РЕШЕНИЕ
№
260104
гр. Русе, 31.12.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РУСЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН
СЪД, търговска колегия, в открито заседание на седемнадесети декември две хиляди
и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЙОРДАН ДАМАСКИНОВ
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛИНКА ЧОКОЕВА
БОЯН ВОЙКОВ – мл. съдия
при участието на секретаря ТОДОРКА
НЕДЕВА, като разгледа докладваното от мл. съдия Войков в.т. дело № 472 по описа за 2020 год., за се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от
„ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, бул. „България“ № 49, бл. 53Е, вх. В, ет. 7, чрез юрк. И.П., против Решение № 260226/12.10.2020 г. по гр.д. №
1268/2020 г. на РС – Русе, с което е било признато за установено в отношенията
между С.И.Ц., ЕГН: **********, и „ПРОФИ КРЕДИТ
БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, че сключеният между тях на 17.11.2017 г. договор за
потребителски кредит № ********** е нищожен на основание чл. 22 ЗПК, поради
нарушаване на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Жалбоподателят счита обжалваното
решение за неправилно. Евентуалната недействителност на сключеното отделно
споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги не влечало
недействителност на договора за потребителски кредит. Сключването на
споразумението на било задължително условие за отпускане на потребителския
кредит, а възможност, от която потребителят се бил възползвал. Съгласно § 1, т.
1 ДР на ЗПК в ГПР попадат разходи за допълнителни услуги, но само в случаите,
когато получаването на такива допълнителни услуги е задължително условие за
сключването на договора за кредит. Втората част от определението за договор за
потребителски кредит по чл. 9, ал. 1 ЗПК предоставяла известна свобода за
кредитора да предостави допълнителни услуги, които са извадени от договора за
потребителски кредит, поради което законодателно било допустимо уговарянето на
такива. Клиентът се е възползвал от първата услуга в пакета, а именно
приоритетно разглеждане на искането за отпускане на кредит. Неоснователно се
явявало твърдението на ищцата, че реално нямало допълнително предоставени
услуги, тъй като с договора за предоставяне на услуга изпълнителят поемал
задължение да извърши конкретни действия срещу дължимото от възложителя възнаграждение,
като тези действия обикновено са фактически. Възнаграждението за поискан и
закупен пакет от допълнителни услуги не било еднократно при извършване на
действието, каквато била семантиката на забранените с правната норма такси,
като от друга страна давали възможност на ищцата да извършва едностранна
промяна на погасителния план по кредита си. Сходни такси се събирали и от
банковите институции, като същите не подлежали на преценка от страна на
потребителя. Моли за отмяната на атакуваното решение и за постановяване на
друго, с което предявените искове да бъдат отхвърлени. Претендира разноски, а в
условията на евентуалност прави възражение и за прекомерност на адвокатското
възнаграждение на въззиваемия.
Въззиваемата страна С.И.Ц., ЕГН: **********,
чрез адв. К.Д. ***, със съдебен адрес ***, в
законоустановения двуседмичен срок е подала отговор, с който счита въззивната
жалба за допустима, но по същество неоснователна и моли за оставане на
обжалваното решение в сила. Ищцата не е имала възможност да изрази воля и
съгласие по отношение на ГЛП и ГПР, както и общата дължима в края на периода
сума за връщане. В договора не били посочени кои компоненти включва ГПР, нямало
разписана методика за формирането му и не били изразени по ясен и разбираем
начин включените в ГПР общи разходи по кредита. Договорът бил недействителен
съгласно чл. 22 ЗПК поради нарушаване разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 7, 9 и
20 от същия. Възнаградителната лихва била договорена
в прекомерен размер, поради което била нищожна поради накърняване на добрите
нрави и надхвърляща размера на законната лихва четири пъти. Моли за отхвърляне
на въззивната жалба и за потвърждаване на първоинстанционното решение, като
ѝ бъдат присъдени разноски за двете инстанции.
Въззивната жалба е подадена от процесуално легитимирана
страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява
процесуално допустима и като такава, следва да се разгледа по същество.
При изпълнение правомощията си по
чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав намира
обжалваното решение за валидно и допустимо.
Разгледана по същество,
въззивната жалба се явява НЕОСНОВАТЕЛНА.
Районният съд правилно е
установил приетата от него фактическа обстановка, като същата не е и спорна
между страните. Спорно се явява единствено приложението на материалния закон
във връзка с недействителността на договора на основание чл. 22 ЗПК и
евентуално наличието на неравноправни клаузи или такива, накърняващи добрите
нрави.
Изводите на районния съд за
недействителност на договора за потребителски кредит № ********** от 17.11.2017
г. на основание чл. 22 ЗПК поради нарушаване на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК са
правилни. Настоящият състав не споделя доводите в жалбата относно това, че
възнаграждението по споразумението за предоставяне на допълнителни услуги няма
връзка с усвояване и управление на потребителския кредит. Сочените за услуги,
отделно от предоставянето на кредита, касаят именно
усвояването (по отношение на приоритетното разглеждане и изплащане на сумата по
кредита и улеснената процедура за получаване на допълнителни парични средства)
и управлението (по отношение на възможността за отлагане или намаляване на
определен брой погасителни вноски и смяната на падежната дата) на кредита.
Противно на аргументите на въззивника действията по разглеждане и изплащане на
потребителския кредит, отлагането или намаляването на определен брой
погасителни вноски, смяната на датата на падежа и получаването на допълнителни
парични средства очевидно са част от дейността, която дружеството кредитодател извършва, тъй като са непосредствено свързани
с договора за потребителски кредит, засягат съществени негови елементи свързани
с усвояването и падежа на плащанията, а последната услуга представлява
отпускане на нов кредит. Поради тези съображения същите няма как да съставляват
„допълнителни услуги“ по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК във визирания от
жалбоподателя смисъл. Постигането на съгласие за възможността за предоставяне
на тези допълнителни услуги в самостоятелно споразумение, обективирано
в отделен от договора за потребителски кредит писмен акт, не променя тяхното
естество и не поражда право за кредитора да претендира отделно възнаграждение
за тях, а съставлява единствено заобикаляне на закона – чл. 10а, ал. 2 ЗПК,
което следва да бъде санкционирано с нищожност на споразумението – чл. 26, ал.
1, пр. 2 ЗЗД.
Освен това
възнаграждението, което потребителят дължи, е не за конкретно поети от ответника
задължения, чието изпълнение е обусловено от настъпването на ясно описани
условия, а само за предоставени възможности, които така или иначе потребителят
има по силата на самия закон. Начисляването и събирането на посочените суми по
пакета за допълнителни услуги не представлява плащане за услуга, а реално
представлява прикрити разходи по кредита, което би довело до надхвърляне на
ограниченията на закона за максимален размер на ГПР, ако същите бяха
калкулирани в договора за потребителски кредит. Принципите на добросъвестност и
справедливост при договарянето изискват потребителят да заплати такса за
реалното ползване на определена услуга, а не при хипотетично ползване на такава.
Не става ясно и по какъв начин е определена стойността, за която са
предоставени „услугите“ с визираното споразумение и кои обстоятелства оправдават
същата да бъде в размер, надхвърлящ този на чистата сума по кредита. Аргументът
на въззивника, че възнаграждението
за поискан и закупен пакет от допълнителни услуги не било еднократно при
извършване на действието, каквато била семантиката на забранените с правната
норма такси, е неоснователно до колкото няма значение начина на заплащане на
тези такси – еднократно или разсрочено, както е в настоящия случай. Ирелевантно остава съждението на жалбоподателя, че такива
такси се събирали от банкови институции, до колкото това няма връзка с предмета
на спора и въпросът за тяхната законосъобразност стои вън от рамките на
производството.
Невключването на възнаграждението
за пакета от допълнителни услуги в изчисляването на ГПР представлява нарушение на
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, защото посочената в договора стойност от 41,17% е
некоректна и подвежда потребителя при неговата преценка каква ще бъде реалната
стойност на представеното от търговеца парично кредитиране. Това обуславя
недействителността на договора за потребителски кредит съгласно чл. 22 ЗПК.
Поради това постановеното от районния съд решение следва да бъде потвърдено
като правилно и законосъобразно, а въззивната жалба – оставена без уважение.
Предвид отхвърлянето на
въззивната жалба на въззиваемия се дължат разноски за
производството пред втората инстанция. Същият е представил доказателство, че е
заплатил адвокатски хонорар в размер на 441 лв. Направеното от въззивника
възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение е неоснователно,
защото размерът е съобразен с минималния такъв според разпоредбата на чл. 7,
ал. 2, т. 2 от НМРАВ на ВАдвС.
Мотивиран така, Русенският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение
№ 260226/12.10.2020 г. по гр.д. № 1268/2020 г. на РС – Русе.
ОСЪЖДА „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление гр. София, бул. „България“ № 49, бл. 53Е, вх. В,
ет. 7, ДА ЗАПЛАТИ на С.И.Ц., ЕГН: **********,
сумата от 441,00 лв. – адвокатско
възнаграждение за въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1)
2)