О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 260568
гр. Пловдив, 18.11.2020 г.
ОКРЪЖЕН СЪД -
ПЛОВДИВ, Гражданско отделение, IX въззивен състав, в закрито съдебно заседание
на осемнадесети ноември две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВИОЛЕТА ШИПОКЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
ФАНЯ РАБЧЕВА
КОСТАДИН ИВАНОВ
като
разгледа докладваното от младши съдия Иванов в. ч. гр. дело № 2590 по описа на
съда за 2020 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 274 и сл. от ГПК.
Образувано е по частна жалба, депозирана от адв. А.К.,
в качеството и на пълномощник на С.А.М., ЕГН **********, с адрес ***, против
определение № 9011 от 15.10.2020 г., постановено по гр. дело № 11788/2020 г. по
описа на Районен съд – Пловдив, IV
бр. с-в, с което на основание чл. 129, ал. 3 от ГПК е прекратено производството
по гражданското дело и е върната депозираната от жалбоподателката против В. В.
А., ЕГН **********, искова молба с вх. № 52270/16.09.2020 г. по описа на
съда.
Твърди се в жалбата, че районният съд неправилно е
оставил молбата без движение до внасяне на държавна такса в размер на 60 лв. и
конкретизиране на режима на лични отношения с бащата. В т.н. се сочи, че с
исковата молба са предявени обективни съединени искове с правно основание чл.
143 и чл. 149 от СК, с които се претендира задължение за издръжка. Следователно
държавна такса по делото на основание чл. 83, ал. 1, т. 2 от ГПК не се дължала
от ищеца. Твърди се още, че съдът неправилно бил квалифицирал предявения иск,
като такъв с правно основание чл. 127, ал. 2 от ГПК. Предвид изложеното
обжалваното определение се явявало неправилно и незаконосъобразно, поради което
се моли за неговата отмяна и за връщане на делото на районния съд за
продължаване на съдопроизводствените действия.
На основание чл. 129, ал. 3, изр. последно от ГПК
препис от жалбата не е връчен на ответната страна.
Настоящият съдебен състав на Окръжен съд – Пловдив,
след като обсъди доводите на жалбоподателя и взе предвид данните по делото,
намира следното:
Жалбата е подадена от легитимирано лице, в
законоустановения срок и против подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което
се явява процесуално допустима.
Разгледана по същество, същата е основателна поради
следните съображения:
РС – Пловдив е бил сезиран с искова молба с вх. № 52270/16.09.2020
г. по описа на съда, депозирана от
жалбоподателката, с която е предявена следната претенция: съдът „да предостави
упражняването на родителските права на мен (ищцата С.А.М., б.м.), като бъде
осъден ответникът да заплаща месечна издръжка на детето“, както и „да ми се
присъди издръжка за минал период от една година преди предявяване на иска“. В
молбата е посочено че са предявени искове с правно основание чл. 143 и чл. 149
от СК. С разпореждане № 60636 от 23.09.2020 г., районният съд е оставил
исковата молба без движение до представяне в указания срок на доказателства за
заплатена държавна такса в размер на 60 лв. и посочване на конкретен режим на
лични отношения.
Ищцата е депозирала молба с вх. № 53184/02.10.2020
г. по описа на РС – Пловдив, в която се е позовала на разпоредбата на чл. 83,
ал. 1, т. 2 от ГПК, за да обоснова невнасянето на държавна такса. Също така е
посочила, че „режимът (на лични отношения на бащата с детето) не е задължително
да се определя от съда“. В т.н. са поискани евентуално и допълнителни указания.
С обжалваното определение районния съд е приел, че е
сезиран с иск с правно основание чл. 127, ал. 2 от СК, по който държавна такса
се дължи, и че такава не е заплатена съгласно дадените указания. Приел е също
така, че не са изпълнени и другите указания, дадени с разпореждането, поради
което и на основание чл. 129, ал. 3 от ГПК, исковата молба е била върната като
нередовна, а производството по гражданското дело – прекратено.
Настоящата инстанция не споделя съображенията, въз
основа на които е върната исковата молба. Видно от съдържанието на настоящата
искова молба, действително е налице нередовност на същата, доколкото веднъж се
твърди, че се претендира издръжка на основание чл. 143 и чл. 149 от СК, а
по-късно се моли, освен осъждане на ответника за издръжка, още и да се присъди
упражняването на родителските права в полза на ищцата. Следователно не е бил
ясен вида и обема на търсената защита и не могло да се направи обоснован краен
извод относно това иск с какво правно основание е предявен. Съдът обаче при
наличие на съмнения в т.н. е следвало да даде указания на ищцата да поясни
своята молба, като уточни дали предявява само искане за присъждане на издръжка
– искове по чл. 143 и чл. 149 от СК, или предявява иск по чл. 127, ал. 2 от СК,
част от който е и въпросът за издръжката на детето. Тази необходимост е
отпаднала след депозирането на молбата с вх. № 53184/02.10.2020 г. по описа на
РС – Пловдив, от която е видно, че реално са предявени искове за издръжка, вкл.
такава и за минал период, а не иск по чл. 127, ал. 2 от СК. Последното изрично
е заявено и с настоящата частна жалба. В т.н. атакуваното определение подлежи
на отмяна, а районния съд следва да разгледа депозираната пред него искова
молба, с която са предявени кумулативно обективно съединени искове с правно
основание чл. 143 от СК и чл. 149 от СК, за присъждане на дължима издръжка,
ведно със законната лихва за забава. На основание чл. 83, ал. 1, т. 2 от ГПК
ищецът по делата за издръжка не дължи внасяне на такси и разноски по
производството, следователно и исковата молба не може да се върне на основание
чл. 129, ал. 3 вр. чл. 128, т. 2 от ГПК.
За пълнота на изложеното следва да се посочи, че при
исковете с правна квалификация чл. 143 от СК, респ. чл. 149 от СК, титуляр на
вземането за издръжка е малолетното/непълнолетното дете. Видно от съдържанието
на исковата молба, същата е депозирана от С.А.М., но не е отразено дали е
подадена от нея в качеството ѝ на майка и законен представител на
малолетното си дете, на което всъщност се дължи издръжка от неговия баща –
ответник по делото. Следователно съдът следва да обърне допълнително внимание
на въпроса за надлежната активна процесуална легитимация по иска.
Предвид гореизложеното жалбата се явява
неоснователна, а атакуваното определение се отмени и делото се върне на
районния съд за продължаване на съдопроизводствените действия.
На основание чл. 274, ал. 3 и ал. 4 вр. чл. 280, ал.
3 от ГПК настоящото определение е окончателно и не подлежи на обжалване.
Така мотивиран, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
ОТМЕНЯ изцяло определение № 9011 от 15.10.2020 г., постановено по гр. дело №
11788/2020 г. по описа на Районен съд – Пловдив, IV бр. с-в и ВРЪЩА делото на Районен съд – Пловдив, IV бр. с-в за продължаване на
съдопроизводствените действия по делото, съобразно гореизложените мотиви.
Настоящото определението е окончателно и не
подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1./
2./