№ 1440
гр. Варна, 18.03.2025 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ ГО, в закрито заседание на
осемнадесети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Ивелина Владова
Членове:Антония Якимова
мл.с. Елица Н. Желязкова
като разгледа докладваното от Антония Якимова Въззивно гражданско дело
№ 20253100500497 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба вх. № 8224/28.01.2025 г., подадена от
Община Варна (ответник в първоинстанционния процес), действаща чрез гл.
юрк. А... Т..., срещу решение № 11/02.01.2025 г. по гр.д. № 9294/2023 г. по
описа на Районен съд – Варна, 43-ти състав, с което е прието за установено по
отношение на П. С. П., М. С. М., заместили на основание чл. 227 ГПК
починалия в хода на процеса ищец С... П... Л..., и П. Н. Л. – на лично
основание и като наследник на С... П... Л..., че Община Варна не е собственик
на ПИ с идентификатор ... с площ от 1186 кв. м, находящ се в гр. Варна, с.о.
„Б...-с...“, трайно предназначение на територията – урбанизирана, начин на
трайно ползване – ниско застрояване, предишен идентификатор: ...; номер по
предходен план – ... при граници: ПИ ..., ..., ..., ..., ..., ..., ..., на основание
чл.124, ал.1 ГПК. Със същото решение в тежест на въззивника са възложени
разноски в размер на 2494 лв. на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК.
Във въззивната жалба са изложени оплаквания за неправилност на
първоинстанционното решение поради нарушение на материалния закон.
Въззивникът поддържа, че съдът не е извършил задълбочен анализ на
представените доказателства и установените от тях факти. В тази връзка
поддържа, че ищците сами твърдят да им е бил предоставен за ползване
процесният имот, което твърдение кореспондира и с доказателствата по
делото, вкл. Решение № 130-4-4 от Протокол № 9/26.07.1988 г. на ИК на
ОбНС-Варна и списък към него, според което на ищеца С... Л... е
предоставено за ползване място с площ 0,8 дка в землището на гр. Варна с
посочени граници, което място е идентично според заключението на приетата
СТЕ с имот № ... по КП от 1979 г. Пак според заключението номерата на
имотите остават непроменени и при одобряването на КП от 1996 г. и ПНИ от
2012 г., като е установена от вещото лице пълна идентичност на процесния
ПИ във всички последващи одобрявани за територията планове, вкл. и КК от
2008 г. В разписния лист към КП от 1979 г. в графата за документ за
собственост за всички имоти, вкл. процесния и съседните му, е отразен
1
„договор 18.VIII.72г.“, което свидетелства за наличие на масово предоставяни
с договор държавни земи за земеделско ползване. Съгласно помощния КП към
ПНИ на м. „Б...-с...“ процесният ПИ ... попада в стар имот № 254 и № 255,
двата записани на неидентифициран собственик, с ползвател С... П.... От
събраните писмени доказателства (2 бр. писма от ОС „Земеделие“ с рег.
номера от 08.03.2024 г. и писмо от Кмета на р-н Аспарухово от 27.02.2023 г.) е
установено, че имотът попада в територия по пар. 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ, не е
реституиран, не е изкупен от ползвателя и не е включен за възстановяване
като земя по чл. 19 от ЗСПЗЗ. Въззивникът поддържа, че при така
установените по делото обстоятелства е доказано твърдяното от него
основание по чл. 25 ЗСПЗЗ за придобиване на имота по силата на закона. Към
датата на влизане в сила на ЗСПЗЗ имотът е имал характер на земеделска земя
по смисъла на чл. 2, ал. 1, т. 1 и е подлежал на реституция по реда на същия
закон, поради което попада извън обхвата на чл. 24 от ЗСПЗЗ, уреждащ
собствеността на държавата върху подлежащите на възстановяване
земеделски земи. По арг. от пар. 4, ал. 1 от ПЗР на ЗСПЗЗ правото на ползване
на ищеца С... Л... е било прекратено с влизане в сила на закона и същият е
станал държател на имота, като не е трансформирал правото си на ползване в
право на собственост, при което общината е станала собственик на основание
чл. 25, ал. 1 от ЗСПЗЗ. Твърди, че ищецът С... Л... погрешно е вписан като
собственик на НИ ... в разписния лист към одобрения и влязъл в сила ПНИ на
с.о. „Б...-с...“, като заповедта на областния управител не е оспорена в тази й
част в законоустановения срок, но влезлият в сила план подлежи на изменение
по реда на па. 4к, ал. 8 от ЗСПЗЗ.
Въззивникът поддържа още, че за ищците не са били налице условията
за придобиване на имота по давност. Излага, че имотът попада в
обобществена територия, поради което е имал статут на държавен имот и по
отношение на него придобивна давност не е текла в периодите от 25.03.1941 г.
до 01.06.1996 г. и от 31.05.2006 г. до 07.03.2022 г. Понеже имотът е бил
предоставен за ползване и е подлежал на изкупуване по пар. 4а от ПЗР на
ЗСПЗЗ, то придобивната давност за него е можело да започне да тече от
влизане в сила на ПНИ на с.о. „Б...-с...“, одобрен със Заповед № РД-12-7706-
313/19.10.2012 г., но доколкото планът е одобрен по време на действащия
мораториум, към момента необходимият десетгодишен давностен срок не е
изтекъл. Отделно оспорва владението да е било несъмнено и явно, индиция за
което намира, че е налице едва на 26.01.2023 г., когато е подадена молба-
декларация за започване на обстоятелствена проверка.
По изложените съображения по същество въззивникът моли за отмяна
на обжалваното решение и постановяване на друго такова, с което да бъде
отхвърлен предявеният иск. Претендира и разноски по делото, вкл.
юрисконсултско възнаграждение за двете съдебно инстанции.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК въззиваемите страни П. Н. Л., П. С. П. и
М. С. М. (ищци в първоинстанционния процес), действащи чрез адв. Д. А., са
депозирали отговор на въззивната жалба, в който излагат становище за
нейната неоснователност. Оспорват правата на общината по отношение на
процесния имот и съставения АЧОС. Оспорват, че имотът е подлежал на
възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, съответно, че по отношение на него в била
налице хипотезата на чл. 25, ал. 1 от ЗСПЗЗ, на която се позовава въззивникът.
2
Поддържат и възраженията си, че погрешно С... П... Л... е бил вписан в
разписния лист към КП от 1979 г. въз основа на договор от 18.08.1972 г.,
какъвто договор твърдят да не съществува. Изтъкват, че липсата на такъв
договор е установена по делото от приобщените две писма от дати 29.05.2024
г. и 25.11.2024 г., двете издадени от Район Аспарухово при Община Варна.
Поддържат, че имотът е придобит от стар собственик, който не е бил член на
ТКЗС, ДЗС или друга подобна организация, винаги е владял имота, поради
което не го е заявил за възстановяване по ЗСПЗЗ, тъй като е бил съществуваща
собственост, неподлежаща на реституция. Твърдят, че попадат именно в тази
трета категория лица, имотите на които се отразяват в ПНИ - имоти на лица,
които са съществуваща собственост. Сочат, че С... Л... не е депозирал
заявление за изкупуване на имота, защото той вече го е бил заплатил на
истинските собственици, които са го обработвали на място и са му казали, че
имотът е бил собственост на техния праводател още от 1945 г. Безспорно тази
покупко-продажба не е оформена в нотариален акт, защото и праводателите
му не са имали такъв, но това не означава, че те не са били действителните
собственици и не са го придобили по давност. Поддържат, че тези
обстоятелства са доказани от събраните пред ВРС свидетелски показания на
св. Н.Ненков и В.П..., а от писмените доказателства (писма от 28.11.2024 г.,
01.03.2023 г. и 22.12.2023 г.) се установява, че праводателите на С... Л... –
Васил Георгиев, Дочо П... и Кунка П. не са били членове на ТКЗС, ДЗС и не
фигурират в регистрите на ОСЗ-Варна като заявители и/или наследници.
Оспорват извода, че имотът е бил държавен, понеже е бил предоставен за
ползване. В тази връзка поддържат, че част от предоставените за ползване
имоти, сред които и процесният, са били съществуваща собственост, тоест
принадлежащи на лица, които не са били членове на ТКЗС, като са отнемани
от тяхното владение и съответно не са подлежали на възстановяване по реда
на ЗСПЗЗ. Изтъкват, че липсват ангажирани от ответната страна доказателства
имотът да е бил безстопанствен до 01.06.1996 г., респ. да е бил държавен,
както и да е бил обобществяван, респ. да е подлежал на земеделска
реституция. Затова и намират, че въззивникът не е доказал придобивното
основание на чл. 25,ал. 1 ЗСПЗЗ, на което се позовава. Отделно поддържат, че
те са установили собствените си права върху имота въз основа на изтекла в
тяхна полза придобивна давност. Намират, че презумпцията за своене по чл.
69 ЗС не е оборена, а от свидетелските показания е доказана упражняваната от
тях фактическа власт върху имота в периода 01.06.1996 г. – 31.05.2006 г. и след
това, вкл. към настоящия момент. Затова и предвид Решение № 3/24.02.2022 г.
по к.д. № 16/2021 г. на КС на РБ, поддържат, че давността не се счита за
спряна и е текла в периода 31.12.2017 г. – 19.01.2018 г., съответно до
завеждането на иска на 20.07.2023 г. същата е изтекла и те се легитимират
като собственици на имота.
С тези аргументи по същество молят за потвърждаване на обжалваното
решение и претендират разноски за въззивната инстанция.
Съдът, след извършена по реда на чл. 267, ал. 1 от ГПК служебна
проверка за редовност и допустимост на подадената въззивна жалба,
намира следното:
Въззивната жалба е подадена в законоустановения двуседмичен срок по
чл. 259, ал. 1 от ГПК, от легитимирана страна – ответник в
3
първоинстанционния процес и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт,
при наличие на правен интерес от обжалване, като отговаря на изискванията
на чл. 260 и чл. 261 от ГПК. Същата се явява редовна и допустима и следва да
бъде приета за разглеждане.
Страните не са направили доказателствени искания пред настоящата
въззивна инстанция.
На основание чл. 267, ал. 1 от ГПК производството по делото следва да
бъде насрочено за разглеждане в открито заседание.
Водим от горното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ПРИЕМА ЗА РАЗГЛЕЖДАНЕ въззивна жалба вх. № 8224/28.01.2025
г., подадена от Община Варна, действаща чрез гл. юрк. А... Т..., срещу решение
№ 11/02.01.2025 г. по гр.д. № 9294/2023 г. по описа на Районен съд – Варна,
43-ти състав, с което е прието за установено по отношение на П. С. П., М. С.
М., заместили на основание чл. 227 ГПК починалия в хода на процеса ищец
С... П... Л..., и П. Н. Л. – на лично основание и като наследник на С... П... Л...,
че Община Варна не е собственик на ПИ с идентификатор ... с площ от 1186
кв. м, находящ се в гр. Варна, с.о. „Б...-с...“, трайно предназначение на
територията – урбанизирана, начин на трайно ползване – ниско застрояване,
предишен идентификатор: ...; номер по предходен план – ... при граници: ПИ
..., ..., ..., ..., ..., ..., ..., на основание чл.124, ал.1 ГПК.
НАСРОЧВА делото за разглеждане в открито съдебно заседание на
09.04.2025 г. от 09:30 часа, за която дата и час да се призоват страните.
ДА СЕ ВРЪЧИ на страните препис от настоящото определение, а на
въззивника – и препис от отговора на въззивната жалба.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4