 г., издадено от
13
община Аксаково е видно, че М. С. А. е починал на ******* г. като е оставил
двама наследници– втората си съпруга - М. И. В. и сина си - П. М. А..
Видно от удостоверение за наследници с изх. № 10 от 17.03.2020 г.,
издадено от община Аксаково, П. М.а Пр.а е починала на 12.02.2016 г., като е
наследена от синовете си Ат. С. А. и М. С. А.. Доколкото и двамата й синове
са починали, същите се наследяват– първият от Х. П. А., С. А. С. и П. А. С. и
вторият от П. М. А..
От удостоверение за наследници изх. № 52/25.11.2020 г. на община
Аксаково, е видно, че Ат. Г. Пр. – баща на С. А. Пр., е оставил за наследници
Р.П.Н., Ц. А. Г.а и С. А. Пр.. Видно от удостоверение за наследници с изх. №
25 от 21.06.2021 г. П. С.а Пр.а, майка на С. А. Пр. е починала на 7.04.1964 г.,
като е оставила за наследници съпругът й - Ат. Г. Пр., дъщеря й - Ц. А. Г.а и
синът й - С. А. Пр..
В производството е представен нотариален акт № 181, том III, дело №
1521 от 25.02.1975 г., по силата на който след обстоятелствена проверка, С. А.
Пр. е признат за собственик по давностно владение и наследяване на дворно
място, включено в парцел V – 320 в кв. 54 по плана на с. Климентово, заедно с
построената къща – подобрение и насаждения. От приложения протокол от
19.02.1975 г., по нотариално дело № 75/1975 г. От протокол № 1521/1975 г. за
извършена обстоятелствена проверка е видно, че са събрани свидетелски
показания, като сестрата на С. Пр. - Ц. А. Г.а, че имотът е закупен от баща им
и майка им през 1929 г., като след смъртта на майка им през 1964 г., баща им
оставя един имот на нея, а този с къщата на брат й С.. Излага, че през 1966 г.
баща им се жени повторно и си купува друга къща в с. Климентово. Посочила
е че никой не оспорва владението на брат й, както и че баща им е съгласен С.
да има документ за собственост. В констатациите на протокола е посочено, че
съсед на имота - Л.Др. знае, че имотът е закупен от майката и бащата на С.
още 1929 г., като след смъртта на майка му от 1964 г. имотите са поделени и
С. е получил това с кирпичената къща. Г.П., чичо на С. А. по майчина линия е
заявил, че след смъртта на сестра му, този имот е останал за С..
Видно е от представения нотариален акт за покупко – продажба на
недвижим имот № 60, том 7, дело № 2747/1981 г., М. С. А. купува от М. Г.а
Ст. дворно място, включено в парцел VI-321 в кв. 54 по плана на с.
Климентово при граници на парцела – улица, С. А. Пр., Л.К.Др. и Г.К. за
сумата от 600 лева.
От съдържанието на удостоверение от 17.05.2021 г. на „Водоснабдяване
и канализация“ ООД е видно, че в УПИ VI-321 в кв. 54 по плана на с.
Климентово се ползва вода, но не е присъединен към уличната водопроводна
мрежа чрез самостоятелно водопроводно отклонение, няма открита партида и
използваната вода се отчита от водомера на съседния УПИ V-320 в кв. 54 по
плана на с. Климентово.
Видно от писмо с изх. № 5742926/20.05.2021 г., издадено от „Енерго –
Про Продажби“ АД, не са налични данни за открита партида за УПИ VI-321 в
14
кв. 54, с. Климентово.
Във въззивното производство към доказателствения материал по делото
са приобщени служебно извършена справка в НБД – „Население“, от която се
установява, че сключеният брак между Н.Д.Ст. и М. С. А. е прекратен с
решение за развод № 3342 от 12.03.1980 г.
От съдържанието на представените в настоящото производство два броя
скици от 3.10.2022 г., е видно, че са одобрени КК и КР на с. Климентово, като
процесните имоти са с идентификатор № 37246.604.320 с площ от 1120 кв. м.
и № 37246.501.321 с площ от 749 кв. м. От извадката от КР на недвижимите
имоти се установява, че е заснета жилищна сграда-еднофамилна с площ от 74
кв. м., с идентификатор № 37246.501.320.1, постройка за допълващо
застрояване с идентификатор № 37246.501.320.2, с площ от 40 кв. м., както и
постройка за допълващо застрояване с идентификатор № 37246.501.321.1 с
площ от 36 кв. м.
Във въззивното производство са приети единствено за сведение и Акт
№ 7234 от 12.01.2023 г., за частна общинска собственост, издаден от община
Аксаково за 180 кв. м. ид. ч. от ПИ с идентификатор № 37246.501.321 и Акт
№ 7235 от 12.01.2023 г., за частна общинска собственост, издаден от община
Аксаково за 60 кв. м. ид. ч. от ПИ с идентификатор № 37246.201.3020.
В първоинстанционното производство е назначена съдебно- оценителна
експертиза, заключението, по която съдът кредитира като обективно,
компетентно дадено и съответстващо на останалия събран доказателствен
материал. От същото се установява, че средно месечният наем съобразно
площта на имотите, е както следва; за УПИ V-320 - 124 лева, за УПИ VI – 321
-104.16 лева месечно. Вещото лице съобразявайки липсата на възможност за
използването на постройките в УПИ V-320 е изчислил средномесечен наем е
в размер на 9.15 лева за складовото помещение, а за тази в УПИ VI-321 -
65.60 лева месечно. След оглед на място, вещото лице е посочило, че в УПИ
V-320 е изградена основна постройка и една, която се използва за склад.
Установило е, че липсва санитарен възел в основната сграда, както и че не би
могла съобразно състоянието й да се използва за обитаване. В проведеното о.
с. з. експертът е посочил, че при оглед П. А. му е отключил, като е
присъствала и М. И. В., която е заявила, че обитава новата постройка.
От заключението по тройната съдебно-оценителна експертиза,
изготвено от вещите лица – инж. Т.О., инж. М. А. и инж. Р.П., се установява,
че кирпичената постройка е изградена с каменни основи, стени, зидани с
кирпич, измазана е, с дървена покривна конструкция и покритие с керемиди.
Изрично след оглед на място са посочили, че се състои от коридор и три стаи,
с площ от 70 кв. м., както и със светлата височина на помещенията от 2,00 м.
до 2,20 м. Пояснили са, че следствие на теч е паднала мазилката на покрива,
като в едната стая таванът е с фазер. Съобразно лошото техническо състояние
на кирпичената сграда са изчислили, че средният й пазарен наем възлиза на
25 лева.
15
В първоинстанционното производство е назначена съдебно-техническа
експертиза. От заключението по същата се установява, че единственият
действащ кадастрален и регулационен план на с. Климентово е от 1931 г.,
като за ПИ № 321 е отреден УПИ VI-321 се придават 155 кв. м. в източната
част на УПИ VI- 321 от страна улица и 58 кв. м. от ПИ № 320 в южната част,
за ПИ № 320 е отреден УПИ V-320, към който се придават 30 кв. м. в
източната част на УПИ от страна улица и 130 кв. м. в южната част. Вещото
лице след оглед на място е установил, че в УПИ VI-321 е изградена
едноетажна жилищна сграда върху бетонова основа, състояща се от стая,
кухня и баня – тоалет, като съобразно трайния й начин на прикрепване не
може да бъде демонтирана, без да се наруши нейната цялост, откъдето е
заключил, че не представлява преместваем обект, а строеж – полумасивна
сграда, без строителни книжа. Експертът е посочил, че постройката е
водоснабдена и електрифицирана посредством съседния недвижим имот,
както и че северно от постройката има септична яма. Уточнил е, че
постройката би могла да отговаря на изискванията на Наредба № 7/22.12.2003
г. на МРРБ, ако към нея се изгради складово помещение в двора.
От заключението по допълнителната съдебно- техническа експертиза, се
установява, че между процесните имоти няма изградена и материализирана
ограда. След оглед на място, вещото лице е посочило, че на място има
струпани камъни в дъното на двата имота, която е с дължина около 11 м. и
около 3 м. Уточнил е, че подходът за УПИ VI-321 се осъществява от
единична метална входна врата и до нея плъзгаща портална врата с обща
дължина от 3.50 м. в североизточния край на УПИ V-320.
В проведеното по делото о. с. з., вещото лице е пояснило, че в новата
постройка няма изграден комин. Експертът е посочил, че съобразно броя на
стаите новата постройка отговаря на изискванията за жилище. Посочил е, че
всичко в западната част на имотите не се обработва, като единствено в
мястото пред къщата са засадени цветя и зеленчуци. Вещото лице е
установило, че към улиците и на двата парцела регулационните линии
съвпадат с материализираната на място ограда, южната граница на УПИ V-
320 е масивна ограда, източната, южната и западната огради са стари, а в
УПИ VI- 321 – западната ограда е стара, като има частична промяна само по
повод на входната врата и портала.
В допълнителното заключение по съдебно-техническата експертиза, е
посочено, че нито едно от помещенията на сградата няма комин, като всички
са със светла височина от 2.45 м. След оглед на място е описал подовите
настилки в коридора, кухнята, хола и банята - теракот, в спалнята с балатум,
като стените на банята – фаянс, като е установил, че септичната яма е попивна
и се намира на около 3 м северно от сградата. Прави извод, че сградата в УПИ
VI-321 отговаря на нормативните изисквания за еднофамилна жилищна
сграда с изключение на задължителното предвиждане на комини в дневните и
кухните, като такъв би могъл да се изгради външно. Посочил е, че
постройката се състои от кухня, хол, спалня, баня с тоалет, килер – склад и
16
коридор. Нанесена е корекция на предходното заключение, като е посочено,
че придаваемите 136 кв. м. към УПИ V-320 са от ПИ 313, а не от стара улица.
В проведеното о. с. з., експертът е посочил, че принципно постройката
би могла да се демонтира, но всички настилки и облицовки ще се разрушат.
Пояснил е, че складовото помещение граничи с банята и не е поставяно
допълнително, а не било забелязано при предходния оглед. Посочил е, че в
Наредба № 7/2003 г. е предвидено изискване за самостоятелни партиди за
електрозахранването на жилищата и водоснабдяване. Счита, че отклонението
от светлата част на помещенията с изискванията по Наредбата не е толкова
съществено. Изрично вещото лице е заключило, че към настоящия момент
постройката не отговаря на изискванията за самостоятелен обект.
В производството са събрани и гласни доказателствени средства,
посредством разпит на свидетелите: В. М.а, Д.В. Т.П. и Е.М..
Свидетелят М.а при разпита си посочва, че знае, че П. има имоти в с.
Климентово - единият е наследствен от баща му, а другият - от баба му П. и
дядо му С.. Посочва, че за първи път е посетила имотите през 2003 г., като
знае, че през 2004 – 2005 г. бащата на П. продава друг свой имот и с парите
построява постройка. Сочи, че между имотите няма ограда, а само външна
такава, както и че входът за имота на П. е през врата, която се намира в
другия имот. Излага, че след смъртта на П. имотът се ползва от втората му
съпруга – М., както и че П. няма ключ от постройката, в която тя живее.
Споделя, че П. има ключ от странична вратичка, която е в имота на баба му и
дядо му, но при влизане през тази врата на 7.03.2020 г. М. е направила
скандал, както и че същата гледа кучета, които не са в клетките си. Сочи, че
допълнителното помещение към старата постройка се ползва за складиране
на вещи от М. и синът й. Споделя, че П. е разположил камъни около 30 кв. м.
в двора на баба си и дядо си. Сочи, че имотът на дядото и бабата на П. е
придобит по давност, но не знае откога е владян.
Свидетелят В. при разпита си посочва, че П. А. С. му е зет. Излага, че
дядо С. и баба П. са живеели там, като първите му впечатления са от 1962 г. –
1963 г., защото е прекарвал всяко лято там. Споделя, че местата на коловете
на оградата не са променяни, като първоначално външната границата на
имотите с площ около декар и половина – два, е била със селски плет –
камъни и колове, като от доста години е в с колове и мрежа. Сочи, че между
двата имота няма ограда, както и че М. живее в този на дядо С.. Заявява, че не
знае какво има в кирпичената постройка, както и че от години не е виждал
някой да я ползва. Не знае дали в имота има струпани камъни. Не знае дали
имотът зад старата постройка се обработва. Споделя, че от дете не е виждал
други хора в имота освен баба П. и дядо С..
От свидетелските показания на свидетеля П. се установява, че М. живее
в с. Климентово от 12 години, като обработва около 100 кв. м. пред къщата.
Споделя, че в дъното на двора има струпани камъни на П., както и че няколко
пъти го е виждал да ги изсипва. Излага, че синовете на Ат. имат ключове, че
17
не е виждал М. да ползва имота със старата постройка, както и П. да влиза в
двора, където живее М.. Сочи, че между двата имота няма ограда, както и че
М. има кучета, които се движат свободно, но стоят отстрани до къщата.
Споделя, че само до обяд е в къщата при М..
Свидетелят М.нова, при разпита си посочва, че познава М. от две
години. Излага, че живее в с. Климентово, както и че няма ограда със
съседния имот, в който има стара постройка. Излага, че зад къщата й П. е
струпал строителни материали. Споделя, че М. обработва малка част от двора
пред къщата й, като останалата част е необработваема, доколкото е болна.
Сочи, че многократно е виждала П. да влиза в кирпичената къща и
пристройките към нея. Излага, че М. не влиза в съседния двор, както и че
кучетата й са постоянно вързани. Споделя, че често носи храна и лекарства на
М..
При така установената фактическа обстановка, въззивният съд
достигна до следните правни изводи:
Съобразно служебно извършената проверка по чл. 269 ГПК, съдът
намира, че основното първоинстанционно решение е валидно.
От заключението на съдебно-техническата експертиза и допълнителната
такава, се установява, че за с. Климентово единственият действащ и одобрен
регулационен план е този от 1931 г. като със същия към УПИ № 320 е
придаден част от УПИ № 313, както и част от стара улица, а към УПИ № 321
е придадена част от стара улица и част от УПИ № 320. Изрично в о. с. з.
вещото лице е посочило, че планът е действащ и до настоящия момент, като
за процесните два недвижими имота няма никакви изменения по повод на
имотните им граници. Експертът е посочил, че източните и южните
регулационните линии, касаещи частите на извършено придаването през 1931
г., съвпадат с имотните граници съобразно регулационния план от 1931 г.
Действащият регулационен план е приет през 1931 г., съответно при
действието на Закона за благоустройство на населените места в Княжество
България, действал от 1905 г. до 1941 г. Съгласно същия и съобразно Закона
за благоустройство на населените места от 1941 г., дворищната регулация е
имала вещно действие и то се е реализирало веднага след влизане в сила на
регулационния план - чл. 47 ЗБНМ от 1941 г. До изменението на чл. 39 на
ЗПИНМ от 6.07.1956 г. имотите се считат отчуждени по силата на
уличнорегулационния план и промяната на собствеността става по силата на
самия план, без да е необходимо да се провежда преди това отчуждително
производство и да се заплаща обезщетение за отчуждения имот. Правната
регламентация на недвижимите имоти, отразени по улично-регулационния
план за мероприятия на общините, държавата и обществените учреждения,
както и недвижимите имоти, придадени към друг парцел по дворищната
регулация, се определят като отчуждени по силата на влезлия в сила
18
регулационен план, независимо от това дали обезщетението за отчуждения
имот е било определено или изплатено /в този смисъл Решение № 823 от
31.08.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1828/2009 г., I г. о., ГК, Решение № 981 от
3.07.2001 г. на ВКС по гр. д. № 2228/2000 г., IV г. о. и др./ Дворищната
регулация е имала непосредствено отчуждително действие, а в конкретния
случай е било налице и завземането на имота. Заплащането на обезщетението
поражда само облигационни правоотношения и не е елемент от фактическия
състав на отчуждаването и съответно не влияе върху момента на преминаване
на собствеността, който настъпва от влизането в сила на заповедта, с която
регулационният план е одобрен, в случая – Заповед № 202 от 27.05.1931 г. за
улична регулация и Заповед № 2075 от 2.05.1931 г. за дворищна регулация.
Във връзка с приложението на регулацията, настоящият съдебен състав
съобрази изложеното от вещото лице, според което за процесните два
недвижими имота е налице единствено влезлият в сила дворищно -
регулационен план от 1931 г., който е действащ и към настоящия момент.
Отделно от това, изрично експертът е посочил, че имотните и регулационните
граници и на двата недвижими имота, след извършеното придаване към всеки
от тях, съвпадат и не са променяни до настоящия момент. Също така, следва
да бъде съобразено и описанието на границите на недвижимите имоти, което
се съдържа в приетите към доказателствения материал по делото нотариален
акт за покупко – продажба на недвижим имот № 60, том 7, дело № 2747/1981
г. и нотариален акт за собственост по давност № 181, том 3, дело № 1521/1975
г., според което посочените в документите за собственост имотни граници,
които напълно съответстват с регулационните линии от 1931 г., като
посочването на по-малка площ от документите за собственост не следва да
бъде съобразявано, доколкото същата не се явява индивидуализиращ белег.
На следващо място, настоящият съдебен състав съобрази и изложеното от
свидетеля В., в насока, че на мястото на селския плет е изградена ограда с
колове за цялото място с площ от около 2 дка, която не е променяла
местоположението си, като е имало улица там – селски път от едно време с
чакъл, като е упражнявано владение и на придаваемите части повече от десет
години. Затова и следва да се приеме, че дворищно-регулационният план от
1931 г. е приложен, като не следва да бъдат съобразявани доводите за
приложение на § 8 от ПР на ЗУТ, вр. с § 6, ал. 2 на ЗУТ.
С оглед на горното, доколкото планът от 1931 г. е приложен, то следва
да се приеме, че същият има пряко отчуждително действие, поради което не
следва да бъдат обсъждани представените в настоящото производство,
единствено за сведение актове за частна общинска собственост от 2023 г.
Въпреки горното, в съдебната практика на касационната инстанция се
приема, че актовете за държавна и за общинска собственост имат
констативно, а не конститутивно действие, т. е. същите нямат
правопораждащо действие /така Решение № 391 от 18.10.2012 г. на ВКС по
гр. д. № 1139/2011 г., I г. о., ГК, Решение № 486 от 20.07.2009 г. на ВКС по гр.
д. № 1140/2008 г., I г. о., ГК и други/. Установяване на предпоставките за
19
съставянето на двата АЧОС от 12.01.2023 г., представени във въззивното
производство, не би могло да бъде предмет на делбеното производство на
тази фаза. Предполагаемите права на това трето лице биха могли да бъдат
установени в друго производство при оспорването на актовете от страна на
съделителите. Затова и община Аксаково не следва да бъде служебно
конституирана като съделител в настоящото производство. С оглед на
горното, първоинстанционното решение се явява допустимо, поради което не
са налице предпоставките за обезсилването му на това основание.
По повод наведените оплаквания в депозираната въззивна жалба с вх. №
261009 от 25.01.2022 г. от страна на М. И. В. за недопустимост на
първоинстанционното решение в обжалваната част, в която е постановено
отхвърляне на иска за делба на сградата в УПИ VI-321 в кв. 54 по плана на с.
Климентово, респ. за допускането й като приращение при равни квоти,
настоящият съдебен състав намира следното:
В съдебната практика се приема, че когато е предявен иск за делба на
застроено дворно място, то предмет на делбата са и всички построени в него
сгради, без оглед дали да самостоятелни обекти, освен ако в исковата молба
изрично е посочено, че се предявява иск за делба само на дворното място без
построените в него сгради, т. е. ако при предявяването на иска изрично някоя
от тях не е изключена от делбената маса с твърдения, че не е съсобствена
между съделителите /така Решение № 746 от 21.11.2005 г. на ВКС по гр. д. №
475/2005 г., I г. о. и др./. Ако подобно уточнение в исковата молба липсва, не
е необходимо постройките, които представляват самостоятелни обекти на
право на собственост и по отношение на които е предявен иск за делба да
бъдат индивидуализирани чрез посочване на тяхното предназначение
(жилищни, стопански), застроена площ, етажност, както и дали се състоят от
няколко самостоятелни обекта на право на собственост. Всички тези
признаци на допуснатата до делба сграда подлежат на съобразяване във
втората фаза на делбеното производство във връзка с разрешаването на
въпроса за поделяемостта й, респ. - броя на самостоятелните обекти, които
могат да бъдат обособени в нея /в този смисъл Определение № 206 от
4.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 71/2020 г., II г. о., ГК/.
В разглеждания случай, исковата молба от страна на ищеца е направено
искане за допускането на съдебна делба по отношение на УПИ VI-321 в кв. 54
по плана на с. Климентово. Затова и следва да се възприеме, че не е налице
изрично изключване на находящата се в същото постройка. В отговора на
исковата молба от насрещната страна е направено искане за включване в
делбената маса и на построената в същия сграда, със застроена площ 40 кв.
м., ведно с прилежащите веранда и навес. Впоследствие от страна на
ответника е направено и отделно искане по чл. 341, ал. 2 ГПК за включване на
горепосочената сграда към делбената маса, при равни квоти: евентуално ако е
движима вещ при квоти: ¾ ид. ч. за М. В. и ¼ ид. ч. за П. А., доколкото ако е
20
недвижим имот е изключен принципът на приращението и се явява
съпружеска имуществена общност.
Разпоредбата на чл. 341, ал. 2 ГПК като специфичен способ в делбения
процес, касае обективно съединяване на искове с включване в делбената маса
на нови съсобствени имоти. В разглеждания случай, процесната сграда,
съобразно твърденията за застрояване на недвижимия имот, описан в
исковата молба е била привнесена като обект в делбеното производство. Ето
защо, същата не представлява нов, друг сънаследствен /съсобствен имот,
който допълнително по реда на чл. 341, ал. 2 ГПК е могло да бъде въвеждан
като обект на производството по допускане на съдебна делба, доколкото така
или иначе съдът е сезиран с произнасяне по същия съобразно наведените
твърдения от ответника за наличие на застрояване в имота, които не са
оспорени от ищцовата страна. Затова и следва да се приеме, че изследването
дали привнесената към делбената маса сграда, която не е била изрично
изключена с исковата молба, представлява самостоятелен обект, респ. между
кои съделители и при какви квоти следва да бъде допусната или не до делбата
са въпроси, по които съдът дължи произнасяне по същество на спора. Това е
така, защото доводите, че конкретната постройка, предмет на производството
по съдебна делба, представлява или не самостоятелен обект, не обуславят
направата на извод, че се касае за отделен иск, който следва да бъде
обективно съединен по реда на чл. 341, ал. 2 ГПК поради тези съображения.
В подкрепа на горния извод за невъзможността за предявяване на иск
по реда на чл. 341, ал. 2 ГПК, обоснован на твърдения единствено за статута
на построеното, респ. за квотите, по които въпроси така или иначе съдът
дължи произнасяне, следва да бъде съобразено и обстоятелството за
недопускане на противоречиво разрешаване на въпросите, предмет на първата
фаза на делбеното производство.
Доколкото в разглеждания случай е допуснато противоречиво
произнасяне от страна на първоинстанционния съд по повод на процесната
сграда, то следва да се приеме, че се явяват основателни доводите на М. В.,
изложени в депозираната въззивна жалба и уточненията към нея за
недопустимост на произнасянето по реда на чл. 341, ал. 2 ГПК, респ. за
отстраняване на това противоречие по реда на инстанционния контрол.
С оглед на горното, първоинстанционното решение в частта, в която е
отхвърлен иска за делба на М. И. В. срещу П. М. А., по реда на чл. 69 ЗН, за
делба на едноетажна жилищна сграда със застроена площ 40 кв. м., ведно с
прилежащите веранда и навес, построената в УПИ VI-321 в кв. 54 по плана на
с. Климентово, при квоти - за П. М. А. – 1/4 ид. ч. и за М. И. В. – 3/4 ид. ч., се
явява недопустимо и като такова следва, на основание чл. 270, ал. 3 ГПК, да
бъде обезсилено, като се прекрати производството по делото в тази част.
По повод направата на преценка за правилността на съдебните решения
следва да се съобразят посочените в жалбите оплаквания.
21
Предявените искове са с правно основание чл. 69 ЗН за допускане до
делба на недвижими имоти, за които ищецът твърди, че са съсобствени на
страните по делото. Съгласно разпоредбата на чл. чл. 344, ал. 1, изр. 1 ГПК в
решението за допускане на делбата съдът се произнася по въпросите между
кои лица и за кои имоти ще се извърши тя, както и каква е частта на всеки
сънаследник, респ. съсобственик. Разпоредбата е от императивен порядък,
тъй като е насочена да обезпечи действителното установяване на правото на
делба за всеки съделител, за да се прекрати имуществената общност по
начин, който държи сметка за притежаваните от тях права, тъй като в
противен случай би било налице неоснователно разместване на блага между
съсобствениците при уравнение на техните дялове. Правото на делба чрез
ликвидиране на съсобствеността и трансформирането й в индивидуални
собственически права на съделителите предполага безусловно установено
право на собственост върху обекта в режим на имуществена общност при
определени квоти на съсобствениците. В този смисъл въззивният съд, пред
когото е пренесено производството по допускане на съдебната делба, е
длъжен да обезпечи правилното приложение на императивния материален
закон, който определя правата на съделителите в съсобствеността и да
допусне делбата при законните квоти независимо от оплакванията във
въззивната жалба.
Съгласно правилата за разпределяне на доказателствена тежест в
процеса, съделителите следва да установят наличието на съсобственост
помежду си, както и основанието, на което тя е възникнала.
Основните доводи във въззивните жалби са свързани със статута на
постройката, изградена в УПИ VI-321. По повод направата на преценка за
вида на изграденото в горепосочения поземлен имот, настоящият съдебен
състав съобрази следното:
В производството не се оспорват квотите в съсобствеността между П.
А. и М. В. по отношение на УПИ VI-321, който е придобит от двамата по
наследяване от М. С. съответно при равни квоти.
От съвкупността на доказателствения материал по делото се установява,
че разглежданата сграда представлява строеж, макар и да няма строителни
книжа, доколкото е изградена върху бетонова основа и е трайно прикреП. към
същата по начин, че не може да бъде демонтирана, без да се наруши нейната
цялост по начин, по който да се позволи преместването й в пространството и
използването й на друго място. Затова и експертът е формирал извод, който
следва да бъде споделен и от настоящия състав, че същата не представлява
преместваем обект по смисъла на § 5, т. 80 ДР на ЗУТ. С оглед на горното, не
следва да бъдат кредитирани доводите, че същата представлява движима вещ.
В относимата съдебна практика се приема, че когато се иска делба на
недвижими имоти, съдът извършва преценка дали те представляват
самостоятелни обекти на правото на собственост или са принадлежност към
главната вещ /в този смисъл решение № 52 от 2.02.2011 г. по гр. д. №
22
1896/2009 г., І г.о. на ВКС, решение № 413 от 23.10.2012 г. по гр. д. №
107/2012 на ВКС и други/.
Според § 5, т. 30 от ДР на ЗУТ, жилище представлява съвкупност от
помещения, покрити и/или открити пространства, обединени функционално и
пространствено в едно цяло за задоволяване на жилищни нужди.
При направата на преценка дали даден обект, съставлява жилище следва
да бъдат отчетени изискванията на чл. 40 ЗУТ и чл. 110 от Наредба № 7 от
22.12.2003 г. за правила и нормативи за устройство на отделните видове
територии и устройствени зони, обн. ДВ бр. 10/28.01.2005 г., съобразно
минимално необходими помещения по брой и вид, за светлата височина на
жилищните помещения, доколкото последната е разграничителен критерий
относно делението на жилищни, обслужващи и складови помещения, тоест на
самостоятелни обекти или общи части.
Съгласно чл. 72 от Наредба № 7 от 22.12.2003 г. за правила и нормативи
за устройство на отделните видове територии и устройствени зони, светлата
височина на жилищните помещения следва да бъде най-малко 2.60 м.
В разглеждания случай, от заключението по съдебно-техническа
експертиза, се установява, че постройката се състои от кухня – хол, спалня,
баня с тоалетна, килер /склад – констатиран от вещото лице при повторния
оглед/ и коридор. Затова и следва да се приеме, че покрива минимално
изискуемия брой на помещения по чл. 40 ЗУТ.
На следващо място, следва да бъде съобразено и заключението по
допълнителната съдебно-техническа експертиза, от което се установява, че
всички помещения в сградата са с височина от 2,45 м., като е незначително
отклонението от минимално определения размер по чл. 72 от Наредба № 7 от
22.12.2003 г. за правила и нормативи за устройство на отделните видове
територии и устройствени зони. Също така, при огледите си, вещото лице е
констатирало липса на изграден комин, в някое от помещенията на сградата,
което е отклонение от разпоредбата чл. 112 от Наредба № 7/2003 г. за
предвиждане на комини в дневните и кухните. Макар и експертът е посочил,
че не са открити самостоятелни партиди за ток и вода за разглежданото УПИ,
е безспорно, че сградата е водоснабдена и електрифицирана, посредством
съседния недвижим имот, като в о. с. з. от 10.12.2021 г. е заключил, че към
настоящия момент постройката не отговаря на горепосочените нормативни
изисквания за жилище. Затова и следва да се приеме, че постройката не
представлява жилищна сграда. Доколкото обаче същата представлява сграда,
макар и да не отговаря на изискванията за жилище, не следва да бъде отречен
самостоятелния й статут като такава. Ето защо, построената сграда с площ от
36 кв. м. /съобразно заключението на вещото лице/, следва да бъде допусната
до делба като сграда, ведно с прилежащите й веранда и навес.
Не следва да бъдат съобразявани доводите за недопускане на
постройката поради липсата на строителни книжа за същата, поради факта, че
няма влязла в сила заповед за премахването й. Обстоятелството дали
23
строежът е законен и търпим е ирелевантно за първата фаза на делбеното
производство в хипотеза, при която до делба се допуска дворното място с
всички постройки. В подобна хипотеза и незаконните постройки, за които не е
издадена заповед за премахване, могат да бъдат предмет на делбата, като
обстоятелствата около тяхното изграждане и статут ще бъдат отчетени във
втората фаза на делбеното производство при установяване на пазарната цена
на имота и формирането на дяловете /така Решение № 60139 от 8.11.2021 г. на
ВКС по гр. д. № 1849/2021 г., I г. о., ГК/.
Съобразно събрания доказателствен материал по делото, в частност –
представени договор от 18.05.2004 г. за поръчка на сграда, се установява, че
М. А. и съпругата му М. В., като възложители са сключили с ЕТ „Конистра –
Кр. Ковачев“ договор за изработка на едноетажна постройка с площ от 35 кв.
м., с фундаментална основа от 40 кв. м. срещу заплащане на сумата в общ
размер на 5800 евро. В договора е предвиден краен срок за изпълнение до
30.11.2004 г.
За възникването на съпружеска имуществена общност е необходимо
придобилият вещното право да има качеството „съпруг” и това да е станало
по време на брака в резултат на съвместен принос, който се предполага до
доказване на противното и може да се изрази във влагане на средства, на
труд, в грижи за децата и в работа в домакинството – по аргумент от чл. 21,
ал. 2 и ал. 3 СК. В ТР № 4/2019 г., ОСГК на ВКС се приема, че в отношенията
между съсобствениците е приложима разпоредбата на чл. 92 ЗС, но в
отношенията между съпрузите действат нормите на Семейния кодекс.
В производството е безспорно, че към момента на построяването на
сградата М. А. е бил в брак с втората си съпруга - М. В.. Доколкото в
съдържанието на неоспорения договор от 2004 г., като възложители са
посочени и двамата съпрузи, то следва да се приеме, че по отношение на
обекта, след изграждането му е възникнала съпружеска имуществена
общност. В производството, не е оборена презумпцията по чл. 21, ал. 3 СК за
наличие на съвместен принос, поради което М. В., освен притежаваната 1/2
ид. ч. от прекратената съпружеска имуществена общност, получава и дял
равен на другия наследник на починалия си съпруг – П. А., респ.
допълнително още ¼ ид. ч. от постройката. С оглед на горното, постройката с
нанесен в кадастралната карта идентификатор № 37246.501.321.1, с площ от
36 кв. м., ведно с прилежащите й веранда и навес, находяща се в ПИ с
идентификатор № 37246.501.321, с номер по предходен план 321, кв. 54,
парцел VI-321 по плана на с. Климентово, следва да бъде допусната до делба
между съделителите – П. М. А. и М. И. В., при следните квоти: ¾ ид. ч. за М.
В. и ¼ ид. ч. за П. А..
Затова и първоинстанционното решение следва да се отмени в частта, за
квотите на сградата, като се допускане извършването на съдебна делба при
следните квоти: ¾ ид. ч. за М. В. и ¼ ид. ч. за П. А., съобразявайки и
настъпилите в хода на производството изменения по повод на одобряването
24
на КК и КР на с. Климентово, община Аксаково.
По повод на иска за делба на УПИ № V-320, със сегашен
идентификатор № 37246.501.320, с площ от 1120 кв. м., настоящият съдебен
състав намира следното:
В производството са изложени доводи от страна на съделителите М. В.
и П. А. в насока за неправилно определяне на притежаваните от тях квоти от
горепосочения недвижим имот.
Съгласно ТР № 11/2012 г., ОСГК на ВКС, нотариалният акт, с който се
признава право на собственост върху недвижим имот по реда на чл. 587 ГПК,
не се ползва с материална доказателствена сила по чл. 179, ал. 1 ГПК относно
констатацията на нотариуса за принадлежността на правото на собственост,
тъй като такава е присъща на официалните свидетелстващи документи за
факти. При оспорване на признатото с акта право на собственост тежестта за
доказване се носи от оспорващата страна, без да намира приложение редът на
чл. 193 ГПК.
От съдържанието на представения нотариален акт № 181, том III, дело
№ 1521 от 25.02.1975 г., както и на протокола към него за извършената
обстоятелствена проверка, се установява, че С. А. Пр. е признат за собственик
по давностно владение и наследяване на дворно място, включено в парцел V –
320 в кв. 54 по плана на с. Климентово, заедно с построената къща –
подобрение и насаждения.
В производството от страна на ищеца се твърди, че недвижимият имот е
придобит в режим на съпружеска имуществена общност от страна на баба му
и дядо му - П. и С. Пр.и по силата на упражнявано давносностно владение в
периода от 1965 г. до 1975 г., а от страна на ответника - М. В. са изложени
доводи, че е изключен съвместният принос между съпрузите, доколкото
имотът е придобит по наследяване и е станал лична собственост единствено
на С. Пр..
Придобитото по време на брака на съпрузите недвижими имущество,
съгласно разпоредбата на чл. 13, ал. 1 СК /1968 г. – отм./ и чл. 19, ал. 1 СК
/1985 г. – отм./, касаещо заварени бракове е общо на съпрузите, без значение
на чие име е придобито. В т. 2 на ППВС № 8/1980 г. е прието, че когато
придобивната давност е започнала да тече и е изтекла по време на брака,
имотът се включва в съпружеската имуществена общност. Същото
разрешение е дадено и за хипотезата, при която давностното владение е
установено преди брака от единия съпруг, а придобивната давност е изтекла
по време на брака, като е без значение основанието, на което единият от
съпрузите е започнал да владее.
Ако фактическата власт върху имота се е осъществявала в хипотезата на
чл. 82 ЗС при присъединяване на владение към осъществено предхождащо
владение на наследодател на единия съпруг /каквито доводи не са изложени
от страните/, следва да се установи към кой момент двамата съпрузи са
25
започнали да осъществяват самостоятелна фактическа власт върху този имот.
В производството са изложени доводи за осъществявано владение от страна
на С. Пр. в периода от 1965 г. до 1975 г. В насока за оборване на
констатацията на нотариуса за придобиване на права и по наследяване, са
събрани гласни доказателствени средства. От свидетелските показания на
свидетеля В., които следва да бъдат кредитирани, доколкото касаят пряко
добити и трайни впечатления, се установява, че считано от 1963 г. в имота са
живеели дядо С. и баба П. до тяхната смърт. Затова и следва да се приеме, че
съпрузите съвместно са упражнявали давностно владение, в периода след
1963 г. Доколкото констативният нотариален акт е съставен през 1975 г., то
следва да се приеме, че съпрузите в десетгодишен период предхождащ
изготвянето му са осъществявали владение спрямо имота. Ето защо, в
производството не е проведено пълно и главно обратно доказване на
оборимата презумпция за наличие на съвместен принос. Затова и не следва да
се кредитират наведените оплаквания в насока за липсата на доказаност, че
владението е осъществявано от двамата съпрузи.
На следващо място, следва да бъде посочено, че обстоятелството, че в
констативния нотариален акт по обстоятелствена проверка е записано, че
имотът е придобит от С. Пр. по наследство и давностно владение, отбелязва
само, че същият би могъл да присъедини към своето владение владението на
неговите наследодатели /каквито обаче доводи не са наведени в
производството/, а не и че последните са били собственици на имота,
доколкото те не са притежавали документ за собственост и не са изложени
твърдения или представени доказателства в насока, че приживе са се
позовали на придобивна давност /Определение № 539 от 3.07.2009 г. на ВКС
по гр. д. № 530/2009 г., II г. о., ГК/. Последното обаче предвид момента на
придобиване на имота - по време на брака на П. и С. Пр.и не би могло да
промени крайния извод на съда, че се касае за имот съпружеска имуществена
общност.
С оглед на горното, придобитият дял от С. Пр. от 1/2 ид. ч. от
прекратената съпружеска имуществена общност, следва да бъде разпределен
поравно между съпругата му - П. Пр.а, починала на 12.02.2016 г., и синовете
му – Ат. А., починал на 30.11.2019 г. и М. А., починал на ******* г., на
основание чл. 5, ал. 1 ЗН и чл. 9 ЗН, респ. от по 1/6 ид. ч. за всеки един.
Наследници на М. А. са съпругата му М. В. и П. А., които го наследяват при
равни квоти, респ. от по 1/12 ид. ч. Наследници на починалия син на С. Пр. –
Ат. А. са съпругата му, които на основание чл. 5, ал. 1 ЗН и чл. 9 ЗН,
получават равни дялове от по 1/18 ид. ч. Наследници на П. Пр.а, починала
през 2016 г. са синът й Ат. А., на основание чл. 5 ЗН и внукът й П. А., на
основание чл. 10 ЗН, респ. същите получават дял от по 2/6 ид. ч. Като
получения дял от починалия след син следва да бъде разпределен при равни
квоти между Х. А., С. С. и П. С., респ. всеки от по 2/12 ид. ч. След извършени
математически изчисления делът на П. А. възлиза на 5/12 ид. ч., тези на Х. А.,
С. С. и П. С. – 2/12 ид. ч., а този на М. В. – 1/12 ид. ч. Затова и делбата на
26
поземления имот следва да бъде допусната при горепосочените лица и квоти.
В производството, не са наведени оплаквания по повод на извода на
първоинстанционния съд за начина на допускането на постройките в
разглеждания поземлен имот. Доколкото не са представени доказателства за
учредяване на право на строеж между съсобствениците, приложима се явява
разпоредбата на чл. 92 ЗС. В горепосочения недвижим имот са изградени и
трайно прикрепени кирпичена сграда, с площ от 74 кв. м., състояща се от
коридор и три стаи, както и второстепенна стопанска постройка с площ от 40
кв. м., която се използва за склад. Доколкото същите нямат самостоятелен
статут /съобразно изложеното от вещите лица - л. 222 и л. 171/, то следва да
бъдат допуснати до делбата като приращение към недвижимия имот, в който
са изградени между горепосочените съделители и квоти.
По повод на заявените претенции по реда на чл. 344, ал. 2 ГПК,
настоящият съдебен състав намира следното:
С разпоредбата на чл. 344, ал. 2 ГПК се урежда привременна мярка, с
постановяването, на която се цели уреждане на отношенията между
съделителите по повод ползването на имотите, допуснати до делба, през
време на висящността на делбеното производство. За да бъде уважено
искането за присъждане на обезщетение, в тежест на всяка от
претендиращите страни е да установи в условията на пълно и главно
доказване, кумулативното наличие на следните предпоставки, а именно –
наличие на съсобственост върху процесния имот, лично ползване на целия
имот, възпрепятствайки това на друг съсобственик.
Предмет на настоящото производство са единствено частите на
първоинстанционното решение, с които М. В. е осъдена да заплати на П. М.
А., на основание чл. 344, ал. 2 ГПК сумата от 88,84 лева, представляваща
месечно обезщетение за лишаване от ползване на УПИ VI – 321, съответно на
притежаваната ид. ч. от имота, както и сумата от 49,94 лева, представляваща
месечно обезщетение от лишаване от ползване на УПИ V – 320, съответно на
притежаваната ид. ч. от имота, считано от влизане в сила на определението до
окончателното извършване на делбата, както и в частта, в която са
отхвърлени претенциите й за осъждане на П. М. А. за заплащане на сумата от
250 лева месечно - обезщетение за лишаването от ползване на съсобствения
недвижим имот, представляващ дворно място и изградената в него постройка,
представляващ УПИ VI – 321, съответно на притежаваната ид. ч. от имота,
област Варна, както и сума в размер на 250 лева месечно - обезщетение за
лишаването от ползване на съсобствения недвижим имот, представляващ
дворно място, представляващ УПИ V – 320, съответно на притежаваната ид.
ч. от имота.
Доколкото се установи наличието на съсобственост върху делбените
имоти, то следва съдът да се произнесе по заявените претенции по чл. 344, ал.
2 ГПК в частите, предмет на настоящото производство.
27
Безспорно в производството е обстоятелството, че между двата имота
няма ограда, както и че постройката, в която М. В. живее е на регулационната
линия между двата имота. От свидетелските показания на свидетелката М.а
се установява, че П. А. притежава ключове за дворната врата от УПИ V-320,
както и от постройката в него. От свидетелските показания на всички
свидетели, както и от заключението на вещото лице по съдебно-техническата
експертиза след оглед на място, се установява, че в имотите П. А. е струпал
строителни материали. Изрично вещото лице при изготвянето на
заключението в изготвената скица /л. 244 от делото на ВРС/ е очертало
местоположението им, както и размерите им. От събраните по делото
доказателства, в частност от изложеното от всички свидетели и вещото лице е
видно, че М. В. отглежда кучета в имота. Не следва да бъдат кредитирани
свидетелските показания на свидетелите П. и М.нова, в частта, в която са
посочили, че кучетата стоят до къщата на М. В., доколкото противоречат на
останалия събран доказателствен материал, в частност на свидетелските
показания на свидетелите М.а и В., както и на изложеното от експерта, в
насока, че М. В. е държала кучетата в деня на огледа. Затова и следва да се
приеме, че кучетата са свободно движещи се из двата недвижими имота,
предвид липсата на ограда помежду им. Ето защо, съделителят П. А. се явява
лишен от възможността да ползва поземлените имоти. В тази насока е и
изложеното от свидетеля М.а, че М. В. е започнала разправия при
отключването на вратата от страна на П. А..
Отделно от това, струпването на строителни материали от страна на П.
А., в малка площ в необработваемата част в дъното на двата имота с размери
11 метра на 3 метра, доколкото не касае трайно осъществявани ежедневни
действия във връзка с тях, следва да се приеме, че не би могло да бъде
приравнено на ползване, което възпрепятства ползването на М. А.. Отделно
от това, самото притежаване на ключ за вратата, респ. от старата кирпичена
постройка, не могат да обусловят извод за използването им. За формирането
на този извод следва да бъде взето предвид и изложеното от вещото лице в
насока за липсата на възможност за използването на постройките в УПИ V-
320 предвид състоянието, в което се намират и опасността от порутване. С
оглед на горното, М. В. не успя при условията на пълно и главно доказване да
установи лишаването си от ползване от двата имота, което да е
възпрепятствано от страна на П. А.. Затова и не следва да бъдат уважавани
претенциите й, заявени по реда на чл. 344, ал. 2 ГПК за осъждане на
съделителя П. А. да й заплати сумата от 250 лева месечно - обезщетение за
лишаването от ползване на съсобствения недвижим имот, представляващ
дворно място и изградената в него постройка, представляващ УПИ VI – 321,
съответно на притежаваната ид. ч. от имота, област Варна, както и сума в
размер на 250 лева месечно - обезщетение за лишаването от ползване на
съсобствения недвижим имот, представляващ дворно място, представляващ
УПИ V – 320, съответно на притежаваната ид. ч. от имота. Затова и не следва
да бъде съобразявано искането на М. В. за прихващане на сумите, в случай на
28
уважаване на заявените от страната претенции по чл. 344, ал. 2 ГПК със
обезщетенията по претенциите на съделителя - П. А..
В заключението на вещото лице по назначената съдебно- оценителна
експертиза, което съдът кредитира като обективно, компетентно дадено и
съответстващо на останалия събран доказателствен материал, се установява,
че средно месечният наем съобразно площта на имотите предвид оградата им
съвпадаща с обследваните от вещото лице скици, е както следва; за УПИ V-
320 - 124 лева месечно, а за втория УПИ VI-321 - 104.16 лева месечно.
Вещото лице съобразявайки липсата на възможност за използването на
постройките в УПИ V-320 е изчислил средномесечен наем в размер на 9.15
лева само за складовото помещение, а за тази в VI-321 - 65.60 лева месечно.
Съобразно притежаваните ид. ч. от П. А. от УПИ VI-320, както и от
постройката в същия, води до извода, че дължимият му размер на
обезщетението по отношение на този имот и постройката в него възлиза на
68,48 лева. В полза на П. А., съобразно притежаваните ид. ч. от УПИ V-320
следва да се присъди и сумата от 52,88 лева. Доколкото не е депозирана
частна жалба от страна на П. А. по повод на отхвърлителната част на тази
претенция, то следва да се приеме, че първоинстанционното решение в
осъдителната част за сумата в размер на 49.94 лева следва да бъде
потвърдено.
Вън от горното и само за пълнота на изложението, следва да се посочи,
че възражението, че при преценка на площта на недвижимите имоти се
включвала и тази на постройките в същите, не следва да бъде съобразявано.
Този извод следва от обстоятелството, че площта на постройките има
определящо значение при определяне на средния пазарен наем за същите, но
същата не рефлектира пряко върху площта на недвижимите имоти, в които те
са изградени, поради което и не е налице основание за приспадане на площта
на постройките при определяне на средния пазарен наем на поземлените
имоти.
С оглед на горното, първоинстанционното решение, следва да бъде
потвърдено в осъдителната част за сумата от 49,94 лева, респ. отменено за
горницата над 68,48 лева до присъдените 88,84 лева, както и потвърдено в
отхвърлителната част на претенциите по чл. 344, ал. 2 ГПК, заявени от М. В.
срещу П. А..
По повод на депозираните въззивни жалби срещу решението за
допускане на поправка на очевидна фактическа грешка в диспозитива на
първоинстанционното решение, съдът намира следното:
Съобразно трайната съдебна практика, очевидна фактическа грешка е
всяко несъответствие между действителната воля на съда и тази, която е
изразена в диспозитива на постановения съдебен акт /в този смисъл - Решение
№ 11 от 21.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3593/2019 г., IV г. о., ГК и други/. На
поправка подлежи само очевидна фактическа грешка в постановения от съда
29
диспозитив – актът, който се ползва със сила на присъдено нещо. При
очевидната фактическа грешка не се постановява ново решение като резултат
на решаваща мисловна дейност на съда, а се поправя допуснатата техническа
грешка. Вътрешното противоречие в мотивите към решението съставлява
съществено нарушение на съдопроизводствените правила - основание за
обжалване на решението, а не за поправка на очевидна фактическа грешка.
Първоинстанционното решение е изгубило самостоятелното си значение, тъй
като е обжалвано с въззивна жалба. Въззивният съд не е контролно-
отменителна инстанция, а съд по съществото на спора, който отново
преценява доказателствата и доводите на страните и в зависимост от това
дали крайните му изводи съвпадат с тези на първоинстанционния съд, оставя
в сила или отменя първоинстанционното решение.
С първоинстанционното решение е допуснато извършването на съдебна
делба, по отношение на следния недвижим имот - Дворно място в
************, представляващо УПИ VI-321 в кв. 54 по плана на селото, с
площ от 840 кв. м., при граници УПИ XV-318, УПИ XIV-319, УПИ V-320 и
улица ведно с построената в същото едноетажна жилищна сграда със
застроена площ от 40 кв. м., ведно с прилежащите веранда и навес,
построената в УПИ VI-321 в кв. 54 по плана на с. Климентово, последното
при граници: УПИ ХV-318, УПИ ХIV – 319, УПИ V – 320 между
съделителите М. И. В. и П. М. А., при равни квоти. В мотивите на съдебния
акт е прието, че постройката касае приращение, поради което следва да бъде
допусната до делба при равни квоти.
С решение № 260296 от 2.06.2022 г., постановено по гр. д. № 4665/2020
г. по описа на Районен съд – Варна, по реда на чл. 247 ГПК е допусната
поправка на очевидна фактическа грешка в диспозитива на решението като
вместо,“ ведно с построената в същото едноетажна жилищна сграда“ се чете –
„ведно с приращението към дворното място постройка- едноетажна жилищна
сграда“.
С решението по допускане на делбата се ползва със сила на пресъдено
нещо по посочените в чл. 344, ал. 1 ГПК въпроси. В това решение делбеното
имущество се описва според възприетите в практиката белези, необходими и
достатъчни за неговата индивидуализация, посредством които да бъде
отграничено от друго имущество от същия вид. Когато обаче съществува
възможност имуществото да бъде описано по няколко начина, това няма за
последица промяна в предмета на делото.
Посочването дали постройката е приращение или не към недвижимия
имот, не влияе върху формираната воля на съда по повод на лицата, имотите и
определените квоти, които са съществен реквизит на диспозитива по първата
фаза на делбата. Това е така, поради обстоятелството, че в диспозитива на
тази фаза на делбата се посочва извода по повод на изследването по
твърденията за общност на делбената маса, не и основанията, на които тя е
възникнала, които се установяват от доказателствата по делото. Доколкото по
30
горепосочените елементи не е налице допуснат пропуск между формираната
воля в мотивите на първоинстанционния съдебен акт и външното му
обективиране в диспозитива, то следва да се приеме, че не е било налице
твърдяната очевидна фактическа грешка, която да следва да бъде отстранена в
хода на производството по чл. 247 ГПК. С оглед на горното, доколкото
изводът на първоинстанционния съд, сторен в основното решение, че се касае
за приращение е бил коректно отразен в диспозитива на основното решение в
частта относно квотите, при които е възприел, че следва да се допусне
делбата, то следва извода, че не е налице несъответствие, което е подлежало
на отстраняване. С оглед на горното, решението, с което е допусната
поправка на очевидна фактическа грешка се явява неправилно и като такова
следва да бъде отменено.
Вън от горното и само за пълнота на изложението, следва да се посочи,
че останалите доводи във връзка с противоречието относно твърдения статут
на постройката - като стопанска такава за допълващо застрояване, не следва
да бъдат съобразявани, доколкото статута й и квотите от същата, са въпроси,
по които настоящият съдебен състав формира изводи при произнасянето във
връзка с правилността на основното решение по повод на депозираните от
страните въззивна и насрещна въззивна жалба. Същите оплаквания подлежат
на квалификация като такива срещу правилността на решението, поради
постановяването му в нарушение на процесуалните правила, гарантиращи
връзката между фактите и правото при решаването на спора и от тук,
обоснованост на съдебния акт, именно от установените по делото факти и
обстоятелства и преценените по същество в тяхната взаимна обусловеност.
Предвид горното и съобразно формирания извод по същество на спора
по депозираните въззивна жалба и насрещна въззивна жалба срещу основното
решение, то следва да се приеме, че първоинстанционното решение,
постановено по реда на чл. 247 ГПК следва да бъде отменено.
Относно присъждането на съдебно-деловодните разноски:
Съобразно изхода от спора, разноски се дължат на страните по
съразмерност. Доколкото са депозирани две въззивни жалби, една насрещна
въззивна жалба, както и една частна въззивна жалба, разноските следва да
бъдат определели съобразно крайния постановен резултат по същество на
спора. При определяне на кръга на лицата, в тежест, на които следва да се
възложат разноските следва да се съобрази процесуалното поведение на
съделителите, дали повод за образуването на настоящото производство.
От страна на съделителя П. А., депозирал въззивна жалба срещу
основното решение, како и въззивна жалба срещу решението по чл. 247 ГПК,
се претендира заплащането на съдебно-деловодни разноски в общ размер на 1
550 лева, от които 1500 лева – адвокатско възнаграждение и 50 лева –
държавна такса, съобразно представен списък по чл. 80 ГПК, както и
доказателства за направата им. По съразмерност в полза на същия следва да
31
се присъдят съдебно-деловодни разноски в размер на 1 400 лева за
настоящото производство.
От страна на съделителката М. В. са депозирани въззивни жалби срещу
основното решение, срещу това за поправка на очевидна фактическа грешка,
както и частна такава. Същата претендира заплащането на съдебно-деловодни
разноски в общ размер на 780 лева, от които 100 лева – държавни такси и 680
лева – адвокатско възнаграждение, съобразно представен списък. По
съразмерност, в полза на страната следва да се присъдят съдебно-деловодни
разноски в размер на 700 лева.
Воден от изложените мотиви, съдът
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА Решение № 260013 от 10.01.2022 г., постановено по гр. д.
№ 4665/2020 г. по описа на Районен съд – Варна, В ЧАСТТА , с която е
отхвърлен предявеният иск по реда на чл. 69 ЗН от страна на М. И. В., ЕГН:
********** срещу П. М. А., ЕГН: ********** за делба на едноетажна
жилищна сграда със застроена площ от 40 кв. м., ведно с прилежащите
веранда и навес, построена в УПИ VI-321 в кв. 54 по плана на с. Климентово,
последното при граници: УПИ ХV-318, УПИ ХIV – 319, УПИ V – 320 и улица
при квоти - за П. М. А., ЕГН: **********– 1/4 ид. ч. и за М. И. В. ЕГН:
********** – 3/4 ид. ч., като ПРЕКРАТЯВА производството по делото в тази
част, на основание чл. 270, ал. 3 ГПК.
ОТМЕНЯ Решение № 260013 от 10.01.2022 г., постановено по гр. д. №
4665/2020 г. по описа на Районен съд – Варна, В ЧАСТТА ЗА КВТОТИТЕ
по отношение на допуснатото извършване на съдебна делба на построената в
УПИ VI-321 в кв. 54 по плана на ************, с площ от 840 кв. м., при
граници УПИ XV-318, УПИ XIV-319, УПИ V-320 и улица, едноетажна
жилищна сграда със застроена площ от 40 кв. м., ведно с прилежащите
веранда и навес, В ЧАСТТА ЗА КВОТИТЕ по отношение на допуснатото
извършване на съдебна делба на дворно място, находящо се в ************,
представляващо УПИ V-320 в кв. 54 по плана на селото, с площ от 1000 кв.
м., при граници: УПИ VI-321, УПИ XIV-319, от две страни улици, заедно с
построената в имота едноетажна кирпичена сграда и второстепенна стопанска
постройка, както и В ЧАСТТА, с която М. И. В. ЕГН: ********** е осъдена
да заплаща на П. М. А., ЕГН: **********,на основание чл. 344, ал. 2 ГПК,
ежемесечно обезщетение за лишаването му от ползване на съсобствения
недвижим имот - дворно място, представляващо УПИ VI-321 в кв. 54 по
плана на с. Климентово, област Варна, съответно на притежаваната идеална
част от имота, за горницата над 68,48 лв. /шестдесет и осем лева и
четиридесет и осем стотинки/ до присъдените 88,84 лв. /осемдесет и осем
32
лева и осемдесет и четири стотинки/, КАКТО и Решение № 260296 от
2.06.2022 г., постановено по гр. д. № 4665/2020 г. по описа на Районен съд –
Варна, по реда на чл. 247 ГПК за поправка на очевидна фактическа грешка в
Решение № 260013 от 10.01.2022 г., постановено по гр. д. № 4665/2020 г. по
описа на Районен съд – Варна, КАТО ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ДОПУСКА извършването на съдебна делба, на основание чл. 69 ЗН, по
отношение на построената в УПИ VI-321 в кв. 54 по плана на ************, с
площ от 840 кв. м., при граници УПИ XV-318, УПИ XIV-319, УПИ V-320 и
улица, което съобразно измененията на КК и КР със заповед № РД – 18-147 от
17.08.2022 г. на изпълнителния директор на АГКК, е с идентификатор №
37246.501.321, с площ от 749 кв. м., при граници УПИ № № 37246.501.320,
37246.501.703, 37246.501.702 и 37246.501.319, сграда със застроена площ от
36 кв. м., състояща се от кухня, хол, спалня, баня и тоалетна, килер и
коридор, отразена в кадастралната карта с идентификатор № 37246.501.321.1,
ведно с прилежащите веранда и навес, при следните КВОТИ:
-за П. М. А., ЕГН: ********** – ¼ ид. ч. и
- за М. И. В., ЕГН: ********** – ¾ ид. ч.
ДОПУСКА извършването на съдебна делба, на основание чл. 69 ЗН, по
отношение на дворно място в ************, представляващо УПИ V-320 в
кв. 54 по плана на селото, с площ от 1000 кв. м., при граници: УПИ VI-321,
УПИ XIV-319, от две страни улици, което съобразно измененията на КК и КР
със заповед № РД – 18-147 от 17.08.2022 г. на изпълнителния директор на
АГКК, е с идентификатор № 37246.501.320, с площ от 1120 кв. м., при
граници УПИ № № 37246.501.701, 37246.501.703, 37246.501.321 и
37246.501.319, ведно с построената в имота едноетажна кирпичена сграда, с
площ от 70 кв. м., състояща се от коридор и три стаи, отразена в
кадастралната карта с идентификатор № 37246.501.320.1 и второстепенна
стопанска постройка, с площ от 40 кв. м., отразена в кадастралната карта с
идентификатор № 37246.501.320.2, при следните КВОТИ:
-за П. М. А., ЕГН: **********– 5/12 ид. ч.;
-за М. И. В., ЕГН: ********** – 1/12 ид. ч.;
- за Х. П. А., ЕГН: ********** – 2/12 ид. ч.;
- за С. А. С., ЕГН: ********** – 2/12 ид. ч.;
- за П. А. С., ЕГН: ********** – 2/12 ид. ч.;
ОТХВЪРЛЯ искането на П. М. А., ЕГН: ********** за осъждане на М.
И. В., ЕГН: ********** за заплащане на сумата за горницата над 68,48 лв.
33
/шестдесет и осем лева и четиридесет и осем стотинки/ до присъдените
88,84 лв. /осемдесет и осем лева и осемдесет и четири стотинки/,
представляваща ежемесечно обезщетение за лишаването му от ползване на
съсобствения недвижим имот - дворно място в ************,
представляващо УПИ VI-321 в кв. 54 по плана на селото, с площ от 840 кв. м.,
при граници УПИ XV-318, УПИ XIV-319, УПИ V-320 и улица, което
съобразно измененията на КК и КР със заповед № РД – 18-147 от 17.08.2022 г.
на изпълнителния директор на АГКК, е с идентификатор № 37246.501.321, с
площ от 749 кв. м., при граници УПИ № 37246.501.320, 37246.501.703,
37246.501.702 и 37246.501.319, съответно на притежаваната идеална част от
имота, считано от влизане в сила на настоящото определение до
окончателното извършване на делбата, на основание чл. 344, ал. 2 ГПК.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молба с вх. № 263806 от 30.03.2022 г.,
депозирана от П. М. А., ЕГН: **********, с адрес: ********, по реда на чл.
247 ГПК за поправка на очевидна фактическа грешка, допусната в
диспозитива на Решение № 260013 от 10.01.2022 г., постановено по гр. д. №
4665/2020 г. по описа на Районен съд – Варна.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260013 от 10.01.2022 г., постановено по
гр. д. № 4665/2020 г. по описа на Районен съд – Варна,
- В ЧАСТТА, с която М. И. В., ЕГН: ********** е осъдена да заплати
на П. М. А., ЕГН: ********** сумата от 49,94 лева /четиридесет и девет
лева и деветдесет и четири стотинки/, представляваща ежемесечно
обезщетение от лишаване от ползване на УПИ V – 320, кв. 54 по плана на с.
Климентово, област Варна, с площ от 1000 кв. м., при граници: УПИ VI-321,
УПИ XIV-319, от две страни улици, което съобразно измененията на КК и КР
със заповед № РД – 18-147 от 17.08.2022 г. на изпълнителния директор на
АГКК, е с идентификатор № 37246.501.320, с площ от 1120 кв. м., при
граници УПИ № № 37246.501.701, 37246.501.703, 37246.501.321 и
37246.501.319, съответно на притежаваната ид. ч. от имота, считано от
влизане в сила на определението до окончателното извършване на делбата, на
основание чл. 344, ал. 2 ГПК;
- В ЧАСТТА, в която М. И. В., ЕГН: ********** е осъдена да заплати
на П. М. А., ЕГН: ********** сумата от 68,48 лв. /шестдесет и осем лева и
четиридесет и осем стотинки/, представляваща ежемесечно обезщетение от
лишаване от ползване на съсобствения недвижим имот - дворно място в
************, представляващо УПИ VI-321 в кв. 54 по плана на селото, с
площ от 840 кв. м., при граници УПИ XV-318, УПИ XIV-319, УПИ V-320 и
улица, което съобразно измененията на КК и КР със заповед № РД – 18-147 от
17.08.2022 г. на изпълнителния директор на АГКК, е с идентификатор №
34
37246.501.321, с площ от 749 кв. м., при граници УПИ № 37246.501.320,
37246.501.703, 37246.501.702 и 37246.501.319, съответно на притежаваната
идеална част от имота, считано от влизане в сила на настоящото определение
до окончателното извършване на делбата, на основание чл. 344, ал. 2 ГПК;
- В ЧАСТТА, в която е отхвърлена претенцията на М. И. В., ЕГН:
********** по чл. 344, ал. 2 ГПК за осъждане на П. М. А., ЕГН: **********
да й заплати сумата от 250 лева /двеста и петдесет лева/ месечно,
представляваща обезщетение за лишаването от ползване на съсобствения
недвижим имот, представляващ дворно място и изградената в него постройка,
представляващ УПИ VI – 321, в кв. 54 по плана на ************, с площ от
840 кв. м., при граници УПИ XV-318, УПИ XIV-319, УПИ V-320 и улица,
което съобразно измененията на КК и КР със заповед № РД – 18-147 от
17.08.2022 г. на изпълнителния директор на АГКК, е с идентификатор №
37246.501.321, с площ от 749 кв. м., при граници УПИ № 37246.501.320,
37246.501.703, 37246.501.702 и 37246.501.319, съответно на притежаваната
идеална част от имота, област Варна, както и
- В ЧАСТТА, в която е отхвърлена претенцията на М. И. В., ЕГН:
********** по чл. 344, ал. 2 ГПК за осъждане на П. М. А., ЕГН: **********
да й заплати сумата от 250 лева /двеста и петдесет лева/ месечно,
представляваща обезщетение за лишаването от ползване на съсобствения
недвижим имот, представляващ дворно място, представляващ УПИ V – 320,
кв. 54 по плана на с. Климентово, област Варна, с площ от 1000 кв. м., при
граници: УПИ VI-321, УПИ XIV-319, от две страни улици, което съобразно
измененията на КК и КР със заповед № РД – 18-147 от 17.08.2022 г. на
изпълнителния директор на АГКК, е с идентификатор № 37246.501.320, с
площ от 1120 кв. м., при граници УПИ № 37246.501.701, 37246.501.703,
37246.501.321 и 37246.501.319, съответно на притежаваната идеална част от
имота.
ОСЪЖДА М. И. В., ЕГН: **********, с адрес ************ да заплати
на П. М. А., ЕГН: **********, с адрес: ********** сумата от 1400 лева
/хиляда и четиристотин лева/, представляваща съдебно-деловодни разноски
за настоящата инстанция.
ОСЪЖДА П. М. А., ЕГН: **********, с адрес: ********** да заплати
на М. И. В., ЕГН: **********, с адрес ************ сумата от 700 лева
/седемстотин лева/, представляваща съдебно-деловодни разноски за
настоящото производство.
Първоинстанционното решение не е обжалвано в частите, с които е
35
прекратено производството по направеното искане на П. М. А., ЕГН:
********** по реда на чл. 344, ал. 2 ГПК, както и в отхвърлителните части на
претенциите на П. М. А., ЕГН: ********** по чл. 344, ал. 2 ГПК, поради
което същото е влязло в сила в тези части.
Решението подлежи на обжалване, в частта единствено за исковете чл.
69 ЗН, пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните, по реда на
чл. 280, ал.1, респ. ал. 2 ГПК. В останалата част, досежно претенциите по чл.
344, ал. 2 ГПК решението има характер на определение и не подлежи на
обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
36