ОПРЕДЕЛЕНИЕ №357
гр. Варна,31.05.2019г.
Варненският апелативен съд, в
закрито съдебно заседание, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИЛЕН СЛАВОВ
ЧЛЕНОВЕ:
ПЕТЯ ПЕТРОВА МАРИЯ МАРИНОВА
като разгледа докладваното от съдията
Славов ч. гр. дело № 267/19г.,
намира следното:
Настоящото производство е по реда на чл. 274, ал. 2, изр.
1, пр. 2 от ГПК и е образувано
по частна жалба, подадена от адв. С.А.К. от АК-София, действаща лично и в това си
качество (съобразно уточнението, извършено с молба от 25.04.19г. – л. 18 от
настоящото дело), насочена против определение № 801/08.03.19г., постановено по в.ч.гр.д. № 250/19г. на ОС-Варна,
с което е било прекратено производството по делото, образувано по нейна частна
жалба срещу разпореждане № 46316/23.11.18г., постановено по ч.гр.д. №
12023/18г. на ВРС, ХVІІ с-в, в частта му, с която е било отхвърлено искането на
В. Д. чрез адв. К. за присъждане на
разноски в производството по чл. 247 от ГПК. Не се споделя решаващия мотив на
ВОС, че е недопустима частна жалба, насочена против акт на заповедния съд по
разноските, имайки предвид висящността на исков процес за установяване на
вземането. Счита се, че след като заповедният съд се е произнесъл по дължимостта
на разноски за допуснатата от него очевидна фактическа грешка, то това
произнасяне подлежи минимум на двуинстанционен контрол по арг. от чл. 248 от ГПК и от разясненията, дадени с т. 7 от ТР № 4/2013г. по т.д. № 4/13г. на ОСГТК
на ВКС. В тази връзка е цитирана и съдебна практика на ВКС. Претендира се
отмяна на обжалваното определение.
В предвидения срок е депозиран
отговор на частната жалба от насрещната страна „ЕНЕРГО-ПРО Продажби“ АД, гр.
Варна, с който същата е оспорена като неоснователна и се претендира
потвърждаване на обжалваното определение. Изтъкнато е, че причините, наложили
провеждането на производството за поправка на очевидна фактическа грешка в
издадената от районния съд Заповед за изпълнение за вземане за парична сума, не
са пряко свързани с поведението на насрещната страна, поради което и в тежест
на същата не следва да бъдат възлагани разноски.
Частната
жалба е редовна и подадена в срок, от страна с правен интерес от обжалването, против обжалваем
съдебен акт, поради което е
процесуално допустима, а разгледана по същество е основателна по следните съображения:
Производството по ч.гр.д. №
12023/18г. на ВРС, ХVІІ с-в е било образувано по заявление за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, подадено от В. В. Д. чрез адв. В. В. Т. против „ЕНЕРГО-ПРО ПРОДАЖБИ“ АД,
гр. Варна, за парична сума, получена от длъжника без правно основание, както и
за присъждане на сумата от 25 лв., представляваща платената по делото ДТ. В т.
14 от заявлението е отправено искане и за присъждане на сумата от 300 лв. на
осн. чл. 38, ал. 2 от ЗАдв., тъй като процесуалното представителство е
осъществено при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв. – безплатна правна
помощ, поради материалното затруднение на заявителя. С разпореждане №
31384/08.08.18г. съдът е разпоредил издаването на заповед за изпълнение на
парично задължение на осн. чл. 410, ал. 1, т. 1 от ГПК за сумите, посочени в
заявлението. В издадената заповед № 6043/08.08.18г. съдът е разпоредил
длъжникът да заплати на на кредитора-заявител освен претендираната от последния
сума от 651.50 лв., но и законната лихва върху същата от датата на подаване на
заявлението 06.08.18г. до окончателното ѝ изплащане, както и сумата от 25
лв. платена ДТ и сумата от 300 лв. за адвокатско възнаграждение, представляващи
разноски за заповедното производство.
В срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК
длъжникът е депозирал възражение за недължимост на вземането по издадената
заповед за изпълнение. С разпореждане от 21.08.18г. заповедният съд е указал на
заявителя да предяви иск за установяване на вземането си против длъжника в
1-месечен срок от съобщаването на разпореждането. В указания му срок на
19.10.18г. заявителят В. Д. е представил доказателства, че е
предявил установителния иск по чл. 415, ал. 1, т. 1 от ГПК в срока по чл. 415,
ал. 4 от ГПК и е довнесъл дължимата ДТ.
С молба, изпратена по пощата на
13.11.18г., В. Д.. чрез адв. С.К. /пълномощното е
на л. 31 от заповедното дело/ е отправил искане за поправка на очевидна
фактическа грешка /ОФГ/ в заповедта по чл. 410 от ГПК, в която е присъдена
законна лихва върху сумата от 651.50 лв., считано от 06.08.18г. до
окончателното ѝ изплащане, тъй като такава лихва не е била поискана със
заявлението. Във връзка с производството за поправка на ОФГ е отправено искане
за присъждане и на разноски съгласно представен списък по чл. 80 от ГПК,
адвокатско пълномощно и договор за оказване на безплатна правна помощ на осн.
чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв. В молбата е отправено и евентуално искане – ако
молбата за поправка на ОФГ не бъде приета за основателна, то същата да се
приеме като частна жалба, с която се обжалва заповедта за изпълнение на парично
задължение, в частта му, с която се присъжда законна лихва върху сумата от
651.50 лв., считано от 06.08.18г. до окончателното ѝ изплащане, която да
се администрира пред ВОС. В такъв случай отправеното искане до ВОС е да отмени
заповедта за изпълнение в обжалваната му част, тъй като присъждането на законна
лихва не е било искано.
С разпореждане № 46316/23.11.18г.
заповедният съд е допуснал поправката на ОФГ, заличавайки в заповедта за
изпълнение израза „ведно със законната лихва от датата на подаване на
заявлението - 06.08.18г. до окончателното изплащане“. Отхвърлил е молбата на В. Д., действащ чрез адв. К. за
присъждане на разноски в това производство.
Именно горното разпореждане в
частта, с която е било отхвърлено искането на на В. Д., действащ чрез адв. К., за
присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна
помощ на заявителя в производството по допускане на поправка на ОФГ, е било
обжалвано с частна жалба, подадена от адв. Св. К. пред ВОС.
Със задължителните указания,
дадени с т. 7 от ТР № 4/18.06.14г., постановено по т.д. № 4/13г. на ОСГТК на
ВКС е прието, че в заповедното производство намират приложение правилата на чл.
247, чл. 250 и чл. 251 от ГПК, а разпоредбата на чл. 248 от ГПК намира
приложение, само когато заповедният съд не се е произнесъл по искането за
разноски /тъй като ако се е произнесъл погрешно или не са присъдени всички
направени от страната разноски, която има право на такива - заинтересуваната
страна разполага с изрично уредената в чл. 413, ал. 1 от ГПК възможност да
подаде частна жалба срещу заповедта за изпълнение в частта за разноските/.
Съобразно т. 12 от цитираното ТР,
съдът, който разглежда иска, предявен по реда на чл. 422,
респ. чл.
415, ал. 1 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на разноските,
направени и в заповедното производство, като съобразно изхода на спора
разпредели отговорността за разноските както в исковото, така и в заповедното производство. И това е продължение на
разбирането, изразено в т. 10в от същото ТР, че присъдените в заповедното
производство разноски не се включват в предмета на установителния иск по чл.
415, ал. 1 или чл. 422 от ГПК, а представляват законна последица от уважаването,
респ. отхвърлянето на иска. Последното е
обосновано и със специалния режим на обжалваемост на заповедта за изпълнение
само в частта за разноските – чл. 413 от ГПК /ако кредиторът или длъжникът не
са съгласни само с разноските/, с нормата на чл. 81 от ГПК, както и с
възможността да се издаде изпълнителен лист по заповедта за изпълнение само в
частта за разноските, ако длъжникът е платил след подаване на заявлението, но е
депозирал възражение за самото вземане.
В продължение на това разбиране ОСГТК
на ВКС е разгледал и хипотезата на подадена частна жалба пред заповедния съд по
реда на чл. 413 от ГПК срещу заповедта за изпълнение в частта за разноските и
нейната допустимост, в зависимост от възможността за образуване, висящността
или приключването на исковия процес по установителен иск по чл. 415, ал. 1,
респ. чл. 422 от ГПК. Прието е, че при образувано исково производство на
посочените основания, администрирането и разглеждането на частната жалба е
обусловено от решението по установителния иск – ако има влязло в сила такова
решение, то частната жалба е без предмет и следва да се върне, тъй като именно
исковия съд ще се произнесе по разноските и за заповедното производство; ако
исковото производство по установителния иск приключи с определение за прекратяване
на делото и обезсилване на заповедта за изпълнение и на изпълнителния лист,
частната жалба отново следва да се върне; ако производството по установителния
иск бъде прекратено с определение, поради това, че възражението е било подадено
след срока и заповедта за изпълнение е влязла в сила или поради одобрена
спогодба (с която обаче страните не са си уредили отговорността за разноските),
то частната жалба е допустима и следва да се администрира от заповедния съд,
както и да се разгледа от въззивния съд. В посочените случаи изпълнителния лист
за разноските се издава от заповедния съд съобразно влязлото в сила определение
на въззивния съд по частната жалба по чл. 413 от ГПК.
С оглед на горното следва да се
приеме, че допустимостта на подадената от адв. К. частна жалба, насочена против
акта на заповедния съд в частта му за разноските, е изцяло обусловена от
развитието на производството и от резултата от исковия процес по установителния
иск по чл. 415, ал. 1 от ГПК. И тази преценка към настоящия момент не може да
бъде извършена докато исковото производство е все още висящо.
При това положение определението
на ВОС, с което понастоящем се приема, че частната жалба е недопустима, се
явява незаконосъобразно и следва да бъде отменено. Делото следва да се върне на
въззивния съд, който да спре своето производство до приключването на делото по
установителния иск, за да прецени допустимостта на подадената частна жалба
съобразно резултата по същото.
Воден от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
ОТМЕНЯ определение № 801/08.03.19г., постановено по в.ч.гр.д. № 250/19г. на ОС-Варна и ВРЪЩА делото на въззивния съд, който да
предприеме съответните процесуални действия съобразно мотивите на насдтоящото
определение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: