РЕШЕНИЕ
№ 59
гр. ХАСКОВО, 23.02.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ХАСКОВО, III-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание
на девети февруари през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:ТОШКА ИВ. ТОТЕВА
Членове:АННА ВЛ. ПЕТКОВА
ЙОНКО Г. ГЕОРГИЕВ
при участието на секретаря К. Г. Н.
като разгледа докладваното от АННА ВЛ. ПЕТКОВА Въззивно гражданско
дело № 20215600500769 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл ГПК.
С Решение № 260173/04.11.2021 година, постановено по гр.д. №
265/2021 година, РС-Димитровград е отхвърлил предявения от „Теленор
България“ ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, ж. к. „Младост 4”, Бизнес Парк София, сграда 6, срещу Д. Т. Н. от
град **** с ЕГН **********, от ****, иск с правно основание чл. 422 ал.1 от
ГПК, за признаване за установено по отношение на Д. Т. Н., че дължи на
„Теленор България“ЕАД сумата от 93,80 лева, представляваща неустойка за
предсрочно прекратяване на Договор за мобилни услуги и Договор за лизинг
от 16.01.2018г., от които 37,47 лева, представляваща стойността на 3 месечни
абонаментни такси и 56,33 лева, представляваща неустойка за предоставено
за ползване устройство „Samsung Galaxy J5 2017 Black“, за която сума е
издадена Заповед №453/04.09.2020г. за изпълнение на парично задължение по
чл.410 от ГПК по ч.гр.д.№998/2020г. по описа на РС-Димитровград
Недоволен от така постановеното решение е останал въззивникът
– „Теленор България“ ЕАД - София, който внася оплаквания за неправилност
на атакувания съдебен акт. Акцентува върху обстоятелството, че абонатът е
бил запознат с условията за плащане на дължимите суми за доставените
1
електронни далекосъобщителни услуги. Следователно, с неизпълнение на
задълженията му за заплащане на дължимите ежемесечно плащания,
настъпвали предвидените в Общите условия предпоставки за прекратяване на
договора. Счита, че районният съд неправилно е приложил правилата за
разваляне на договор на основание чл. 87 ал. 3 от ЗЗД. Касаело се за
едностранно прекратяване на договора от страна на доставчика на услугата,
като в този случай изрично уведомление до длъжника не се изисквало. На
следващо място, клаузата от Общите условия, уреждаща правото на
доставчика на услугата да прекрати договора без да предупреждава длъжника
за предстоящото отпадане на възможността да ползва услугата не създавала
значително неравновесие в правата и задълженията на страните. С тези и
останали доводи, изложени в жалбата, се прави искане за отмяна на
обжалваното решение, за уважаване на предявения иск и присъждане на
направените в двете инстанции деловодни разноски.
В срока по чл. 263 от ГПК е постъпил писмен отговор на
въззивната жалба, подаден от Д. Т. Н. чрез особен представител адв. И.С. Д.
от АК-Хасково. С отговора се заема становище за правилност –
законосъобразност и обоснованост на атакуваното решение и се прави искане
за потвърждаването му.
Хасковският окръжен съд, като прецени изложените от страните
доводи и доказателствата по делото и във връзка с доводите и оплакванията
на страните, приема следното:
Въззивната жалба е допустима, тъй като е подадена в срока по чл.
259, ал. 1 ГПК от лице с правен интерес от обжалване и е редовна. Разгледана
по същество – жалбата се явява неоснователна. При проверка допустимостта
на обжалваното решение съдът не констатира пороци, които да квалифицират
същото като нищожно или недопустимо.
При разглеждането на делото първоинстанционният съд е събрал
всички съотносими към спора и сочени от страните доказателства, след което
ги е обсъдил в съвкупност и не е допуснал процесуални нарушения. Въз
основа на доказателствения материал е достигнал до правилния и
законосъобразен извод, че предявеният иск е неоснователен и недоказан,
поради което го е отхвърлил. Пред настоящата инстанция не се представиха
нови допустими доказателства, които да дават основание за извод, различен
2
от направения от решаващия съд.
ХОС споделя изцяло възприетата от първоинстанционния съд
фактическа обстановка, а тя и не е спорна по делото, поради което и на
основание чл. 272 от ГПК препраща към мотивите на решението на РС-
Димитровград в тази част, без нужда да се преповтарят.
При възприетата по делото фактическа обстановка, от правна страна
съдът намира следното:
Не е спорно по делото и се установява от представени и приети като
доказателство по делото договор за мобилни услуги, между страните са
възникнали валидни облигационни правоотношения, по силата на които
операторът-ищец е предоставил на абоната-ответницата сим-карта,
респективно телефонен номер. Съгласно договора, операторът е поел
задължението да доставя на абоната мобилни услуги, а абонатът - да заплаща
цената на тези услуги под формата на съответни месечни абонаментни такси
и вноски, в срока на действие на договора, съобразно тарифните планове и
ценовите условия, уговорени от страните при сключването на договора. В
договора, още, са посочени задълженията на абоната и последиците от
неизпълнението им, свързани с начисляване на неустойка.
Въззивният съд намира за основателно въведеното от въззивника
възражение за това, че неполучаването на фактура не освобождава абоната от
заплащането на дължимата сума, а след като това задължение остава
неизпълнено, то за доставчика на услугата възниква правото едностранно да
прекрати договора. Съобразно постигнатото облигационно съглашение,
абонатът има задължението да заплаща цената за предоставените му услуги, а
по предявен иск за реално изпълнение на това задължение в тежест на
ответника е да установи, че го е изпълнил. По делото въобще не се
предприема доказване в тази насока и на база представените от ищеца по
делото писмени доказателства съдът приема, че твърдените от ищеца
задължения не са платени.
Следователно, с неизпълнение на насрещните задължения на абоната
да заплати цената на доставената мобилна услуга за дружеството-ищец е
възникнало правото да прекрати договора предсрочно, едностранно, съгласно
чл. 19“б“ от Общите условия, приети от абоната с подписването на договора.
В същото време, както правилно приема районният съд, при условията на
3
пълно и главно доказване ищецът не установява да е упражнил това свое
право. Доколкото се касае за писмен договор, то и прекратяването му следва
да стане с писмено изявление, а ищецът не представя доказателства за
спазване на изискването за форма на уведомлението. А доколкото в
представените Общи условия прекратяването и спирането на достъпа до
услугите са уредени отделно, то не може да се постави знак на равенството
между тях.
В процесния договор за мобилни услуги страните са уговорили
дължимост на неустойка в размер на сумата от стандартните месечни
абонаменти до края на срока на договора, но не повече от три, при
предсрочно прекратяване поради неизпълнение на договора по вина или
инициатива на потребителя. При липса на сигурност относно настъпването на
юридическия факт на прекратяването на договора, не е възникнало правото на
доставчика да претендира процесната неустойка.
Само за пълнота е необходимо да се посочи следното: Клаузата за
неустойка е част от договора, а за действителността на договора и неговите
клаузи, съдът следи служебно и дължи произнасяне дори и без направено
насрещно възражение. Нищожността на клаузата за неустойка се преценява
към момента на сключването на договора и постигнатото споразумение с
Комисия за защита на потребителите не влияе на преценката. Без значение е и
обстоятелството, че ищецът претендира неустойката в трикратен размер на
абонамента. Съобразно чл. 92 ЗЗД, неустойката обезпечава изпълнението на
задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да
е нужно те да се доказват. Тоест функциите, които изпълнява неустойката, са
обезпечителна и обезщетителна, като идеята на обезпечителната функция е да
се гарантира точното изпълнение на поетите задължения. Не трябва да се
пренебрегва и санкционната й функция, която се извлича от възможността
неустойката да бъде единствено намалена. В процесния договор страните са
уговорили неустойката в размер на оставащите до края на срока на договора
месечни абонаменти, т.е. на практика тя е равна на цената на самата услуга за
оставащият период от договора, а значи позволява на доставчика да получи
цената на недоставената услуга, дори и след прекратяване на достъпа на
абоната до мрежата. По този начин, обективираната в договора неустоечна
клауза драстично нарушава принципа на справедливост, създава условия за
неоснователно обогатяване и излиза извън обезпечителните и
4
обезщетителните функции, които законодателят определя за неустойката,
като не държи сметка за реалните вреди от неизпълнението и причините за
прекратяването (в този смисъл е съдебната практика - Решение № 74 от
21.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 541/2010 г., IV г. о., ГК; ТР № 1 от 15.06.2010
г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС). От тук е изводът, че обследваната
клауза противоречи на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3
ЗЗД, следователно е нищожна и на основание чл. 26, ал. 1 във вр. с ал. 4 ЗЗД,
в тази си част облигационното съглашение не е породило правно действие.
Освен това, начинът, по който е уговорено задължението за
заплащане на процесната неустойка, създава значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца и потребителя. Това е така, защото се
създават условията икономически по-силната страна – търговец да се
облагодетелства за сметка на физическото лице - потребител, който е
икономически по-слабата страна. Резултатът от съглашението ще бъде -
мобилният оператор да получи от потребителя такава имуществена облага,
каквато би получил ако договорът продължава да се изпълнява реално. С
договора не са предложени насрещни права за потребителя, съпоставими с
предвидената неустойка при прекратяване на договорните отношения и това
от своя страна противоречи на добросъвестността и създава основание за
облагодетелстване на търговеца. Клаузите на неустойките за предсрочно
прекратяване на услуги по абонаментен план са несъразмерно високи, а от
там - неравноправни на основание чл. 143, ал. 1, т. 5 ЗЗП и не следва да
обвързват валидно потребителя - чл. 146, ал. 1 ЗЗП.
Втората част от претенцията на ищеца е за неустойка по процесния
договор за лизинг, преставляваща разлика между стандартната цена на
устройството (определена от кредитора с действащата към момента на
сключване на договора ценова листа) и заплатената от ответницата при
предоставянето му, съответстваща на оставащия срок на договора.
Претенцията на ищеца се основава на нищожна клауза, която на основание
чл. 146, ал. 1, вр. ал. 5 ЗЗП не е породила правно действие, а следователно за
ответницата не е възникнало задължение за неустойка в процесния размер.
Ако се приеме противното, би се стигнало до неоснователно обогатяване на
кредитора, което би създало значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца и потребителя. Представените от ищеца
5
доказателства не дават увереност, че процесната стока действително е
предоставена на потребителя (каквото качество несъмнено има ответницата)
на преференциална цена, т.е. по-ниска от пазарната. От там е невъзможно да
се направи изводът, че ищецът, който е икономически по-силната страна и
сам, по свое усмотрение е определил цената на устройството, да е пропуснал
да реализира по-голяма печалба, предоставяйки го на абоната, позовавайки се
„преференциални“ условия. От тук, не може да се направи обоснован извод,
че в правната сфера на ищеца е настъпила вреда вследствие на сключения с
ответника договор.
ХОС споделя и останалите аргументи на първостепенния съд, поради
което препраща към тях на основание чл. 272 от ГПК.
По тези и останалите доводи, изложени в първоинстанционния съдебен
акт, споделени от ХОС, въззивната жалба от „Теленор България“ ЕАД се
явява неоснователна, а атакуваното решение – валидно, допустимо и
правилно, поради което следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на делото, претенцията на въззивника за присъждане на
деловодни разноски се явява неоснователна.
Съдът има служебно задължение да определи и изплати възнаграждение
на особения представител, осъществил защитата на основание чл. 47 ал. 6 от
ГПК в производството пред въззивната инстанция. Доколкото съдът е
пропуснал да задължи въззивника да ги внесе, то този пропуск следва да бъде
отстранен с въззивното решение. С оглед разясненията, дадени с Определение
№ 39/18.01.2021 година по дело № 44/2020 година на ВКС, ТК, 2 г.о.,
разноските за особен представител са винаги за сметка на ищеца и се
заплащат по набирателната сметка на съда, от която вече съдът, при
постъпването им по сметката, ги заплаща на особения представител.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260173/04.11.2021 година, постановено по
гражданско дело № 265/2021 година по описа на РС-Димитровград.
ОСЪЖДА "ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ” ЕАД, с ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление в гр.София, ж.к.“Младост 4“, Бизнес парк
6
София, сграда 6, действащо чрез пълномощника си адв.В.П. Г., със съдебен
адрес в гр.София, бул.“България“ №81, ет.8, ап.22 да заплати по депозитната
сметка на ХОС сумата 150 лева – адвокатско възнаграждение за въззивното
производство на адв. И.С. Д. от АК-Хасково, в качеството на особен
представител по чл. 47 ал. 6 от ГПК на въззиваемата Д. Т. Н.. След
постъпването на сумата по сметка на ХОС, възнаграждението да бъде
изплатено на адв. Д..
Решението не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7