Решение по дело №111/2019 на Окръжен съд - Перник

Номер на акта: 172
Дата: 20 май 2019 г. (в сила от 20 май 2019 г.)
Съдия: Рени Петрова Ковачка
Дело: 20191700500111
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 26 февруари 2019 г.

Съдържание на акта Свали акта

РЕШЕНИЕ

 

172

 

гр. Перник, 20.05.2019год.

 

В  ИМЕТО  НА  НАРОДА

 

Пернишкият окръжен съд, гражданска колегия в публичното заседание на 18.04.2019год. /осемнадесети април през две хиляди и деветнадесета година/ в състав :

 

 Председател: Милена Даскалова   

Членове: Рени Ковачка   

мл.с. Кристина Костадинова    

 

при секретаря Катя Станоева като разгледа докладваното от съдия Ковачка възз. гр. дело № 111 по описа за 2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:

С Решение № 40/ 21.12.2018год., постановено по гр.дело № 2/ 2018 год., Районен съд-Трън е отхвърлил като неоснователен предявения от К.М.К. иск за осъждането на М.Б.Н. и С.В.С. да му предадат  владението върху товарен автомобил /микробус/ марка „Пежо“, модел „Боксер“ с ДРН *** и да му върнат регистрационните талони на автомобила, за заплащане на равностойността на товарния автомобил в размер на 8 000 лева, pа заплащане на обезщетение за лишаване от право да ползва собствената си вещ за периода от 2016год.-до 30.11.2017год. в размер на 300 лева месечно или общо сумата от 6 900 лева, за заплащане на разликата между действителната стойност на автомобила и пазарната стойност на идентична вещ в размер на 3000лева,както и за присъждане на направените разноски.

Със същото решение съдът е осъдил К.К. да заплати на М.Н. и С.С. разноски по делото в размер на 500лева.

Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от К.К., с която моли първоинстанционното решение да бъде отменено и постановено ново за уважаване на предявените от него искове, ведно с произтичащите от това последици. Жалбоподателят твърди, че неправилно районния съд е интерпретирал събраните по делото гласни доказателства и въз основа на тях необосновано е приел, че не се е интересувал от собствената си вещ, че ответниците са владяли явно и необезспокоявано веща, както и че същата не следва да му бъде върната от ответниците, макар и че се намира при тях.

Въззиваемите М.Н. и С.С. са подали писмен отговор в срока по чл. 263, ал.1 от ГПК, в който са изложили съображения за неоснователност на подадената въззивна жалба. Според тях районният съд е постановил правилно и обосновано съдебно решение, прилагайки относимите към спора норми на чл.116 от ЗЗД и чл.84 от ЗС и позовавайки се на незаинтересовани от изхода на спора свидетелски показания. При отхвърляне на жалбата претендират присъждане на направените по делото разноски.

При извършената служебна проверка по реда на чл.269 от ГПК съдът установи, че атакуваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Не са налице основания за обезсилването му, поради което следва да бъде извършена проверка относно правилността му въз основа на наведените в жалбата доводи:

Пред районния съд ищецът К.К. е предявил против М.Б.Н. и С.В.С. следните искове:  иск по чл.108 от ЗС за осъждане на ответниците да му прредадат владението  на собствения му товарен автомобил /микробус/, марка «Пежо», модел «Боксер» с рег.номер ***, който към момента е владян без правно основание от ответниците: иск по чл.59 от ЗЗД за осъждането им да му заплатят обезщетение за лишаване от правото на ползване на вещта за периода от 2016год. до 30.11.2017год. в размер на 300 лева месечно, тоест за 23 месеца или общо сумата от 6 900лева: иск по чл.57, ал.2 от ЗЗД за заплащане на разностойността на вещта в размер на 8000лева, в случай чуе същата липсва /предявен евентуално спрямо иска за предаване на владението/ и иск по чл.57, ал.2 от ЗЗД за заплащане на разликата между действителната стойност на вещта и пазарната стойност на идентична вещ в размер на 3 000лева.

Ищецът твърди, че е собственик на посочения автомобил, че през 2016год. го е предоставил за временно ползване на ответниците в рамките на 1 месец, след изтичането на който, а и след отправената им писмена покана, получена от тях на 06.12.2017год. последните не са му го върнали  и към настоящия момент го владеят и отказват да го върнат. Ищецът счита, че за него е налице правен интерес да иска да му се предаде владенито на автомобила,да му се присъди обезщетение за ползването на вещта, като в случая че автомобилът липсва, да му се присъди обезщетение, равняващо се на неговата равностойност, а ако вещта е налице, но е с по ниска стойност от обиктовената, да му се присъди разликата между действителната стойност и пазарната стойност на идентична вещ.

Ответниците твърдят, че ищецът е формален собственик на процесния автомобил, тъй като го е закупил с техни средства и без без тяхно съгласие го е регистрилал на свое име. Твърдят, че от закупуването му до датата на депозиране на писмения отговор- 18.05.2018год. владеят автомобила необезпокоявано, непрекъснато и безспорно, породи което са придобили собствеността върху него по давност. Твърдят също така, че ищецът е закупил автомобила по тяхна поръчка и с техни средства, че те са плащали данъците на автомобила и неговата застраховка, че винаги са били със съзнанието че са собственици на автомобила, предвид уговорките в този смисъл с ищеца, с когото са били в близки отношения до м.12.2017год., когато  е поискал връщането му.

Районният съд е отхвърлил така предявените искове като е приел, че през периода м.август 2012год. до м.август 2017год. ответниците са владяли явно и необезспокоявано процесния автомобил, поради което с изтичане на петгодишната давност по чл.80, ал.1 от ЗС са придобили собствеността върху него по давност. Предвид на това ищецът не е собственик на процесния автомобил и искът му по чл.108 от ЗС е неоснователен, а изходът от него предпоставя отхвърляне и на обусловените искове с правно основание чл. 59 от ЗС и чл. 57, ал.2 от ЗС.

Въззивният съд  констатира следното:

Не е спорно по делото, че през м. август 2012год. жалбоподателят е закупил  товарен автомобил марка «Пежо», модел « Боксер» с рег.№***, който е регистрирал на свое име.  Последното се установява и от приложеното по делото Удостоверение, издадено от МВР С-Р Пътна полиция. Страните не спорят и относно обстоятелството, че непосредствено след закупуването и регистрацията на автомобила ключовете от него и двата му талона са предадени от ищеца на ответниците и от този момент до настоящия автомобилът се намира в тяхно владение.

По делото е представена преписка № 361000-1728/24.08.2017год. на РП-Трън, от която се установява, че по жалба на К.К., подадена на 23.08.2017год. е възложена проверка във връзка с изложените в жалбата твърдения за незаконно задължане от ответниците на процесния автомобил. Установява се също така, че на 17.10.2017год. е постановено постановление от РП-Трън, с което на основание чл.199 и чл.123, ал.1 от НПК е отказано образуване на досъдебно производство и е прекратена преписка № 305/2017год.

На 18.04.2017год. ищецът е подал повторно жалба до РП- Перник по повод отказа на ответниците да му върнат процесния автомобил, по която жалба е образувана преписка № 361-725/2017год.. Жалбата е оттеглена от жалбоподателя и това се установява от приложените по делото писмо изх.№ 3610000-839/03.05.2017год. и сведение  от 28.04.2017год.

По делото са разпитани като свидетели А.А. и А. А., според които процесният автомобил е закупен от ищеца-техен първи братовчед през м.август 2012год.с негови лични средства и със средства, предоставени му от тяхната майка. Свидетелите сочат, че закупуването на автомобила съвпада по време със смъртта на техния братовчед-брат на ищеца, както и че непосредствено след закупуването му е предаставен за ползване на ответниците по делото, заедно с всички негови документи. Установяват, че страните по делото са били в близки приятелски отношения и че ищецът е имал свободен достъп до техния гараж. Свидетелката А. твърди, че е присъствала на телефонен разговор между ищеца и ответницата М.Н., състоял се през 2017год., при който последната обещала да му възстанови пари за автомобила, а свидетелят А. твърди, че автомобилът се е ползвал от ответниците, но  при нужда и от ищеца.

По делото е разпитана като свидетел М.И., която като служител на застрахователна компания е извършвала застраховка на процесния автомобил. Свидетелката познава ответниците като клиенти, които години наред са плащали  застраховката на процесния микробус. Свидетелката сочи категорично, че ищецът не е плащал застраховката на автомобила, независимо от това, че същият се е водил на негово име. Установява, че автомобилът е бил управляван от ответниците, че знае микробуса като техен и че М.н.  редовно е плащала гражданската отговорност. Сочи, че ищецът се е обадил с искане за прекратяване на застраховката, по който повод се е консултирала в централния офис на застрахователното дружество.

От показанията на свидетеля Е.Е., съсед на страните по делото, се установява, че същите са били дълги години в близки, приятелски отношения като К. е подпомагал техния бизнес. По тази причина той е притежавал ключ от гаража и външната врата на двора на ответниците. Свидителят установява, че към настоящия момент процесния микробус се намира паркиран на 10 метра от неговия гараж и че от две години не се използва от ответниците. Сочи, че ответниците преустановили ползването му от момента на развалянето на отношенията им с ищеца, който го е управлявал инцидентно. Микробусът бил неколкократно ремонтиран от ответниците.

По делото е разпитан С.К.П., който е в приятелски отношения с ответниците  и установява, че ответниците са извършвали търговия на хранителни продукти и за целта са ползвали бял микробус. Свидетелят е категоричен, че преди 5 години/разпитът е извършен на 05.07.2018год./ е предоставил в заем на ответницата М.Н. сумата от 2 500лева за закупуване на микробус, която му била върнала в последствие на  части.

Свидетелят И.З. познава страните от дълъг период от време и сочи, че между тях е ивало близки, приятелски отношения. Свидетелят многократно е гостувал на ответниците като в повече от случаите там е бил и ищеца К.. Такъв е бил и случаят, при който в присъствие на ищеца ответницата М.Н. почерпила свидетеля по повод закупен от нея микробус.  Свидетелят знае, че ответниците са се занимавали с търговска дейност, за която ползвали процесния микробус, че с него са извършвали транспортни услуги на ищеца и че ответникът С. го е управлявал. Свидетелят установява, че ищецът е работил в  гр. София, но с личния си автомобил е доставял на ответниците продукти за продажба, които те му заплащали. От това същият  прави извод  ищеца и ответниците са имали общ бизнес, но не знае при какви условия. Сочи, че в последствие е научил  че процесния микробус  «се води» на името на ищеца, като преди това е считал, че е собственост на ответниците.

Чрез отговорите на ищеца, дадени по реда на чл. 176, ал.1 от ГПК, се потвърждава, че той и ответниците са били в приятелски отношения, че е имал ключове от техния гараж, ползван за складово помещение, които е върнал през 2016год., че от закупуването на микробуса през м.август 2012год. до настоящия момент/ обясненията са дадени в с.з. на 22.11.2018год. / микробусът е използван от ответниците, домувал е при тях, че той не го е ползвал, както и че не е плащал никакви разходи за микробуса и че им го е предоставил да го ползват, заедно със всичките му документи, непосредствено след закупуването му. В отговорите по чл.176, ал.1 от ГПК ищецът твърди, че микробусът е закупен със негови средства, поради която причина и фигурира в документите за микробуса като негов собственик.

Показанията на свидетелите А.А. и А. А. съдът цени по реда на чл.172 от ГПК, поради което  им дава вяра само в онази част, в която същите кореспондират с представените по делото писмени доказателства и показанията на останалите свидетели по делото.

Показанията на свидетелите С.П., М.И., Е.Е. и и И.З. съдът приема като незаинтересовани от изхода от спора и им дава вяра тъй като почиват на преки, лични впечатления и кореспондират помежду си.

Обясненията на ищеца по чл.176, ал.1 от ГПК съдът цени като доказателствено средство само по отношение на неизгодните на него факти.

С оглед така установеното от фактическа страна, настоящият състав достигна до следните правни изводи:

За да бъде  основателен иска по чл.108 от ЗС ищецът следва да  по пътя на пълното и главно доказване да установи, че е собственик на спорната вещ, предмет на исковата молба на посоченото от него основание и че ответника го владее без основание от ответника. В тежест на ответника е да докаже, че владее вещта на правно основание.

По делото е безспорно установено, че през м.август 2012год. ищецът е придобил въз основа на покупко- продажба собствеността върху процесния микробус марка «Пежо», модел «Боксер» с рег.№ ***. От  събраните по делото гласни доказателства, преценени от съда  по начина, посочен-по горе, се установява че непосредствено след закупуването му ищецът го е предал на ответниците, заедно с ключовете и всичките му документи. Ответниците осъществяват фактическа власт върху закупения от ищеца микробус и към настоящия момент като държат ключовете от него и регистрационните му талони. Такива твърдения са наведени от ответниците в писмения отговор по чл.131, ал.1 от ГПК, в който смисъл е и признанието на ищеца, направено по реда на чл.176, ал.1 от ГПК. Доколкото направеното от ищеца признание съвпада с фактическите твърдения на ответниците, то това е индиция за тяхната истинност.

Установеното по делото, а именно че фактическата власт върху процесния микробус към момента се упражнява от ответниците изисква изследване на наличието или липсата на правно основание за осъществявавана от същите фактическа власт.

Ответниците противопоставят права върху микробуса въз основа на изтекла в тяхна полза придобивна давност, считано от м.август 2012 год. –момента на закупуването му, от който момент го владеят непрекъснато, явно и необезспокоявано и в тяхна тежест е да докажат тези си твърдения.

Съгласно чл. 80, ал.1 от ЗС движимата вещ се придобива по давност с непрекъснато владение в продължение на 5 години. От събраните по делото гласни доказателства, а и предвид съвпадащите твърдения на страните съдът намира, че ответниците в първоинстанционното производство са установили фактическа власт върху процесния микробус през м.август 2012год. и осъществуват такава и към настоящия момент. От показанията на разпитаните по делото свидетели, на които съдът дава вяра по гореизложените съображения се установява също така че ответниците са започнали да упражняват фактическата власт върху процесния  микробус със съзнанието за собствена вещ, а не като за вещ, предоставена им за ползване от ищеца. Категорични са в тази връзка показанията на свидетеля И.З., пред когото и в  присъствие на ищеца ответницата М.Н. е обявила, че черпи за това, че си е купила микробус. Тоест, по категоричен, недвусмислен и деректен начин  ответницата, в присъствие на ищеца, е отрекла правата му на собственост върху процесния микробус, на което последният не се е противопоставил нито в посочения по-горе момент, нито в последащ такъв, преди подаване на жалбата му в  РП-Трън. Въпреки направеното от ответницата изявление в негово присъствие, ищецът е продължил да посещава дома на ответниците и да поддържа добри приятелски отношения и то за  продължителен период от време.

Освен установяването на фактическа власт върху процесния автомобил  към посочения по-горе момент, ответниците продължили да осъществяват такава със съзнание за своене на собствена вещ и това се установява от кредитираните от съда свидетелски показания. От показанията на свидетелката М.И. се установява, че ответницата М.Н. е плащала застрахователните вноски по застраховка «Гражданска отговоронст» на микробуса, което, заедно с факта че микробусът е бил управляван единствено от ответника С.С., създало у нея представа, че автомобилът е тяхна собственост. Именно като за такъв ответниците се грижили за него като извършвали ремонтни работи, за което свидетелствува свидетеля Е.Е.. Такива не били извършвани от ищеца и е налице признание от него в този смисъл в обясненията му, дадени по реда на чл.176, ал.1 от ГПК.

Безспорно се установи, а и в този смисъл са признанията на ищеца, направени по реда на чл.176, ал.1 от ГПК, че до края на 2016год. страните по делото си общували помежду си, гостували си, прекарвали си празниците съвместно, тоест имали са близки, приятелски отношения. През този период от време ответниците извършвали търговската си дейност с процесния микробус, в която има данни да е участвал и самият ищец. На последния дори били извършвани и транспортни услуги. За този период от време ответниците са ползвали автомобила като свои, без каквото й да било противопоставяне от страна на ищеца. Последният признава, че не е управлявал микробуса, а и дори да се приеме че е правил това инцидентно, след това го е връщал на ответниците.

На 23.08.2017год. ищецът е подал жалба в РП-Трън, с която е поискал съдействие за това, че ответниците не му връщат собствения му и предоставен им за ползване микробус. Предвид липсата на други доказателства, съдът приема, че давайки обяснения на 04.09.2017год. по повод подадената жалба, ответницата М.Н. е узнала за нея  и съответно с подаването й за първи път е смутено  осъществяваното до този момент от ответниците владение върху процесния миклобус. Доколкото липсва установена по делото конкретна дата на закупуване на процесния автомобил, предвид съвпадащите твърдения на двете страни, че това е станало през м.август 2012год., съдът приема че най-крайната възможно дата на закупуване е 31.08.2012год. От този момент до 04.09.2017год. ответниците са владяли явно и необезспокоявано процесния автомобил, повече от предвидения в чл.80, ал. 1 от ЗС петгодишен срок, поради което са придобили собствеността върху него по давност.

Неоснователно се твърди във въззивната жалба, че е налице прекъсване на давността. За да е налице прекъсване на придобивната давност съгласно чл. 116, б.» Б» от ЗЗД е необходимо да бъде предявен иск за собственост. В случая такъв е предявен на 02.01.2018год., тоест след изтичане на давностния срок. Изпращането на  покана за връщане на процесния автомобил, както и депозирането на жалба пред органите на прокуратурата не съставляват действия, които да прекъснат придобивната давност. Както се посочи по-горе жалбата съставлява и следва да бъде разглеждана като действие на собственика, с което се пртивопоставя /обезспокоява/ владението на ответниците върху вещта, но доколкото това противопоставяне е станало след изтичане на давностния срок, то не може да бъде зачетено.

Предвид на гореизложеното, настоящият въззивен състав намира, че не са налице определените в закона предпоставки за уважаване на предявения иск с правно основание чл.108 от ЗС, поради което същият се явява неоснователен и недоказан и следва да бъде отхвърлен.

Отхвърлянето на иска по чл.108 от ЗС предпоставя разглеждането на евентуалния иск по чл. 57, ал.2 от  ЗЗД.

Съгласно разпоредбата на чл.57, ал.2 от ЗЗД, ако подлежащата на връщане вещ погине след поканата или ако получателят я е отчуждил или изразходвал, след като е узнал, че я държи без основание, той дължи действителната й стойност или получената от нея цена, когато последната е по-висока. За да се уважи обаче евентуалната искова претенция е нобходимо ответникът да държи върщането на определена вещ. В случая, по делото не се установи, че ответниците дължат връщане на процесния микробус и това прави предявения иск неоснователен и недоказан и следва да се отхвърли като такъв.

Не са налице законовите предпоставки за уважаване и на предявения от ищеца иск с правно основание чл.59 от ЗЗД.

Съгласно нормата на чл. 59, ал.1 от ЗЗД всеки, който се е обогатил без основание за сметка на другиго, дължи да му върне онова, с което се е обогатил до размера на обедняването. Хипотеза на неоснователно обогатяване е налице, в случаите, когато несобственик ползва вещта, без правно основание и препятства собственика да го ползва съобразно неговото функционално предназначение в обема права, които има.  Уважаването на иск с правно основание чл.59, от ЗЗД предпоставя ищецът да бъде собственик на вещта съответно ответникът да я ползва фактически без наличие на основание за това за конкретен период от време. В случая, предвид изложеното по горе във връзка с иска по чл.108 от ЗС, тези две предпоставки не са налице, поради което искът се явява неоснователен и недоказан и следва да се отхвърли.

До идентичен извод за неоснователност на предявените искове е достигнал и районния съд в обжалваното в настоящото производство решение, поради което същото следва да бъде потвърдено и в този смисъл, Пернишкия окръжен съд

 

Р            Е            Ш                И:

 

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 40/21.12.2018год., постановено по гр.дело № 2/2018год. по описа на Районен съд-Трън.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

Председател:                             Членове: