Р Е Ш Е Н И Е № 266
гр. Хасково, 03.07.2019 год.
В И М Е Т О НА Н А Р О Д А
Хасковският окръжен съд
…………….....….…………….………...… в открито заседание на двадесет и шести юни две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОШКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: 1.АННА ПЕТКОВА
2.ЙОНКО ГЕОРГИЕВ
при секретаря Р.К.……...…..………….……и в присъствието на
прокурора……..……………………………………….………….…….като разгледа докладваното от съдия
Иванова……….………………......в.гр.д. № 7 по
описа за 2019 год., за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството
е по чл.258 – чл.273 от ГПК.
ВЪЗЗИВНИЦИТЕ
– Н.А.Х. и Р.О.Х. са останали недоволни
от решение № 642 от 14.11.2018 год., постановено по гр.д. № 901 / 2018 год. по описа на Районен съд – Хасково, с което е
уважен предявеният срещу тях установителен иск, поради което го обжалват с
молба решението да бъде отменено и вместо него въззивният съд постанови друго,
с което отхвърли иска.
ВЪЗЗИВАЕМИЯТ – Х.А.Ю. -
оспорва жалбата.
Съдът,
след преценка на събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната
съвкупност, приема за установено от фактическа страна следното:
Първоинстанционният
съд е бил сезиран с иск, предявен от Х.А.Ю. против Н.А.Х. /с предишни имена А.А.М./
и съпругът й - Р.О.Х., за установяване право на собственост върху недвижим
имот, представляващ 1/6 ид.ч.
от урегулиран поземлен имот III
- 94, кв.7 по плана на с.***, целият
с площ от 1 714 кв.м.,
ведно с построените в него жилищна сграда с площ от 40 кв.м., ведно с избено
помещение от 10 кв.м., второстепенна постройка с площ от 30 кв.м. и жилищна
сграда на три етажа, с гараж. Заявеният от ищеца придобивен способ е наследствено
правоприемство и по приращение съгласно чл.92 от ЗС - по отношение на иска за
установяване право на собственост на 1/6 ид.ч. от новопостроената в имота триетажна жилищна
сграда, с гараж.
Видно
от приложеното по делото удостоверение за наследници № 102 от 14.09.2016 год.
е, че А.Ю. Ю., починал на 02.02.1997 год. е оставил за наследници
ищеца – Х.А.Ю. – син, ответницата – Н.А.Х. – дъщеря и Д.Ю.Ю. - съпруга.
От
представеният и приет като писмено доказателство НА № 88, том II, дело № 530 / 1974 год. за покупко – продажба на недвижим
имот срещу задължение за гледане и издръжка, се установява, че на 11.04.1974
год. А. Ю.Ю. - наследодател на ищеца и на ответницата, е придобил правото на
собственост върху дворно място с планоснимачен № 94, за което е отреден парцел III, в квартал 7 по регулационния план на с.***,
Хасковска област, състоящо се от около 1 600 кв.м., ведно с построената в
него жилищна сграда.
На
03.10.2008 год. Д.Ю.Ю. се е разпоредила в полза на дъщеря си – А.А.М. –
ответница по иска с притежаваните от нея 4/6 ид.ч. от поземлен имот № 94,
целият с площ от 1 646 кв.м., кв.7 по плана на с.***, ведно с 4/6 ид.ч. от
построените в имота жилищна сграда с площ от 40 кв.м., стопанска сграда с
площ от 30 кв.м. – данна, в каквато
насока съдът приетия като писмено доказателство нотариален акт /НА/ № 98, том III, рег.№ 5471, дело № 393 от 2008 год. за покупко –
продажба на недвижим имот.
Ответниците
по иска – Н.А.Х. и Р.О.Х. са заявили
насрещни права по отношение правото на собственост върху спорния имот /с изключение на триетажна
сграда с гараж/, основани на придобивна давност, признати им с нотариални
актове № № 27 и 28, том ІІI, дело № № 233 и 234
от 19.09.2017 год.
По
делото са събрани и гласни доказателства чрез разпита на посочените от страните
свидетели. От показанията на свидетеля И.се установява, че ищецът от преди 23 –
25 години се е установил да живее в гр.***, Република Турция, но никога не се е
отказвал от имота в с.***, останал в наследство от баща му. Редовно посещавал
имота и плащал данъците. Свидетелят
твърди още, че през 1989 год. ответниците също
се установили трайно в Република
Турция, като имота не се ползвал от никой. В тази насока са и показанията на
свидетеля М., от които се установява още, че имотът е бил посещаван от страните
само по време на празници и отпуски. Възникналите помежду им спорове за имота
датирали от скоро – от преди две – три години. От показанията на свидетеля А.Ю.се
установява, че на ищеца направили нова къща, която продал при заминаването си в
Турция. След смъртта на наследодателя на ищеца и на ответницата, в старата къща
останала майка им. Ответниците също се установили да живеят в Турция, като си
идвали периодично в България. При разглеждане на делото пред първоинстанционния
съд в качеството на свидетел е разпитан и Д. Ю. дадените от който показания
съдът не цени, предвид противоречието им с останалите, събрани по делото гласни
доказателства и заявените от него взаимно изключващи се твърдения относно това
кой е живял в спорния имот преди и след смъртта на общия на страните
наследодател.
При
така установената по делото фактическа обстановка, съдът намира предявеният на
основание чл.124 от ГПК положителен установителен иск за основателен, по
следните съображения: Съгласно разпоредбата на 99 от ЗС правото на собственост
се изгубва, ако друг го придобие или ако собственикът се откаже от него. Безспорно
е, че разглежданият случай не попада в нито една от двете хипотези.
Обстоятелството, че от 1989 год. ищецът
не упражнява непрекъсното фактическа власт върху имота, не сочи на доказаност
на заявения от ответниците придобивен способ – изтекла в тяхна полза придобивна
давност. Според разпоредбата на чл.79,
ал.1 от ЗС правото на собственост по давност
върху недвижим имот се придобива с непрекъснато владение в продължение
на 10 години. Признаването на това право е в зависимост от пълното и пряко
доказване на упражняването в посочения период на фактическа власт по отношение
на имота, без противопоставяне от страна на титуляра на правото на собственост
при демонстриране по отношение на невладеещия собственик на вещта поведение на
пълноправен собственик, т.е поведение, което безсъмнено сочи на упражняване на
собственически правомощия в пълен обем. В тежест на ответниците бе да
установят, че намерението им за своене по отношение на частта от имота, придобита от ищеца по наследство в размер на 1/6
ид.ч., е стигнало до съзнанието на
последния и същият не се е
противопоставил на това. Доказателства в тази насока не са събрани. Напротив,
от показанията на свидетелите, посочени както от ищеца, така и от ответниците
се установява, че след изселването им в Република Турция през 1989 год.,
страните са посещавали имота, отсядайки в него само за по няколко дни, като от
страна на ответниците не са били
заявявани претенции за своене и на притежаваната от ищеца по наследство 1/6
ид.ч. от имота. Като неоснователно съдът намира заявеното от ответниците
твърдение, че през 1997 год. – след смъртта на наследодателя на ищеца и на
ответницата, са установили начало на давностно владение върху целия имот,
предшествано от извършена неформална приживна делба, при която волята на общия
наследодател била спорният имот на остане на дъщеря му, а на сина му –
новопостроената къща в същото село, предвид липсата на доказателства,
установяващо същото, което наред с това се опровергава от следните безспорно
установени по делото данни, а именно: –
ищецът и ответниците са се установили трайно в Република Турция през 1989 год.,
т.е преди смъртта на наследодателя им, като впоследствие са посещавали имота
само през празниците и отпуските; - след около десет години от смъртта на общия
на страните наследодател - А. Ю.Ю., съпругата му – Д.Ю.Ю. се е разпоредила с
притежаваните от нея 4/6 ид.ч. от спорния имот /1/2 ид.ч. придобити от
прекратената със смъртта на съпруга й
съпружеска имуществена общност, включваща и процесния имот и 1/6 ид.ч. –
придобити по наследство/; - през целия период ищецът е заплащал данъците върху
притежаваната от него 1/6 ид.ч.; - ответниците са предприели правни действия по
своене на целия имот, оспорващи правото на собственост на ищеца, едва през 2017
год. и то след отправена от последния покана за извършване на доброволна делба.
Изложените по-горе обстоятелства сочат на
недоказаност на твърдението на ответниците, че са извършили действия, с
които да обективират спрямо ищеца намерението да владеят неговата идеална част
за себе си. По делото не се събрани доказателства, установяващи конкретни
правни или фактически действия на своене и
манифестиране на собственически права от ответниците спрямо притежаваната
от ищеца 1/6 ид.ч. от имота, придобита по наследство, за периода от преди 2017
год. Напротив, от събраните по делото гласни доказателства се установява, че
споровете между страните датират от преди 2 – 3 години, когато ответниците са
започнали за извършват строителство в имота, за което впоследствие са се
снабдили с разрешение за строеж № 146 от 12.06.2018 год. на еднофамилна жилищна
сграда с гараж, която според заключението на вещото лице М., представено по
допуснатата през въззивния съд техническа експертиза съдържа три жилищни етажа и сутерен, в който
са разположени гараж и складово помещение. Сградата била със степен на завършеност, определена от
експерта на 55.66 % и с пазарна цена от 79 865 лева. При предявяване на
исковата молба от страна на ищеца не е била посочена цена на иска за
установяване право на собственост върху 1/6 ид.ч. от новопостроената в
наследствения имот сграда и не е била внесена ДТ, който пропуск бе отстранен
при разглеждане на делото пред въззивния съд. Предявеният с правно основание
чл.124 от ГПК иск е оценяем по смисъла на чл.69, ал.1, т.2 от ГПК, като цената
му се равнява на данъчната оценка, а ако няма такава – хипотеза, в която попада
и разглеждания казус – пазарната цена на вещното право. В случая пазарната цена
на новопостроената сграда, съгласно заключението, неоспорено от страните
възлиза над 50 000 лева, но доколкото предмет на претенцията е за
установяване право на собственост върху 1/6 ид.ч. от имота, то и цената на иска следва да бъде определена като
1/6 от пазарната стойност - 79 865 лева, възлизаща на 13 310.83 лева,
а не в размер на цялата пазарна стойност – обстоятелство, определящо районния
съд като родово компетентен да се произнесе по спора и съответно – обуславящо
допустимостта на иска в тази му част, като такъв предявен при спазване на правилата
на родовата подсъдност. Безспорно в случая е установено, че триетажната жилищна
сграда е построена от ответниците върху дворно място, по отношение на което
ищецът е собственик на 1/6 ид.ч., придобити по наследство, поради което и на основание
чл.92 от ЗС, същият е собственик по
приращение и на 1/6 ид.ч. от сградата. Обстоятелството, че сградата е построена
от ответниците въз основа на издадено им разрешение за строеж, което като
индивидуален административен акт не е отменено, се явява правно ирелевантно,
доколкото издаденото на името на един от съсобствениците строително разрешение
установява единствено, че е спазена административната процедура по разрешаване
на строителството, но не и надлежно учредяване на право на строеж в негова
полза, тъй като право на строеж на един от съсобствениците може да бъде
учредено само чрез волеизявления, изходящи от останалите съсобственици,
извършени в предвидената от закона форма. Наличието на такива изявления, както
и на спазване на формата за действителност, в която следва да бъдат извършени,
не може да бъде презюмирано въз основа на издаденото на името само на един
съсобственик разрешение за строеж при наличие на оспорване на това
обстоятелство. Строителното разрешение има правно значение само за законността
на извършеното строителство с оглед спазване на установените към момента на
построяването строителни правила и
норми, но не и за принадлежността на правото на собственост върху построеното.
Обстоятелството, че към момента на издаване на разрешението за строеж, в полза
на въззивниците с процесуалното качество на ответници по иска в производството
пред първоинставциония съд, е бил издаден констативен нотариален акт за
собственост върху терена, не променя направения по-горе правен извод, затова
защото констативния акт за собственост не създава права.
Достигайки
до същите фактически и правни изводи за основателност на предявения
установителен иск, първоинстанционният съд е постановил правилно и
законосъобразно решение, което по изложените по – горе съображения следва да
бъде потвърдено и към мотивите на което съдът препраща на основание чл.272 от ГПК. С оглед изхода на спора в полза на въззиваемия следва да бъдат присъдени и
сторените от него разноски в размер общо на 1 414 лева, от които
1 000 лева – възнаграждение за адвокат за осъществено процесуално
представителство пред въззивния съд, 300 лева – възнаграждение за вещо лице и
114 лева – държавна такса.
Мотивиран
така, съдът
Р Е Ш И
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 642 от 14.11.2018
год., постановено по гр.д. № 901 / 2018 год. по описа на Районен съд – Хасково.
ОСЪЖДА
Н.А.Х., ЕГН ********** и Р.О.Х., ЕГН **********,***, с адрес за
призоваване – гр.Хасково, ул.“Васил Друмев“ № 13, ет.4, ап.5 – адвокат Т.В. да
заплатят на Х.А.Ю., ЕГН ********** ***, с адрес за призоваване – гр.Хасково,
ул.“Преслав“ № 35 – адвокат Д.Г. сумата в размер на 1 414 /хиляда четиристотин и четиринадесет/
лева – деловодни разноски.
Решението
може да се обжалва пред Върховен касационен съд в едномесечен срок от
връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: