№ 1290
гр. София, 10.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 1-ВИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на седми ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Елизабет Петрова
Членове:Катерина Рачева
Михаил Малчев
при участието на секретаря Таня Ж. Петрова Вълчева
като разгледа докладваното от Елизабет Петрова Въззивно гражданско дело
№ 20241000501312 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
С решение от 03.11.2023г по гр.д. № 9959/2022г Софийски градски съд, ГО, 28
състав е признал за установено по предявените от „Ново финанс“ ООД срещу Д. А. А.,
Д. Д. А. и А. Д. А. искове с правно основание чл.422 от ГПК вр. чл. 79 и 86 от ЗЗД, че
тримата дължат солидарно по договор от 02.09.2020г сумата от 70971.86лв- главница,
сумата от 8952.48лв- договорна отстрочена възнаградителна лихва за периода от
02.10.2020г до 02.03.2021г , сумата от 9014.62лв- договорна възнаградителна лихва за
периода от 02.04.2021г до 06.20.2021г и сумата от 3.92лв- законна лихва за периода от
06.10.2021г до 19.10.2021г , както и по договор от 01.09.2020г сумата от 2957.15лв-
главница, сумата от 373.16лв- договорна отстрочена възнаградителна лихва за периода
от 02.10.2020г до 02.03.2021г, сумата от 375.62лв- договорна възнаградителна лихва за
периода от 02.04.2021г до 06.10.2021г и сумата от 0.16лв- законна лихва. Съдът е
отхвърлил предявените искове за разликата над присъдената законна мораторна лихва
до претендираните суми от 276лв и 11.50лв по отношение на Д. и А. А.. С решението
си съдът е признал за установено, че Д. А. А. дължи още по двата договора сумата от
272.08лв и 11.34лв- законна лихва. С решението си съдът е възложил разноските по
делото съобразно изхода от спора.
1
Решението на СГС се обжалва от ответниците Д. А. А., Д. Д. А. и А. Д. А. с
въззивни жалби в неблагоприятните за тях части, с оплакване за неправилност.
Въззивниците поддържат, че съдът неправилно е приел, че договорената
възнаградителна лихва не противоречи на добрите нрави. Поддържат, че посочената
клауза е нищожна и това влече нищожност на целия договор за заем. Въззивниците Д.
А. и А. А. оспорват извода на съда, че спрямо тях дружеството е обявило предсрочна
изискуемост на вземанията си по двата договора. Поддържат твърдение за
неравноправие на клаузата , уреждаща условията за настъпване на предсрочна
изискуемост. Молят въззивният съд, след като съобрази изложеното в жалбите, да
отмени решението на СГС и да постанови ново, с което да отхвърли предявените
установителни искове изцяло.Молят съда да ревизира разноските, присъдени от
първата съдебна инстанция и да им присъди разноските, направени пред настоящата
инстанция.
Ответникът по жалбата, ищец пред СГС „Ново финанс”ООД е депозирал
писмен отговор на въззивните жалби, с който жалбите се оспорват като неоснователни.
Възразява , че съдебната практика приема, че предсрочната изискуемост може да бъде
обявена с исковата молба. Поддържа, че правилно СГС е приложил материалния закон
като е приел, че клаузата уреждаща възнаградителна лихва е валидна.
В о.с.з. въззивниците- ответници не се явяват. Въззивниците Д. А. и Д. А. се
представляват от адв. С., който поддържа въззивните жалби. Поддържа, че клаузата на
чл.2, т.7 от договорите е нищожна поради неравноправие. Поддържа, че солидарните
длъжници не са уведомени за предсрочната изискуамост и дължат само падежирали
вноски.
Въззивникът А. А. депозира писмена молба в о.с.з. , с която заявява, че поддържа
депозираната въззивна жалба и развитите въззивни оплаквания за неправилност на
решението на СГС по отношение на предсрочната изискуемост и договорената клауза
за възнаградителна лихва.
Въззиваемата страна не се представлява в о.с.з. депозира писмена молба, с която
заявява, че оспорва депозираните жалби. Поддържа, че решението на СГС е правилно,
законосъобразно и съобразено със съдебната практика по спорните въпроси.
Претендира разноските, направени по делото. Прави възражение за прекомерност на
разноските, претендирани от насрещната страна.
Софийският апелативен съд, като прецени събраните по делото доказателства и
взе предвид наведените във въззивните жалби пороци на атакувания съдебен акт,
намира за установено следното:
Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно
по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Съгласно разпоредбата на
2
чл.269, изр.2 от ГПК по отношение на правилността на първоинстанционното решение
въззивният съд е обвързан от посоченото от страната във въззивната жалба, като
служебно има правомощие да провери спазването на императивните
материалноправни разпоредби, приложими към процесното правоотношение. В този
смисъл е задължителното тълкуване на закона дадено с ТР №1/2013г по т.д. №1/2013г
на ОСГТК на ВКС- т.т.1 и 4.
Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и
допустимо . Като краен резултат, първоинстанционното решение е правилно и не
страда от пороците посочени във въззивните жалби.
С оглед развитите въззивни съображения съдът приема за установено от
фактическа и правна страна следното:
С депозираната искова молба и уточнения към нея от 29.11.2022г и 07.11.2024г
ищецът предявява против ответниците искове за установяване на негови вземания,
породени от сключени договори за заем. Поддържа, че до първата ответница е
изпратено изявление за предсрочна изискуемост на договорните задължения. Счита, че
с оглед договореното между страните ответниците дължат връщане на заемните
главници, ведно с договорна възнаградителна лихва, отсрочена съобарзно
чл.2.2,буква”з” от договора, договорна възнаградителна лихва по чл.2.2,б”ж” от
договора и законна мораторна лихва.
Решението на СГС е влязло в сила в отхвърлителната си част като необжалвано,
поради което уточнението на претенциите за лихва, направено с молба в о.с.з. на
07.11.2024г не води до обезсилване на постановеното съдебното решение.
В отговора на исковата молба ответниците правят възражение, че предсрочната
изискуемост не е надлежно обявена, като съобщение е адресирано и получено
единствено от Д. А., че фиксираният годишен лихвен процент от 25% е нищожна
клауза поради противоречие с добрите нрави.
Пред настоящият съдебен състав въззивниците- ответници поддържат, че
клаузата за обявяване на предсрочна изискуемост е нищожна и че липсва основание за
обявяване на предсрочна изискуемост. Поддържат още, че нищожността на клаузата за
възнаградителна лихва влече нищожност на целия договор и не дължат на процесното
основание суми на „Ново финанс”ООД.
С определението си по чл.267 от ГПК съдът е указал на страните, че ще провери
служебно за евентуална нищожност поради неравноправие посочени договорни
клаузи, както и ще провери договорните клаузи за противоречие със закона и добрите
нрави.
По делото са представени в заверен препис договори № 845-СФ-02.09.2020 и №
843-СФ-01.09.2020г за заем, сключени между Ново финанс ООД като заемодател и Д.
А., като заемополучател и Д. и А. А.и като солидарни длъжници , съгласно които
3
дружеството предоставя в заем на ответниците 72 000лв и 3 000лв, като няма спор
между страните, че заемните суми са усвоени. В двата договора по идентичен начин
са уговорени насрещните права и задължения на страните- заемната сума е
предоставена за срок от 120 месеца, с крайна дата на погасяване 02.09.2030 г., при
фиксиран лихвен процент от 25 % годишно. В чл. 2.2, б. „з“ от договорите страните са
се договорили, че дължимата лихва за първите шест месеца се дължи в нейната цялост
от заемополучателя в края на срока уговорен между страните, а при предсрочно
прекратяване на договора тя се дължи към датата па прекратяване на договора. В чл.
2.2, б. „и“ и „й“ от двата договора е уговорено, че размерът на ежемесечните вноски
изчислени на база дължима лихва по чл.2.2.б.”ж” и част от главницата в общ размер на
1 637.95 лв и съответно на 68.25 лв са платими ежемесечно като анюитетни (равни)
вноски, като през целия срок на заема, заемополучателят погасява дължимата лихва по
буква „ж” и част от главницата по буква „и“, с изключение на договореностите на чл.
2.2. б. „з“. В този смисъл е и договорката на чл.2.4. В следващата клауза чл.2.5 от
договорите е обективирано изявление, че главницата по договорите се дължи в края на
срока, уговорен от страните, но не по-късно от 02.09.2030г. Посочено е, че ГПР по
договора е 25%. Договорено е още, че при забава в погасяването на дължима вноска с
повече от 30 дни цялото вземане става предсрочно изискуемо. И двата договора за
заем са обезпечени с договорна ипотека, описана в договорите, който факт не е спорен
между страните.
Договорите са двустранно подписани, подписите не са оспорени.
Представени са погасителни планове към договорите с посочени размер на
кредита, лихвен процент, ГПР в размер на годишния лихвен процент, месечни вноски
и общ размер на задължението при редовно погасяване и изтичане на срока на
договора. Плановете също са двустранно подписани.
Установява се по делото, че Д. А. е получила уведомителни писма на 06.10.2021г
, с които вземанията по двата заемни договора са обявени за предсрочно изискуеми.
Установено е по делото, че писмата са получени именно от Д. А... В получените от Д.
А. уведомления се посочва номера на кредита и общия размер на дължичмата сума.
В о.с.з. на 03.10.2023г е изслушано заключение на ССчЕ, изготвено от в.л. Р. С.,
който сочи размерите на задълженията на ответниците към различни дати на
предсрочна изискуемост. Вещото лице е посочило, че последно плащане по двата
заемни договора е постъпило на 21.05.2021г, като това плащане е отнесено към
непогасени вноски от предходен период, така както вещото лице е изяснило в о.с.з.
Останалите събрани по делото доказателства не са необходими за изясняване на
фактите, относими към спора, предмет на делото.
При така предявените установителни искове за съществуване на вземания по
договори за заем в тежест на ищеца е да докаже валиден договор за заем ,
4
получаването на кредита от заемополучателя, основанията за обявяване на кредита за
предсрочно изискуем, ответникът следва да доказва насрещно или да доказва
погасяване на задължението .
Пред настоящата инстанция между страните не се спори, че са в договорни
отношения, породени от сключени договори за заем от 01.09.2020 и 02.09.2020г.
Не се спори също, че заемните суми са предоставени на ответниците и че те
дължат връщане на заетото за потребление при условията на договорите или
разпоредбите на закона, които обвързват страните.
По делото ответниците се позовават на недействителност на договорите поради
нищожност на договорни клаузи поради несъобразяване на законови разпоредби и
закрилата на потребителя.
Няма спор по делото, че страните по процесните договори за заем са търговец и
потребители по смисъла на пар.13 , т.т.1 и 2 от ДР на ЗЗП. Съгласно дефиницията
на пар. 13, т. 1 ДРЗЗП потребител е всяко физическо лице, което придобива стоки или
ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или
професионална дейност, и всяко физическо лице, което като страна по договор по този
закон действа извън рамките на своята търговска или професионална дейност. Съдът
намира, че при подписване на договорите за заем на 01/02.09.2020г ответниците
заемополучатели са физически лица, за които няма данни да са действали в рамките на
своята търговска, стопанска или професионална дейност. Няма твърдения и
доказателства по делото ответниците да са ползвали заемите за своя професионална
или търговска дейност. Следва да се приеме, че длъжниците- заемополучатели по
сделката се явяват физически лица, действащи в личен интерес. Ето защо, според
настоящата съдебна инстанция заемополучателите имат правата на потребител,
влизайки в договорните си отношения с търговеца–ищец, доколкото действат
непрофесионално и за собствени нужди. Следователно регламентацията по ЗЗП е
приложима в отношенията между дружеството и тези страни.
Както се установява от договорите за заем между страните задължението на
ответниците са обезпечени с ипотека, поради което и на осн. чл. 4, ал.1, т.2 от ЗПК
регламентацията на този закон не се прилага по отношение на процесните договори.
Приложими са разпоредбите на ЗКНИП и ЗЗП.
Съгласно чл.22 и сл. от ЗКНИП договора за кредит/ в случая наречен заем/
следва да е сключен писмено да е изготвен на разбираем език и с посочено в закона
съдържание. Съгласно чл.37-39 и сл. от ЗКНИП всяка клауза в договор за кредит за
недвижим имот, която противоречи на закона или има за цел заобикаляне на този
закон, е нищожна. Всяка клауза в договор за кредит за недвижим имот с фиксиран
лихвен процент, която определя обезщетение за кредитора, по-голямо от посоченото
в чл. 41, ал. 3 от закона , е нищожна. Когато не са спазени изискванията на чл. 23, ал.
5
1, чл. 24,ал. 1, т. 5 – 9 и 11 и чл. 25, ал. 3, договорът за кредит е нищожен. Когато
договорът за кредит е обявен за нищожен от съда, потребителят дължи връщане на
сума, равняваща се на общия размер на кредита, но не дължи лихва или други разходи
по кредита.
В разглеждания случай според съдебният състав договорите за заем между
страните имат нужните форма и съдържание и предоставят на потребителя
информация по чувствителните за него въпроси. Постигнати са договорки относно
срока на договора, посочен е общия размер на кредита и условията за усвояването му,
условията за погасяване на кредита от потребителя, включително погасителен план, с
изискуемото съдържание- съдържащ информация за размера, броя, периодичността и
датите на плащане на погасителните вноски, последователността на разпределение на
вноските между различните неизплатени суми, посочен е фиксиран лихвен процент по
кредита, както и годишен процент на разходите по кредита заедно с информация за
всички разходи, включени в общите разходи по кредита за потребителя, както и обща
сума, дължима от потребителя по кредита.
Както се установява от представените погасителни планове размера на ГПР по
договора е посочен на 25%, равен на размера на годишния лихвен процент , като по
договорите не се установява поето задължение от заемополучателите да заплащат
такси, суми , при точно изпълнение на договорните задължения, които да следва да
бъдат включени в ГПР , така че ГПР се явява съобразен с ограниченията на чл.29, ал.9
от ЗКНИП.
С оглед изложеното следва да се приеме, че договорите за заем имат
съдържанието и формата, изискуеми по закон и следва да се провери дали
договорните клаузи обвързват валидно страните ли страдат от пороци, водещи до
тяхната нищожност.
Съгласно действаща към момента на сключване на договорите за банков кредит
нормативна уредба- чл. 143 от ЗЗП неравноправна е клаузата в договор, сключван с
потребител, ако е уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на
търговеца и потребителя. Съгласно чл.146 от ЗЗП неравноправните клаузи са
нищожни, освен ако са уговорени индивидуално, като е в тежест на търговеца да
установи, че клауза от договора или ОУ , която го ползва , е индивидуално уговорена.
Законодателят е предоставил неизчерпателен списък с видове неравноправни клаузи в
чл.143 от ЗЗП. Съгласно чл. 147 и чл.145, ал.2 от ЗЗП неравноправна е клаузата , която
не е съставена на ясен и разбираем език и не касае определянето на основния предмет
на договора, както и съответствието между цената или възнаграждението от една
страна, и стоката и услугата, която ще бъде доставена или извършена в замяна
В разпоредбата на чл. 144 от ЗЗП са установени хипотези, при които не се
6
прилагат правилата на чл.143 от ЗЗП за неравноправни клаузи.
Както е посочено от съдебният състав в определението по чл. 267 от ГПК съдът
дължи да провери за неравноправие клаузата за предсрочна изискуемост на
вземанията, придобити от ищеца по двата процесни договора за заем.
Преценката дали една договорна клауза е неравноправна и съответно нищожна ,
изисква да се прецени дали към момента на сключване на сделката клаузата отговаря
на изискванията на добросъвестността, дали не противоречи на императивни
материалноправни разпоредби или на добрите нрави. Съгласно разясненията , дадени с
ТР № 1/2009г на ОСТК на ВКС, т. 3, приложими и към разглеждания случай,
преценката за нищожност се прави за всеки конкретен случай към момента на
сключване на договора.
Според настоящия съдебен състав договорената възможност длъжникът да загуби
предимствата на срока и от него кредиторът да иска предсрочно пълно изпълнение не
е нищожна. Предсрочната изискуемост е възможност предвидена в закона- чл.71 от
ЗЗД, както и специално за договорите за банков кредит – в разпоредбата на чл. 432 от
ТЗ. Съгласно чл. 60, ал.2 от ЗКИ кредитът може да бъде обявен за предсрочно
изискуем при неплащане на една или повече вноски, в какъвто смисъл е и клаузата на
т.2.7от договорите от 01/02.09.2020г . От изложеното следва , че законът допуска при
договорени условия длъжникът да изгуби преимуществата на срока, които са му
предоставени първоначално с договора.
С оглед изложеното следва да се приеме, че с клаузата на т.2.7 от договорите
страните са упражнили едно свое предоставено от закона право. Те са постигнали
съгласие, че при посочени условия кредиторът придобива правото да търси
предсрочно своето вземане от заемополучателя и да го лиши от предимството на
договореното разсрочено плащане. Така , както е формулирана хипотезата на т.2.7 не
може да се приеме, че към момента на сключването на договора дружеството е
постигнало изгодна само за него и недобросъвестна договорка, във вреда на по-
слабата страна-длъжника, която да противоречи на закона или да го заобикаля.
Постигната е договорка при неизпълнение на едно от съществените задължения на
договора за заем- непогасяване на заемните вноски- кредиторът да има право да
обяви вземането си за изцяло предсрочно изискуемо. Въпрос не на валидност и
равноправие на договорната клауза, а на добросъвестно и точно изпълнение на
договорните задължения е как кредиторът ще упражни предоставеното му от т.2.7
право. Във всяка отделна хипотеза следва да се прецени дали кредиторът
добросъвестно е упражнил предоставено му право да търси вземането си от
заемополучателя изцяло и предсрочно в зависимост от това дали неизпълнението на
договорните задължения е съществено, трайно и показващо продължително нежелание
на длъжника да изпълнява точно своите задължения по сключения договор.
7
Преценката за наличие на съразмерност на упражненото право от страна на кредитора
да превърне вземането си в предсрочно изискуемо /да лиши длъжника от
преимуществото на договорения срок/ и неизпълненото задължение от страна на
длъжника не може да се изведе от самото формулиране на договорната клауза за
предсрочна изискуемост. Тази преценка е конкретна и зависи от размера на
задължението на ответника , от размера на договорените погасителни вноски , а не
само от техния брой, от договореното какво погасяват тези вноски – само главница,
само лихви или и двете в някакво съотношение и т.н.
Ето защо, настоящият съдебен състав намира за валидно и допустимо страните
да договорят право на заемодателя да превърне вземането си по договор за заем в
изцяло предсрочно изискуемо и да лиши длъжника от възможността да плаща
разсрочено своето задължение. Това право обаче следва да се упражнява от
дружеството добросъвество, тъй като засяга сериозно имуществени права на
длъжника. Следва неизпълнението на договорените задължения да е достатъчно
сериозно, за да оправдае реализацията на такова право от страна на кредитора,
сериозно засягащо имуществената сфера на длъжника. В същото време възможността
кредиторът да не упражни основателно и добросъвество това свое право не води до
извод за изначална недействителност на договорната клауза за предсрочна
изискуемост. Недобросъвестното упражняване на права от техния носител няма за
последица нищожност на нормите или клаузите, уреждащи тези права. Договаряйки
възможност за обявяване на вземането на заемодателя за предсрочно изискуемо не е
договорка във вреда на потребител, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на
заемодателя и длъжника. Правата на потребителя – длъжник могат да се засегнат не от
съществуването на подобна договорна клауза, а от необоснованото , недобросъвестно
упражняване на предоставеното право от страна на кредитора.
В този смисъл съдът тълкува и разясненията по тълкуването на закона дадени от
ВКСс решение № 82/2022г по т.д. № 871/2021г на IТО на ВКС, в което е посочено, че
при преценка на евентуално неравноправния характер на клаузата за предсрочна
изискуемост в договор за кредит, сключен с потребител следва да се съобрази
произнасяне на СЕС по въпроса за неравноправието на клаузата за предсрочна
изискуемост по дело С-421/2014г , като съда е посочил, че при преценката на
националния съд относно твърдян неравноправен характер на клауза за предсрочната
изискуемост поради неизпълнение на задълженията на кредитополучател за част от
периода на договора, следва да се съобрази дали възможността на банката да обяви
целия кредит за изискуем зависи от неизпълнението от страна на потребителя на
основно задължение в договорното отношение, дали неизпълнението е незначително ,
дали договорната клауза съответства на приложимите в тази област правни норми и
дали националното право предвижда подходящи и ефективни средства, позволяващи
8
на потребителя, за когото се прилага такава клауза, да преустанови действието на
посочената изискуемост на кредита. С оглед така дадените разяснения при преценката
на неравноправието на клаузата за предсрочна изискуемост, обективирана в чл.2.7 от
договорите от 01/02.09.2020г съдът приема, че същата отговаря на националното
законодателство, уреждащо правото на кредиторът да търси предсрочно своето
вземане, касае съществено неизпълнение , основно за конкретния договор, а именно
връщане на получената в заем сума, като в конкретния случай неизпълнението на
договорните клаузи от страна на ответника не е несъществено- става въпрос за
погасени 7 от 120 заемни вноски, след което изпълнението на заемополучателите се
преустановява , същите имат неизплатени към момента на предсрочна изискуемост 7
просорочени вноски от Д. А. и 20 вноски от останалите двама ответници, съответно
тяхното неизпълнение продължава и до настоящия момент , като се характеризира с
трайност и продължителност. Правата на потребителя могат да бъдат защитени както
по съдебен ред, така и при доброволно уреждане на отношенията между страните. При
предявяване на претенция по съдебен ред съдът дължи служебна проверка дали
правата на потребителя не са засегнати от прилагане на неравноправни клаузи и
налице ли са основанията за обявяване на предсрочна изискуемост на вземането на
кредитора. Съответно извън съдебното производство на потребителя се дава
възможност за доброволно изпълнение с поканата – изявление за обявяване на
предсрочна идзискуемост, в рамките на който срок потребителят има право
предсрочно да погаси своето вземане, да предоговори отношенията си с заемодателя и
по този начин да се освободи от действието на предсрочната изискуемост. С оглед
изложеното съдът намира, че клаузата на чл.2.7 от договорите между страните не е
неравноправна и нищожна, както и че дружеството ищец е имало основание да се
позове на тази клауза , поради трайното неизпълнение на съществени за него и
основни за договора за заем задължения от страна на заемополучателите.
Следва да се съобрази още, че клаузата на чл.2.7 от договора следва да се тълкува
корективно с оглед разясненията дадени с решение по т.д. №4/2013г на ОСГТК на
ВКС- т.18, в смисъл, че вземането на дружеството не става автоматично предсрочно
изискуемо изцяло, а следва обявяването на кредита/заема за предсрочно изискуем да
бъде съобщено на заемополучателя. Отсъствието на изискване за уведомяване в текста
на чл.2.7 според съда не прави тази клауза неравноправна и нищожна / в този смисъл
решение № 92 /2019 по т. д. № 2481/2017 г, IIТО на ВКС/. Още повече, че в
заявлението си по чл. 417 от ГПК и в исковата молба ищецът се е позовал на
предсрочна изискуемост на своите вземания след обявяването на заемополучателите и
е заявил, че до заемополучателите е достигнало изявлението на заемодателя за
обявяване на вземането му за изцяло предсрочно дължимо.
С оглед изложеното съдебният състав приема, че заемодателят има право при
съществено нарушение на неговия интерес и неизпълнение на поетите по договорите
9
за заем задължения да обяви вземанията си за предсрочно изискуеми.
Съдебният състав намира, че това право дружеството е упражнило
законосъобразно като предсрочната изискуемост по двата договора за заем е обявено
надлежно спрямо Д. А. с връчването й на уведомления на 06.10.2021г , а по отношение
на Д. и А. А.и- с връчването им на препис от ИМ по делото на 05.12.2022г.
По делото се установява уведомлението за обявяване на предсрочната
изискуемост на вземането на дружеството по договорите от 01/02.09.2020г
задължението на Д. А. е било неточно изпълнено- забавено, считано от м.04.2021г.
Връчените уведомления на Д. А. носят достатъчно информация за това по кои
договори, кои нейни задължения са предсрочно изискуеми и в какъв размер.
Неизпълнението на поетите по договорите задължения продължава и към момента на
предявяването на исковата молба и от тримата заемополучатели. В исковата молба
ищецът се позовава на настъпила предсрочна изискуемост, като сочи в конкретика по
кой договори е настъпило неизпъленнието , кои вземания на длъжниците са
предсрочно изискуеми. Позоваването на настъпила предсрочна изискуемост и
предявяване на претенция, основана на изискуемост на целия непогасен остатък по
кредит/ заем, задължава съдът да прецени дали изявлението на ищеца– кредитор в
исковата молба не представлява обявяване на предсрочна изискуемост, последиците
на която ще настъпят след връчване на препис от исковата молба на ответниците.
Съобразно дадените разяснения с ТР № 8/2017г на ОСГТК на ВКС и решение №
10/2020 г по т. д. № 16/2019 г , решение № 60009/2021г по т.д. № 2891/2019г и
решение № 60048/2021г по т.д. № 2122/2020г , всички на ВКС, е без значение дали
предявеният иск е установителен или осъдителен, ако изявлението на банката/ в случая
кредитора- заемодател за обявяване на кредита за предсрочно изискуем е
инкорпорирано в исковата молба или в отделен документ, представен като приложение
към исковата молба, изявлението поражда правни последици с връчването на препис
от исковата молба с приложенията към нея на ответника – кредитополучател, ако са
налице предвидените в договора за кредит обективни предпоставки. Обявяването на
кредита за предсрочно изискуем в исковото производство представлява
правнорелевантен факт, който трябва да бъде съобразен от съда на основание чл. 235,
ал. 3 ГПК в рамките на претендираните суми.
Към момента на предявяване на исковата молба продължава неизпълнението на
задължението на ответниците да погасяват заемните си вноски- непогасени са повече
от 20 вноски, според изслушаната ССчЕ. Според настоящия съдебен състав това
неизпълнение на основното договорно задължение на ответника- да погасява заемните
си вноски- е сериозно. За възприемане на този извод съдът преценява не просто
съотношението между просрочените вноски и остатъчната част от главниците, но
преценява продължителния период на липса на каквото и да е било изпълнение, дори и
частично, на задълженията от страна на длъжниците. Продължителният период на
10
пълно неизпълнение на поетите задължения навежда на извод за сериозно възприето
поведение на нежелание или субективна невъзможност за изпълнение на
задълженията и дава право на заемодателя да упражни правомерно и обосновано
правото си да превърне кредита в предсрочно изискуем и да защити собствените си
права на кредитор.
От изложеното следва, че вземането на дружеството ищец е станало предсрочно
изискуемо, тъй като е налице договорено неизпълнение на поетите задължения по
договорите за заем, продължителен период от време и до знанието на длъжниците е
достигнало изявлението на кредитора им за преобразуването на неговото вземане от
разсрочено в предсрочно изискуемо.
Предвид изложените мотиви съдебният състав приема, че ответниците дължат
изпълнение на поетите по договора задължения при загубеното преимущество на
разсроченото плащане. Същите дължат връщането на главницата по заемните
договори, ведно с договорените възнаградителна отложена лихва, възнаградителна
лихва за периода до предсрочната изискуемост и мораторна лихва до периода на
предсрочната изискуемост. След обявената предсрочна изискуемост на вземането на
ищеца длъжниците дължат единствено лихва за забава.
По отношение на възнаградителната лихва, начислена по договорите за заем в
размер на 25% и претендирана от ищеца ответниците са навели възражение за
нищожност.
Така направеното възражение е неоснователно.
Страните са постигнали ясна договорка за задължение на заемополучателите да
заплащат на заемодателя възнаградителна лихва в размер на 25% годишно.
Няма пречка страните да договарят възнаградителна лихва над размера на
законната лихва. Разпоредбата на чл.10, ал.2 от ЗЗД не ограничава размера на
договорените лихви между страни по договорите, тъй като липсва акт на МС, който да
посочи максималния размер на лихвата. С ПМС е посочен единствено размера на
законната лихва. Ето защо се приема, че максималният размер на договорната лихва е
ограничен единствено от чл.9 от ЗЗД, съгласно който страните могат свободно да
определят съдържанието на договора помежду си, доколкото това не противоречи на
добрите нрави.
Конкретно за разглеждания случай до нищожност на договорни клаузи от договор
за заем/ кредит, касаещи лихвените проценти, би могло да се достигне и при
установено неравноправие.Договорената възнаградителна лихва представлява
възнаграждението на заемодателя за ползването на предоставената сума по заема и
съставлява основния предмет на договора, поради което тази клауза може да се
преценява като неравноправна, само ако не е изразена на ясен и разбираем език – чл.
145, ал. 2 ЗЗП. Клаузата, с която е договорена възнаградителната лихва – чл. 2.2.ж е
11
ясна и конкретна, формулирана по разбираем за потребителя начин. Същият процент
на възнаградителна лихва е посочен и в погасителния план, в който детайлно е
посочено каква сума дължи ежемесечно заемополучателя като главница, лихва, общо и
каква сума връща общо по заема, при добросъвестно изпълнение на неговите
задължение. Ето защо, следва да се приеме, че клаузата за възнаградителна лихва,
договорена между страните е действителна, ясна, конкретна, непроменяема и като
такава не засяга по недобросъвестен начин правата на по-слабата страна в договорното
отношение и не е неравноправна.
Според съдебният състав тази клауза не е е нищожна и поради противоречие с
добрите нрави. Добрите нрави са морални норми, не са писани, систематизирани и
конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях и
на тях законът е придал правно значение, защото правната последица от тяхното
нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона/ ТР №
1/2009г на ОСТК на ВКС/. Нарушаващи добрите нрави са сделки , налагащи на
икономически по-слабата страна неизгодни условия, без който сдселката не би била
осъществена. В случая е постигнато съгласие за възнаградителна лихва от 25% и ГПР
в размер на 25%. При ГПК, който не надвишава пет пъти размера на законната лихва и
не е определен в нарушение на императивната разпоредба на 29,ал.9 от ЗКНИП не
може да се приеме извод, че възнаградителната лихва, която съставлява този ГПК е
прекомерно висока. Настоящият съдебен състав намира, че след като ГПР не
надвишава установения максимален размер в чл. 29, ал. 9 ЗКНИП, то уговорката за
лихвен процент, като част от този годишен процент на разходите, не е нищожна като
накърняваща добрите нрави, ако размера й е 2.5 пъти по-голям от размера на
законната лихва, независимо от това, че заемът е обезпечен и с ипотека. Законовите
разпоредби в ЗКНИП дават възможност за договаряне на по-висок размер на
възнаградителната лихва, независимо от обезпечаването на заема с ипотека, ако
договорките са ясни , конкретни, разбираеми и ако не се превишава нормативно
установения размер на ГПР, в който размер лихвата се включва. В този смисъл е
тълкуването на закона, направено по сходни казуси и с решение № 50083/2023г по т.д.
№ 1027/2022г на I ТО и определение № 2483/2024г по гр.д. № 3850/2023г на III ГО на
ВКС.
С оглед изложеното съдебният състав приема, че договорките между страните за
дължимост на възнаградителна лихва и нейния размер са валидни и обвързващи ги.
Ответниците дължат връщане на заемната сума, ведно с договорените
възнаградителни лихви и законна лихва за забавеното изпълнение на задълженията им.
Задълженията на ответниците по размер са установени от неоспорената ССчЕ,
която е послужила за обосновка и на решението на СГС. В тази част няма въззивни
оплаквания в двете въззивни жалби. Жалбоподателите не оспорват изчисленията,
направени от СГС за размера на техните задължения , поради което и съдебният
12
състав не дължи служебно проверка на решението в посочената част. Предявените
искове следва да се приемат зза доказани по основание и по размер съобразно
възприетото от СГС.
Изводите на двете съдебни инстанции съвпадат. Първоинстанционното решение
следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.
По отношение на разноските:
При този изход от спора право на разноски има въззиваемата страна.
Въззиваемата страна претендира разноски за заплатено адвокатско възнаграждение в
размер на 9 700лв, за която е установено, че е реално заплатена по договор за правна
услуга. Сумата следва да бъде възложена върху въззивниците.
Предвид изложените съображения, състав на Софийски апелативен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение 5615 от 03.11.2023г, постановено по гр.д. №
9959/2022г по описа на Софийски градски съд, ГО, 28 състав в обжалваната част.
ОСЪЖДА Д. А. А. с ЕГН **********, Д. Д. А. с ЕГН ********** и А. Д. А. с
ЕГН ********** да заплатят на „Ново финанс” ООД с ЕИК ********* сумата от
9 700лв- направени по делото разноски , на осн. чл.81 вр. чл.78,ал.3 от ГПК.
Решението подлежи на касационно обжалване с касационна жалба пред ВКС в
1-месечен срок от връчването му на страните, при условията на на осн. чл.280,ал.1 и
ал.2 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
13