Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 22.03.2021 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, II-Е въззивен състав, в публичното заседание на двадесет и девети януари през две хиляди двадесет и първа година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл. съдия КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА
при секретаря Елеонора
Георгиева, като разгледа докладваното от мл. съдия Христова гр. дело № 3344 по описа за 2020 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл.
от ГПК.
С решение № 928 от 04.01.2020 г., постановено по гр. д. № 29517/2019 г., по описа на Софийски районен съд, ГО, 61-ви състав, по предявени от „Т.С.“ ЕАД установителни искове по реда на чл. 422 от ГПК е признато за установено, че ответникът К.Н.Д. дължи на ищеца сумата от 2 042,56 лева, представляваща стойността на доставена топлинна енергия за периода от м. 11.2015 г. до м. 04.2018 г. за имот, находящ се в гр. София, жк „********, ведно със законната лихва върху сумата от подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение – 30.11.2018 г. до окончателното й плащане, както и сумата от 47,54 лева, представляваща такса за дялово разпределение за периода от м. 11.2015 г. до м. 04.2018 г., за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение от 13.01.2019 г. по гр. дело № 76316/2018 г. на СРС, 61-ви състав. С решението са отхвърлени исковете на „Т.С.“ ЕАД за признаване за установено по отношение на К.Н.Д., че същият дължи на ищеца разликата над уважения размер на стойността на топлинна енергия до пълния предявен размер от 2 228,95 левa и за периода м. 05.2015 г. - м. 10.2015 г., както и за разликата над уважения размер на таксата за дялово разпределение от 47,54 лева до пълния предявен размер от 49,11 лева и за периода м. 10.2015 г., както и исковете с правно основание чл. 422 от ГПК, вр. чл. 86 от ЗЗД за сумата от 266,10 лева и за сумата от 7,83 лева.
Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач - „Т.с.“ ЕООД.
Срещу първоинстанционното решение е подадена въззивната жалба от ответника
К.Н.Д. в частта, в която исковете на „Т.С.“ ЕАД са уважени, с изложени доводи
за неговата неправилност и незаконосъобразност. Твърди се, че ищецът не е
провел пълно и главно доказване на твърденията си, изложени в исковата молба,
като в решението си съдът неправилно се е позовал на представени извън указания
му срок от третото лице – помагач писмени доказателства. Намира се, че исковата
молба е недопустима, доколкото липсват доказателства за надлежно учредена
представителна власт на лицето, която я е подало, а „Т.С.“ ЕАД не е представило
доказателства за предявяване в едномесечен срок на иска за установяване на
вземанията си. Възразява се срещу наличието на облигационна връзка между страните,
както и срещу основание и размера на предявените искове. Оспорва се да е
установено качеството и количеството на твърдяната за доставяна топлинна
енергия и да е отправена покана от ищеца за нейното плащане. Сочи се, че от
представените извлечения от сметки не е видно отчисляването на технологичните
загуби от „Т.С.“ ЕАД, като същите не са годни да установят исковата претенция,
съставени са едностранно по данни на ищеца, а и няма абонатен № 061888. Счита
се, че липсват доказателства за техническата изправност на общия топломер и на
индивидуалните уреди за отчитане. Релевира се, че не са налице доказателства и
за дължимостта на цената на услугата дялово разпределение и за легитимацията на
третото лице-помагач. Прави се възражение за изтекла погасителна давност. По
изложените съображения се отправя искане за отмяна на атакуваното решение в
обжалваната му част и отхвърляне исковете на ищеца. Претендират се разноски.
„Т.С.“ ЕАД и третото лице-помагач „Т.с.“ ЕООД не изразяват становище по жалбата на ответника
в срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК.
Софийски
градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и
доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира
следното:
Първоинстанционният
съд е сезиран с обективно кумулативно съединени положителни искове с правно
основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 415, ал.
1 от ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1
от ЗЗД, вр. с чл. 149 от ЗЕ и чл. 86, ал. 1
от ЗЗД. Ищецът твърди, че ответникът е клиент на топлинна енергия за
битови нужди по смисъла на § 190 от ДР на ЗЕ, за топлоснабден имот – апартамент № 73,
находящ се в гр. София, жк „********, аб. № 061888, като му дължи сумата от
общо 2 551,99 лева, от която: 2 228,95 лева - главница за доставена
топлинна енергия за периода м. 05.2015 г. – м. 04.2018 г., както и дължима сума
за реално потребена енергия, отразена в общи фактури № **********/31.07.2016
г., № **********/31.07.2017 г. и № **********/31.07.2018 г.; сумата от 266,10 лева
– законната лихва за забава върху главницата за периода 15.09.2016 г. – 21.11.2018 г.,
сумата от 49,11 лева. – главница, представляваща стойността на услугата дялово
разпределение за периода м. 10.2015 г. – м. 04.2018 г., и сумата от 7,83 лева -
законна лихва за забава върху нея за периода 30.11.2015 г. – 21.11.2018 г.,
ведно със законната лихва върху главниците, считано от датата на депозиране на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение до окончателното изплащане на
вземането. Във връзка с подадено на 30.11.2018 г. заявление по ч. гр. д. № 76316/2018
г. на СРС, 61-ви състав, е постановена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК за
дължимите суми, срещу която в срока по чл. 414 от ГПК ответникът е депозирал възражение. Ищецът претендира
установяване на вземанията му, предмет на издадената заповед за изпълнение,
както и сторените по делото разноски. Тук е мястото да бъде посочено, че не
намира опора в данни по делото релевираното във въззивната жалба възражение, че
исковата молба е недопустима, доколкото липсват доказателства за надлежно
учредена представителна власт на лицето, което я е подало. Исковата молба е
подадена от „Т.С.“ ЕАД, чрез юрисконсулт Ж.Г.,
с надлежно представено по делото към исковата молба съответно пълномощно,
находящо се на лист 8 от пъвроинстанционното производство.
С постъпилия в
срока по чл. 131 от ГПК писмен отговор на исковата молба
ответникът оспорва предявените искове по основание и размер. Прави възражение
за изтекла погасителна давност на претендираните от ищеца вземания. Оспорва
наличието на облигационна връзка с ищеца. Намира, че не е изпаднал в забава за заплащане
на исковите претенции, както и не дължи заплащане на услугата дялово разпределение.
Моли съда да постанови решение, с което да отхвърли предявените искове, като му
присъди сторените по делото разноски.
На 30.11.2018 г.
„Т.С.“ ЕАД е депозирало пред СРС
заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК срещу
К.Н.Д. за сумата от 2 228,06 лева и 49,11 лева – главница, както и 266,10
лева и 7,83 лева – мораторна лихва. В т. 12 от заявлението е пояснено, че
длъжникът е ползвал доставена от ищеца топлинна енергия за периода м. 05.2015
г. – м. 04.2018 г., който включва дължимата сума за реално потребена
енергия, отразена в общи фактури № **********/31.07.2016 г., №
**********/31.07.2017 г. и № **********/31.07.2018 г., за топлоснабден имот– апартамент
№ 73, находящ се в гр. София, жк „********, аб. № 061888. Посочено е, че
дължимите суми са както следва: за неизплатена топлинна енергия: 2 228,95 лева
- главница и 266,10 лева - лихва, а за дялово разпределение: 49,11 лева -
главница и 7,83 лева - лихва.
С разпореждане
от 13.01.2019 г. по ч. гр. д. № 76316/2018 г. на СРС, 61-ви състав, съдът е
постановил исканата заповед за изпълнение, като е присъдил на заявителя и
сторените в заповедното производство разноски в размер на 51,02 лева - държавна
така, и 50 лева - юрисконсултско възнаграждение. В срока по чл. 414, ал.
2 от ГПК е депозирано възражение от длъжника, с което оспорва
вземанията по издадената заповед за изпълнение.
В срока по чл. 415, ал.
4 от ГПК ищецът е предявил искове за установяване на вземанията
си по исков ред, за което е представил доказателство и по ч. гр. д. №
76316/2018 г. на СРС, 61-ви състав – препис от искова молба с входящ номер на
СРС, поради което изложените в обратния смисъл доводи на жалбоподателя са
неоснователни.
От представен по делото нотариален акт за прехвърляне на недвижим имот
срещу задължение за издръжка и гледане № 187, том I, рег. № 1378, дело № 179/2000 г. от 24.11.2000
г. се установява, че С.И.Д.е прехвърлила на К.Н.Д. собствената си
1/3 идеална част от недвижим имот, а именно апартамент № 73, находящ се в гр.
София, жк „********. В нотариалния акт липсва отразяване прехвърлителката да си
е запазила вещното право на ползване върху посочения апартамент, а и липсват
други доказателства по делото за установяване на това обстоятелство, поради
което не може да бъде споделено възражението на въззивника, че за процесния
период С.И.Д.е била ползвател на топлоснабдения имот.
Отделно, от представен по делото нотариален акт за продажба на недвижим имот №
186, том I, рег.
№ 1377, дело № 178/2000 г. от 24.11.2000 г. се установява, че С.Н.Ф., И.К.Ф.и К.И.В.са
продали на съсобственика си К.Н.Д. собствените си общо 2/3
идеални части от апартамент № 73, находящ се в гр. София, жк „********.
Съответно, от посочените доказателства се установява, че ответникът е изключителен
собственик на процесния недвижим имот, за който ищцовото дружество твърди, че е
доставило топлинна енергия.
Видно от
представения протокол от проведеното Общо събрание на собствениците на етажна
собственост, находяща се в гр. София, жк „********, от 15.02.2002 г., етажните
собственици са взели решение да се сключи договор с „Т.С.“ ЕООД, което
дружество да извършва дялово разпределение на топлинна енергия в сградата в
режим на етажна собственост. В този протокол е съставен и списък на етажните
собственици, които с подписите си са удостоверили горното решение.
На 20.06.2002 г.
е сключен договор между „Т.С.“ ЕООД и етажната собственост с адрес: гр. София, жк
„********, по силата на който дружеството се е задължило да достави и монтира
необходимите уреди за регулиране и отчитане на консумацията на топлинна
енергия , както и да изготвя и предоставя на насрещната страна обща и
индивидуални изравнителни сметки за консумираната топлинна енергия в срок
до 45 дни след предоставяне на информация от „Т.С.“ ЕАД за показанията на
топломера за отчетния период.
За исковия
период топлинното счетоводство в сградата, в която се намира процесния
топлоснабден имот, е осъществявано от трето лице – помагач на страната на ищеца
„Т.С.“ ЕООД.
Пред СРС е
ангажиран договор № УN94/01.11.2007 г., сключен между „Т.С.“ ЕАД – възложител,
и „Т.С.“ ЕООД – изпълнител, при общи условия за извършване на услугата дялово
разпределение на топлинна енергия по чл. 139в, ал.
2 от ЗЕ. По силата на договора възложителят е възложил на
изпълнителя, който е приел да извършва услугата дялово разпределение
на топлинна енергия между потребителите в сгради етажна собственост или в
сграда с повече от един потребител в гр. София, при спазване на изискванията на
Общите условия за извършване на услугата дялово разпределение на топлинна
енергия, одобрени от ДКЕВР с решение № ОУ-024/10.08.2007 г., срещу насрещното
задължение на възложителя да заплаща договореното възнаграждение.
От заключението
на вещото лице инж. М.А.Т.по изслушаната пред СРС съдебно - техническата
експертиза по делото се установява, че според главните отчети и изравнителните
сметки на ФДР за процесния период в порцесния имот радиаторите са демонтирани и
абонатът не ползва и не заплаща топлинна енергия за отопление на имот. Същият
заплаща стойността на топлинна енергия за сградна инсталация, която се разпределя
от ФДР между всички абонати пропорционално на пълния отопляем обем на имотите
по проект, като за процесния имот отопляемият обем е 175 м3. Съгласно главните
отчети и изравнителните сметки ТЕ за БГВ се начислява по показанията на два
броя водомери за топла вода в имота. За процесния период абонатът е осигурил
достъп за отчет на ИРРО водомер и главните отчети от 04.05.20116 г., 25.04.2017
г. и 29.04.2018 г. са подписани. Вещото лице е констатирало, че за исковия
период сградата се топлозахранва от две абонатни станции, които работят с общ
топломер – нов и ненуждаещ се от метрологична проверка, защото е произведен в
ЕС, но е проверен и на 14.12.2017 г. с резултат „съответства“, отчитан по
електронен път в 0 часа на първо число на месеца, като от отчетеното
количестево ТЕ се приспада сумата от технологичните разходи от двата кръга,
които са за сметка на доставчика на ТЕ. Сумите за ТЕ за имота са начислявани
съгласно изискванията на действащата нормативна уредба в областта на
енергетиката - Наредба № 16-ЗЗ4/06.04.2007 г. и съгласно измененията на същата.
Размерът на задължението за исковия период и разпределената топлоенергия,
отдадена за БГВ и за сградна инсталация, възлиза на сумата от 2 228,95
лева, като начислената сума е без предишни просрочени или неплатени сметки, без
изравнявания за периоди извън процесния и без лихви.
По делото липсват
доказателства за извършени плащания на претендираните от ищеца суми за исковия
период.
При
така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна
следното:
Жалбата, с която е сезиран настоящият съд, а
подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК, от легитимирана страна и срещу акт,
който подлежи на обжалване, поради което е допустима.
Съгласно
чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси
е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящата
въззивна инстанция намира постановеното от СРС, 61-ви състав, решение за
валидно, допустимо и правилно, съображенията за което са следните:
В предмета на
делото е включен установителен иск, предявен от кредитор, в чиято полза е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, при направено възражение от длъжника в срока по чл. 414, ал.
2 от ГПК, в рамките на установения в чл. 415, ал.
4 от ГПК срок. Целта на ищеца е да се установи със сила на
присъдено нещо спрямо другата страна съществуването на вземането, предмет на
издадената заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК.
Съгласно нормата
на чл. 153 от ЗЕ всички собственици и титуляри на вещно
право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна
станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна
енергия.
С ТР № 2/2017 г.
от 17.05.2018 г., постановено по тълк. дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, т. 1,
са дадени задължителни разяснения относно хипотезата, при която топлоснабденият
имот е предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение, какъвто
обаче не е разглежданият случай. В мотивите на същото тълкувателно решение е
посочено, че предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата,
собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са
подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са
адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на
топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна
енергия те са страна по продажбеното правоотношение с
топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна
енергия за битови нужди /чл. 153, ал.
1 от ЗЕ/ и дължат цената на доставената топлинна енергия.
Собственикът или
титуляр на вещно право на ползване в имот, под режим на етажна собственост, по
презумпция на закона се смята потребител на отдадена от сградната инсталация и
отоплителните тела на общите части на сградата топлинна енергия. По силата на
закона между битовия потребител и топлопреносното предприятие възниква
правоотношение по продажба на топлинна енергия при публично известни общи
условия, без да е необходимо изричното им приемане от потребителя. Достатъчно е
взето решение на Общото събрание на етажните собственици за присъединяване към
топлопреносната мрежа, за да бъде всеки етажен собственик потребител на
постъпилата в сградата топлинна енергия. В случая съдът съобразява и разпоредбата на чл. 150, ал.
3 от ЗЕ, която предоставя възможност за клиентите, които не са
съгласни с предвидените в Общите условия /ОУ/ разпоредби, в срок от 30 дни след
влизането им в сила да внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление,
в което да предложат специални условия. Ответникът не твърди и не установява да
е упражнил правото си да възрази по горепосочения начин срещу Общите условия,
поради което съдът, противно на заявеното в обратния смисъл в жалбата, намира,
че ги е приела. Нормата на чл. 150, ал.
2 от ЗЕ не изисква публикация на Общите условия в ‚Държавен
вестник“ като условие за пораждане на правното им действие в отношенията между
страните. Единственото законово изискване те да са публикувани в един централен
и местен ежедневник, което изискване е спазено. С оглед изложените мотиви съдът
приема, че за исковия период от време между ищеца и ответника е съществувало
валидно облигационно правоотношение с предмет – доставката на топлинна
енергия за битови нужди за процесния имот.
Противно на поддържаното от К.Н.Д. настоящият
съдебен състав намира, че от представените пред СРС нотариален акт за прехвърляне на недвижим имот
срещу задължение за издръжка и гледане № 187, том I, рег. № 1378, дело № 179/2000 г. от 24.11.2000
г. и нотариален акт за продажба на недвижим имот № 186, том I, рег. № 1377, дело № 178/2000 г. от 24.11.2000
г., се
установява, че същият е собственик на процесния недвижим имот – апартамент №
73, находящ се в гр. София, жк „********, и в това си качество е клиент на топлинна енергия и съответно, че е
обвързан от облигационна връзка с предмет – доставка на топлинна енергия.
Съответно, пред настоящата инстанция спорът се концентрира върху стойността
на реално доставената топлинна енергия за исковия период и дали вземанията на
ищеца са покрити от погасителна давност.
Съгласно
разпоредбата на чл. 139, ал. 1 от ЗЕ разпределението на топлинна
енергия в сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово
разпределение. Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран
в ЗЕ (чл. 139 – чл. 148)
и Наредба № 16-ЗЗ4 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването, обн. ДВ, бр. 34 от
24.04.2007 г.
В случая измерването
на индивидуалното потребление на топлинна енергия и вътрешното
разпределение на разходите за отопление и топла вода между топлоснабдения имот
в сградата в режим на етажна собственост е възложено от етажните собственици на
„Т.С.“ ЕООД с договор, сключен от упълномощен представител на етажните
собственици. Третото лице – помагач е осъществявало услугата дялово
разпределение за топлоснабдения имот за исковия период.
В нормата
на чл. 156 от ЗЕ е регламентирано уреждане на отношенията
между топлопреносното предприятие и потребителите на топлинна енергия в
сгради – етажна собственост, въз основа на принципа за реално доставената на
границата на собствеността топлинна енергия , като всеки потребител
дължи заплащането на реално потребената въз основа на отчетните
единици топлинна енергия от средствата за дялово разпределение,
монтирани на отоплителните тела в жилището, и съответната част от стойността
на топлинна енергия , отдадена от сградната инсталация.
За установяване
стойността на доставената до имота топлинна енергия пред СГС е изслушано
заключението на допуснатата от съдебния състав съдебно – техническа експертиза.
Вещото
лице е установило обема на ползваната ТЕ на база извършения реален отчет на
уредите, изготвените изравнителни сметки и цените на ТЕ, действащи през
съответния период. Експертното заключение е
изготвено въз основа на приложените по делото и допълнително изискани от
фирмата за топлинно счетоводно документи,
въз основа на които е дадено заключение относно реално потребената
топлинна енергия през процесния период, в съответствие с разпоредбите на ЗЕ. В
процесния апартамент радиаторите са демонтирани и е имало два броя водомери за
топла вода, като за исковия период е осигурен достъп до жилището за отчет на
ИРРО и главните отчети от 04.05.20116 г., 25.04.2017 г. и 29.04.2018 г. са
подписани. За сградна инсталация са начислени суми пропорционално на отопляемия
обем на имотите по проект в сградата. Вещото лице по техническата експертиза е
заключило, че на база доставена ТЕ и дялово разпределение, потреблението на
топлинна енергия, дължима за процесния имот за исковия период – м. 05.2015 г.-
м. 04.2018г., изчислено по текущи цени, възлиза на сумата от 2 228,95 лева.
Липсват данни за извършени плащания на топлинна енергия, относими за процесния
период. Съдът изцяло възприема експертното заключение, тъй като е компетентно
дадено, обстойно мотивирано и обосновано. Изводите на вещото лице изцяло
кореспондират с ангажираните по делото доказателства, като не са представени
такива, които да разколебават доказателствената им стойност.
Ответникът
своевременно е релевирал по делото – с депозирания писмен отговор на исковата
молба, възражение за изтекла погасителна давност. Същото е разгледано от
решаващия съд. Като е приложил института на погасителната давност,
първоинстанционният съд е приел, че вземанията на ищеца за исковия период са
частично погасени.
С ТР № 3 от
18.05.2012 г. по тълк. д. № 3/2011 г. на ВКС, ОСГТК, вземанията на
топлоснабдителните дружества са периодични по смисъла на чл. 111, б.
„в“ от ЗЗД, поради което се погасяват с изтичането на тригодишна
давност. Задълженията на потребителите на предоставяните от тези дружества
стоки и услуги са за изпълнение на повтарящи се парични задължения, имащи
единен правопораждащ факт – договор, чийто падеж настъпва през предварително
определени интервали от време, а размерите им са изначално определяеми,
независимо от това дали отделните плащания са с еднакъв или различен размер.
Съгласно нормата
на чл. 114, ал.
1 от ЗЗД давностният срок започва да тече от момента, в който
вземането е станало изискуемо.
В чл. 33, ал. 1
от Общите условия на ищеца, одобрени с решение № ОУ-1/27.06.2016 г. на КЕВР,
публикувани във вестник „Монитор“ от 11.07.2016 г., в сила от 11.08.2016 г. е
предивдено, че купувачите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за
топлинна енергия в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който се
отнасят. Тази разпоредба обаче не намира приложение за целия исков период, а
само част от него: м. 06.2016 г. – м. 04.2018 г.
За периода м.
05.2015 г. – м. 05.2016 г. приложение намират Общите условия за продажба на
топлинна енергия от ищцовото дружество на потребители за битови нужди в гр.
София, одобрени с решение № ДУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, публикувани във
вестник „24 часа“ – броя от 10.02.2014 г. и вестник „19 минути“, в сила от
12.03.2014 г. Съгласно чл. 33, ал. 1 от Общите условия от 2014 г. купувачите са
длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия в 30-дневен
срок от датата на публикуването им на интернет страницата на продавача. Ищецът
не е ангажирал по делото доказателства относно момента на публикуване на
месечните суми за исковия период на интеренет страницата си, а и липсват
признания за това от насрещната страна. Ето защо и на основание чл. 114, ал.
2 от ЗЗД следва да се приеме, че давността започва да тече от деня,
в който задължението е възникнало. Предвид обстоятелството, че искът се счита
предявен на 30.11.2018 г. към този момент е изтекла погасителната давност за
вземания, станали изискуеми преди 30.11.2015 г. Това са вземанията за периода
м. 05.2015 г. – м. 10.2015 г., в какъвто смисъл са и крайните изводи на СРС. За този период е погасено по давност и вземането
за дялово разпределение. Следва да бъде посочено, че издаването от ищеца на
общата фактура и изравнителната сметка не установява нововъзникнало задължение
на клиента на топлинна енергия, а съставлява способ за определяне окончателния
размер на консумираната топлинна енергия. Релевантен в случая е
периодът на потребление, за който се отнася издадената обща фактура, а не
датата на издаване на последната и посоченият в нея срок за заплащането й.
Издаването на обща фактура съставлява способ за определяне окончателния размер
на доставената топлинна енергия през съответния отоплителен период, поради
което погасяването на вземанията на ищеца за този отоплителен сезон рефлектира
и върху вземанията по съставената обща фактура. Вземанията по общата фактура не
се отнасят за период, различен от съответния отоплителен сезон и са
функционално свързани с него.
Във въззивните
жалби не са изложени оплаквания относно определения от СРС размер на вземането
за периода, който не е покрит от погасителна давност /извън възражението на
ответника във връзка с реално потребеното количество топлинна енергия, обсъдено
по-горе/, поради което и на основание чл. 269 от ГПК този
въпрос стои извън въззивния контрол и не следва да се обсъжда.
Не могат да бъдат
споделени и доводите на ответника, че липсва основание и доказателства по
делото за дължимостта от негова страна на цената за услугата дялово
разпределение. По силата на чл. 22 от
Общите условия на ищеца дяловото разпределение на топлинна енергия се извършва
възмездно от продавача по реда на чл. 61 и сл.
от Наредбата за топлоснабдяването или чрез възлагане на
търговец, избран от клиентите на ЕС. Клиентите заплащат на продавача стойността
на услугата дялово разпределение, извършвана от избрания от тях търговец.
Съгласно чл. 61, ал. 1 от Наредба № 16-ЗЗ4 от 6.04.2007 г. за топлоснабдяването дяловото
разпределение на топлинната енергия между клиентите в сграда – етажна
собственост, се извършва възмездно от лицето, вписано в публичния регистър
по чл. 139а ЗЕ и избрано от клиентите или от асоциацията
по чл. 151, ал. 1 ЗЕ при спазване изискванията на тази
наредба и приложението към нея.
В чл. 36 от Общите
условия на ищеца е предвидено, че клиентите заплащат цена на услугата дялово
разпределение, извършвана от избран от клиентите търговец, като стойността се
формира от: цена за обслужване на партидата на клиент и цена на отчитане на
един уред за дялово разпределение. Редът и начина на заплащане на услугата се
определя от продавача, съгласувано с търговците, извършващи услугата дялово
разпределение и се обявява по подходящ начин на клиентите.
С договора от
01.11.2007 г., сключен между ищеца и „Т.С.“ ЕООД, страните са договорили
заплащане от „Т.С.“ ЕАД на извършваните услуги съгласно Приложение № 2, въз
основа на броя обслужвани имоти и броя средства за дялово разпределение в тях.
Договорено е цената да се определя първоначално и да се актуализира ежегодно до
септември следващата година. Представен е и договор от 20.06.2002 г., сключен
между етажните собственици в процесната сграда и фирмата за дялово
разпределение, с който страните са договорили абонаментна цена за отчитане на
показанията на индикаторите за разпределение на топлинна енергия и разхода за
отопление, водомерите за топла вода, поддръжката на монтираните уреди и
изготвянето на обща и индивидуални сметки – 4, 20 лв. на измервателен уред.
Предвид ангажираните по
делото доказателства, ищецът се легитимира като носител на вземане за
стойността на извършваната услуга дялово разпределение. Доколкото във
въззивните жалби не са изложени оплаквания относно определения от СРС размер на
вземането за цената на услугата дялово разпределение и за неговия период, който
не е покрит от погасителна давност, то и на основание чл. 269 от ГПК тези въпроси стоят извън въззивния контрол и не следва да
се обсъждат.
По останалите възражения на
жалбоподателя К.Н.Д. срещу основателността на иска съдът
намира следното:
Възражението,
че исковата
претенция не е доказана по основание и размер, както и че липсват доказателства
за качеството и количеството на доставяната топлинна енергия, се
опровергава от доказателствата по делото, и най-вече от изслушаното пред
настоящата съдебна инстанция заключението на съдебно-техническата експертиза,
съобразно което стойността на потребената топлинна енергия е изчислена в
съответствие с действащата за процесния период нормативна уредба и въз основа
на извършен реален отчет на показанията на монтираните в имота уреди.
Обстоятелството колко точно количество топлинна енергия е доставено в сградата
и в жилището на ответника е от значение единствено към доказването на размера
на иска, като евентуалната недоказаност на този размер не може да доведе до
отхвърлянето му съгласно чл. 162 от ГПК. Както бе отбелязано, в случая
количеството на доставената в цялата сграда топлинна енергия е отчетено от
общия топломер, който според извършените от вещото лице проверки на
предоставените му при изготвяне на заключението документи, отговаря на
метрологичните изисквания, поради което изложените в обратния смисъл доводи на
жалбоподателя са неоснователни. От същото се установява, че в конкретния случай
дяловото разпределение е извършено правилно и съобразно нормативните
изисквания. Този извод е направен не само на база едностранно съставени от
ищеца частни документи /в какъвто смисъл са доводите на ответника/, но и въз
основа на документите за реален отчет на уредите, с които вещото лице се е
запознало при изготвяне на заключението. Следва да бъде отбелязано, че след
като назначаването на вещо лице е предпоставено от липса на специални знания у
съда, експертът по правило не може да бъде ограничаван в източниците, въз
основа на които изготвя специализираното си заключение, независимо дали са били
приобщени по делото или не - наличието на специални знания по въпроса, предмет
на изследване, логически включва притежаването на такива и за използваните от
експерта източници и методи. Поради което, не могат да бъдат споделени и
изложените във въззивната жалба доводи, че в обжалваното
решение съдът неправилно се е позовал на представени извън указания му срок от
третото лице – помагач писмени доказателства.
Що
се касае до наведените от К.Н.Д. възражения във връзка с основателността на исковата
претенция на ищцовото дружество по предявените искове с правно основание чл. 422 от ГПК, вр. чл. 86 от ЗЗД, включително по отношение релевираните доводи
за липсата на отправена от „Т.С.“ ЕАД покана за заплащане процесните вземания,
относими към момента на изпадане на ответника в забава, следва да бъде
посочено, че тези искови претенции са били изцяло отхвърлени от районната
съдебна инстанция, в тази част решението на СРС не е обжалвано и същото е
влязло в сила. Поради което, СГС не следва по същество да обсъжда посочените възраженич,
доколкото същите излизат вън от предмета на въззивната проверка.
Предвид изложеното, поради
съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния
съд по отношение предявените искове, въззивните жалби следва да бъдат оставени
без уважение като неоснователни, а решението на СРС – потвърдено като правилно
и законосъобразно в обжалваната му част.
По
отношение на разноските:
С оглед изхода от настоящия спор право на разноски
има ищецът – въззиваем. На основание чл. 78, ал. 8 от ГПК /изм. – ДВ бр.
8/2017/, вр. чл. 37, ал. 1 от ЗПП вр. чл. 25 от Наредба за заплащането на
правната помощ, на ищецът - въззиваем се дължи юрисконсултско възнаграждение,
което съдът определя в общ размер на 100 лева, като ответникът следва да бъде
осъден да заплати в полза на „Т.С.“ ЕАД сума в размер на 100 лева,
представляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение във въззивното
производство.
Воден
от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 928 от 04.01.2020 г., постановено по гр.
д. № 29517/2019 г., по описа на Софийски районен съд, ГО, 61-ви състав, в обжалваната му част.
ОСЪЖДА
К.Н.Д.,
ЕГН **********, с адрес ***, да заплати на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********, със
седалище и адрес на управление:***, на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК сумата от
100 лева - разноски за юрисконсултско възнаграждение във въззивното
производство.
Решението в необжалваната част е влязло в сила.
Решението е
постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач - „Т.с.“
ЕООД.
Решението
е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1 2.