РЕШЕНИЕ
№ 2404
гр. Пловдив, 06.12.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и трети ноември през две хиляди двадесет и
първа година в следния състав:
Председател:Александър В. Точевски
при участието на секретаря Ангелина Хр. Димитрова
като разгледа докладваното от Александър В. Точевски Гражданско дело №
20215330113396 по описа за 2021 година
Предявен е иск с правна квалификация по чл. 124 ал. 1 от ГПК.
Ищецът В. З. З., ЕГН: **********, със съдебен адрес - гр. П., ул. „М. Б.“ № , чрез
пълномощник адв. Л. К., е предявила против „Фронтекс Интернешънъл“ ЕАД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Хенрих Ибсен“ № 15,
представлявано от Л. Д., иск за признаване на установено, че ищцата не дължи на ответника
сумата от 115, 86 лева- главница, ведно с наказателни и мораторни лихви, по договор за
потребителски кредит ******* от ****** г., сключен с „БНП Париба Пърсънъл Файненс“
С.А., клон България, прехвърлена с договор за цесия от ***** г. на „Фронтекс
Интернешънъл“ ЕАД.
В исковата молба се твърди, че ответникът осчетоводил задължение на ищцата по договор
за потребителски кредит ***** от ***** г., сключен с „БНП Париба Пърсънъл Файненс“
С.А., клон България, прехвърлено с договор за цесия от ***** г., в размер на сумата от 115,
86 лева към 03.09.2010 г., ведно с лихви за забава. За вземането се образувало частно гр.
дело № 36/ 2017 г. на ПРС, XX гр. с-в, по което се издала заповед за изпълнение, срещу
която длъжникът възразил, но не се предявил установителен иск. Ищцата твърди, че била
изплатила дълга на първия кредитор, но не пазела документи за това, като посочва, че била
уведомена и за цесията. Прави и възражение за погасяване на вземанията по давност,
доколкото последната вноска по кредита била с падеж- 03.09.2010 г. Въпреки това обаче,
ответникът отказвал да заличи и да отпише счетоводно вземането си и подавал ежемесечно
1
информация в ЦКР. Дори нещо повече, представители на ответника периодично се
свързвали с ищцата и я подлагали на натиск да изплати сумата, като при отказ й казвали, че
нямало да получи кредит, защото е длъжник. Всичко това обосновавало правния интерес от
предявяване на установителен иск за недължимост на сумата по кредита, прехвърлен с
цесия. Претендира и разноски. В съдебно заседание страната не се явява и не се
представлява, като моли за постановяване на решение при признание на иска.
В срока по чл. 131 от ГПК ответник подава писмен отговор, като не оспорва
обстоятелството, че е придобил с цесия вземането по кредита. Оспорва обаче твърденията,
че ищцата била платила дълга си по кредита, както и, че не била уведомена за цесията. Не
били предприемани действия по принудително събиране на вземането, а след изтичане на
давността, сумата се търсела само извънсъдебно. Признава се, че в случая била изтекла
давност за вземането, с което претенцията се признава. Счита, че не следвало да дължи
разноски, защото не страната не била дала повод за завеждане на делото. Декларирането на
вземането в ЦКР не било основание за завеждане на делото, защото информационната
система изисквала данни за погасяване на дълга, каквото в случая нямало, тъй като липсвало
плащане. Затова в регистъра фигурирали и погасени по давност задължения, за да се
информират кредиторите за поведението на дадено лице като длъжник по предходен негов
кредит. Не се претендират разноски, но се прави възражение за прекомерност на разноските
на ищеца. В съдебно заседание страната не се представлява, като взема писмено становище
по спора.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед
наведените от страните доводи, намира за установено следното:
Със заповед за изпълнение на парично задължение № 40/ 04.10.2017 г., издадена по
частно гр. дело № 36/ 2017 г. на ПРС, XX гр. с-в, ищецът е осъден да заплати на ответника
следните суми, произтичащи от договор за стоков кредит № ****** от **** г.: главница-
115, 86 лева, договорна лихва от 21, 15 лева за периода 03.09.2010 г.- 03.09.2010 г., лихва за
забава от 77, 67 лева за периода 04.09.2010 г.- 18.11.2016 г., ведно със законната лихва върху
главница, считано от 30.11.2016 г. до окончателното изплащане и разноски от общо 175
лева.
С разпореждане от 29.03.2017 г. по горното дело заповедта за изпълнение е обезсилена.
Ищцата писмено е уведомила ответника да отрази в ЦКР към БНБ информация относно
недължимостта на сумите по кредита, като в отговор дружеството е обяснило причините,
поради които е подало съответните данни.
За кредита са представени още погасителен план и уведомление за извършена цесия по
прехвърляне на вземането.
Следва да се посочи, че неправилно ответникът в отговора приема, че в случая са били
предявени три отделни иска- всички за признаване на недължимост на сумата, но на
различни основания- плащане, нередовно уведомяване за извършена цесия и давност, като
първите два „иска“ се оспорват, а третият- се признава. Както и съдът с доклада е посочил,
искът е един, а различните основания, на които ищецът се позовава, че не съществува
вземането на ответника, не обуславят други отделни искове. В този смисъл е без никакво
2
значение за спора дали се установява недължимост на вземането на основанията плащане и
ненадлежно уведомяване по цесията, дали те се доказват или не, след като има основание,
което се признава и което е достатъчно, за да се уважи иска. Затова е ирелевантно и
оспорването на ответника за първите две основания за недължимост, защото това по
никакъв начин не променя нито крайния извод на съда, нито пък води до каквито и да е
правни последици за някоя от страните. След като ответникът признава основанието изтекла
давност, това е достатъчно, за да се приеме основателността на иска и именно предвид това
признание и становището на страните в тази връзка, по делото не са събирани други
доказателства, като с оглед изявлението на страните е прекратено съдебното дирене и е
даден ход на устните състезания.
Направеното признание на иска по съществото си е процесуално действие на ответника, с
което същият се отказва от защита срещу иска, защото го счита за основателен и заявява, че
твърденията на ищеца отговарят на действителното правно положение, т.е. претендираното
право съществува, което пък води до съвпадение на насрещните позиции на страните.
Признанието не попада в някоя от хипотезите на чл. 237 ал. 3 от ГПК, нито в друго
предвидено в закона изключение. Признава се право, с което страната може да се
разпорежда, като изявлението за това изхожда от пълномощника на ответника, изрично
овласт н и за извършване на подобни действия, признатото право не противоречи на закона
и добрите нрави, предявеният иск не е брачен, нито иск по гражданско състояние или за
поставяне под запрещение, поради което съдът следва да зачете извършеното признание,
уважавайки го на това основание, без да излага мотиви по същество, изследвайки
аргументите на страните.
С оглед горното, следва да се постанови решение, с което предявеният отрицателен
установителен иск да се уважи изцяло, като се признае за установено, че ищецът не дължи
на ответника поради изтекла давност съответната сума.
Основният спорен в производството въпрос е на кого следва да се възложат разноските в
процеса. Ответникът навежда съображения в отговора за това, че той не бил станал повод за
завеждане на иска, а пък ищецът посочва, че именно отказът на дружеството да заличи и
отпише счетоводно вземането си в ЦКР, довело до иска, доколкото извънсъдебно
отношенията не могли да бъдат увредени. Така от значение за присъждането на разноските
тук се явява само обстоятелството дали ответникът с поведението си е дал повод за
завеждане на делото, доколкото няма спор, че с отговора искът (или по- точно единствено
предявеният такъв, на основание изтекла погасителна давност) е признат изцяло.
За ищеца винаги съществува правен интерес, дори и да липсва изрично извънсъдебно
оспорване от страна на ответника, да установи с влязло в сила съдебно решение, че не
дължи на кредитора дадена сума. Независимо какви са били причините, които са обусловили
подаването на конкретната искова молба (дали отказът дългът да бъде заличен/ отписан,
дали нормативната невъзможност това да бъде направено, дали търсенето на дълга под
някаква форма и т.н.), обстоятелството, че ответникът има отразено вземане към ищеца
(било в своята счетоводна система или пък в друг публичен регистър) само по себе си
представлява основание, което обуславя правния интерес на длъжника да установи, че
3
такова вземане не съществува. Чисто технически е въпросът по какъв начин това
обстоятелство се отразява (или пък след постановяване на решението то ще се отрази като
резултат) в съответните регистри, но от гледна точка на нормата на чл. 124 ал. 1 от ГПК
(правното основание на претенцията) то е достатъчно, за да мотивира допустимост на
установителната претенция с цел защита правата на длъжника. В тази връзка ответникът
винаги ще е дал повод за завеждане на иска и ще е станал причина за него, не защото пряко
претендира суми по обезсилената заповед за изпълнение, а защото се легитимира като
носител на вземане срещу ищеца, произтичащо от прехвърлен кредит с цесия, което вземане
той не е заличил като погасено, независимо от правното основание за това.
Предвид горното, на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК ответникът следва да бъде осъден да
заплати на ищеца разноските в настоящото производство, които се претендират, като за тях
е представен списък по чл. 80 от ГПК и са налице доказателства за действителното им
заплащане- държавна такса в размер на 50 лева (лист 2- 3 от делото), както и адвокатско
възнаграждение в размер на 500 лева (л. 6). По отношение на направеното в отговора
възражение за прекомерност, следва да се посочи, че по смисъла на чл. 78 ал. 5 от ГПК, ако
заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната
фактическа и правна сложност на делото, съдът по искане на другата страна може да
присъди и по- нисък размер на разноските. В случая са налице предпоставките за това: от
една страна- ниска фактическа и правна сложност на делото, признание на иска от
ответника и производство, приключило само в едно съдебно заседание без каквито и да е
усложнения. От втора страна- минималният размер на адвокатското възнаграждение на
ищеца според чл. 7 ал. 2 т. 1 от Наредба № 1/ 09.07.2004 г., с оглед цената тук от 115, 86
лева, възлиза на сумата от 300 лева. Именно до този размер съдът намира, че е справедливо
да намали хонорара на адвоката на ищеца, като присъди в тежест на ответника минимално
дължимата по Наредбата сума.
Поради изложеното и на основание чл. 237 ал. 1 от ГПК, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че В. З. З., ЕГН: **********, със съдебен адрес- гр. П.,
ул. „М. Б.“ № *, чрез пълномощник адв. Л. К., НЕ ДЪЛЖИ на „Фронтекс Интернешънъл“
ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Хенрих Ибсен“
№ 15, представлявано от Л. Д., поради погасяване по давност, сумата от 115, 86 (сто и
петнадесет лева и осемдесет и шест стотинки) лева- главница, ведно с наказателни и
мораторни лихви, по договор за потребителски кредит ****** от **** г., сключен с „БНП
Париба Пърсънъл Файненс“ С.А., клон България, прехвърлена с договор за цесия от ******
г. на „Фронтекс Интернешънъл“ ЕАД.
ОСЪЖДА Фронтекс Интернешънъл“ ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. „Хенрих Ибсен“ № 15, да заплати на В. З. З., ЕГН: **********,
със съдебен адрес- гр. П., ул. „М. Б.“ № *, чрез пълномощник адв. Л. К., разноските по
4
делото, както следва: сумата от 50 (петдесет) лева- държавна такса и сумата от 300 (триста)
лева- адвокатско възнаграждение, определено от съда.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: ______/п/_________________
5