Определение по дело №499/2010 на Окръжен съд - Благоевград

В публично заседание в следния състав:

и за да се произнесе, взе предвид следното:

Съдът е сезиран с иск с правно основание чл.422 от ГПК.

В исковата си молба ищецът „И.а.б. Л.” - Е. твърди, че на основание заявление по чл.417 от ГПК, Районен съд - Кърджали е издал заповед за изпълнение на парично задължение и изпълнителен лист, въз основа на издаден запис на заповед срещу издателя „В.-**” - ООД и авалистите - А. Н. П. и Н.А.П.. Ответникът А. Н. П. подал възражение срещу издадената заповед за изпълнение, поради което за ищеца бил налице правен интерес от установяване съществуването на вземането му. Твърди, че по силата на запис на заповед от 19.05.2008г. „В.-**” - ООД безусловно и неотменимо се е задължило да плати сумата от 32 536.87 еврона „И.а.б. Л.” - Е., с предишно наименование „И.е.д. Л.” - Е., като записът на заповед бил освободен от протест и платим на предявяване, и бил авалиран при условията, при които е издаден, от съдлъжниците -А. Н. П. и Н.А.П.. С Нотариална покана № 129, рег.№4194 от 17.06.2011г. записът на заповед бил предявен за плащане на авалиста А. Н. П.. Твърди също, чеиздаденият запис на заповед обезпечава изпълнение на задължения по договор за финансов Л. № 005489-001/19.05.2008 година, сключен между „И.а.б. Л.” - Е. с предишно наименование „И.е.д. Л.” - Е. и „В.-**” - ООД. Съгласно Общите условия по договори за финансов Л., лизингодателят „И.а.б. Л.” - Е. се задължил да придобие движима вещ, посочена от лизингополучателя, и да позволи на лизингополучателя да я ползва за предварително определен срок, срещу заплащане на лизинговата цена. Твърди, че лизингодателят е изпълнил задължението си да придобие и предостави на лизингополучателя за използване посочения в договора актив. Задължение на лизингополучателя било да заплаща на лизингодателя лизинговата цена така, както е уговорена. Лизингополучателят преустановил плащането на дължими вноски по Договора за Л., поради което с уведомление от 01.03.2010 година до „В.-**” - ООД, договорът за Л. бил прекратен. Твърди, че съгласно чл. 6, т. 9 от Общите условия и чл. 2, т. 7 от договора за Л., лизингодателят е издал фактури за дължимите плащания, като към датата на прекратяване на договора останали неплатени задължения по подробно описани в исковата молба с номера, дати и суми, 26 броя фактури. Твърди също, че има срещу ответника А. Н. П. валидно и изискуемо вземане в размер на 45 411.10 лева, представляваща сбор на дължимите суми по посочените в исковата молба26 броя фактури,която сума представлява дължима сума по издадения запис на заповед, обезпечаващ задълженията на ответниците по посочения договор за финансов Л..

Ответникът А. Н. П. в представения по делото отговор изразява становище за неоснователност на предявения иск поради това, че записът на заповед бил нищожно едностранно волеизявление по смисъла на чл.44 от ЗЗД, изпълнено в противоречие или при заобикаляне на закона по смисъла на чл.26 от ЗЗД. В тази връзка и ищецът, и издателят на записа на заповед признавали, че записът на заповед бил издаден за обезпечаване на задължение по договор за Л. №005489-001/19.05.2008г., сключен между „И.а.б. Л." Е. и „В.-**" ООД. Счита, че ако нищожността на сделката по записа на заповед от 19.05.2008г. изключва задължаването на издателя, тя изключва и отговорността на авалиста, тъй като той е гарантирал за несъществуващо задължение. Навежда доводи за изтекла давност, тъй като записът на заповед не бил предявен на издателя „В.-**" ООД в двудневния срок по чл.491 от ТЗ. Поради непредявяване в този срок поемателят - ищец загубил правото си да търси плащане само от авалистите на основание чл.514, ал.1 от ТЗ. Това право на авалистите било отделно от правата на издателя (платец), за който исковете се погасявали с тригодишна давност от падежа, съгласно чл.531 от ТЗ. Безспорно било, че записът на заповед е издаден за цялото задължение по договора за Л. без да се държи сметка нито за прекратяването на договора и връщането на лизинговата вещ, нито за първоначалната вноска призната от ищеца, като получена в размер на 10 446,97лв. От справката било видно, че търсената сума е формирана както от месечни лизингови вноски, така и от „деловодни неустойки" в размер на 9 562.50лв., каквито неустойки ответникът не бил поел задължение да плаща по записа на заповед, тъй като те не били възникнали към момента на подписването му. Неоснователно ищецът търсел вноска по фактура №76901/10.03.2010г. с падеж 20.03.2010г. за 1 719.77лв., тъй като съгласно исковата молба с уведомление от 01.03.2010г. договорът за Л. бил прекратен, поради което след тази дата лизингови вноски не се дължали нито по договора за Л., нито по записа на заповед.

С допълнителна искова молба ищецът уточнява, че задълженията по договора за Л. са формирани освен от посочените в исковата молба фактури, но и от начислената от лизингодателя неустойка за забава. По отношение твърдението на ответника за изтекла давност на менителницата счита, че разпоредбата на чл. 491 от ГПК е неприложима в настоящата хипотеза, тъй като ценната книга, която ответникът авалирал, била платима на предявяване, както изрично било записано в нея, а не на някое от основанията, посочени в цитираната разпоредба. Поради изложеното срокът за предявяване, указан в чл. 491 от ГПК бил неприложим и възражението на ответника в този смисъл било неоснователно.

С допълнителен отговор ответникът по иска излага, че с издаването на записа на заповед от 19.05.2008г. „В.-**" ООД не се е задължило безусловно и неотменимо да плати на „И.е.д. Л." Е. сумата 32 536,87 евро. Записът на заповед бил подписан от ответника като представляващ „В.-**" ООД под условие, че с него ще се съберат само суми, които не са заплатени по лизинговия договор. По т.1 от допълнителната искова молба ищецът признавал това обстоятелство, търсейки само сумата от 45 111,10лв., вместо пълния размер на сумата по записа на заповед, в размер на 63 636,58лв. Тези основания били свързани с виновно поведение на „В.-**" ООД по лизинговия договор и не били предмет на настоящото производство. Правото да задържи първоначалната вноска от 10 446,57лв., платена от „В.-**" ООД, било по лизинговия договор, но не и по записа на заповед. С допълнителната искова молба ищецът бил потвърдил обстоятелството, че представения по делото запис на заповед не е поемане безусловно обещание да се плати сумата от 63 636,58лв. По записа на заповед било поето задължение да се плати само неплатено по договора за Л. и при условията на този договор. Поради този факт записът на заповед от 19.05.2008г., с издател „В.-**" ООД, за сумата от 32 536,87 евро бил нищожна едностранна сделка, сключена в противоречие със закона.

В съдебно заседание ищецът не изпраща представител. С писмена молба моли да се уважи предявения иск. Претендира разноски, като в молбата инкорпорира списък на разноските.

Ответникът се явява лично. Представя писмена защита и списък на разноските, които претендира.

Окръжният съд, като прецени събраните по делото доказателства, както и доводите на страните, прие за установено от фактическа и правна страна следното:

От приетите по делото като доказателства: заповед № 293 от 24.01.2012г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК, определение № 64 от 22.01.2013г. по ч.гр.д.№ 2456/2011г. по описа на Районен съд – Кърджали и съобщение от 22.01.2013г. по ч.гр.д.№ 2456/2011г. по описа на Районен съд – Кърджали, се установява, че въз основа на подадено от „И.е.д. Л.” Е. Г. заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл.417 от ГПК е било образувано ч.гр.д.№ 2456/2011г. по описа на Районен съд – Кърджали, по което е издадена заповед № 293 от 24.01.2012г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК срещу „В.-**” ООД Г., Н.А.П., както и срещу отв. А. Н. П., за сумата 23 218.33 евро, представляваща неизпълнено парично задължение по запис на заповед от 19.05.2008г., ведно със законната лихва от 28.12.2011г. до окончателното изплащане на сумата, както и за сумата 1 993.15 лева, представляваща разноски по делото. С разпореждането си Кърджалийският районен съд е постановил незабавно изпълнение и издаване на изпълнителен лист. Установява се също така, че в срока по чл.414, ал.2 от ГПК ответникът А. Н. П. е подал възражение срещу заповедта за изпълнение, както и че с определение № 64 от 22.01.2013г. Кърджалийският районен съд е спрял принудителното изпълнение на заповед № 293 от 24.01.2012г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК, издадена по ч.гр.д.№ 2456/2011г. по описа на Районен съд – Кърджали и е указал на заявителя „И.е.д. Л.” Е. Г. да предяви иск за установяване на вземането си в срока по чл.415, ал.1 от ГПК. В изискуемия от закона срок ищецът „И.а.б. Л.” Е. е предявил иск по чл.422 от ГПК за съществуване на вземане на „И.а.б. Л.” Е. от А. Н. П. в размер на левовата равностойност на 23 218.33 евро, а именно - 45 411.10 лева по запис на заповед от 19.05.2008 година, предмет на издадената заповед за незабавно изпълнение по ч.гр.д.№ 2456/2011г. на Кърджалийския районен съд. В тази връзка, от направена справка в Търговския регистър се установява, че „И.е.д. Л.” Е. е предишното наименование на ищеца по делото „И.а.б. Л.” Е..

От гореизложеното се установява, че са налице процесуалните предпоставки за предявяване на иск с правно основание чл.422 от ГПК за съществуване на претендирано вземане, а именно – издадена заповед за незабавно изпълнение, подадено възражение срещу заповедта за изпълнение и предявен в срока по чл.415, ал.1 от ГПК иск за съществуване на вземанÕто, предмет на издадената заповед за незабавно изпълнение.

По делото е прието като доказателство заверено копие от запис на заповед от 19.05.2008г. за сумата от 32 536.87 евро, с издател „В.-**” ООД, който се е задължил да плати на „И.е.д. Л.” Е. сумата от 32 536.87 евро, като е посочено, че записът на заповед е платим на предявяване, както и че същият следва да бъде предявен за плащане не по – късно от 20.06.2011г. В записа на заповед е посочено място на плащане и място на издаване. Видно от цитирания запис на заповед, същият е авалиран при условията, при които е издаден, от ответника по делото А. Н. П. и от Н.А.П.. Във връзка със записа на заповед, признава се, че същият е подписан от ответника като авалист.

Записът на заповед от 19.05.2008г. съдържа всички изискуеми от разпоредбата на чл.535 от ТЗ реквизити, а именно – в текста на документа е включено наименованието “запис на заповед”, безусловно обещание на издателя да плати на поемателя определена сума пари, падеж на вземането, място на плащане, името на поемателя, дата и място на издаването, подпис на издателя, поради което следва да се приеме, че менителничния ефект е редовен от външна страна акт. Впрочем, възражения в тази насока – срещу формата или съдържанието на записа на заповед, ответника не прави.

От приетите по делото като доказателства заверени копия от нотариална покана с рег. № 4193/17.06.2011г. и нотариална покана с рег.№ 4194/17.06.2011г., и двете на нотариус с рег.№ 251, се установява, че записът на заповед от 19.05.2008г. е предявен за плащане на „В.-**” ООД и на авалиста А. Н. П. на 06.07.2011г. В тази връзка, с оглед довода на ответника, направен в отговора на исковата молба, следва да се отбележи че предявяването на записа на заповед за плащане не е необходимо, за да е налице подлежащо на изпълнение вземане. Предявяването за плащане е предпоставка само за поставянето на длъжника в забава и представлява необходимото съдействие от кредитора за изпълнение на задължението.

Във връзка с предявения иск и установяване съществуването на заявеното в заповедното производство вземане в размер на исковата сума, ищецът твърди, че издаденият запис на заповед от 19.05.2008г. обезпечава изпълнение на задължения по договор за финансов Л. № 005489-001/19.05.2008г., сключен между „И.а.б. Л.” Е. (с предишно наименование „И.е.д. Л.” Е.) от една страна и „В.-**” ООД от друга страна. В тази насока е приет като доказателство договор за Л. № 005489-001/19.05.2008г., сключен между „И.а.б. Л.” Е. (с предишно наименование „И.е.д. Л.” Е.), в качеството му на лизингодател, и „В.-**” ООД, като лизингополучател, с който лизингодателят се е задължил да придобие и достави на лизингополучателя за използване посочена в договора движима вещ срещу заплащане на лизинговата цена в размери и на дати, посочени в чл.2 от договора за Л. и съгласно Погасителен план. Обстоятелството, че процесния запис на заповед има гаранционно – обезпечителна функция по отношение задълженията на лизингополучателя по договора за Л. не се оспорва от ответника. Впрочем, обстоятелството, че записът на заповед от 19.05.2008г. обезпечава изпълнение на задълженията по договор за Л. № 005489 – 001 от 19.05.2008г. се установява изрично от договора за Л., в неговия чл.2.15, в който изрично е посочено, че обезпечение по него е запис на заповед, а така също и от обстоятелството, че записът на заповед е издаден на датата, на която е подписан и самият договор – 19.05.2008г., както и че сумата по менителничния ефект – 32 536.87 евро, напълно съвпада с общо дължимата сума по договора за Л., посочена в Погасителния план – приложение към договора, и представляваща сбор от лизинговите вноски, състоящи се от главница и лихва.

Предвид изложеното, неоснователен е доводът на ответника, че записът на заповед от 19.05.2008г. представлява нищожна едностранна сделка, сключена в противоречие със закона, поради това, че с издаването му дружеството не се било задължило безусловно и неотменимо да плати на ищеца сумата от 32 536.87 евро, тъй като записът на заповед бил обезпечение на договора за Л., а ответникът А. Н. П. не бил поел безусловно обещание да плати сумата, посочена в записа на заповед, а само обезпечил бъдещо вземане на ищеца по договор за Л.. Видно от самия запис на заповед, дружеството – издател се е задължило безусловно и неотменимо да плати на поемателя посочената в записа на заповед сума, като в същия не е посочено основанието (каузата) за поетото обещание за плащане. Впрочем, менителничния ефект би бил недействителен съгласно чл.535, т.2 от ТЗ, ако в документа поетото обещание е обвързано със съществуването на кауза. От друга страна, обстоятелството, че процесният запис на заповед обезпечава изпълнението на задълженията по договора за Л., не прави записа на заповед недействителен, тъй като менителничната сделка може да се сключи във връзка с друга каузална сделка. При поето задължение за плащане по менителничния ефект каузата съществува, но стои извън съдържанието на документа. Впрочем, постоянна е практиката на ВКС, обективирана в постановени по реда на чл.290 от ГПК решения – № 149 от 05.11.2010 г. по т.д.№ 49/2010 г. на ВКС, І т.о., решение № 5 от 02.02.2012 г. по т.д.№ 75/2011 г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 173 от 12.01.2011 г. по т.д.№ 901/2009 г. на ВКС, І т.о., съгласно която в производството по иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, ищецът – заявител в заповедното производство, при направено възражение от ответника – длъжник, следва да докаже наличието на каузалното правоотношение, за обезпечаване изпълнението на което е издаден записът на заповед. В случая, ищецът още в исковата си молба е посочил каузалното правоотношение – договор за Л., за обезпечаване изпълнението на който е издаден процесния запис на заповед, което обстоятелство не се оспорва от ответника.

Във връзка с гореизложеното, неоснователен е доводът на ответника А. Н. П., поддържан в представения по делото писмен отговор, че в настоящото производство не следва да се установяват вземания по договора за Л., а само вземания по записа на заповед. Съгласно цитираната по – горе задължителна практика на ВКС, в производството по иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК ищецът – заявител в заповедното производство, при въведен довод за наличие на каузално правоотношение, не е достатъчно да докаже само редовността на записа на заповед от външна страна, но следва да докаже фактите, от които вземането произтича, пораждането на задължението по каузалната сделка, а ответникът – погасяването му. В този смисъл е и решение № 121 от 1.07.2009 г. на ВКС по т.д.№ 55/2009 г., ІІ т.о., постановено по реда на чл.290 от ГПК, съгласно което право на кредитора е да предяви иска, основан на менителничните му права, но при този иск той трябва да докаже съществуването на вземането си и неговия размер. В същото е прието, че макар и абстрактна сделка, записът на заповед се издава заради конкретни отношения между издателя и лицето, в чиято полза се поема задължението за заплащане на определена сума.

Неоснователни са и доводите на ответника А. Н. П. относно предявяването на записа на заповед. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 28.12.2005г. на ВКС по тълк.дело № 1/2004 г., ОСТК, за да е налице подлежащо на изпълнение вземане, не е необходимо записът на заповед да е бил предявен за плащане. По своята правна същност предявяването на записа на заповед за плащане представлява покана за изпълнение на менителничното задължение. Не съществува като правно задължение изискване за предявяване на записа на заповед за плащане. Непредявяването на посочения менителничен ефект за плащане не се отразява върху възможността да бъде ангажирана отговорността на издателя. Предявяването за плащане се явява предпоставка само за поставянето на длъжника в забава и представлява необходимото съдействие от кредитора за изпълнение на задължението. Непредявяването на записа на заповед за плащане в срок води до загубване на правата по него по отношение на регресно отговорните лица-джирантите и техните авалисти. Това не се отнася за издателя на записа на заповед и неговия авалист.

По отношение на доводите на ответника А. Н. П. – авалирал задължението по записа на заповед като поръчител, релевирани в представения от него писмен отговор, следва да се посочи следното: авалът е самостоятелно задължение, което възниква единствено по силата на едностранното волеизявление на авалиста, независимо от задължението, което обезпечава. В тази връзка авалистът не може да противопоставя на приносителя на ефекта възражения, които хоноратът (издател на записа на заповед) би могъл да направи поради самостоятелния неакцесорен характер на задължението на менителничния поръчител. Задължението на менителничния поръчител не е акцесорно, а самостоятелно и независимо от менителничното задължение, за което е дадено. Аргумент в подкрепа на този извод е разпоредбата на чл.485, ал.2 от ТЗ, според която задължението на поръчителя е действително и когато задължението за което е дадено е недействително по каквото и да е причина, освен поради недостатък във формата. В този смисъл е решение № 5 от 9.02.2010г. на ВКС по т.д.№ 268/2009г. ІІ т.о., постановено по реда на чл.290 от ГПК.

Предвид изложеното по-горе, неоснователни са и доводите на ответника за недължимост на претендираните суми поради изтекла давност.

С оглед изложеното дотук, релевантно по делото е обстоятелството съществува ли заявеното в заповедното производство вземане на ищеца, за което е издаден процесния запис на заповед, с който се обезпечава изпълнение на задълженията по договора за Л., и какъв е неговия размер, респективно – погасено ли е същото. В тази връзка, от заключението на назначената по делото съдебно – счетоводна експертиза, която не се оспорва от страните и се възприема изцяло от съда, се установява, че задължението на „В.-**” ООД по договор за Л. № 005489-001/19.05.2008г., към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, съгласно описаните в исковата молба 26 броя фактури, е в общ размер на 35 848.62 лева, от която сума 34 562.63 лева е задължението по лизинговите вноски, съгласно 20 броя подробно посочени фактури, 965.04 лева – задължение за неустойки по 4 броя фактури - № 8550/15.09.2008г., № 14204/29.06.2009г., № 14406/09.07.2009г. и № 16517/06.11.2009г., представляващи част от общо претендираните в исковата молба 26 броя фактури, и 320.95 лева – задължение за застраховка, съгласно фактура № */28.12.2009г. Вещото лице е констатирало и начислени неустойки към 20.03.2010г. в размер на 9 562.50 лева, като общо дължимата сума по счетоводните регистри на ищеца по договора за Л. към 28.12.2011г. е в размер на 45 411.12 лева, представляваща сбор от сумите 35 848.62 лева (по претендираните с исковата молба 26 броя фактури) и 9 562.50 лева.

Във връзка с констатациите на вещото лице, несъстоятелен е довода, че платената от ответника „В.-**” ООД в полза на лизингодателя сума в размер на 10 446.57 лева представлявала цената на лизинговия актив и същата не била отчетена от лизингодателя. На първо място, не е спорно, че собствеността върху актива, предмет на договора за Л., не е била прехвърлена нито на лизингополучателя „В.-**” ООД, нито на авалиста на издадения запис на заповед – А. Н. П.. Освен това, от назначената по делото съдебно – счетоводна експертиза се установява, че сумата от 10 446.57 лева представлява първоначална вноска, изплатена от „В.-**” ООД на лизингодателя и че същата е взета предвид при определяне размера на дължимите лизингови вноски.

При така установените по делото обстоятелства, предвид заключението на назначената по делото съдебно – счетоводна експертиза и с оглед твърдението в исковата молба, че претендираната сума от 45 411.10 лева представлява сбор на дължимите суми по посочените в исковата молба26 броя фактури – видно от молба с вх.№ 1590/27.03.2013 г., съдът съобрази следното:

От изложените в исковата молба обстоятелства е видно, че се претендират неплатени задължения по договора за Л. от 19.05.2008г. представляващи: 1.) неплатени лизингови вноски, съгласно 20 броя фактури, на обща стойност 34 562.63 лева, 2.) задължение за неустойки съгласно 4 броя фактури – № 8550/ 15.09.2008г., № 14204/29.06.2009г., № 14406/09.07.2009г. и № 16517/ 06.11.2009 г., общо в размер на 965.04 лева и 3.) задължения за застраховка „имущество”, съгласно 2 броя фактури - № *********/ 04.12.2008г. и № */28.12.2009г., на обща стойност 577.71 лева. Или, сборът от претендираните като дължими суми по посочените в исковата молба 26 фактури е 36 105.38 лева, а не 45 411.10 лева.

На следващо място съдът намира, че по делото не се установява дължимостта на претендираната от ищеца сума в размер на 9 562.50 лева, представляващи Ýеустойки, на основанието, на което е заведен настоящия иск. От гореизложеното се установи, че процесният запис на заповед от 19.05.2008г., послужил като основание за издаване на заповедта за изпълнение, обезпечава изпълнение на задълженията на „В.-**” ООД по договор за Л. № 005489-001/19.05.2008г. за заплащане на лизинговите вноски, състоящи се от главница и лихва. Това се установява по един несъмнен начин от факта, че сумата по менителничния ефект – 32 536.87 евро, напълно съвпада с общо дължимата сума по договора за Л., посочена в Погасителния план – приложение към договора, видно от която същата представлява сбор от лизинговите вноски, състоящи се от главница и лихва. С други думи, издаденият запис на заповед не обезпечава други вземания по договора за Л., в това число – вземания за неустойки, застраховки и др., извън посочените по – горе вземания за лизингови вноски.

Поради изложеното, неоснователен е предявения иск и за сумата от 965.04 лева, представляваща задължение за неустойки съгласно 4 броя фактури – № 8550/ 15.09.2008г., № 14204/29.06.2009г., № 14406/ 09.07.2009г. и № 16517/ 06.11.2009г., както и за претендираните задължения за застраховка „имущество”, съгласно 2 броя фактури - № *********/04.12.2008г. и № */28.12.2009г., на обща стойност 577.71лв. Впрочем, по отношение на фактура № *********/04.12.2008г. на стойност 256.76 лева, посочена в позиция № 6 на исковата молба, вещото лице в своята констативна част установява, че същата е изцяло заплатена и като такава не е дължима.

Ето защо, съдът намира предявеният против ответника А. Н. П. иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК за доказан и като такъв – основателен, за сумата от 34 562.63 лева, представляваща общия размер на дължимите лизингови вноски по договора за Л. от 19.05.2008г., за обезпечение на който е издаден процесния запис на заповед, съгласно посочените в исковата молба и заключението на вещото лице 20 броя фактури, а именно: по фактура № 37542/08.08.2008г. – 1 326.76 лева, по фактура № 39919/ 10.09.2008г. – 1 813.25 лева, по фактура № 42314/09.10.2008г. –1 811.59 лева, по фактура № 44662/07.11.2008г. – 1 817 лева, по фактура № 46961/ 09.12.2008г. – 1 796.28 лева, по фактура № 49192/09.01.2009г. – 1767.35 лева, по фактура № 51420/09.02.2009г. – 1741.46 лева, по фактура № 53578/10.03.2009г. – 1739.87 лева, по фактура № 55709/ 08.04.2009г. – 1738.24 лева, по фактура № 57797/11.05.2009г. – 1736.61 лева, по фактура № 59864/10.06.2009г. – 1734.94 лева, по фактура № 61909/09.07.2009г. – 1733.32 лева, по фактура № 63913/10.08.2009г. - 1731.64 лева, по фактура № 65907/09.09.2009г. – 1729.97 лева, фактура № 67815/09.10.2009г. – 1728.31 лева, фактура № 69706/12.11.2009г. –1726.63 лева, по фактура № 71572/07.12.2009г. – 1724.91 лева, по фактура № 73375/11.01.2010г. – 1723.23 лева, по фактура № 75130/ 04.02.2010г. – 1721.50 лева и по фактура № 76901/10.03.2010г. –1719.77 лева.

Поради изложеното, следва да се признае за установено съществуването на вземане на „И.а.б. Л.” Е. Г. от А. Н. П. /като солидарен длъжник/ в размер на 34 562.63 лева по запис на заповед от 19.05.2008г., обезпечаващ изпълнение на задълженията на „В.-**” ООД Г. по договор за Л. № 005489-001/19.05.2008г. за заплащане на лизингови вноски.

В останалата си част и за разликата от 34 562.63 лева до общо претендирания размер от 45 411.10 лева, искът е неоснователен и като такъв следва да се отхвърли.

При този изход на делото – частична основателност на иска /за сумата от 34 562.63 лева от общо претендираната сума в размер на 45 411.10 лева/, на ищеца се следват разноски в размер на 731,47лв., с оглед представените доказателства за заплатени от страната ДТ в размер 908,22лв. и 50лв. за вещо лице. Не се доказват направени разходи за адвокатско възнаграждение в размер на 1 629,88лв., доколкото приложеното на л.47 от т.д.№187/2013г., преобразувано в настоящото т.д.№310/2013г., преводно нареждане е с наредител „И.а.б. Л.” Е., а като пояснение е посочено В.-** ООД, което дружество не е страна в настоящия процес. Отбелязвания на преводното нареждане, които да сочат, че същото е направено във връзка с т.д.№310/2013г. /респ. по т.д.№187/2013г./ не сÕ съдържат. На ответника се следват разноски съобразно отхвърлената част на иска в размер на 362,77лв. Или, по компенсация на ищеца се дължат разноски в размер на 368,70лв., които следва да се възложат в тежест на ответника А. Н. П..

Водим от изложеното, и на основание чл.422 от ГПК, съдът

Р Е Ш И :

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО съществуването на вземане на „И.а.б. Л.” Е. със седалище и адрес на управление в Г. 1000, район С., Б.Ц. О. №, ЕИК *, от А. Н. П. с адрес в Г., У.М. № 6, вх.А, .4, ап*, с ЕГН *, в размер на 34 562.63 лева по запис на заповед от 19.05.2008г., обезпечаващ изпълнение на задълженията на „В.-**” ООД гр. Кърджали по договор за Л. № 005489-001/19.05.2008г. за заплащане на лизингови вноски, за което вземане е издадена заповед № 293 от 24.01.2012 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК по ч.гр.д.№ 2456/2011 г. по описа на Районен съд – Кърджали, като отхвърля предявения иск, с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, за признаване за установено съществуването на вземане на „И.а.б. Л.” Е. Г. от А. Н. П. от Г., по запис на заповед от 19.05.2008г., обезпечаващ изпълнение на задълженията на „В.-**” ООД гр. Кърджали по договор за Л. № 005489-001/19.05.2008г. за заплащане на лизингови вноски, за разликата от 34 562.63 лева до 45 411.10 лева, за което вземане е издадена заповед № 293 от 24.01.2012г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК по ч.гр.д.№ 2456/2011г. по описа на Районен съд – Кърджали, като неоснователен.

ОСЪЖДА А. Н. П. с адрес в Г., У.М. № 6, вх.А, .4, ап.*, с ЕГН *, да заплати на „И.а.б. Л.” Е., със седалище и адрес на управление в Г. 1000, район С., Б.Ц. О. № 14, ЕИК *, разноски по делото в размер на 368,70лв.

Решението подлежи на обжалване пред Апелативен съд – Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.

ПРЕДСЕДАТЕЛ :