Р
Е Ш Е
Н И Е
№…………………
гр. Варна,…………………….год.
В
И М Е Т О Н А Н А Р
О Д А
АДМИНИСТРАТИВЕН
СЪД – ВАРНА, XXV състав, в публично
заседание на осемнадесети юли през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
СЪДИЯ: ТАНЯ ДИМИТРОВА
При участието на секретаря Виржиния Миланова, разгледа
докладваното от съдия Таня Димитрова административно дело № 1028/2019 г. по описа на АдмС – Варна, като за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 156 и следващите от Данъчно-осигурителния
процесуален кодекс (ДОПК), във вр. с чл. 4, ал. 1 от Закона за местните данъци
и такси (ЗМДТ).
Образувано е по жалба на В.Х.Д. с ЕГН **********,***,
м-ст „Св. Никола“ № 47, подадена чрез адв. И.З. - САК, срещу Акт за
установяване на задължения по декларация (АУЗД) № МД-АУ-1317/28.05.2015 г.,
издаден от ст. инспектор „КРД“ в Дирекция „Местни данъци“ при Община Варна,
мълчаливо потвърден от Директора на Дирекция „Местни данъци“ при Община Варна.
С процесния АУЗД е установена дължимостта и размера на задълженията за данък
върху недвижимите имоти (ДНИ) и такса за битови отпадъци (ТБО) за шест имота за
2010-2014 г., в общ размер 9 547,83 лв. главница и лихва 2 759,99 лв.
(общо 12 307,82 лева).
С жалбата се прави искане за обезсилване на АУЗД като
нищожен, а в случай на евентуалност – съдът да го отмени като неправилен и
незаконосъобразен, както и да се прекрати изпълнителното дело във връзка със
събирането на посочените суми в АУЗД. Настоява се, че АУЗД е издаден от
некомпетентен орган, при неспазване на установената форма и
административнопроизводствените правила, като същият противоречи на
материалноправните разпоредби и не съответства на целта на закона (сочи се, че
например, липсват мотиви как е определен размерът на ТБО). Като довод за
незаконосъобразност на АУЗД се сочи, че АУЗД не е съобщаван и връчван на В.Х.Д..
Според оспорващия неправилно са изчислени сумите като главници и лихви, като се
настоява, че цитираните в акта декларации не са подписвани и подавани от Д., а
и не съдържат достоверно посочване на обстоятелствата, въз основа на които се
изчислява данъчната оценка на имотите, като се заявява и че ДНИ и ТБО са
заплащани през годините и не са отразени в акта. Оспорващият прави възражение
за изтекла погасителна давност. На следващо място се сочи, че 4-ри от имотите
от 2008г. и от 2009 г. са собственост на други лица.
С уточнителна молба (с.д. № 8723/31.05.2019 г. – л. 23 от делото) се заявява следното: 1. Оспорващият
никога не е бил собственик на поземлен имот 3074; 2. За поземлен имот 3077
оспорващият изцяло е погасил задълженията си, а и отделните обекти в този имот
според АУЗД съществено се различават от имотите, които оспорващия реално
притежава; 3. Оспорва се автентичността на декларациите по чл. 14 от ЗМДТ с вх.
№ 4529/5340/19.11.2002 г., № 7640/14.05.2008 г. и № 7641/14.05.2008 година.
В хода на делото по същество процесуалният
представител на оспорващия поддържа искането си за уважаване на жалбата и за
определяне на задълженията за ДНИ и ТБО съобразно събраните по делото
доказателства, като се претендира присъждане на разноските по делото. В
определения от съда срок не са представени писмени бележки от оспорващия.
Ответникът – Директорът на Дирекция „Местни данъци“
към Община Варна, чрез процесуалния си представител юриск. Е. Д поддържа
становище за неоснователност на жалбата. Сочи се, че собственикът Д. не е подал
декларация за продажбата на имотите и поради това няма как общината да знае, че
те са излезли от партимониума му, респ. АУЗД е законосъобразен. Искането е да
се отхвърли жалбата и да се присъди в полза на общината юрисконсултско
възнаграждение, като с позоваване на конкретната по делото фактическа и правна
сложност се прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение,
претендирано от оспорващия.
Жалбата е
редовна и допустима като отговаряща на изискванията на чл. 145 и чл. 149 от ДОПК
и като подадена от лице с правен интерес, доколкото с акта се засяга правната
му сфера. Обжалването на АУЗД пред съда е предприето след оспорването му по
задължителния административен ред, като по аргумент от чл. 156, ал. 4 е налице
мълчаливото му потвърждаване, предвид непроизнасянето на решаващия орган в
срока по чл. 155, ал. 1 от ДОПК.
С определение
от открито съдебно заседание, проведено на 11.06.2019 г. (л. 34 от делото) съдът
е оставил без разглеждане като просрочена жалбата на В.Х.Д. срещу АУЗД № МД-АУ-1317/28.05.2015 г., издаден от ст. инспектор „КРД“ в Дирекция
„Местни данъци“ при Община Варна, в частта, с която се иска отмяна на оспорения акт
като незаконосъобразен поради унищожаемост и е прекратил производството по адм.
дело № 1028/2019 г. по описа на АдмС-Варна в тази част. (Съдът е взел предвид факта,
че върху жалбата срещу АУЗД, подадена по административен ред фигурира резолюция
върху нея от 10.12.2018 г. и с оглед заявеното от ответника, че жалбата срещу
АУЗД е получена в Дирекция „Местни данъци“ – Варна на 10.12.2018 г. и
резолюцията върху нея е положена същия ден от Директора на Дирекция „Местни
данъци“ – Николай Бонев, то 60-дневният срок за произнасяне по жалбата съгласно
чл. 155, ал. 1 от ДОПК изтича на 08.02.2019 г. Прието е, че доколкото не е
налице изрично произнасяне от решаващия орган по жалбата срещу АУЗД, подадена
по административен ред, срокът за обжалване на АУЗД по аргумент от чл. 156,
ал.5 от ДОПК е тридесет дни и е изтекъл на 10.03.2019 г. Направена е
констатация, че жалбата срещу АУЗД, подадена до съда, видно от клеймото на
пощенския плик, приложен на л. 7 от делото и заявеното от жалбоподателя с молба
– с.д. № 8723/31.05.2019 г., както и предвид представения в съдебното заседание
системен бон от „Български пощи“ ЕАД, е подадена на 28.03.2019 г. Съдът е
стигнал до извод, че жалбата, с която се иска отмяна на АУЗД се явява
просрочена и следва да се прекрати производството в частта, в която се
претендира унищожаемост на административния акт.) Определението на съда не е
обжалвано и е влязло в сила.
Разпоредбата
на чл. 149, ал.5 от АПК предвижда безсрочност само на оспорване с искане за
обявяване на нищожност, поради което жалбата е допустима единствено в частта, в
която се иска обявяване на нищожност на процесния АУЗД.
Съобразявайки
посочените от оспорващия основания, изразените становища на страните и фактите,
които се извличат от събраните по делото доказателства, както и с оглед на
разпоредбата на чл. 160, ал. 2 от ДОПК, определяща обхвата на съдебната
проверка, Административният съд приема за установено от фактическа и правна
страна следното:
Позовавайки
се на подадените декларации по чл. 14 от ЗМДТ (Декларация с вх. №
74254162/03.05.2000 г. – л. 19 от адм. пр., Декларация с вх. №
4529/5340/19.11.2002 г. – л. 24 от адм.пр., Декларация с вх. №
95-1024/19.06.2001 г. – л. 31 от адм.пр., Декларация с вх. № 7640/14.05.2008 г.
– л. 40 от адм.пр., Декларация с вх. № 7641/14.05.2008 г. – л. 45 от адм. пр. и
Декларация с вх. № 7642/25.08.2015 г. – л. 50 от адм.пр.) и на обстоятелството,
че не са внесени дължимите суми за ДНИ и ТБО, В. Колев на длъжност ст. инспектор
„КРД“, Дирекция „Местни данъци“ при Община Варна с оспорения АУЗД е установил дължимостта
и размера на задълженията за ДНИ И ТБО за следните имоти по години, както
следва:
1. Земя и сграда, гр. Варна, район
Приморски , м-ст Свети Никола 100 № 47
ДНИ ТБО
главница лихва общо главница лихва общо
за 2010 г. –
76,97
лв. 38,81 лв. 115,78 лв. 57,38 лв. 28,92 лв. 86,30
лв.
за 2011 г. –
102,63 лв. 41,73 лв. 144,36 лв. 76,75 лв. 31,22 лв. 107,97 лв.
за 2012 г. –
102,63 лв. 31,12 лв. 133,75 лв. 76,75 лв. 23,27 лв. 100,02 лв.
за 2013 г. –
102,63 лв. 20,69 лв. 123,32 лв. 76, 75 лв.
15,48 лв. 92,23 лв.
за 2014 г. –
102,63 лв. 10,28 лв. 112,91 лв. 75,22 лв. 7,54 лв. 82,76 лв.
2. Земя и сграда, гр. Варна, район
Приморски, к.к. Чайка, № 3077
ДНИ ТБО
главница лихва общо главница лихва общо
за 2010 г. –
463,69 лв. 233,81 лв. 697,50 лв. 764,65 лв. 358,53 лв.
1150,18 лв.
за 2011 г. –
615,11 лв. 250,14 лв. 865,25 лв. 1015,40 лв. 412,93 лв. 1428,33 лв.
за 2012 г. –
611,96 лв. 185,56 лв. 797,52 лв. 1010,14 лв. 306,29 лв. 1316,43 лв.
за 2013 г. –
665,67 лв. 134,23 лв. 799,90 лв. 1098,72 лв. 221,57
лв. 1320,29 лв.
за 2014 г. –
662,22 лв. 66,35 лв.
728,57 лв. 1091,60 лв. 109,37 лв. 1200,97 лв.
3. Земя
и сграда, гр. Варна, район Одесос, бул. Княз Борис І № 84
ДНИ ТБО
главница лихва общо главница лихва общо
за 2010 г. –
34,23 лв. 17,26
лв. 51,49 лв. 17,04 лв.
8,59 лв. 25,63
лв.
за 2011 г. –
46,64 лв. 18,50 лв.
64,20 лв. 22,82 лв.
9,28 лв. 32,10 лв.
за 2012 г. –
45,64 лв. 13,84 лв. 59,48 лв.
22,82 лв. 6,92 лв.
29,74 лв.
за 2013 г. –
45,64 лв. 9,21 лв.
54,85
лв. 22,82
лв. 4,60
лв. 27,42 лв.
за 2014 г. –
45,64 лв. 4,57 лв.
50,21 лв. 22,36 лв.
2,24 лв. 24,60 лв.
4. Земя, гр. Варна, район Приморски,
к.к. Чайка, № 3074
ДНИ ТБО
главница лихва общо главница лихва общо
за 2010 г.
– 10,95 лв. 5,52 лв.
16,47 лв.
26,61 лв.
13,64 лв. 40,25 лв.
за 2011 г.
– 14,60 лв. 5,94
лв. 20,54
лв. 28,46
лв. 11,57 лв. 40,03 лв.
за 2012 г.
– 14,60 лв. 4,43 лв.
19,03 лв. 28,46 лв. 8,63 лв.
37,09 лв.
за 2013 г.
– 12,50 лв. 2,53 лв. 15,03 лв. 24,34 лв. 4,91 лв. 29,29 лв.
за 2014 г.
– 12,50 лв. 1,25 лв. 13,75 лв. 24,38 лв. 2,44 лв. 26,82 лв.
5. Земя,
гр. Варна, район Приморски, к.к. Чайка № 3073
ДНИ ТБО
главница лихва общо главница лихва общо
за 2010 г.
– 10,49 лв. 5,29 лв.
15,78 лв.
5,23 лв. 2,64 лв. 7,87 лв.
за 2011 г.
– 13,99 лв. 5,69 лв.
19,68 лв. 27,29 лв. 11,09 лв. 38,38 лв.
за 2012 г.
– 13,99 лв. 4,24 лв. 18,23 лв. 27,29 лв. 8,27 лв. 35,56 лв.
за 2013 г.
– 11,99 лв. 2,42 лв.
14,41 лв. 23,38 лв. 4,71 лв.
28,09 лв.
за 2014 г.
– 11,99 лв. 1,20 лв. 13,19 лв. 23,38 лв. 2,34
лв. 25,72 лв.
5. Земя,
гр. Варна, район Приморски, к.к. Чайка, № 3075
ДНИ ТБО
главница лихва общо главница
лихва общо
за 2013 г.
– 2,45 лв. 0,45 лв. 2,90 лв. 4,77 лв. 0,88 лв. 5,65 лв.
С оглед
оспорването от страна на В.Д. на автентичността на декларациите по чл. 14 от ЗМДТ с вх. № 4529/5340/19.11.2002 г., № 7640/14.05.2008 г. и № 7641/14.05.2008
г., съдът е открил производство по чл. 193 от ГПК, като по делото е приобщено
като доказателство заключението по Съдебно-почеркова експертиза, извършена от
вещото лице Е.А. (л. 81 от делото). Според заключението положените подписи за
„декларатор“ в Декларацията по чл. 14 от ЗМДТ с вх. № 4529/5340/19.11.2002 г.
са изпълнение от В.Х.Д., но в Декларациите по чл. 14 от ЗМДТ с вх. №
7640/14.05.2008 г. и № 7641/14.05.2008 г. - не са изпълнени от В.Х.Д.. Съдът
напълно възприема заключението на вещото лице. Същото е обосновано, обективно и
компетентно изготвено, а и не е оспорено от страните. Вещото лице е използвало
като сравнителен материал както снети от В.Х.Д. сравнителни образци на подписи,
така и положените такива в документи по делото, в Търговския регистър и в
заявления за издаване на документи за самоличност. Посочено е в заключението
какви методи на изследване са използвани, като е обективирано и словесно
изследването и резултатите от него.
Предвид така установяващото при извършената от съда
проверка и най-вече от заключението на вещото лице по съдебно-почерковата
експертиза, съдът приема, че Декларациите по чл. 14 от ЗМДТ с вх. №
7640/14.05.2008 г. и № 7641/14.05.2008 г. са неавтентични, като неизхождащи от
посоченото в тях лице, респ. неистински, поради което следва на основание чл.
194, ал. 2 от ГПК да бъдат изключени от доказателствения материал по делото.
С процесните изключени от доказателствения материал по
делото декларации издателят на оспорения АУЗД е посочил, че са декларирани два
имота, както следва: имот с адрес гр. Варна, район Приморски, к.к. Чайка, №
3074, представляващ земя с площ 500 кв. м с данъчна оценка за притежаваната
½ част от имота 6 252,25 лв. и имот с адрес гр. Варна, район
Приморски, к.к. Чайка, № 3073, представляващ земя с площ 270 кв.м с данъчна
оценка 5 993,70 лева.
По отношение на имот с адрес гр. Варна, район
Приморски, к.к. Чайка, № 3074 с идентификатор по КККР 10135.2572.109, съдът съобрази,
че видно от Удостоверение по чл. 47, във вр. с чл. 48 от Правилника за
вписванията (л. 68-71 от делото) с Решение на Окръжен съд – Варна № 403/2011 г.
по гр. дело № 43/2011 г. е отменено Решение № 3502/2009 г. по гр. дело №
7065/2009 г., влязло в законна сила на 20.05.2011 г., като са осъдени В.Х.Д. и ВСД
да предадат владението на К.С.Г и е отменен Констативен нотариален акт № 80,
том ІІІ, д. 397/2008 г. на нотариус ТВ, вписан под № 92, том LХХI, д.
17984/2008 г. на СВ на основание чл. 537, ал. 2 от ГПК.
По отношение на имот с адрес гр. Варна, район
Приморски, к.к. Чайка, № 3073 с идентификатор по КККР 10135.2572.113, от
Справка за имота в службата за вписвания – Варна за периода от 01.01.1992 г. до
26.06.2019 г. и от Решение № 2333 от 29.04.2014 г. по гр. дело № 17568/2012 г.
на Районен съд – Варна (л. 74-79 от делото) се установява, че В.Х.Д. не е
собственик на процесния имот. С посоченото решение на Районен съд – Варна е отхвърлен
предявен от Община Варна отрицателен установителен иск срещу Д.В.Ж. за приемане
за установено между страните, че Д.В.Ж. не е собственик на недвижим имот,
представляващ реална част с площ 574 кв.м от поземлен имот с идентификатор
10135.2572.113 по КК на гр- Варна и останалата част от имота, целият с площ 874
кв. м. От друга страна от справката от СВ – Варна не се установява наличие на
вписване на В.Х.Д. като собственик на процесния имот.
От представените от оспорващия приходни квитанции от
17.09.2016 г. – л. 28 и л. 31 от делото се установява наличие на плащания за
ДНИ и ТБО за първия имот по АУЗД за 2010 г., 2011 г., 2012 г., 2013 г., 2014 г.
и 2015 г. Процесните плащания на задълженията обаче датират след издаване на
оспорения АУЗД на 25.08.2015 г. Последното е изцяло относимо и към
представената от оспорващия приходна квитанция от 17.09.2016 г. – л. 30 от
делото, отнасяща се за извършени плащания от оспорващия за ДНИ и ТБО за 2010 г.
- 2016 г. за третия имот по АУЗД.
Представената приходна квитанция от 24.02.2016 г. – л.
29 от делото не се установява да е за заплащане на ДНИ и ТБО за имот, за който
с оспорения АУЗД е определена дължимостта и размера на тези задължения. В
квитанцията е посочен имот с адрес гр. Варна, район Одесос , ул. Петко
Каравелов № 6, какъвто имот не фигурира в оспорения АУЗД.
Ответникът представя по делото доказателства за
организиране и реално предоставяне на услугите по чл. 62 от ЗМДТ, във връзка с
които е начислена ТБО с оспорения АУЗД, доказателства за определения с наредба
на ОбС – Варна размер на ДНИ и ТБО за съответните години, както и разяснения
относно начина на формиране на ТБО.
Във връзка с
твърденията на оспорващия, че декларациите по чл. 14 от ЗМДТ не съдържат
достоверни данни за обстоятелствата за изчисляване на данъчната оценка, както и
че е налице частично плащане на ДНИ и ТБО, респ. че изчисленията по АУЗД не са
надлежни, съдът е допуснал извършването на съдебно-икономическа експертиза от
вещото лице С.Г.. Заключението на вещото лице е по отношение на данъчната
оценка на всеки от имотите, визирани в АУЗД, като вещото лице е изчислило и
съответния размер на дължимите ДНИ и ТБО. В съдебно заседание вещото лице
уточнява и в още два варианта заключението си, а именно по отношение
задълженията за ТБО и ДНИ за поземлен имот 3074 на оспорващия, считано до
20.05.2011 г. - датата на влизане в сила на решение на ВОС № 403/2011 г. по гр.
дело № 43/2011 г., с което е отменено решението на ВРС № 3502/2009 г. по гр.
дело № 7065/2009 г. и считано до датата на вписване в Службата по вписванията –
21.06.2011 г. на влязлото в сила решение.
Според заключението на вещото лице за първия имот по
АУЗД – гр. Варна, район Приморски, м-ст Св Никола 100 № 47 задълженията за ДНИ
за всички години са по-малки от установените от органите по приходите при
Община Варна, но пък размерът на ТБО за този имот е както и с АУЗД е определен.
За втория имот – гр. Варна, район Приморски, к.к.
Чайка, № 3077 вещото лице е изчислило, че задълженията за ДНИ и ТБО само за
2014 г. са по-малки от определените с АУЗД размери, докато за 2010 г. - 2013 г.
вещото лице сочи по-голям размер на задълженията за ДНИ и ТБО.
За третия имот – гр. Варна, район Одесос, бул. „Княз
Борис І“ № 84 вещото лице дава заключение, че за 2010 г. размерът на
задължението за ДНИ е 34,23 лв., т.е. по-малко от определеното с АУЗД, но за
2011 г. и за 2013 г., размерът на това задължение е по-голям от установения с
АУЗД, а за 2013 г. и за 2014 г. изчисленият от вещото лице размер съвпада с
установения с АУЗД. За този имот според заключението на вещото лице размерът на
ТБО е правилно определен с АУЗД за 2010 г. и 2014 г., а за 2011 г., 2012 г. и
2013 г. е по-голям от установения с АУЗД.
За четвъртия имот с адрес гр. Варна, район Приморски,
к.к. Чайка, № 3074 е дадено заключение, че изчисленият от вещото лице размер на
ДНИ и ТБО за 2010-2014 г. е по-голям от установения с АУЗД.
За петия имот – гр. Варна, район Приморски, к.к.
Чайка, № 3073 експертът дава заключение, че за 2010-2013 г. ДНИ и ТБО са в
размер по-голям от определения с АУЗД, като само за 2014 г. размерът и на ДНИ,
и на ТБО е по-малък от установения с АУЗД.
За шестия имот – гр. Варна, район Приморски, к.к.
Чайка, № 3075 вещото лице сочи, че ДНИ и ТБО за 2013 г. са в размери по-големи
от установените с АУЗД.
Съдът намира, че не са налице основания да не
възприема заключението на вещото лице, доколкото същото е ясно, обосновано и компетентно
изготвено, а и не е оспореното от страните по делото.
Както се
посочи спорът по делото се концентрира върху въпроса дали е нищожен процесният
АУЗД.
За да бъде един административен акт нищожен, е
необходимо да страда от толкова съществен порок, който да го лишава от
същността му на властническо волеизявление и поради това да не може да
произведе целените правни последици. В действащото българско законодателство
няма легална дефиниция и нормативно установени критерии за разграничаване на
незаконосъобразните административни актове като нищожни и унищожаеми. Според
константната съдебна практика основание за обявяване на нищожност са такиви
съществени и основни недостатъци на административните актове, които ги
дисквалифицират като правопораждащи юридически факти за разпоредените с тях
правни последици.
На първо място такова основание би било издаването на
административния акт от некомпетентен орган, т.е. в нарушение на нормативно
установените изисквания за материална, териториална, времева или по степен
компетентност. Компетентността е властта, която законодателят е предоставил на
органа да издаде един конкретен административен акт и чрез него да създаде или
да признае права, съответно да създаде задължения. Липсата на компетентност за
издаване на конкретния административен акт означава, че издаденият акт не е
държавновластнически такъв и поради това не се признава като правно значим.
Нищожни са и актовете, постановени при неспазване на
изискуемата от закона съществена форма, издадените без каквото и да е
нормативно основание (т.е. при пълна липса на условията и материалноправните
предпоставки, визирани в съответната правна норма) или при грубо нарушение на
императивни норми с характер на основни правни принципи.
Задълженията
за ДНИ и ТБО представляват публични общински вземания, изрично регламентирани в
чл. 162, ал. 2, т. 1 и т. 3 от ДОПК, вр. с чл. 1, ал.1, т. 1 и чл. 6, ал. 1, б.
„а“ от ЗМДТ. По аргумент от чл. 162, ал. 2, т. 9 от ДОПК като публични общински
вземания следва да се определят и лихвите за забава на плащането на посочените
общински вземания за данъци и такси.
С разпоредбата на чл. 166, ал.1 от ДОПК е предвидено
че установяването на публичните вземания се извършва по реда и от органа,
определен в съответния закон, като приложимият ред относно вземанията за ДНИ и
ТБО е регламентираният в ДОПК. Съгласно чл. 4, ал. 1 от ЗМДТ установяването,
обезпечаването и събирането на местните данъци се извършва от служители на
общинската администрация по реда на ДОПК, обжалването на свързаните с тях актове
се извършва по същия ред. Съгласно чл. 4, ал. 3, вр. с ал. 4 от ЗМДТ в
производствата по ал. 1 служителите на общинската администрация, определени със
заповед на кмета имат правата и задълженията на органи по приходите, а в ал. 5
е предвидено че ръководителят на звеното за местни приходи в съответната община
упражнява правомощия на териториален директор, вкл. предвидените в чл. 107, ал.
4 от ДОПК.
Редът за установяването, обезпечаването и събирането
на местните такси по ЗМДТ е също този по чл. 4, ал. 1 - 5, с оглед препращащата
разпоредба на чл. 9б от ЗМДТ.
С ДНИ се облагат разположените на територията на
страната сгради и поземлени имоти в строителните граници на населените места и
селищните образувания, както и поземлените имоти извън тях, които според
подробен устройствен план имат предназначението по чл. 8, т. 1 от Закона за
устройство на територията и след промяна на предназначението на земята, когато
това се изисква по реда на специален закон – чл. 10, ал. 1 ЗМДТ, като съгласно
чл. 11, ал. 1 от ЗМДТ данъчно задължени лица са собствениците на облагаемите с
ДНИ имоти.
Нормата на чл. 64, ал. 1 от ЗМДТ регламентира, че ТБО
се заплаща от лицата по чл. 11. А както се посочи, установяването на
задълженията за този вид местен данък и местна такса следва да се извършва по
реда на ДОПК от служители на общинската администрация. В случая установяването
на задълженията за ДНИ и ТБО е по реда на чл. 107, ал. 3, във вр. с чл. 166,
ал. 1 от ДОПК и чл. 4, ал. 1 от ЗМДТ с издаването на АУЗД, въз основа на
подадена от задълженото лице декларация.
Т.е. компетентността на органа по приходите е
установена в закон – чл. 107, ал. 3 от ДОПК, във вр. с чл. 4, ал. 1 от ЗМДТ. Длъжностното
лице от общинската администрация - В. Колев, старши инспектор „КРД“, издало
оспорения АУЗД, в съответствие с чл. 4, ал. 4 и чл. 9б от ЗМДТ надлежно е
определено от кмета на Община Варна като орган по приходите със Заповед № 2612
от 22.06.2015 г. (л. 4 от адм. пр., т. 2.6.2.) В условията на надлежно заместване на
22.06.2015 г., предвид Заповед № 2602/22.06.2015 г. на Кмета на Община Варна –
л. 3 от адм. пр., зам. кметът на Община Варна е издал Заповед № 2612 от
22.06.2015 г. - л. 4 от адм. пр., за определяне на длъжностните лица от
общинската администрация, които са с правата и задълженията на органи по
приходите. От друга страна всички имоти, за които с оспорения АУЗД е установен
размерът на дължимия ДНИ и ТБО са на територията на област Варна.
Предвид така установеното, оспореният акт е издаден от
териториално и материално компетентен орган, а и по степен и е неоснователно
твърдението на жалбоподателя в този аспект.
Другият
порок, който би могъл да бъде причина за нищожността на акта, е нарушението на
изискуемата форма. За да бъде налице нарушение на формата, трябва изискването
за форма да бъде въведено в закон. Само тогава, когато законът поставя
изискване за определена форма на акта, и тя не е спазена, ще е налице нищожност
на акта, тъй като в този случай изискването за форма е условие за
действителност. Нормата на чл. 59, ал. 2 АПК, приложима спрямо актовете за
установяване на данъчни задължения, изрично установява формата на
административния акт и това е писмената форма, като същият следва да е
мотивиран с посочване на фактическите и правни основания за издаването му. Няма
спор по делото, че изискването за писмена форма в случая е спазено. Съдът
намира, че не е налице съществен порок на формата, който практически да се
приравнява на липса на форма и до липса на волеизявление. Липсата на мотиви, на
която оспорващият се позовава, води до унищожаемост, доколкото мотивите все пак
не са самото волеизявление, а само го обосновават, а както се посочи в случая е
налице волеизявление, изразено в разпоредителната част на оспорения акт.
Не е налице
нищожност и поради наличие на нарушение на административнопроизводствените
правила, доколкото в случая не се установява нарушение на въпросните правила,
което нарушение да води до липса на волеизявление. Производството по издаване
на оспорения акт е образувано служебно, след като длъжностното лице от общинската
администрация, разполагащо с правата и задълженията на орган по приходите е
констатирало, че задълженията за ДНИ и ТБО не са платени в срок и не е
извършена ревизия – т.е. в една от хипотезите на чл. 107, ал. 3 от ДОПК, във
вр. с чл. 4, ал. 1 и чл. 9б от ЗМДТ. Неправилното изясняване от органа на
фактите и обстоятелствата от значение за случая е въпрос, отнасящ се до
материалната законосъобразност на акта.
За да може
порокът "противоречие с материалноправни разпоредби" да обоснове
нищожност, е необходимо предметното съдържание на разпореждането, което е
инкорпорирано в акта, да е в противоречие със закона, като нарежда извършването
на едно явно престъпление или административно нарушение или явно невъзможни
положения. Не се установява в случая административният акт да е лишен от
законова опора (основание) – да не е издаден нито въз основа на нормативна
норма, а да засяга права на своите адресати. Не се установява изпълнението на
акта да е юридически невъзможно. Не се установява и актът да е издаден при пълна
липса на условията (предпоставките), визирани в хипотезата на приложимата
материалноправна разпоредба.
Обстоятелството,
на което се позовава оспорващият – несъобщаването и невръчването на АУЗД на В.Д.
не обосновава незаконосъобразност на АУЗД в нито една от двете й форми –
унищожемост и нищожност. Съобщаването на административния акт има значение за правото
на адресата на оспорване и съответно за влизането в сила на акта, но не и по
отношение на валидността на акт. А и в случая, както вече се посочи, с
определението на съда от съдебно заседание проведено на 11.06.2019 г. изрично
съдът е посочил, че жалбата, подадена по административен ред срещу АУЗД, не
следва да се приема като просрочена.
Неправилното изчисляване на размера на дължимите ДНИ и
ТБО се отразява на унищожаемостта на акта, но не и на действителността му,
поради което са без значение установяващите се от заключението на вещото лице
по съдебно-икономическата експертиза по-малки размери на задълженията за ДНИ за
5-те години за първия имот, за ДНИ и за ТБО за 2014 година за втория имот, ДНИ
за 2010 г. за третия имот, ДНИ и ТБО за 2014 г. петия имот.
Възраженията на оспорващия във връзка неподписването и
неподаването на декларациите по чл.14 от ЗМДТ от В.Д. и недостоверността на
посочените в тях обстоятелства, които обстоятелства са от значение за
изчисляване на данъчната основа на имотите, също имат значение единствено за
унищожаемостта на акта, но не и за неговата нищожност. Същото се отнася и до
възражението за погасяване по давност на задълженията, а и в случая за
процесните задължения не е изтекла абсолютната 10-годишна давност по чл. 171,
ал. 2 от ДОПК, като не е изтекъл и 5-годишният давностен срок по чл. 171, ал. 1
от ДОПК, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е
следвало да се плати публичното задължение (задълженията за първата година по
АУЗД - 2010 г. са установени с оспорения АУЗД на 25.08.2015 г.)
Обстоятелството дали оспорващият е носител на правото
на собственост за имотите, за които с АУЗД са му установени задължения за ДНИ и
ТБО не рефлектира върху действителността на обжалвания акт. Още повече, че в
случая представените доказателства в този аспект се отнасят единствено до имоти
с пл. №№ 3074 и 3073.
Съгласно трайно установената практика на ВАС, липсата
на правна връзка между обекта на данъчно облагане и данъчния субект, би могла
да обоснове незаконосъобразност на АУЗД, с който се начисляват данъчни
задължения, но само до степен на унищожаемост на акта, не и на нищожност (съдебна
практика на ВАС- Решение № 701 от 21.01.2016 г. по адм. д. № 2399/2015 г.,
Решение № 6906 от 10.06.2015 г. по адм. д. № 8513/2014 г., Решение № 12506 от 23.11.2015
г. по адм. д. № 14107/2014 г., Решение № 12872 от 01.12.2015 г. по адм. д. №
14487/2014 г., Решение № 8991 от 23.07.2015 г. по адм. д. № 14484/2014 г.,
Решение № 2553 от 05.03.2015 г. по адм. д. № 15795/2014 г. и др.) Следва само
да се посочи, че за целите на ЗМДТ и ДОПК правната връзка между обекта на
облагане и субекта се установява въз основа на декларираното от правния субект,
като е налице презумпция за собственост, доколкото данъчната администрация не
извършва проверка за валидността на придобивното основание и въобще за
надлежното наличие на правото на собственост, а следва да се основава
единствено на декларираните от лицата данни. Безспорно липсата на правна връзка
между обекта на облагането и данъчно задълженото лице, съответно между обекта
по отношение на който се определя задължението и задълженото лице могат да
обосноват незаконосъобразност на АУЗ, но само в степен на унищожаемост.
В подкрепа
на така приетото е и факта, че задълженото лице е разполагало с правна
възможност да оспори АУЗД в законоустановения срок, дори в хипотезата на
мълчаливото му потвърждаване, и в хода на съдебното производство да докаже
липсата на материалноправните предпоставки за неговото издаване. Единствено и
само на адресата на акта принадлежи преценката за начина на упражняване на
предоставените му от законодателя субективни права, като са без значение
причините за неговото процесуално поведение, доколкото именно адресата на акта понася
последиците от преценката си. В този смисъл е без значение установеното от съда
в настоящото производство наличие на неистински (неавтентични) декларации по
чл. 14 от ЗМДТ, тъй като както се посочи това обстоятелство не влече нищожност
на АУЗД. Именно в производство по оспорване на АУЗД, във връзка с преценката за
законосъобразността му (дали е унищожаем или не), по подадена в срок жалба,
следва да се съобразява качеството на собственик на облагаемия имот и наличието
на деклариране, въз основа на което е определена дължимостта и размера на
задълженията с обжалван АУЗД,.
По
изложените съображения жалбата срещу АУЗД, с искане за обявяването му за
нищожен, следва да бъде отхвърлена като неоснователна.
Независимо
от обстоятелството, че в хода на делото оспорващият не поддържа несъмнено
искането си съдът и да прекрати образуваното изпълнително дело във връзка със
събирането на вземанията по акта, след като съдът „обезсили“ като нищожен
обжалвания АУЗД, евентуално да го отмени, съдът намира, че следва да посочи, че
от една страна, с оглед направения извод за липсата на основания за обявяване
на оспорения АУЗД за нищожен, не са налице основания и за произнасяне по
направеното като акцесорно искане. От друга страна са налице изрично разписани
ред и условия за прекратяване на изпълнителните дела, които са подчинени на
различна регламентация, включително и по отношение оспорването на отказите за
прекратяване на изпълнителното дело. Не е подведомствено обаче на съда
отправеното директно към него искане за прекратяване на изпълнително дело.
Освен това уточнението на жалбата въобще не съдържа искане и факти в този
аспект.
При този
изход на делото и на основание чл. 161 от ДОПК оспорващият следва да бъде осъден
да заплати на Община Варна като юридическото лице, в чиято структура се намира
ответният административен орган, разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер
на 899 лв., съгласно чл. 8, ал. 1, т. 4 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, предвид материалния
интерес, възлизащ на 12 307,82 лева.
Водим от
горните мотиви и на основание чл. 160, ал. 1 от ДОПК, § 2 от ДР на ДОПК, чл.
172, ал. 2, предложение първо от АПК, административният съд
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ оспорването по жалбата на В.Х.Д. с
ЕГН **********,***, м-ст „Св. Никола“ № 47 с искане за обявяване на нищожността
на Акт за установяване на задължения по декларация № МД-АУ-1317/28.05.2015 г.,
издаден от ст. инспектор „КРД“ в Дирекция „Местни данъци“ при Община Варна,
мълчаливо потвърден от Директора на Дирекция „Местни данъци“ при Община Варна,
с който АУЗД е установена дължимостта и размерите на задълженията за данък
върху недвижимите имоти и такса за битови отпадъци за шест имота за 2010-2014
г., в общ размер 9 547,83 лв. главница и лихва 2 759,99 лв. (общо 12 307,82
лева).
ОСЪЖДА В.Х.Д. с ЕГН **********,***, м-ст
„Св. Никола“ № 47 да заплати на Община Варна сумата в размер на 899 (осемстотин
и деветдесет и девет) лева за юрисконсултско възнаграждение.
Решението
подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховния административен съд в
14-дневен срок от съобщаването му на страните.
СЪДИЯ :