№ 4368
гр. София, 07.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично
заседание на тринадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Рени Коджабашева
Членове:Мария Г. Шейтанова
Рафаела Ст. Матева
при участието на секретаря Капка Н. Лозева
като разгледа докладваното от Рени Коджабашева Въззивно гражданско дело
№ 20231100512754 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
С Решение от 2.05.2023 г., постановено по гр.д.№ 40390/ 2022 г. на Софийски
районен съд, ГО, 50 състав, са отхвърлени предявените от К. С. М. /ЕГН **********/
срещу К. С. М. /ЕГН **********/ иск с правно основание чл.240, ал.1 ЗЗД за
заплащане на сумата 16 500 лева- главница, представляваща заемна сума по
неформален договор за заем от 14.03.2019 г., ведно със законната лихва от 27.07.2022 г.
до окончателното й изплащане, и евентуален иск с правно основание чл.59, ал.1 ЗЗД за
заплащане на сумата 16 500 лева, като получена на 14.03.2019 г. без основание, ведно
със законната лихва от 27.07.2022 г. до окончателното й изплащане. На основание
чл.78, ал.3 ГПК ищецът К. С. М. е осъден да заплати на ответника К. С. М. сумата 2
400 лева- разноски по делото.
Постъпила е въззивна жалба от К. С. М. /ищец по делото/, в която са изложени
оплаквания за неправилност и необоснованост на постановеното от СРС решение, с
искане да бъде постановена отмяната му и да бъде постановено решение за
присъждане на горепосочената сума на основание чл.240, ал.1 ЗЗД, евентуално на
основание чл.59, ал.1 ЗЗД, ведно със законната лихва и разноските по делото.
Въззиваемата страна К. С. М. /ответник по делото/ оспорва жалбата и моли
постановеното от СРС решение като правилно да бъде потвърдено, като претендира
разноски за въззивното производство.
Предявени са при условията на евентуалност искове с правно основание
чл.240, ал.1 ЗЗД и чл.59, ал.1 ЗЗД.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК,
намира от фактическа и правна страна следното:
1
Жалбата, с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл.259, ал.1
ГПК и е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Атакуваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Настоящата въззивна инстанция намира постановеното от СРС решение и за
правилно, като споделя изложените в мотивите му съображения, обосноваващи
окончателен извод за отхвърляне на предявените от К. М. срещу К. М. при условията
на евентуалност осъдителни искове по чл.240, ал.1 ЗЗД и чл.59, ал.1 ЗЗД като
недоказани и неоснователни- чл.272 ГПК.
Фактическият състав на договора за заем, регламентиран в разпоредбата на
чл.240, ал.1 ЗЗД, се състои от няколко елемента, които следва да бъдат доказани в
производството по иска за връщане на предоставената в заем сума: 1/ съгласие на
страните за предаване от заемодателя в собственост на заемателя на парична сума със
задължение на заемателя да я върне при настъпване на падежа; 2/ реално предаване на
сумата от заемодателя на заемателя. Посочените елементи от фактическия състав на
договора за заем, както и настъпването на падежа за връщане на заема, следва да бъдат
установени при условията на пълно и главно доказване, като доказателствената тежест
за това принадлежи на ищеца- заемодател, тъй като той извлича изгода от сключения
договор за заем с ответника- заемател и търси изпълнение на договорно задължение от
последния. Ответникът провежда насрещно доказване на своите право-изключващи
или правопогасяващи възражения, от които цели да извлече благоприятни правни
последици.
Заемът за потребление, респ. паричният заем, е от категорията на реалните
договори и се смята сключен от момента на предаване на заемната сума. Законът не
изисква определена форма за сключването на договора, като писмената форма е форма
за доказване, а не форма за валидност. Договорът е едностранен и при него съществува
едно задължение, което е на заемателя, а именно: по дефиниция- да върне на
заемодателя вещ от рода и качеството на заетата и в количество, еднакво със заетото, а
в конкретния случай- да върне получената в заем сума.
По делото не е спорно, а се и установява от събраните писмени доказателства
/преводно нареждане с операционна бележка и банково извлечение/, че на 14.03.2019 г.
ищецът К. М. превел по сметка на ответника К. М. сумата 16 500 лв., при посочено в
платежния документ основание за превода: „покупка на имот“.
Спорно между страните е дали преводът е извършен въз основа на сключен
между страните заемен договор, каквото е твърдението на ищеца, или има друго
договорно или извъндоговорно основание.
Съвкупният анализ на събраните в процеса доказателства не може да обоснове
извод на въззивния съд за наличието на обвързващо ищеца К. М. и ответника К. М.
облигационно правоотношение по договор за заем, по който първият е имал качеството
заемодател, а вторият- заемател. Твърденията на ищеца за наличието на заемен
договор между страните и за предаване на процесната сума от 16 500 лв. на ответника
на това основание са недоказани по делото.
Доказателствената тежест за установяване сключването на процесния заемен
договор, правилно разпределена от първоинстанционния съд, принадлежи на ищеца
/чл.154, ал.1 ГПК/, от когото не е проведено дължимото в процеса пълно главно
доказване на производящите спорното материално право факти и обстоятелства.
Действително от представените по делото писмени доказателства /платежен документ
2
и банково извлечение/ се установява безкасово предаване на процесната сума от 16 500
лв. от ищеца на ответника, но не и съществуването на заемно право-отношение
помежду им, по което ответникът да дължи връщането на заемна сума.
При съвкупна преценка на събраните в процеса доказателства, включая гласните
доказателства, които са допустими, а именно свидетелски показания на св. Л. М.а-
съпруга на ищеца, и на св. Св. М.а- дъщеря на ищеца, живееща във фактическо
съжителство с ответника, преценени при условията на чл.172 ГПК, не може да бъде
обоснован извод за наличие на съвпадащи насрещни волеизявления на страните за
сключването на договор за заем и за условията за неговото връщане.
Правилно е прието от първоинстанционния съд, независимо от изложените
съображения за недопустимост на гласните доказателства- арг. чл.164, ал.1, т.3, пр.
второ ГПК, че въз основа свидетелските показания на Л. М.а, които са вътрешно
противоречиви и не могат да бъдат приети за достоверни, не може да бъде обоснован
положителен извод в горния смисъл. Свидетелката Л. М.а- съпруга на ищеца, сочи, че
знае за извършен през 2019 г. от съпруга й в полза на ответника банков превод, с цел
подпомагане закупуването на недвижим имот за дъщеря й и семейството й, които към
онзи момент живеели под наем и искали да закупят свое жилище, а също и че
паричните средства били получени от изтеглен от ищеца кредит и били „предоставени
с уговорка за връщане“. Същевременно М.а сочи, че не живее със съпруга си от 6
години, т.е. от 2017 г. /считано от о.с.з. на 27.02.2023 г. назад във времето/, и не
поддържа отношения с него. От друга страна свидетелката Св. М.а- дъщеря на ищеца,
живееща във фактическо съпружеско съжителство с ответника, сочи, че свидетелката
Л. М.а /нейна майка/ не поддържа контакт с дъщеря си и семейството й. Предвид
събраните по делото данни за липсващи между св. Л. М.а и страните по делото
фактически отношения, показанията й за сключен между последните през м.03.2019 г.
договор за заем не могат да бъдат възприети като достоверни и представящи
непосредствени нейни възприятия относно възникване на спорното правоотношение.
Напротив- според дадените от св. С. М.а показания процесната сума била
предоставена от баща й /ищец по делото/ с дарствено намерение. Когато тя и
ответникът взели решение да закупят жилище и уведомили за това ищеца- неин баща,
последният изразил желание да им помогне при условие, че имотът бъде придобит на
името на дъщеря им- негова внучка, тъй като искал нещо от него да остане за детето.
При събраните в процеса доказателства не може да се приеме, че дължимото от
ищеца доказване, което следва да е главно и пълно, е успешно проведено по делото, за
разлика от проведеното от ответника насрещно доказване, което е непълно. При
прилагане на неблагоприятните последици от непроведеното от ищеца доказване в
негова вреда се налага приемането на извод за недоказаност на твърдението му за
обвързващо страните заемно правоотношение.
Относно допустимостта на гласните доказателства следва да се има предвид
следното: Съгласно разпоредбата на чл.164, ал.1, т.3, пр. второ ГПК, свидетелски
показания се допускат във всички случаи, освен ако се отнася за установяване на
договори на стойност, по- голяма от 5 000 лева, и не са сключени от съпрузи или
роднини в определена степен на родство и сватовство. Според установената по
приложението на цитираната норма константна практика на ВКС /Решение № 546 по
гр.д.№ 856/ 2009 г. на ВКС, ІV ГО; Решение № 524 от 28.12.2011 г. по гр.д.№ 167/ 2011
г. на ВКС, ГК, ІV ГО; Решение № 283 от 01.11.2016 г. по гр. д.№ 2117/ 2016 г. на ВКС,
ГК, ІV ГО; Решение № 237 от 25.10.2017 г. по гр.д. № 5093/ 2016 г. на ВКС, ГК, ІV ГО;
Решение № 16 от 31.01.2019 г. по гр.д.№ 1779/ 2018 г. на ВКС, ГК, ІV ГО, и др./
ограничението по чл.164, ал.1, т.3 ГПК, изключващо свидетелски показания за
установяване на договори на стойност по- голяма от 5 000 лева, не е приложимо,
3
когато спорът не е за наличието на съществуващо договорно отношение, а за смисъла
на постигнатите договорености; ако страните спорят за значението на отделни
уговорки или когато договорът не съдържа всички уговорки, свидетелски показания са
допустими за установяване на обстоятелствата, при които е сключен, както и каква е
била действителната обща воля на страните; при изясняване на действителната обща
воля на страните съдът може да изследва обстоятелствата, при които е сключен
договорът, характерът на преговорите, разменената кореспонденция и как са
изпълнявани задълженията по него след сключването му.
Заемът за потребление е реален договор, който се счита сключен, когато въз
основа на постигнатото съгласие между страните по него едната страна даде, а другата
получи в заем парична сума. Когато такова реално предаване на сумата липсва,
фактическият състав на сделката не е осъществен. В производството по иск с правно
основание по чл.240, ал.1 ЗЗД върху ищеца лежи доказателствената тежест да
установи, че е дал заемни средства, а при оспорване на иска ответникът установява
възраженията си: че средствата са дадени на друго основание, че е налице порок на
волята, че задължението е погасено и други факти съобразно наведените възражения.
В случай, че предаването на парична сума е установено, но липсват други данни на
какво основание е стореното, не може да се презумира, че задължението е възникнало
от заемен договор, тъй като задължението може да произтича от друг източник и
ищецът не е освободен от задължението да установи този източник с допустимите от
закона доказателствени средства. При липсата на писмен документ за предоставяне на
сумата по заема, то забраната за разпит на свидетелите е налице, ако се цели
установяването на заемното правоотношение, което е над определената в закона
стойност. Поради реалния характер на договора за заем предоставената сума
представлява съществен елемент на договора и установяването на предаването й със
задължението за връщане от заемателя е доказване на договора. При наличието на
документ за предаване на сумата, какъвто е настоящият случай, за останалите
елементи на договора няма забрана за установяването им със свидетелски
показания /в този смисъл: Решение № 546 по гр.д.№ 856/ 2009 г. на ВКС, ІV ГО;
Решение № 524 от 28.12.2011 г. по гр.д.№ 167/ 2011 г. на ВКС, ГК, ІV ГО; Решение №
283 от 01.11.2016 г. по гр. д.№ 2117/ 2016 г. на ВКС, ГК, ІV ГО; Решение № 237 от
25.10.2017 г. по гр.д. № 5093/ 2016 г. на ВКС, ГК, ІV ГО; Решение № 16 от 31.01.2019
г. по гр.д.№ 1779/ 2018 г. на ВКС, ГК, ІV ГО, и др./.
Посочената от ищеца в обстоятелствената част на исковата молба цел за
предоставяне на паричните средства- за закупуването на имот на името на неговата
внучка- дъщеря на ответника, се потвърждава както от свидетелските показания на св.
Св. М.а, така и от съдържанието на представения като доказателство по делото
Нотариален акт № 88/ 2020 г. на софийски нотариус /в заверено копие/, според който
непълнолетната М. М.а /р. 2014 г./ действително е придобила недвижим имот в
качеството на купувач през 2020 г.
При тези съображения, тъй като не е доказано по делото наличието на
обвързващо страните заемно правоотношение с предмет- процесната сума от 16 500
лв., предявеният от К. М. иск по чл.240, ал.1 ЗЗД като недоказан и неоснователен
следва да бъде отхвърлен.
Правилен е и приетият от СРС извод за неоснователност на предявения при
условията на евентуалност иск по чл.59, ал.1 ЗЗД.
За да бъде уважен искът по чл.59 ЗЗД, следва да бъде установено увеличение на
имуществото на едно лице /имотно обогатяване/ за сметка на имуществото на друго
лице /чието имущество е намалено/ и да липсва възможност за правна защита на
обеднелия. Обедняването на ищеца и обогатяването на ответника следва да произтичат
4
от един и същи факт или от общи факти/действия, респ. следва да е налице връзка
между тях.
Обедняването на едно лице представлява намаляване на имуществото му, което
може да се изрази в намаляване на актива, увеличаване на пасива- възникване или
увеличаване на задължения, извършване на разходи. Съответно обогатяването на едно
лице представлява имотно облагодетелстване, като: увеличаване на актива-
придобиване или запазване на права, намаляване на пасива- погасяване или
намаляване на задължения, спестяване на разходи.
В случая не е спорно по делото, а се и установява от събраните писмени
доказателства, че сумата 16 500 лева- предмет на иска по чл.59 ЗЗД, е била предадена
от ищеца М. на ответника М. и била вложена от последния за покупката и
подобряването на недвижим имот, представляващ жилище, находящо се в
североизточния край на едноетажна жилищна сграда /към улицата/ в гр. Нови Искър,
кв.“Курило“, ул.“****, заедно с 46.79 % идеални части от дворното място, в което е
построена сградата, съставляващо поземлен имот с идентификатор 00357.5357.67 по
КККР, с площ от 654 кв.м., закупен на името на внучката на ищеца и дъщеря на
ответника- М. К.ова М.а, с Нотариален акт № 88/ 21.12.2020 г. на софийски нотариус.
Въз основа на събраните по делото гласни доказателства се установява, че условието
на ищеца при предоставяне на процесните финансови средства било недвижимият
имот да бъде записан на името на внучката му, което условие очевидно е изпълнено от
ответника. При това положение, тъй като сумата 16 500 лв., трансформирана в
придобито от третото за спора лице М. М.а недвижимо имущество, не е останала в
патримониума на ответника, не може да се приеме, че е настъпило обогатяване на
последния за сметка обедняването на ищеца. Относно средствата за покупката на
имота, каквото основание е посочено и при извършване на паричния превод от страна
на ищеца, ответникът е бил само фактически платец на покупната цена по сделката,
като увеличение на имуществото му за сметка намаление имуществото на ищеца по
делото не се установява да е настъпило.
При това положение, тъй като не се установява неоснователно обогатяване в
хипотезата на чл.59, ал.1 ЗЗД, предявеният на това извън-договорно основание от К.
М. иск като недоказан и неоснователен също следва да бъде отхврълен.
Поради съвпадане изводите на двете съдебни инстанции по съществото на
спора и неоснователност на релевираните във въззивната жалба на ищеца доводи
обжалваното отхвърлително решение, което е правилно, следва изцяло да бъде
потвърдено.
При този изход на спора на основание чл.273 вр. чл.78, ал.3 ГПК право на
разноски за въззивното производство има въззиваемата страна, на която въззивникът
дължи да заплати сумата 1 440 лв.- разноски за платено за въззивното производство
адвокатско възнаграждение.
Водим от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение от 2.05.2023 г., постановено по гр. дело №
40390/ 2022 г. на Софийски районен съд, ГО, 50 състав.
ОСЪЖДА К. С. М. /ЕГН **********/ да заплати на К. С. М. /ЕГН **********/
сумата 1 440 лв. /хиляда четиристотин и четиридесет лева/- разноски за въззивното
производство, на основание чл.273 вр. чл.78, ал.3 ГПК.
5
Решението може да се обжалва с касационна жалба в 1- месечен срок от
съобщаването му на страните пред Върховния касационен съд.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6