РЕШЕНИЕ
№ 83
гр. Кюстендил, 23.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, I СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и първи септември през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Пенка Н. Братанова
Членове:Ваня Др. Богоева
Веселина Д. Джонева
при участието на секретаря Теодора С. Димитрова
като разгледа докладваното от Ваня Др. Богоева Въззивно гражданско дело
№ 20221500500268 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на адв. К. В., в качеството му на особен
представител на Д. К. С., с ЕГН **********, с адрес: гр. *****, ул. „***“ № ***, вх.***, ет.
***, ап. ***и адрес за призоваване: гр. ***, пл. „***“ № ***, насочена срещу Решение № 147
от 04.04.2022 г. на Районен съд – Дупница, постановено по гр.д. № 1810/2021 г. по описа на
същия съд.
С обжалвания първоинстанционен акт РС – Дупница е признал за установено по
отношение на Д. К. С., че дължи на „*****“ АД следните суми по договор за издаване на
кредитна карта „MASTERCARD“, сключен между страните на 03.04.2017 г.: сумата от
1733.23 лева – главница, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 31.08.2020 г. до
окончателното изплащане на задължението, сумата от 375.53 лева - възнаградителна лихва
за периода от 31.12.2018 г. до 05.03.2020 г., сумата от 194.12 лева – мораторна лихва за
забава за периода от 20.11.2019 г. до 14.05.2020 г., сумата от 83.67 лева – застрахователна
премия, дължима за периода от 28.11.2018 г. до 19.08.2020 г., както и сумата от 98.63 лева,
представляваща начислени такси за обслужване на кредита за периода от 10.12.2018 г. до
19.08.2020 г., като е отхвърлил иска за сумата от 351.60 лева, представляваща платени от
ищеца нотариални такси във връзка с обявяване на кредита за предсрочно изискуем, като
1
неоснователен. Осъдил е Д. К. С. да заплати на „****“ АД сумата от 1138.85 лева –
направени разноски по делото, съразмерно с уважената част от иска, както и сторените
разноски по ч.гр.д. № 1334/2020 г. по описа на ДРС, в размер на 395.97 лева, съразмерно с
уважената част от иска.
Въззивникът обжалва първоинстанционното решение в установителната му част,
както и в частта за разноските, които е осъден да заплати, с аргументи за неговата
неправилност, като постановено при допуснати съществени нарушения на материалния
закон и съдопроизводствените правила. Подчертава, че в решението си
първоинстанционният съд не се бил произнесъл по изрично направеното от него с отговора
на исковата молба възражение за недействителност на процесния договор на основание чл.
22, вр. чл. 11, ал. 1, т 7-12, чл. 12, ал. 1, т. 7-9 и чл. 20 ЗПК, а единствено бил констатирал, че
такова е направено и излага пространни аргументи в подкрепа на твърдението си за
противоречие на договора с императивните разпоредби на ЗПК.
Позовава се на ТР № 1/27.04.2022 г. по тълк.д. № 1/2020 г. на ВКС, ОСГТК и твърди,
че първоинстанционният съд е бил длъжен да отрази в доклада си, че ще се произнесе по
нищожността и да изпълни задължението си по чл. 146, т.2 и 5 от ГПК, като при пропуск
или при представяне на доказателства в хода на производството, от които за пръв път се
открива нищожността, съдът е длъжен да уведоми страните с нарочно определение като им
предостави възможност за изразяване на становище и сочене на доказателства. Счита, че
районният съд не е изпълнил това си задължение и по този начин е допуснал съществено
процесуално нарушение.
Възразява срещу изводите на съда, в които е приел, че нотариалната покана от
ищцовото дружество до ответника за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита е
редовно връчена. Твърди се, че ответникът не е узнал за предсрочната изискуемост,
предвид, че връчването е било по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК, както и съобразявайки, че по
делото той се представлява от назначен особен представител, а не пълномощник. Акцентира
и върху обстоятелството, че в счетоводството на ищеца кредитът е обявен за предсрочно
изискуем преди датата на връчване на нотариална покана за това по реда на чл. 47, ал. 5 от
ГПК.
Счита решението за неправилно в частта, с която ответникът е осъден да заплати сума
194.12 лева мораторна лихва за забава за период 20.11.2019 г. - 14.05.2020 г., тъй като в
петитума на и.м. било направено искане за осъждането му за периода от 14.05.2020 г. до
20.11.2019 г. и съдът неправилно бил отчел описаното в петитума като фактическа грешка, а
не недопустим иск.
Поддържа се искане за отмяна на първоинстанционното решение в обжалваната част
и постановяване на ново решение, с което да бъдат изцяло отхвърлени предявените искове.
Претендират се разноските по делото.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор от насрещната страна
„*****“ АД чрез пълномощника адв. Х. И., с който се оспорва депозираната въззивна жалба
2
като неоснователна. Счита твърденията на възивника за допуснати от съда процесуални
нарушения за напълно необосновани и твърди, че съдът се е произнесъл в решението си
относно релевираните възражения за нищожност на процесния договор, като в доклада си
бил указал на страните кои факти и обстоятелства следва да докажат, а въззивникът не бил
направил никакви доказателствени искания в подкрепа на твърденията си. Възразява като
недоказани и бланкетни срещу възраженията на ответната страна за неспазване
изискванията на ЗПК, като подчертава, че приложимият закон към процесния договор е
Закон за паричните преводи, електронните платежни инструменти и платежните системи,
доколкото ЗПК и ЗЗП към датата на подписването му не са действащи закони, като били
спазени изискванията относно форма на цитирания нормативен акт. Счита за неоснователно
възражението за недоказаност по размер на исковата претенция. Аргументира се в подкрепа
на становището си, че предсрочната изискуемост на задължението е била надлежно обявена,
като подчертава, че в случая се касае за т.нар. фингирано връчване. Позовава се и на съдебна
практика на ВКС – Решение № 10/25.02.2020 г. по т.д. № 16/2019г. ТК, ІІ т.о., Решение №
139/05.1.2014г. по т.д. 57/2012 г. ТК, І т.о., както и Решение № 40/17.06.2015 г. по т.д. №
601/2014г., ТК, І т.о., според което уведомяването за предсрочна изискуемост може да стане
и чрез назначения особен представител.
Иска се отхвърляне на въззивната жалба и потвърждаване на първоинстанционното
решение в обжалваната част. Претендират се разноските в двете съдебни инстанции.
Въззивният съд, след преценка на твърденията и възраженията на страните, както и
на събраните доказателства, касаещи предмета на спора, по вътрешно убеждение и въз
основа на закона, предметните предели на въззивното производство, очертани с жалбата,
намира за установено от фактическа страна следното:
Съдът е приел въззивната жалба за допустима като изхождаща от страна в
първоинстанционното производство, подадена в срок и насочена срещу съдебен акт,
подлежащ на въззивна проверка.
В съответствие с правомощията си по чл. 269 от ГПК съдът извърши служебно
проверка на валидността на решението и прецени допустимостта му, в резултат на която
проверка намира, че то е валидно - постановено е от надлежен съдебен орган,
функциониращ в надлежен състав в пределите на правораздавателната власт на съда,
изготвено е в писмена форма и е подписано от съдебния състав, който го е постановил.
Решението е и допустимо в обжалваната част.
По правилността:
Съгласно чл. 269, изр. 2 от ГПК по отношение на правилността на
първоинстанционното решение въззивният съд е обвързан от посоченото във въззивната
жалба, като служебно правомощие има да провери спазването на императивните
материалноправни разпоредби, приложими към процесното правоотношение. В този смисъл
са и дадените указания по тълкуването и прилагането на закона в т. 1 от Тълкувателно
решение № 1/2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Задължение на въззивния
3
съд е да се произнесе по спорния предмет на делото, като извърши самостоятелна преценка
на събраните по делото доказателства и формира свои фактически и правни изводи, като
обсъди и своевременно заявените доводи и възражения на страните.
Пред РС Дупница е подадена искова молба от „****” АД, ЕИК:***, със седалище и
адрес на управление: гр. ***, бул. „***“ № *** срещу Д. К. С., ЕГН: **********, с адрес:
гр.***, ул. „***“ № ***, вх. ***, ет.***, ап. ****, с която са предявени искове с правно
основание чл.422, вр. с чл. 415 от ГПК, вр. с чл.79, ал. 1 и чл.86 от ЗЗД.
Ищецът твърди, че с ответника са в облигационни отношения по силата на договор за
издаване на кредитна карта „MASTERCARD“ от 03.04.2017 г..
Банката предоставила на кредитополучателя револвиращ кредит под формата на
кредитен лимит в размер на 1800.00 лева, и му издала персонална кредитна карта.
Ищецът пояснява, че претендираната сума в размер на 1733.23 лв. е формирана като
сума от всички усвоявания, които картодържателят-длъжник е правил, като от тях са
приспаднати направените от длъжника погашения, при спазване реда за погасяване,
съгласно приложимите Общи условия. При изплащане на задълженията на части, усвоената
и непогасена част от кредитния лимит се олихвявала с възнаградителна лихва, като
приложимия лихвен процент се посочвал в месечните извлечения. При неплащане на
задължителната минимална месечна вноска, картодържателя дължал и обезщетение за
забава в размер на законната лихва върху целия усвоен, но непогасен кредитен лимит. Също
така, за предоставянето и управлението на кредита и другите услуги по кредитната карта,
картодържателят дължал възнаграждение, както и уговорените такси.
Ищецът твърди, че длъжникът не е изпълнил договорните си задължения, като не е
заплатил минималната месечна вноска, дължимите на банката възнаграждения и такси,
поради което банката е обявила кредита за предсрочно изискуем с нотариална покана,
връчена на ответника.
Ищецът подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК, въз
основа на което било образувано ч.гр.д. 1334/2020г. по описа на Районен съд-Дупница. По
него в полза на ищеца е издадена заповед за изпълнение и изпълнителен лист за
горепосочените суми. Заповедта за изпълнение е връчена на длъжника по реда на чл. 47, ал.
5 от ГПК, поради което съдът, с разпореждане от 22.07.2021г., на основание чл. 415, ал. 1, т.
2 от ГПК, е указал на заявителя да предяви иск за установяване на вземането си.
Ето защо предявил искане пред съда да постанови решение, с което да признае за
установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца сума в размер на
общо 2836.78 лева, от които: 1733.23 лева - главница, ведно със законната лихва, считано от
датата на подаване на заявлението по чл. 417 от ГПК в съда - 31.08.2020 г., до
окончателното плащане, 375.53 лева - възнаградителна лихва, за периода от 31.12.2020 г. до
05.03.2020 г., 194.12 лева - мораторна лихва, за периода от 14.05.2020 г. до 20.11.2019 г.,
98.63 лева -такси за периода от 10.12.2018 г. до 19.08.2020 г., 351.60 лева -нотариални такси
и 83.67 лева - застраховки, за периода от 28.11.2018 г. до 19.08.2020 г., произтичащи от
4
сключения между страните договор за издаване на кредитна карта „MASTERCARD“ от
03.04.2017г.
В срока за отговор на исковата молба по реда на чл. 131 ГПК е депозиран такъв от
ответника, чрез назначения му от съда особен представител адв. К. В., който изразява
становище за неоснователност на предявените искове. Прави възражение за нищожност на
представения с исковата молба договор за издаване на кредитна карта „MASTERCARD“ от
03.04.2017г., поради противоречието му с императивни разпоредби на ЗПК и добрите нрави.
Счита, че ответникът не е надлежно уведомен за предсрочната изискуемост на кредита.
Оспорва изложените в исковата молба твърдения, че ответникът е получавал месечно
извлечение за извършените с кредитната карта трансакции, както и че е запознат и е
подписал посочените общи условия.
Пред РС Дупница са ангажирани писмени доказателства, приложени към исковата
молба, които не са били оспорени за автентичност, поради което и документите следва са се
преценяват от съда като писмено изявление, отразяващо действителната воля за обвързване
на ответника с ищеца.
От представените доказателства се установява съществуващо облигационно
правоотношение, породено от сключеният между страните Договор за издаване на кредитна
карта № **** от **** г. Съгласно последния банката е предоставила на кредитополучателя
револвиращ кредит под формата на кредитен лимит в размер на 1800.00 лева, и му е издала
персонална кредитна карта „MASTERCARD“.
Основните параметри на договорения заем са както следва: годишен процент на
разходите в размер на 34.52 %, изчислени съгласно ОУ и при следните допускания: 1.
Кредитиния лимит, посочен в чл.3 от договора да е усвоен изцяло чрез теглене на пари в
брой на банкомат на Банката; 2. При годишен лихвен процент 18.90%; при начислени: такса
за разглеждане на заявление за кредитна карта на основен картодържател, такса за
използване на карта за теглене на пари в брой; 4. При изплащане на посочения усвоен лимит
на 12 равни по размер месечни вноски, всяка в размер на 174.30 лева Посочено е, че общо
дължимата сума от заемополучателят е в размер на 2091.55 лева.
Като неразделна част от договора са посочени ОУ на банката и Приложение № 1 към
ОУ. В приложението са регламентирани отделните такси по договора и ОУ. В чл. 2. 1 и чл.
2. 2 от ОУ е предвидено получаването на екземпляр от договора и от кредитната карта от
картодържателя, както и начините на използване на картата. В чл.8.1 от ОУ е предвидено
издаването и изпращане на месечни извлечения до картодържателя с обикновена или
електронна поща относно извършените транзакции през месечния отчетен период, всички
вноски с настъпил падеж, минимална месечна вноска, когато такава е определена, дата на
издължаване /краен срок на плащане/ и др. По отношение на начина на погасяване на
задължението в чл.91 ОУ е предвидено, че картодържателят може да изпълни задължението
си в срок до Датата на издължаване /Краен срок на плащане/, посочен в последното
издадено от банката месечно извлечение - изцяло или на части, като в последния случай на
усвоената и непогасена част от кредитния лимит се начислява с лихва, предвидена в чл. 10
5
от ОУ. Според чл. 9. 2. от ОУ в случай, че кредитодържателят не погаси изцяло до Датата на
издължване пълния размер на всички текущи задължения по договора /погасяване на части/,
дължи на банката лихва върху всички задължения по договора. В чл. 20. 2. от ОУ е
предвидено че при непогасяване на минималните вноски по две последователни месечни
извлечения, банката може да обяви задължението на картодържателя за изцяло предсрочно
изискуемо.
От приетото по делото заключение на вещото лице по назначената
съдебно[1]счетоводна експертиза се установява, че нa 07.04.2017 г. е активирана кредитна
карта „Master Card“ c Картодържател Д. К. С. , и същият е усвоил суми от разрешения му
кредитен лимит през времето на действие на Договора за издаване на кредитна карта №
***** г., като кредитът е усвоен изцяло. Договорена е минимална месечна погасителна
вноска в размер на 3% от общо дължимата сума, която представлява сбор от усвоения
кредитен лимит с добавени лихви, такси и комисионни, непогасени минимални погасителни
вноски за минал период, сумата на надвишението на кредитния лимит плюс вноски за
разсрочени операции. Договорен е фиксиран годишен лихвен процент 18.9% върху усвоения
размер на кредита и ГПР 34.52%. При изцяло или частично неплащане на погасителната
вноска банката начислява и обезщетение за забава в размер на 10% на годишна база върху
забавената сума. На 03.04.201 7г. ответникът е подписал Декларация за присъединяване на
застраховано лице към застрахователна програма „Защита на плащанията“, съгласно която
дава изричното си съгласие сумата на месечната застрахователна премия да бъде
начислявана като задължение по кредитната карта и превеждана от банката на
застрахователя. В своето заключение вещото лице подробно е отразило всички отделни
транзакции, извършени от ответника в процесния период. Кредитополучателят е нарушил
условията по договора, спирайки плащането на минималните месечни вноски, съгласно
падежирали вноски от 28.01.2019г. и 28.02.2019 г., поради което е настъпило условие за
предсрочната изискуемост на вземанията по кредита, която е осчетоводена на 05.03.2020 г.
Кредитната карта е блокирана на 11.02.2019 г. и е начислена такса в размер на 15.00 лева.
Размерът на неизплатеното задължение на кредитополучателя по Договор за издаване на
кредитна карта” MASTERCARD” № ***** е на обща стойност 2836.78 лева, от които:
1733.23 лева - изискуема главница по револвиращ кредит; 375.53 лева - възнаградителна
лихва, начислена за периода от 31.12.2018 г. до 05.03.2020 г.; 98.63 лева - изискуеми такси за
периода от 10.12.2018 г. до 19.08.2020 г.; 83.67 лева - застрахователна премия, начислена за
периода от 28.11.2018 г. до 19.08.2020 г.; 194.12 лева - обезщетение за забава /мораторна
лихва/ за периода от 20.11.2019 г. до 14.05.2020 г. и 351.60 лева - нотариални такси.
Приложени са към исковата молба нотариални покани, с които е обявена
предсрочната изискуемост на кредита, връчени от нотариуса по реда на чл. 47 от ГПК.
При така установеното от фактическа страна, съдът от правна приема следното:
Съобразявайки предметните предели на въззивната проверка, очертани от изложените
в жалбата доводи, съдът приема, че е спорна валидността на постигнатото договаряне.
6
Във въззивната жалба са релевирани оплаквания за недействителност на договора, въз
основа на който банката претендира вземането си, с излагане на доводи за нарушение на
разпоредбите на ЗПК.
Доколкото предмет на делото несъмнено е потребителско кредитиране, договорната
свобода на страните е ограничена от правилата за защита на кредитополучателя като
потребител по ЗПК.
Представеният пред съда договор има характеристиките на договор за потребителски
кредит, предвид качеството на ответника като потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и §
13, т. 1 ДР на ЗЗП. По отношение на процесния договор важат всички императивни
изисквания по Закона за потребителския кредит. Неоснователни са доводите изложени във
въззивната жалба относно неприложимост на този закон при решаване на настоящия правен
спор, поради това, че ЗПК не е действащ към момента на сключване на процесния договор.
Следва да се поясни, че ЗПК е в сила от 12.05.2010 г., а ЗЗП е в сила от 10.06.2006 г. ЮФ
/гореописания договор/, въз основа на който е възникнало правоотношението между
страните е сключен на 03 04.2017 г, т.е. към момент, в който тези нормативни актове са
действащи.
Съгласно разпоредбата на чл. 9, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски кредит е
договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма
на улеснение за плащане. Законът въвежда задължителни изисквания относно формата и
съдържанието на този вид договор, посочени в разпоредбите на чл. 10 и чл. 11 ЗПК. Според
разпоредбата на чл. 22 ЗПК когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т.
7-12 и т. 20 и ал. 2 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на
всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на горепосочената
недействителност Същата има характер на изначална недействителност, защото
последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за
недействителен, съгласно чл. 23 ЗПК заемателят дължи връщане само на чистата стойност
на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.
С оглед императивният характер на посочените разпоредби, които са установени в
обществен интерес за защита на икономически по-слаби участници в оборота, съдът е
задължен да следи служебно за тяхното спазване и дължи произнасяне дори ако
нарушението на тези норми не е въведено като основание за обжалване.
При служебно извършената проверка относно действителността на процесния
договор съдът установи на първо място, че не е спазена разпоредбата на чл.5, ал.2 ЗПК.
Ищецът не е ангажирал никакви доказателства за спазване изискването на чл.5, ал.2 от ЗПК,
а именно за предварително оповестената съществена за потребителя преддоговорна
информация, съдържаща се в стандартния формуляр, изискуем по чл. 5, ал.2 от ЗПК.
Липсата на удостоверяване на това обстоятелство прави невъзможно съдът да прецени дали
ответникът е бил предварително запознат с параметрите на сключения договор.
7
На следващо място от приложените доказателства се установява, че на 03.04.2017 г.
ответникът е подписал Декларация за присъединяване на застраховано лице към
застрахователна програма „Защита на плащанията“, съгласно която дава изричното си
съгласие сумата на месечната застрахователна премия да бъде начислявана като задължение
по кредитната карта и превеждана от банката на застрахователя.
Следва да бъде отчетено обстоятелството, че към исковата молба не са приложени
никакви доказателства за сключването на тази застраховка, което обстоятелство обаче не
може да дерогира факта, че длъжникът е бил задължен да изплаща стойността й.
Съдът формира извод, че предложената на кредитополучателя застраховка има
типично съдържание на допълнителна гаранция за отпускащата кредит финансова
институция срещу риска от непредвидени финансови затруднения на кредитополучателя
/чл. 456 КЗ/ и се сключва за негова сметка след предварителното му писмено съгласие за
това / чл. 382, ал. 2 КЗ, във вр. с чл. 443, ал. 1 КЗ/. Макар по делото да не се доказва, че това
застраховане е било оповестено като условие на кредитирането, безспорно се установява, че
застрахователната премия е била начислена към погасителните вноски и че последните
включват и премията за застраховането на финансовия риск на кредитора. Допълнителното
плащане на премията не е отразено като разход при формиране на оповестения ГПР /34.52
%/, въпреки че е включен в общия дълг и месечните вноски. Този начин на оповестяване на
разходите не е съответен на изискването на чл. 19 ал.1 ЗПК. Уговорената застраховка в
полза на застраховащия се кредитор, но за сметка на застрахования длъжник, не може да се
квалифицира като изключение по чл. 19 ал. 3 ЗПК, а при отчитането й като несъмнено
очакван разход, действителния ГПР би бил значително завишен. При това положение
кредитополучателят е нямало как да знае, че вноските му включват и премии, които не са
отразени като разход в ГПР. Нещо повече тази застраховка прехвърля тежестта от оценката
на риска от кредитора към длъжника, което е в противоречие със ЗПК и европейското
законодателство. Оценката на риска на конкретна кредитна експозиция включва както
оценката на кредитоспособността на клиента (потребителя), така и изчисляване на сумата,
която Банката следва да задели като провизии /резерви/ за покриване на потенциалната
загуба от предоставения необезпечен кредит. Заделените от Банката провизии са функция на
размера на предоставения кредит и срока на кредита. Оценката на риска се извършва преди
сключването на договора за кредит и докато оценката на кредитоспособността на
потребителя се извършва за всички подали искане за кредит, то изчисляването на
провизиите, които банката следва да задели и разходите за администриране на тези провизии
(не за администриране на кредита) се оценява едва след одобрението на потребителя, към
дата на сключването на договора. Съгласно чл. 8, параграф 1 от Директива 2008/48, в
светлината на съображение 28 става ясно, че преди сключването на договор за кредит
кредиторът е длъжен да направи оценка на кредитоспособността на потребителя, като при
необходимост това задължение може да включва да се направи справка в съответната база
данни. В този смисъл в съображение 26 се посочва, че при условията на разрастващ се
кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да
8
не предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите
членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и да
приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те не
процедират по този начин. Преддоговорното задължение на кредитора да направи оценка на
кредитоспособността на кредитополучателя, доколкото цели да предпази потребителите от
свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност, допринася за постигането на точно тази цел,
както става ясно от съображения 7 и 9, в предвиждането в областта на потребителските
кредити на пълна и наложителна хармонизация в редица ключови области, която се приема
като необходима, за да се осигури на всички потребители в Съюза високо и равностойно
ниво на защита на техните интереси и за да се улесни изграждането на добре функциониращ
вътрешен пазар на потребителски кредити. Следователно кредиторът преди да вземе
решението дали да отпусне искания кредит винаги извършва преценка за рисковете от
отпускането му на конкретния потребител.
На следващо място съдът намира, че не са спазени и изискванията на чл. 11, ал. 1, т.
11 ЗПК за посочване по разбираем начин на условията за издължаване на кредита от
потребителя. Според договора банката предоставя на ответника Д. К. С. револвиращ
потребителски кредит, под формата на кредитен лимит в размера на 1 800 лева, достъпът до
който се осигурява чрез кредитна карта като условията за погасяване са уредени в Общите
условия на "****"АД за издаване и ползване на кредитни карти. Според чл. 9 от ОУ на
банката относно погасяването на задълженията е предвидено, че картодържателят може да
изплати задълженията си по договора, възникнали при използване на картата, в срок до
Датата на издължаване /краен срок за плащане/, посочен в последно издадено от банката
месечно извлечение изцяло или на части, като в последния случай, усвоената и непогасена
част от кредитния лимит остава дължима и се олихвява с възнаградителна лихва, според
условията на договора. Предвидено е, че периодът от съответната дата, посочена като "Дата
на транзакция" в месечното извлечение до Датата на издължаване се нарича "Гратисен
период", след който по смисъла на чл. 9. 6 от договора картодържателят дължи на банката
обезщетение за забава в размер на законната лихва върху целия усвоен, но непогасен
кредитен лимит. Нито в договора, нито в приложимите към него ОУ, не е посочена падежна
дата за изпълнението на това задължение, като в клаузите на ОУ не се съдържа конкретика
относно определяне на времето на изпълнение на задълженията. С оглед на изложеното се
налага извод, че падежът на задължението по договора е определяем от банката с
допълнително изходящи от нея документи, т. нар. месечни извлечения, с които потребителят
следва да се уведомява за падежа на задължението му, а не е конкретно разписан в договора,
ОУ или Приложение № 1.
По отношение издаването на месечните извлечения и тяхното получаване в чл. 15. 1.
от ОУ е регламентирано, че картодържателят е наясно, че задължението му се обслужва на
минимални месечни вноски, посочени в месечните извлечения, които се издават от банката
на определено число всеки месец, в зависимост от датата на издаване на картата и се
изпращат на равни месечни интервали, поради което е предвидено, че (а) ако в срок от 45 от
9
издаването на картата или 15 дни от датата на издаване на което и да е месечно извлечение
картодържателят не уведоми банката в писмена форма, че не е получил съответното
месечно извлечение, последното се счита за получено в петнадесет дневен срок от датата на
издаването му; (б) ако в срок от 10 дни от получаването на всяко месечно извлечение или
каквото и да е друго писмено известие относно задълженията, произтичащи от договора,
картодържателят не оспори писмено съдържанието на месечно извлечение и размера на
задължението си, се счита, че ги е приел безспорно и че същите са изискуеми и дължими
съответствие с ОУ.
Съобразявайки съдържанието на цитираната разпоредба от ОУ, съдът намира, че в
същата е уредена фикция за връчване, според която потребителят е получил месечното
извлечение и се е съгласил със съдържание му при липсата от негова страна на писмено
уведомление до банката в обратния смисъл в указаните срокове. Така и по смисъла на
цитираната уредба в ОУ, потребителят се счита уведомен за падежа на задължението си при
липсата на писмено уведомление до банката, че не е получил месечното извлечение в срок,
изчислен от датата на издаването му. Следователно датата на издаване на месечното
извлечение се явява решаваща, тъй като съобразено със същата е налице фикция за връчване
на всяко месечно извлечение, а така и за узнаване от потребителя на падежа на
задължението му, доколкото падежът се указва с извлечението.
По делото не се установява да е договорена конкретна дата на издаване на месечното
извлечение. По смисъла на чл. 4 от договора, датата на издаване на месечното извлечение по
картата се определя от банката при предаване на картата на картодържателя, в която
хипотеза не е разписано уведомяването на потребителя за последната. Така и конкретно в
настоящия казус не се установява банката да е определила датата на издаване на месечното
извлечение при предаването на кредитната карта на картодържателя, доколкото данни за
това няма по делото, както и уведомяването на потребителя за датата на издаване на
месечните извлечения.
В аспекта на изложеното се налага извод, че процесният потребителски договор не
отговаря на изискването на чл.5, ал.2 и чл. 11, ал. 1, т.10 и т. 11 вр. чл.19, ал.4 от ЗПК, тъй
като в същия липсва ясното относно компонентите включени в ГПК, както и ясно
разписани условия на издължаване на кредита касателно падежа за изпълнение на
задължението от потребителя. Падежът на задължението не е посочен в договора, а се
определя едностранно от банката с издаването на месечни извлечения без обаче да са ясни
условията за узнаване от потребителя на датата на издаване на месечните извлечения, за да
се приложи фикцията за връчването им и да се приеме знанието на потребителя за падежа на
задължението му. Защитата на потребителя, намерила отражение в ЗПК и ЗЗП се основава
на създаването на гаранции за яснота, разбираемост и прозрачност на задълженията на
потребителите. Според въззивният съд, в случая такава яснота липсва, а е налице неяснотата
и неинформираността на потребителя досежно частта от договора, от която зависи падежа за
заплащане на задължението за месечните суми за револвиране на кредита, респективно и
касае условията за издължаване на кредита, които съгласно чл. 11, ал. 1, т. 11 пр. 1 от ЗПК
10
трябва да са конкретно разписани и да не поставят потребителя в неравностойно спрямо
банката положение.
В обобщение на изложеното, настоящият съдебен състав намира, че съгласно
разпоредбата на чл. 22 ЗПК сключеният договор е недействителен, тъй като не отговаря на
изискванията на чл. 11, ал. 1, т.10 и т. 11 ЗПК, при липсата на ангажирани от ищеца
доказателства, респективно при липса на данни по делото, че посочените клаузи от
процесния договор са индивидуално уговорени, а и преобладаващата част от гоецитираните
клаузи са разписани в ОУ, което изключва индивидуална договореност..
Последиците от обявяването на тази недействителност са регламентирани в
разпоредбата на чл. 23 ЗПК, според която потребителят дължи връщане само на чистата
стойност на кредита, но не и на лихва или други разходи по кредита.
От представените доказателства се установява, че е налице неплатена главница, но тя
не може да бъде установена за дължима в настоящото производство, тъй като би се стигнало
до подмяна на основанието на вземането. След като договорът е недействителен, съдът не
би могъл да признае дължимостта на главницата на същото основание. Разпоредбата на чл.
23 ЗПК е аналогична на тази по чл. 34 ЗЗД и се базира на института на неоснователното
обогатяване – при липсата на основание или при отпаднало основание, всеки дължи да върне
това, което е получил. В случая, сумите се претендират на договорно основание като
изпълнение с оглед действителен договор за кредит, а не на основание чл. 23 ЗПК, като
дадено по недействително правоотношение. Тоест връщането се дължи не на договорно, а
на извъндоговорно основание, какъвто иск не е предявен в настоящето производство.
Ищецът следва да реализира вземанията си по друг ред.
Изложеното до тук формира извод за неоснователност на предявените установителни
искове, които следва да бъдат отхвърлени.
Решените на районният съд, в частта, в която същите са уважени следва да бъде
отменено като неправилно..
По разноските:
С оглед изхода на производството за ответника се дължат съдебни разноски.
Последният е представляван от особен представител, на който са внесени дължимите
разноски за процесуално представителство.
По обжалваемостта:
Въззивното решение не подлежи на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 3, т.
1, пр. 1 ГПК.
Воден от гореизложеното и на осн. чл. 271 ал.1 ГПК, Кюстендилски окръжен съд
РЕШИ:
11
ОТМЕНЯ Решение № 147 от 04.04.2022 г. на Районен съд – Дупница, постановено
по гр.д. № 1810/2021 г. по описа на същия съд в ЧАСТТА, в която съдът е признал за
установено по отношение на Д. К. С., че дължи на „**** АД следните суми по договор за
издаване на кредитна карта „MASTERCARD“, сключен между страните на 03.04.2017 г.:
сумата от 1733.23 лева – главница, ведно със законната лихва върху главницата, считано от
датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 31.08.2020 г. до
окончателното изплащане на задължението, сумата от 375.53 лева - възнаградителна лихва
за периода от 31.12.2018 г. до 05.03.2020 г., сумата от 194.12 лева – мораторна лихва за
забава за периода от 20.11.2019 г. до 14.05.2020 г., сумата от 83.67 лева – застрахователна
премия, дължима за периода от 28.11.2018 г. до 19.08.2020 г., както и сумата от 98.63 лева,
представляваща начислени такси за обслужване на кредита за периода от 10.12.2018 г. до
19.08.2020 г., както и в частта, в която Д. К. С. е осъден да заплати на „****“ АД сумата от
1138.85 лева – направени разноски в първоинстанционното производство, съразмерно с
уважената част от иска, както и сторените разноски по ч.гр.д. № 1334/2020 г. по описа на
ДРС, в размер на 395.97 лева, съразмерно с уважената част от иска, като ВМЕСТО НЕГО
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от ****” АД, ЕИК: ***, със седалище и адрес на
управление: гр. ****, бул. „****“ № 260 срещу Д. К. С., ЕГН: **********, с адрес: гр. ****,
ул. „***“ № ***, вх. ***, ет. ***, ап. ****, искове с правно основание чл.422, вр. с чл. 415 от
ГПК, вр. с чл.79, ал. 1 и чл.86 от ЗЗД да бъде признато за установено по отношение на Д. К.
С., че дължи на „****“ АД следните суми по договор за издаване на кредитна карта
„MASTERCARD“, сключен между страните на 03.04.2017 г.: сумата от 1733.23 лева –
главница, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 31.08.2020г. до окончателното
изплащане на задължението, сумата от 375.53 лева - възнаградителна лихва за периода от
31.12.2018 г. до 05.03.2020 г., сумата от 194.12 лева – мораторна лихва за забава за периода
от 20.11.2019 г. до 14.05.2020 г., сумата от 83.67 лева – застрахователна премия, дължима за
периода от 28.11.2018 г. до 19.08.2020 г., както и сумата от 98.63 лева, представляваща
начислени такси за обслужване на кредита за периода от 10.12.2018 г. до 19.08.2020 г., за
които суми е издадена заповед за незабавно изпълнение на парично задължение по чл.417
ГПК по ч.гр.д. 1334/2020г. по описа на Районен съд - Дупница., като НЕОСНОВАТЕЛНИ.
В останалата част решението като необжалвано е влязло в сила.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12