Р Е Ш
Е Н И
Е
гр.София, 18.02.2021
г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІІ-“б” въззивен състав, в открито заседание на шестнадесети февруари през две хиляди и двадесет и първата година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ
: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ
: Хрипсиме Мъгърдичян
м.с. Димитринка Костадинова
при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Симеонова
в.гр.дело № 11775 по описа за 2020 г. и за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
С решение от 20.07.2020 г. по гр.д. № 11591/18г.,
СРС, ІІ ГО, 60-ти състав е осъдил „Т.“ ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление ***, представлявано от
управителя И.И.К., да заплати на „Н.а.П.с.” ЕООД, ЕИК
*******, със седалище и адрес на управление ***, представлявано от управителя Е.Х.Д.,
по иска е правно основание чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 327,
ал. 1 ТЗ сумата 7588,04 лева, представляваща незаплатена цена на
доставени стоки (свързани с поставяне и обслужване на подемни съоръжения) по
фактура № **********/11.11.2014 г„ фактура № **********/ 27.11.2014г„ фактура №
**********/28.11.2014 г„ фактура № **********/23.01.2015 г„ фактура №
**********/01.06.2015 г. и фактура № **********/01.07.2015 г., ведно със
законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда - 19.02.2018 г.
до окончателното изплащане на дължимата сума; по иска с правно
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 294, ал. 1 ТЗ сумата 2218,74 лева, представляваща
мораторна лихва върху главницата за периода от 19.02.2015 г. до 01.02.2018 г„ като е отхвърлил иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 294, ал. 1 ТЗ разликата над уважения размер от 2218,74 лева до
пълния предявен размер от 2255,31 лева, както и за периода от 01.02.2015 г. до
18.02.2015 г., включително. Осъдил е на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, „Т.“ ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление ***, представлявано
от управителя И.И.К., да заплати на „Н.а.П.с.” ЕООД, ЕИК
*******, със седалище и адрес на управление ***, представлявано от управителя Е.Х.Д.,
направените разноски в настоящето
производство в общ размер от 1 518,07 лв. за внесена държавна такса,
депозит за вещо лице и заплатено адвокатско възнаграждение съразмерно с
уважената част от исковете.
Решението
е обжалвано с въззивна жалба от ответника „Т.“ ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление ***, представлявано
от управителя И.И.К., по съображения, изложени в жалбата. Твърди се, че
постановеното решение е незаконосъобразно и неправилно, постановено в нарушение
на материалния закон и процесуалните
правила. Сочи се, че ответникът е оспорил представените от ищцовото
дружество фактури и приемо-предавателни
протоколи, като неверни, неподписани от
представител на дружеството и непредявени на такъв. Щом те не са подписани
и надлежно предявени на ответното
дружество, то няма как да бъде изпълнена законовата повеля, а именно да настъпи
изискуемостта на претендираното от ищеца възнаграждение. Тези факти и
обстоятелства не са анализирани от първата инстанция. Съдът неправилно е
приложил и възражението за изтекла погасителна давност и началният момент по
отношение на мораторната лихва. Твърди се още, че договорът не е изпълнен
надлежно от ищеца, а престирането е с
установени отклонения от обичайната търговска практика. Направено е и
възражение за некачественост на стоката, като същата не разполага с
необходимите характеристики за търговското си
предназначение за което продавачът е премълчал, респ. че следва да се
направи отбив от цената. Тези доводи не са обсъдени в детайли и в цялост от
първоинстанционния съд. Моли се съдът да постанови решение, с което да отмени
изцяло процесното, като предявените искове бъдат отхвърлени.
Претендират се разноски за настоящата инстанция, включително адвокатско
възнаграждение.
Въззиваемото
дружество „Н.а.П.с.”
ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление ***, представлявано от
управителя Е.Х.Д., чрез пълномощника по делото адвокат Г.Т. *** оспорва
въззивната жалба. Претендира разноски за настоящата инстанция.
Съдът, след като обсъди по реда на чл.236, ал.2 от ГПК събраните по делото доказателства и становища на страните, приема за
установено от фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259,
ал.1 от ГПК от надлежна страна и е процесуално допустима.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта - в обжалвана му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и
допустимо, поради което въззивният съд дължи произнасяне по отношение на
правилността му.
Предявени са кумулативно обективно съединени
искове с правно основание чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. чл.327, ал.1 ТЗ, вр. чл.318 ТЗ
и чл.86, ал.1 от ЗЗД от „Н.а.П.с.”
ЕООД, ЕИК ******* срещу „Т.“ ЕООД, ЕИК ******* за осъждане на ответника да заплати на
ищеца сумата в общ размер на 7588,04 лева, представляваща
незаплатена цена на доставени стоки (свързани с поставяне и обслужване на
подемни съоръжения) по фактура № **********/11.11.2014 г., фактура №
**********/27.11.2014 г., фактура № **********/ 28.11.2014 г., фактура №
**********/23.01.2015 г., фактура № **********/01.06.2015 г. и фактура №
**********/01.07.2015г., ведно със законната лихва от датата на подаване на
исковата молба в съда до окончателното изплащане на дължимата сума; иск с
правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 294, ал. 1 ТЗ за осъждане на
ответника да заплати на ищеца сумата в общ размер на 2255,31 лева,
представляваща мораторна лихва върху главницата за периода от 01.02.2015 г. до
01.02.2018 г.
Ищецът „Н.а.П.с.” ЕООД твърди, че от 2014 г. между страните съществували търговски отношения във връзка с
доставка на стоки, свързани с поставяне и обслужване на подемни съоръжения.
Направените до м. ноември 2014 г. поръчки на стоки били заплащани от ответника
редовно. След това плащанията започнали да се бавят и накрая окончателно
спрели. В периода от 11.11.2014 г. до 15.07.2015 г. ищцовото дружество
доставило на ответника стоки, за което били подписани приемо-предавателни
протоколи и издадени процесиите фактури. Единствено по фактура №
1443/11.11.2014 г. имало извършено частично плащане в размер на 30 000 лева.
Остатъкът по цитираната фактура, както и стойността на останалите фактури,
издадени след това, не били погасени от ответника. Падежът на всяко задължение
бил посочен в съответната фактура, поради което ответникът дължал и лихва за
забава. Твърди, че подробно описаните в приемо-предавателните протоколи и
фактурите стоки били получени от ответника и били осчетоводени от него, като
със заявление за потвърждение на разчет от 06.03.2015 г. ответникът дори бил
признал задължението си за тяхната цена. Ето защо моли съда да постанови
решение, с което да уважи изцяло предявените искове. Претендира направените по
делото разноски.
Ответникът
„Т.“
ЕООД в срока по чл.131 ГПК е оспорил исковете като неоснователни.
От фактическа страна:
По делото са приети следните фактури и
приемо-предавателни протоколи, издадени от ищцовото дружество с получател
ответника, за доставка на подробно изброени в тях по вид, количество, единична
цена и обща стойност стоки, а именно: фактура № **********/11.11.2014 г., на обща стойност 34189,92 лева и издадени към
нея приемо-предавателни протоколи № ********** от 11.11.2014 г., № ********** А
от 21.11.2014 г„ № ********** Б от 26.11.2014 г. и № ********** В от 27.11.2014
г.; фактура № **********/27.11.2014 г. на обща стойност 297,54 лева и издаден
към нея приемо-предавателен протокол № ********** от 26.11.2014 г.; фактура №
**********/28.11.2014 г. на обща стойност 1177,20 лева и издаден към нея
приемо-предавателен протокол № ********** от 28.11.2014 г.; фактура №
**********/23.01.2015 г. на обща стойност 465,38 лева и издаден към нея приемо-
предавателен протокол № ********** от 20.01.2015 г.; фактура №
**********/01.06.2015 г. на обща стойност 292,80 лева и издаден към нея
приемо-предавателен протокол № ********** от 01.06.2015 г. и фактура №
**********/01.07.2015 г. на обща стойност 1165,20 лева и с падеж 11.07.2015 г.
и издаден към нея приемо-предавателен протокол № ********** от 01.07.2015 г.
Представени са известия за доставяне, фактура № **********/11.11.2014 г., която
била получена от ответника на 02.12.2014 г., а фактура № **********/23.01.2015 г.-на 13.02.2015 г. От депозираното заявление за потвърждение изх. № 49 от
06.03.2015 г. се установява, че ответното дружество потвърдило
съществуването на негови задължения към ищеца по фактури № 1443/11.11.2014 г., № 1507/27.11.2014
г. и № 1520/28.11.2014 г., които към
31.12.2014 г. били в общ размер на 20 664,66
лева. По делото е била приета ССЕ, неоспорена от страните и
приета от съда, изготвена след запознаване с материалите по делото и
извършена проверка в НАП и в счетоводството на ищеца. От заключението се
установява, че процесиите фактури били осчетоводени от ответното дружество,
били включени в дневниците за покупки и били подадени със справка-декларация, с
изключение на фактура № **********/15.07.2015 г., по отношение на която ищецът
оттегля предявените искове. По осчетоводените фактури ответникът бил ползвал данъчен кредит. Вещото лице изчислило, че
общият размер на задължението на „Т.“ ЕООД по процесиите фактури възлизал на
7588,04 лева. а дължимата мораторна лихва за процесния период била в размер на
2255,31 лева. След извършена проверка в счетоводството на ищеца вещото лице
установило, че по една от процесиите фактури - тази с № **********/11.11.2014 г. имало извършени
плащания в общ размер на 30 000 лева, като непогасеният остатък бил в размер на 4189,92 лева. Настоящата инстанция също кредитира заключението на
вещото лице като компетентно и безпристрастно изготвено.
От правна страна:
По предявените искове с правно основание чл.327, ал.1 ТЗ вр. с чл.79, ал.1 пр.І ЗЗД и с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД, настоящата инстанция приема следното:
Договорът за търговска продажба по смисъла на чл.318 ТЗ е консенсуален и неформален,
поради което сключването му предполага постигане на съгласие между продавача и
купувача относно съществените елементи на продажбата-стока и цена, без да е
необходимо обективиране на съгласието в писмена форма. Както бе посочено по-горе, в конкретния казус, по
делото са били приложени като доказателства изброените по-горе фактури, с получател ответното дружество и приемо-предавателени протоколи към тях,
като последните са подписани от страните по делото. При съвкупна преценка на
гореизброените доказателства, настоящата инстанция също приема, че между
страните се установява наличие на
договор за търговска продажба на движими вещи по смисъла на чл. 318 ТЗ,
касаещ доставка на стоки, за които са били съставени процесните фактури на обща стойност от 7 588,04
лв. Според утвърдената съдебна практика,
фактурата, може да се приеме като
доказателство, установяващо договор за продажба, тъй като законът не изисква специално сключен писмен договор за продажба на
движими вещи за каквито се касае в
случая, но фактурата трябва да
съдържа всички необходими елементи, квалифициращи договора за продажба
като такъв-вид на закупена стока, стойност, начин на плащане, имената на лицата, положили подписа си като получател и предавател, съответното време и място. Процесните
фактури са издадени от ищцовото дружество, с посочени в
нея необходими реквизити, като получател на стоките е указан ответникът.
Настоящата инстанция приема, че фактурите, както и съставените между страните
приемо-предавателни протоколи, са подписани от името и на двете страни, предвид
нормата на чл.301 ТЗ. Фактурата/те съдържа/т ясно обозначение на страните-
продавач и купувач, достатъчна индивидуализация на стоките - обект на
продажбата, за които е съставен приемо-предавателният протокол, както и размер
на цената за доставката им. Действително, същите не съдържат подпис на
ответника, с изключение на фактура № **********/01.07.2015г., която е подписана
и от двете страни, но настоящата съдебна инстанция също намира, че сключването
на процесиите договори за продажба на стоки се установява по безспорен начин от
приемо-предавателните протоколи към всяка фактура. Последните носят подпис
както за продавача, така и за купувача и удостоверяват не само наличието на
облигационно отношение между страните, но и реалното му изпълнение от страна на
ищцовото дружество. От заключението на ССЕ се установява, че всички процесии
фактури са били надлежно осчетоводени от ответното дружество, като само по себе
си отразяването на фактурата в счетоводството на получателя на стоката,
включването й в дневника за покупко-продажби по ДДС и ползването на данъчен
кредит по същата представлява недвусмислено признание на задължението и доказва
неговото съществуване (вж. Решение № 42 от 19.04.2010 г. по т. д. № 593/2009
г., II Т.О., ВКС, Решение № 46 от 27.03.2009 г. по т. д. № 454/2008 г., II Т.О.,
ВКС, Решение № 23 от 07.02.2011 г. по т. д. № 588/2010 г., II Т.О., ВКС и т.н.
При тези данни следва да се приеме, че процесните фактури са документ по
смисъла на чл. 321 ТЗ и установяват наличие на договор за
търговска продажба на движими вещи по смисъла на чл. 318 ТЗ. В отговора на исковата молба и във въззивната жалба въззивникът/ответник е
възразил, че лицата, които са подписали фактурите и приемо-предавателните
протоколи към тях, нямали представителна власт по отношение на дружеството и по
никакъв начин не го обвързвали. Както бе посочено, в чл. 301 ТЗ се установява
презумпция за мълчаливо съгласие на търговеца със сключената без представителна
власт сделка, ако не се е противопоставил веднага след узнаването й. Процесуалният
представител на ответника е оспорил подписите във фактурите и
приемо-предавателните протоколи, но не е въвел каквито и да било конкретни
твърдения относно момента на узнаване на сключените сделки, не е ангажирал
никакви доказателства, оборващи презумпцията по чл. 301 ТЗ. При тези данни
настоящата инстанция също приема, че търговецът мълчаливо се е съгласил със
сключените от лицата без представителна власт конкретни продажби на стоки.
Освен това, от заключението на ССЕ се установява, че всички процесии фактури са
осчетоводени от ответното дружество, включени са в дневниците за покупки и са
подадени със справка-декларация в ТД на НАП и по тях ответникът е ползвал
данъчен кредит. Съдебната практика приема, че когато фактурата е подписана за
получател от лице без представителна власт, но същата е осчетоводена, включена
е в дневника за покупките и за нея е ползван данъчен кредит, то означава, че
търговецът е потвърдил извършените
от трети лица действия и приложение намира презумпцията на чл. 301 ТЗ (вж. Решение № 67 от 31.07.2015
г. по т. д. № 631/2014 г.. II Т.О.. ВКС.
Противопоставянето на извършените действия без представителна власт от името на
търговеца е било направено едва с отговора на исковата молба, а не в хипотезата
на чл. 301 ТЗ - веднага след узнаването. При тези данни и при съобразяване на
цитираната съдебна практика съдът намира, че ответното дружество е получило
посочените в процесиите фактури стоки, свързани с поставяне и обслужване на
подемни съоръжения, поради което дължи тяхната цена.
Ответникът е направил възражение за недължимост на
претендираните суми поради доставка на некачествени стоки, което се явява
неоснователно. Същото е направено формално, без конкретизация кои точно продадени стоки били некачествени и не са притежавали необходимите
характеристики за търговското им предназначение. Ответникът не е ангажира
каквито и да било доказателства в тази насока, макар че още с доклада по делото
установяването на посочените обстоятелства е било разпределено в негова
доказателствена тежест, а съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК всяка страна е длъжна да
установи фактите, на които основава своите искания или възражения. Ответникът
не е доказал, че доставените от продавача стоки са имали някакви недостатъци.
Изводът е, че по делото се установява договорната
връзка между страните, изправността на продавача по договора и съответно
възникването на насрещното задължение на купувача да заплати договорените и
обективираните във фактурите цени. Предявеният иск по чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 327, ал. 1 ТЗ се явява основателен и като такъв следва да бъде
уважен изцяло, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата
молба до окончателното изплащане на дължимата сума.
По отношение на иска с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД, вр. чл.294, ал.1 ТЗ и направеното от ответника възражение за давност и с
оглед твърдението във въззивната жалба, че съдът неправилно е приел началният момент на давността по
отношение на мораторната лихва, настоящата инстанция приема следното:
Съгласно чл. 86, ал. 1 ЗЗД при неизпълнение на парично задължение длъжникът
дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата. По отношение
на деня, от който ответникът е изпаднал в забава, следва да бъде взета предвид
на първо място разпоредбата на чл. 327, ал. 1 ТЗ, съгласно която купувачът е
длъжен да плати цената при предаване на стоката или на документите, които му
дават право да я получи, освен ако е уговорено друго. В настоящия случай друго
било уговорено единствено по отношение на продадената с фактура № **********/01.07.2015
г. стока, в която било посочено, че падежът на задължението е на 11.07.2015 г. Следователно,
по тази фактура ответникът е изпаднал в забава, считано от 12.07.2015 г. За
останалите фактури няма определен конкретен падеж на задължението на купувача,
поради което следва да се прилагат законово определените срокове за плащане.
Разпоредбата на чл. 327, ал. 3 ТЗ препраща към съответното прилагане на общите
правила на Глава Двадесет и първа от Търговския закон. Съгласно чл. 303а, ал. 3 ТЗ, ако не е уговорен срок за плащане, паричното задължение трябва да бъде
изпълнено в 14-дневен срок от получаване на фактура или на друга покана за
плащане. Когато денят на получаване на фактурата или поканата за плащане не
може да се установи или когато фактурата или поканата са получени преди
получаване на стоката или услугата, срокът започва да тече от деня, следващ
деня на получаване на стоката или услугата, независимо че фактурата или
поканата за плащане са отпреди това. По делото има представени писмени доказателства
за получаване само на две от
процесиите фактури-фактура № **********/11.11.2014 г. била получена от
ответника на 02.12.2014 г., а фактура № **********/23.01.2015 г. - на
13.02.2015 г. При съобразяване на разпоредбата на чл. 303а, ал. 3, изр. 1 ТЗ
падежът по тези фактури би бил следният-по фактура № 0000001443/11.11.2014 г.- на 16.12.2014 г., като ответникът бил в забава,
считано от 17.12.2014 г., а по фактура № **********/23.01.2015
г. - на 27.02.2015 г., като ответникът изпаднал в забава, считано от 28.02.2015г.
За останалите
фактури, за които няма данни кога са получени от ответното дружество, следва да
се приложи разпоредбата на чл. 303а, ал. 3, изр. 2 ТЗ - 14-дневният срок за
плащане започва да тече от деня, следващ деня на получаване на стоката или
услугата, независимо че фактурата или поканата за плащане са отпреди това. Към
всяка фактура има съставен приемо-предавателен протокол, удостоверяващ
получаването на продадените стоки. Следователно, падежът на задължението за
плащане на продажната цена е следният: по фактура № **********/27.11.2014 г.
падежът е настъпил на 10.12.2014 г., а ответникът е изпаднал в забава от
11.12.2014 г.; по фактура № **********/28.11.2014 г. падежът е настъпил на
12.12.2014 г., а ответникът е изпаднал в забава от 13.12.2014 г.; и по фактура
№ **********/01.06.2015г., падежът настъпил на
15.06.2015 г., а ответникът изпаднал в забава от 16.06.2015 г.
Относно направеното
възражение за погасяване на вземането на ищеца за мораторна лихва по давност,
настоящата инстанция приема следното:
В разпоредбата на чл.
111, б. „в“, предл. 2 ЗЗД е предвидено, че вземанията за лихва се погасяват с
кратката тригодишна давност. Съгласно чл. 116, б.„б”, предл. 1 ЗЗД давността се
прекъсва с предявяване на иск. В настоящия случай исковата молба е подадена в
съда на 19.02.2018 г., поради което погасени по давност са вземанията за
мораторна лихва за периода преди
19.02.2015 г. За първите четири фактури ищецът е претендирал лихва за
забава, считано от 01.02.2015 г.
При прилагането на разпоредбата
на чл. 116, б. „б“ ЗЗД, следва да
се приеме, че давността по отношение на
мораторната лихва е била прекъсната с подаване на исковата молба в съда, т.е.
на 19.02.2018 г. При тези данни, районният съд е извършил изчисления по реда на
чл.162 ГПК относно размера на лихвите за забава върху процесните фактури за
следните периоди: по фактура № **********/11.11.2014 г. за периода от
19.02.2015 г. до 01.02.2018 г. в размер на 1256,60 лева; по фактура №
**********/27.11.2014 г. за периода от 19.02.2015 г. до 01.02.2018 г. в размер
на 89,24 лева; по фактура № **********/28.11.2014 г. за периода от 19.02.2015
г. до 01.02.2018 г. в размер на 353,06 лева; по фактура № **********/23.01.2015
г. за периода от 28.02.2015 г. до 01.02.2018 г. в размер на 138,42 лева; по
фактура № **********/ 01.06.2015 г. за периода от 16.06.2015 г. до 01.02.2018
г. в размер на 78,30 лева; и по фактура № **********/01.07.2015 г. за периода
от 12.07.2015 г. до 01.02.2018 г. в размер на 303,12 лева. Получил е общият размер на мораторната лихва
върху главницата за периода от 19.02.2015 г. до 01.02.2018 г. от 2218,74 лева, до която сума искът по чл. 86,
ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 294, ал. 1 ТЗ настоящата инстанция също приема за основателен.За
разликата над уважения размер от 2218,74 лева до пълния предявен размер от
2255,31 лева, както и за периода от 01.02.2015 г. до 18.02.2015 г.,
включително, искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 294, ал. 1 ТЗ искът се явява неоснователен.
Крайните изводи на двете
съдебни инстанции съвпадат. На основание чл.271, ал.1, изр. І ГПК първоинстанционното решение
следва да бъде потвърдено.
Предвид изхода на делото
и предявената претенция, въззивникът
следва да заплати на въззиваемото дружество направените от него разноски за
настоящата инстанция във вид на адвокатско възнаграждение в размер на 820 лв. С
оглед направеното възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение и
след извършено от съда пресмятане съгласно чл.7, ал.2, т. 3 от Наредба 0 1 от
09. юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, получената
сума за адвокатско възнаграждение възлиза на 820 лв. и 33 стотинки.
Водим от гореизложеното, съдът
Р
Е Ш И
:
ПОТВЪРЖДАВА
решение от 20.07.2020 г. по гр.д.
№ 11591/18г. на СРС, ІІ ГО, 60-ти състав.
ОСЪЖДА„Т.“
ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление ***, представлявано от управителя И.И.К. да заплати на „Н.а.П.с.” ЕООД, ЕИК *******,
със седалище и адрес на управление ***, представлявано от управителя Е.Х.Д.,
чрез пълномощника по делото адвокат Г.Т. *** направените от него разноски за настоящата инстанция във вид на адвокатско
възнаграждение в размер на 820 лв.
Решението е
окончателно и не подлежи на обжалване на основание чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.