Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 116 10.04.2023г. град Стара Загора
В
И М Е
Т О Н
А Н А
Р О Д А
Старозагорският
административен съд,
в публично съдебно заседание на шестнадесети март през две хиляди двадесет и трета
година, в състав:
Председател: ГАЛИНА ДИНКОВА
Членове: ИРЕНА ЯНКОВА
РАЙНА
ТОДОРОВА
при секретар Пенка Маринова и
с участието
на прокурор Гриша Мавров като
разгледа
докладваното от съдия Р. ТОДОРОВА касационно административно дело №
31 по описа за 2023г., за да се произнесе съобрази следното:
Производството
е по реда на чл.208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във вр. с
чл. 285, ал.1, изр. второ от Закона за изпълнение на наказанията и задържането
под стража.
Образувано е по касационна жалба на Н.О. ***, подадена
чрез пълномощника му адв. В.С. ***, против Решение № 481 от 05.12.2022г.,
постановено по адм. дело № 411/ 2022г. по описа на Административен съд – Стара
Загора.
В жалбата се съдържат
оплаквания за постановяване на съдебното решение в нарушение и при неправилно
приложение на материалния закон, при допуснати съществени нарушения на
съдопроизводствените правила и за неговата необоснованост - касационни основания
по чл. 209, т.3 от АПК. Жалбоподателят поддържа, че необосновано и при
неправилно приложение на закона съдът е приел, че исковата претенция е
недоказана по основание от гл.т правопораждащия фактически състав за ангажиране
отговорността на държавата по чл.284, ол.1 от ЗИНЗС. Твърди, че при преценката
дали са налице релевираните като основание на предявения иск нарушения на чл.3,
ал.1 във вр. с ал.2 от ЗИНЗС, съдът не е съобразил актуалната практика на ЕСПЧ
и изведените от нея общи принципи и стандарти. Направено е искане обжалваното
съдебно решение да бъде отменено и вместо него да се постанови друго, с което
предявеният иск да бъде изцяло уважен.
Ответникът
по касационната жалба – Главна дирекция „Изпълнение на наказанията”, гр. София,
чрез процесуалния си представител по делото, в представения писмен отговор оспорва
жалбата като неоснователна и моли да бъде отхвърлена. Поддържа, че обжалваното
решение е обосновано, постановено в съответствие и при правилно приложение на
материалния закон, като направените от съда изводи изцяло са съобразени с
практиката на ЕСПЧ, за което излага подробни съображения.
Окръжна прокуратура - Стара Загора,
чрез участващия по делото прокурор, дава заключение за неоснователност на
касационната жалба и предлага съдебното решение, като постановено в
съответствие и при правилно приложение на закона, да бъде оставено в сила.
Касационният състав на съда, след като
обсъди събраните по делото доказателства, наведените от жалбоподателя
касационни основания, доводите и становищата на страните и като извърши на
основание чл.218, ал.2 от АПК служебна проверка на валидността, допустимостта и
съответствието на обжалваното решение с материалния закон, намира за установено
следното:
Касационната жалба е подадена в законово установения срок, от надлежна
страна, за която съдебният акт е неблагоприятен и е процесуално допустима.
Разгледана по същество жалбата е неоснователна.
Производството пред
Административен съд – Стара Загора се е развило по реда на чл.203 и сл. от АПК
във вр. с чл. 285, ал.1 и чл.284, ал.1 от ЗИНЗС, по исковата молба на Н.О.Н.,
срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ гр. София, за присъждане на
обезщетение в общ размер на 50 000лв, от които 10 000лв за причинени
неимуществени вреди от битовите условия в Ареста-Хасково за периода 01.02.2016г.
- 15.06.2016г.; 10 000лв за условията в Затвора - Стара Загора за периода
15.06.2016г. - 01.12.2016г. и 30 000лв за
условията в ЗООТ „Черна гора“ за периода от 01.12.2016г. до предявяване
на иска на 21.06.2022г., с твърдения, че
през цялото време е подложен на нарушаване на правата му чл.3 от ЕКПЧ и ЗИНЗС, изразяващи се в пренаселеност, лоши битови и хигиенни условия,
недостатъчна по количество и качество храна, липса на престой на открито, а в
ЗООТ „Черна гора“ не му било осигурено дентално лечение.
С постановеното от Старозагорския административен съд
решение е оставен без разглеждане, като недопустим, искът на Н.Н. против ГД
„Изпълнение на наказанията” за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди
от незаконосъобразни бездействия, изразяващи се в неосигуряване на необходимите
битови и санитарно-хигиенни условия за периода 01.02.2017г. - 02.05.2017г. и е
прекратено производството по делото в тази му част. Със същото решение искът на
Н.Н. за присъждане на обезщетение за причинени неимуществени вреди от незаконосъобразни
бездействия, изразяващи се в неосигуряване на необходимите битови и
санитарно-хигиенни условия в Ареста
Хасково при престоя му за периода 01.02.2016г. -15.06.2016г. в размер на10
000лв, в Затвора - Стара Загора за периода 15.06.2016г. - 01.12.2016г. в размер
на 30 000лв, в ЗООТ „Черна гора“ за периода от 01.12.2016г. до 01.02.2017г. и
за периода от 02.05.2017г до 21.06.2022г., е отхвърлен като неоснователен и
недоказан.
За да
постанови този резултат съдът е приел, че доколкото с Решение №887 от
18.12.2017г., постановено по адм. дело № 483/2017г. по описа на АС - Хасково,
влязло в сила на 29.05.2018г., на ищеца е присъдено обезщетение за претърпени
неимуществени вреди от незаконосъобразни действия и бездействия на
затворническата администрация при пребиваване в следствения арест гр. Хасково
за периода 01.02.2017г. - 02.05.2017г., претенцията Н. за същия период се явява
недопустима и като такава - неподлежаща на разглеждане. Поради липса на данни и
доказателства за пребиваването на Н. в пенитенциарни заведения за времето от
22.02.2016г до 15.06.2016г.; от 03.11.2016г. /респ. 01.12.2016г./ до
01.02.2017г. и от 02.05.2017г до 21.07.2017г., искът за посочените периоди е приет
за неоснователен поради липса на елемент от фактическия състав за ангажиране
отговорността на държавата, защото спрямо Н. няма как да са допуснати нарушения
на чл.3 от ЗИНЗС при или по повод изпълнение на мярка „задържане под стража”
или изтърпяване на наказание „лишаване от свобода“. По отношение на исковата
претенция за периода от 01.02.2016г. до 22.02.2016г. при изпълнение на
наложената на Н. мярка за неотклонение „задържане под стража“ в Ареста –
Хасково, е прието, че макар наличието на допуснато от страна на
специализираните органи по изпълнение на наказанията нарушение на чл. 3, ал. 1
във вр. с ал. 2 от ЗИНЗС, да се явява доказано, исковата претенция в тази й
част се явява погасена по давност и предвид направеното от ответника възражение
за изтекла погасителна давност, се следва отхвърляне на иска в тази му част. По
същество за неоснователна и погасена по давност е приета и исковата претенция
за периода от 15.06.2016г. до 03.11.2016г. при изтърпяването от Н. на
наложеното наказание „лишаване от свобода“ в Затвора - Стара Загора. По
отношение на периода от 21.07.2017г. до датата на подаване на исковата молба, в
който период Н.Н. без прекъсване изтърпява наказание „лишаване от свобода“ в
Затвора Стара Загора или в ЗООТ „Черна гора“, където е преместван по негово
желание, е прието че условията, при които е пребивавал лишеният от свобода, не
сочат на необосновано накърняване на негови основни субективни права и в този
смисъл не представляват нарушение на забраната по чл.3 от Европейската
конвенция за защита на правата на човека и основните свободи и чл.3, ал.1 от ЗИНЗС и съответно че липсва основание за присъждане на претендираното обезщетение по чл. 284, ал.1
от ЗИНЗС.
Обжалваното
решение е валидно, допустимо и правилно.
Изцяло се
споделя извода на съда, че след като с влязло в сила съдебно решение, на Н.Н. е
присъдено обезщетение за претърпени неимуществени вреди от незаконосъобразни
действия и бездействия на затворническата администрация в нарушение на чл.3 от ЗИНЗС, свързани с неосигуряване на необходимите санитарно-хигиенни и битови
условия при пребиваването на лицето в следствения арест гр. Хасково за периода
01.02.2017г. -02.05.2017г., повторната искова претенция за обезщетяване за
претърпени неимуществени вреди, основана на нарушение на чл.3, ал.1 във вр. с
ал.2 от ЗИНЗС, изразяващо се в поставянето на Недев в неблагоприятни санитарно-хигиенни
и битови условия при изпълнение на наложената му мярка за неотклонение
„задържане под стража” в Ареста гр. Хасково за периода
01.02.2017г-02.05.2017г., се явява недопустима, като основание за оставянето й
без разглеждане. Очевидно е и че за периодите, за които няма данни и
доказателства за пребиваването на Н. в пенитенциарни заведения - от 22.02.2016г.
до 15.06.2016г.; от 03.11.2016г /респ. от 01.12.2016г/ до 01.02.2017г. и от
02.05.2017г до 21.07.2017г., искът се явява неоснователен поради липса на
елемент от фактическия състав за ангажиране отговорността на държавата, защото в
тези периоди спрямо Н. няма как да са допуснати нарушения на чл.3 от ЗИНЗС при
или по повод изпълнение на мярка „задържане под стража” или изтърпяване на
наказание „лишаване от свобода“. Правилно и при съобразяване на
разрешението, дадено Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 г. на ВКС по тълк.
гр. д. № 3/2004г. на ОСГК, е прието, че исковата претенция за присъждане на
обезщетение за неимуществени вреди за периода от 01.02.2016г. до 22.02.2016г.
/при изпълнение на наложената на Н.Н. мярка за неотклонение „задържане под
стража“ в Ареста – Хасково/ и за периода от 15.06.2016г. до 03.11.2016г. /при
изтърпяване на наложеното на Н. наказание „лишаване от свобода“ в Затвора - Стара
Загора/, се явява погасена по давност и предвид своевременното направено от
ответника възражение за изтекла погасителна давност, е постановено отхвърляне
на иска в тази му част. Изложените в тази връзка в обжалваното съдебно решение
подробни мотиви изцяло се споделят от настоящата инстанция и не е необходимо да
бъдат повтаряни, при прилагането на чл.221, ал.2, изр. второ от АПК.
Всъщност
по същество с подадената касационна жалба, се оспорва единствено приетото от
съда недоказано наличие на основание за присъждане на обезщетение по предявения
от Н.Н. иск по чл.284, ал.1 от ЗИНЗС за твърдяното като допуснато от
специализирани органи по изпълнение на наказанията нарушение на чл.3, ал.1 във
вр. с ал.2 от ЗИНЗС, изразяващо са в поставянето на Н.Н. в неблагоприятни
условия при изпълнение на наложеното наказание
„лишаване от свобода“ в Затвора Стара Загора/ в ЗООТ „Черна гора“ за
периода от 21.07.2017г до 21.06.2022г. Така приетото от съда се основава на
съображения, че помещенията в Затвора Стара Загора и в ЗООТ „Черна гора“, в
които е бил настаняван Н., отговарят на изискванията на чл. 43, ал.2 и ал.4 от ЗИНЗС и чл.20, ал.2 от ППЗИНЗС относно населеност, количество дневна светлина,
степен на изкуственото осветление, отопление и проветряване, достъп до
санитарни възли и течаща вода, както и наличие на мебели от основна
необходимост /маси, столове, закачалки, шкафове/ и баня със съответстващото й
оборудване и съотв. че условията, при които Н.Н. е изтърпявал наложеното му
наказание, не са били в противоречие със законово установените норми, като
ограниченията не са надхвърляли обичайните, свързани с изпълнението на
наказанието.
Касационният
състав на съда приема, че обоснован, от гл.т на събраните по делото
доказателства, и правилен, от гл.т на закона е направеният извод, че не са
установени и доказани твърдените от ищеца обстоятелства, които да водят до заключение
за създадено за Н.Н. при изпълнение на наложеното наказание „лишаване от свобода“ в Затвора Стара Загора
и в ЗООТ „Черна гора“ за периода от 21.07.2017г до 21.06.2022г. неудобство със
степен и интензитет, което може да бъде квалифицирано като „причиняващо
страдание и унижаващо достойнството”, в нарушение на чл.3, ал.1 във вр. с ал.2
от ЗИНЗС. Съображенията за това са следните:
Съдебната
практика на Европейския съд по правата на човека във връзка с дела, заведени от
български граждани срещу Република България, относно заявени нарушения на чл.3
от ЕКПЧ, произтичащи от условията в местата за лишаване
от свобода и задържането под стража, е установила общи принципи и стандарти за
преценката дали в конкретни случаи е налице нарушение на прокламираното в чл.3
от ЕКПЧ основно право - Решение от 02.02.2006г. по делото Й. срещу България,
Решение от 24.05.2007г. по делото Н. срещу България, Решение от 28.06.2007г. по
делото М. срещу България, Решение от 27.11.2008г. по делото С.К. срещу
България, Решение от 08.07.2014г. по делото Х. и Т. срещу България, Решението
на ЕСПЧ от 27.01.2015г. по делото Н. и други срещу България и др. В
посочените решения се съдържат критерии
от значение за преценката дали условията за изтърпяване на един ограничителен
режим могат да достигнат до третиране в нарушение на чл.3 от ЕКПЧ. В контекста
на тази съдебна практика, по см. на чл.3 от ЕКПЧ, „безчовечно или унижаващо
отношение” предполага страдание или унижение, достигащи отвъд неизбежния
елемент на страдание и унижение, свързан с дадена форма на легитимно третиране
или наказание. Съгласно мотивите на посочените решения на ЕСПЧ, мерките за
лишаване от свобода могат често да съдържат такъв елемент, като държавата
трябва да осигури на лишеното от свобода лице условия, които са съвместими с
уважението към човешкото достойнство, така че начинът и методът на изпълнение
на мярката не го подлагат на стрес и трудности с интензивност, която надминава
неизбежното ниво на страданието, свързано със задържането и че като се имат
предвид практическите нужди на лишаването от свобода, здравето и доброто му
състояние са адекватно осигурени.
С оглед събраните по
делото доказателства и установената въз основа на тях фактическа обстановка,
правилен и обоснован се явява направеният от първоинстанционния съд извод, че
помещенията в Затвора - Стара Загора и в ЗООТ „Черна гора“, в които е бил
настаняван Н., отговарят на изискванията на чл. 43, ал.2 и ал.4 от ЗИНЗС и
чл.20, ал.2 от ППЗИНЗС относно населеност, количество дневна светлина, степен
на изкуственото осветление, отопление и проветряване, достъп до санитарни възли
и течаща вода. Във връзка с възраженията на касатора следва да се отбележи, че
съобразно § 167 от Пилотното решение на ЕСПЧ от 27.01.2015г. за условията в
българските затвори по делото „Н. и други срещу България“, всяко задържано лице
трябва да има индивидуално място за спане и най-малко три квадратни метра
жилищна площ. Съгласно същото решение, счита се, че пренаселеността е толкова
тежка, че да доведе сама по себе си, независимо от други фактори, до нарушение
на чл.3 от ЕКПЧ, когато затворниците имат на разположение по-малко от три
квадратни метра жилищна площ. В случая без съмнение от представените по делото
доказателства се явява опровергана твърдяната от Н. Н. липса на осигурени елементарни
хигиенни и битови стандарти от гл.т на минимална обитаема площ и съотв. твърдяното
нарушаване на изискването по чл.43, ал.4 от ЗИНЗС. Жилищната площ на спалните
помещения, в които е пребивавал Н.Н., спрямо броя на настаняваните в тях лишени
от свобода лица, не сочи на тежка пренаселеност или на липса на минимално
изискуемото се жизнено пространство по см. на пилотното решение на ЕСПЧ, които
да обусловят сами по себе си, независимо от други фактори, допуснато нарушение
на чл.3 от ЕКПЧ. Опровергани от
събраните по делото доказателства са и твърденията за липса на осигурени
условия за поддържане на личната хигиена и на хигиената в помещенията; на
съответна на одобрените норми за вид, състав, енергийна стойност и калоричност
храна; на осигурен пряк достъп на дневна светлина и възможност за естествено
проветряване на помещенията и т.н. Доказателствата по делото еднозначно сочат, че в периода 2016г. -13.06.2022г на Н. са извършвани
обтурации, кореново лечение, трепанации, лечение на лигавични заболявания,
поради което оплакването му, че в ЗООТ „Черна гора“ не му било осигурено
дентално лечение, се явява неоснователно, като очевидно субективното усещане за
неудовлетвореност от проведеното стоматологично третиране не попада в
хипотезата на чл.284, ал.1 от ЗИНЗС. Както
правилно е посочил съдът, дори и да се приеме за достоверно оплакването, че
въпреки периодично извършваните дейности по ДДД обработка срещу насекоми,
гризачи и други вредители, в МЛС е налице до продължаващо наличие на гризачи и
хлебарки, това само по себе си не е достатъчно да обоснове извод за причиняване
на неудобства, които надхвърлят прага на суровост и в този смисъл да
съставляват нарушение на чл. 3, ал. 1 във вр. с ал. 2 от ЗИНЗС.
С оглед на гореизложено обосновано с
обжалваното решение е прието, че условията в ЗОЗТ „Черна гора“ и Затвора –
Стара Загора, при които Н.Н. за периода от 21.07.2017г до 21.06.2022г. е
изтърпявал наложеното му наказание „лишаване от свобода“, не са били в
противоречие със законово установените норми, като ограниченията не са
надхвърляли обичайните, свързани с изпълнението на наказанието и същите са
изцяло съобразени с регламентирания специален режим в местата за лишаване от
свобода. В случая не може да се приеме, че прилагането на нормативно
регламентираните в ЗИНЗС и в ППЗИНЗС мерки за изолация и произтичащите от тях
ограничения, обективно са рефлектирали неблагоприятно върху личната сфера на Н.
в степен, по начин, с характер и интензитет на преживените страдания,
надвишаващи неизбежното ниво, присъщо на изтърпяваното наказание „лишаване от
свобода“ или че са довели до унижаване на човешкото му достойнство поради
поставянето му в неблагоприятни условия на изтърпяване на наказанието в
нарушение на забраната по чл.3, ал.1 във вр. с ал.2 от ЗИНЗС. С оглед на което в съответствие и при
правилно приложение на закона е изводът на първоинстанционния съд, че не са
налице кумулативно изискуемите се елементи от правопораждащия фактически състав
за ангажиране отговорността на държавата по чл. 284, ал.1 от ЗИНЗС, поради
което предявената от Н.Н. срещу Главна Дирекция „Изпълнение на наказанията”
искова претенция в тази й част се явява недоказана по основание.
Възраженията
на касатора за несъобразяване на обжалваното решение с „актуалната практика на
ЕСПЧ“ са абсолютно бланкетни - не са
релевирани каквито и да е било конкретни съображения, основани на практиката на
ЕСПЧ, нито са посочени конкретни нарушения на установените от практиката на
ЕСПЧ общи принципи и стандарти по отношение на преценката дали в
конкретни случаи е налице нарушение на правото по чл.3 от ЕКПЧ (освен
установения стандарт за минимална обитаема площ съгласно пилотното решение на
ЕСПЧ по делото „Н. и други срещу България”, който стандарт в случая, както вече
беше посочено, се явява спазен). При
формиране на вътрешното убеждение, фактическите и правните изводи, не са
установени порочни действия на съда, съотв. не са констатирани порочни
съдопроизводствени действия при разглеждане на делото и постановяване на
съдебното решение.
С оглед на изложените съображения
съдът намира, че касационната жалба е неоснователна. Не са налице твърдените
касационни основания, поради което обжалваното решение като валидно, допустимо,
постановено в съответствие и при правилно приложение на закона и при спазване
на процесуалните правила, следва да бъде оставено в сила.
Водим от горните мотиви и на
основание чл. 221, ал.2, предл. първо от АПК, Старозагорският административен
съд
Р Е
Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 481 от 05.12.2022г.,
постановено по адм. дело № 411/ 2022г. по описа на Административен съд – Стара
Загора.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.