РЕШЕНИЕ
№ 55
гр. Търговище, 28.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ТЪРГОВИЩЕ в публично заседание на двадесет и
осми април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:М. Н. ИВАНОВА
Членове:МИЛЕН ИВ. СТОЙЧЕВ
БОРЯНА СТ. ПЕТРОВА
при участието на секретаря ИРИНА П. В.
като разгледа докладваното от М. Н. ИВАНОВА Въззивно гражданско дело №
20253500500096 по описа за 2025 година
Производството е по чл. 258 и сл.от ГПК.
Делото е образувано по въззивна жалба на Н. В. Д. от с. *********, общ.
*********, срещу решение № 2/06.01.2025 г., постановено по гр.д. №
1007/2021 г. на Районен съд – Попово.
С обжалваното решение въззивникът Н. В. Д. е осъден да заплати на М.
В. А. от гр.*********, сумата 5000.00 лв. (пет хиляди лева), представляваща
извършено от нея плащане, съгласно споразумение от 26.08.2021 г., в
качеството й на поръчител, за пълно погасяване на остатък на задълженията
по договор № TR-4940067/29.03.2011 г., сключен между Н. Д. като
кредитополучател и „Уникредит Булбанк“ АД-кредитодател, което вземане е
прехвърлено с договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от
22.06.2015 г. на „Макроадванс” АД, ведно със законната лихва върху
главницата, считано от депозиране на исковата молба – 22.12.2021 г. до
окончателното изплащане на задължението, сумата 154.17 лв. (сто петдесет и
четири лева и 17 ст.) –обезщетение за забавено изпълнение на парично
задължение върху главницата, считано от 02.09.2021 г. до 21.12.2021 г., както
1
и сумата 906.17 лв. (деветстотин и шест лева и 17 ст.) – разноски по делото, на
осн. чл.78, ал.1 от ГПК.
Считайки поставеното решение за неправилно, постановено в
нарушение на материалния закон, процесуалните правила и необосновано,
въззивникът моли същото да бъде отменено, а предявените искове - изцяло
отхвърлени. Претендира разноски за двете инстанции.
В жалбата се излагат следните доводи: І.Нарушен е материалния
закон: решението не е съобразено с разпоредбата на чл. 147, ал. 1 от ЗЗД,
предвид установените факти, че 6-месечният срок е изтекъл на 12.05.2016 г.,
като до тази дата "Макроадванс" АД не е предявило иск срещу длъжника –
въззивникът счита, че на 12.05.2016 г. поръчителското правоотношение е
преклудирано, а ищцата А. е загубила качеството си на поръчител,
позовавайки се на ТР № 5/2022 г. на ОСГТК на ВКС (с доводи, че този срок
започва да тече от датата на настъпване на изискуемостта на целия дълг) и на
ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС (че се касае за преклузивен срок, за който
съдът следи служебно);нарушение на чл.110 ЗЗД – с доводи, че на 06.08.2021 г.
е изтекъл 5-годишният давностен срок (+2 месеца извънредно положение) за
Н. Д. като кредитополучател; Липса на уведомяване по чл. 143, ал. 2 и чл. 144
ЗЗД – ищцата А. не е уведомила длъжника/ответник Н. Д., преди да
предприеме плащане (чл. 143, ал. 2 ЗЗД), нито след това (чл. 144 ЗЗД), а
липсата на уведомяване дава право на кредитополучателя да противопостави
възраженията си на поръчителя; Недействителност на договора за кредит по
чл. 22 и чл. 23 ЗПК – поради липса на погасителен план, като тази
недействителност води до липса на поръчителско правоотношение. ІІ.
Нарушение на процесуални правила: съдът е кредитирал показанията на св.
Ангелов, в нарушение разпоредбата на чл. 172 ГПК, нарушение и на чл. 154
ГПК; Въпреки изричното задължение на съда да следи служебно за
изтичането на преклузивните срокове по чл. 147, ал. 1 ЗЗД, съдът не е обсъдил
този въпрос, което е процесуално нарушение с решаващо значение за изхода
на делото. ІІІ. Необоснованост на решението – въпреки наличните писмени
доказателства, районният съд е приел, че няма доказателства за настъпване на
предсрочната изискуемост; както и неправилно тълкува уведомленията, в
които изрично е записано, че "задължението по цитирания по-горе кредит е
изцяло и предсрочно изискуемо."
2
В депозирания в срока по чл. 263 от ГПК отговор , въззиваемата
страна счита жалбата за неоснователна, с доводи, че изложените в нея
съображения за неправилност на обжалваното решение са незаконосъобразни
и несъобразени както със събраните по делото писмени и гласни
доказателства, така и с трайно установената практика. Въззиваемата счита, че
правилно и законосъобразно съдът е приел, че в случая няма спор, а и от
приложеното по делото удостоверение за погасен заем е доказано, че
задължението по договор за кредит от 29.03.2011 г. е изплатено изцяло от
страна на поръчителя по договора М. А.; установено е безспорно и
обстоятелството, че поръчителят е уведомил длъжника-ответника по делото за
заплащане на задължението му по договора за кредит (показанията на
разпитания по делото свидетел, чиито показания не са опровергани от други
доказателства по делото), като на база на последните, съдът е приел, че са
налице основанията, предвидени в закона за реализиране на регресните права
на ищцата против ответника. Съдът е обсъдил възраженията на ответника за
недействителност на договора за банков кредит по смисъла на 22 от ЗПК,
възраженията му за невалидност на цесията, както и възражението му, че не е
бил уведомяван за извършеното прехвърляне, излагайки подробни мотиви за
неоснователност на тези възражения; Изложени са съображения по
възражението на ответника относно спазване на срока по чл. 147 от ЗЗД.
Въззиваемата счита, че съобразно доказателствения материал по делото,
законосъобразно съдът приел, че кредитът не е бил обявен по надлежния ред
за предсрочно изискуем през 2015 г., като този му извод е съобразен с
дадените разяснения в мотивите към т. 18 на ТР № 4/2014г. на ОСГТК на
ВКС; съдът е обсъдил и възражението на ответника за изтекла в негова полза
погасителна давност (чл.110 от ЗЗД), приемайки го за неоснователно, предвид
обстоятелството, че изискуемостта на кредита е настъпила на 25.03.2021г.,
като 5-годишният срок не е настъпил и към момента на разглеждане на делото.
В обобщение, въззиваемата моли решението, като правилно и
законосъобразно, да бъде потвърдено. Претендира разноски.
След проверка по реда на чл. 269 – 272 от ГПК, въззивът констатира:
Решението е валидно и допустимо.
Въззивната жалба е допустима, по същество – НЕОСНОВАТЕЛНА.
Предявеният осъдителен иск по чл. 143, ал. 1 от ЗЗД е обоснован с
3
обстоятелството, че финансови затруднения на ответника през 2011 г.
наложило кандидатстването му за кредит, за отпускането на който бил
необходим поръчител, по негова молба (познавали се от деца, били колеги,
работели в една фирма) ищцата се съгласила и му станала гарант по Договор
за кредит за текущо потребление от 29.03.2011г. и Анекс №1 от 30.08.2013г.
(което вземане е цедирано от банката-кредитодател на „Макроадванс“ АД с
Договор за цесия от 22.06.2015г.). В последствие, тъй като поради финансови
затруднения ответникът не плащал задълженията и от страна на кредитора
ищцата получавала много обаждания за плащане на просрочените
задълженията, в противен случай – образуване на изп.дело, запор на
труд.възнаграждение и банкови сметки, се обърнала отново към ответника, че
в качеството си на солидарен длъжник/поръчител е принудена да изплати
неговия дълг, което и сторила, плащайки на цесионера „Макроадванс“ АД, въз
основа на сключено с него споразумение от 26.08.2021 г., като изплатила
изцяло дълга по кредита, внасяйки по банкова път чрез 3 бр. преводни
нареждания от 28.05.21г., 30.06.21г. и 02.09.21г., общо сумата от 5 000 лв.,
обуславящо предявяване на настоящите искови претенции. Твърди, че
уведомила с писмена покана ответника за извършеното плащане, както и че
доброволно поискала връщане на сумата 5000.00 лв., като в противен случай
щяла да си потърси претенциите по съдебен ред. Поради неплащане от
ответника, предявява настоящите искови претенции за сумата от 5000 лв.,
ведно със законната лихва, считано от датата на плащането.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е депозирал отговор със становище
за неоснователноснт на иска, с възражения: ДПК е недействителен по смисъла
на чл. 23 ЗПК, която недействителност води до липса на поръчителско
правоотношение; не е налице валидна цесия; ищцата не го е уведомила преди
да предприеме погасяване на твърдяното задължение; към 28.08.2021 г. е
настъпила 6-месечна погасителна давност по чл. 147 ЗЗД на поръчителя и 5-
годишната погасителна давност по чл. 110 ЗЗД за задължението му по
договора, като липсата на уведомяване по чл. 143, ал. 2 и чл. 144 ЗЗД му дава
право като кредитополучател да противопостави възраженията си на
поръчителя.
За да се произнесе по същество, съдът съобрази следното:
По фактите:
4
На 29.03.2011 г. между „УниКкредит Булбанк“ АД и страните по делото
е сключен Договор за банков потребителски кредит за физическо лице №
TR4940067/29.03.2011г. (л. 25-26 от гр.д № 1007/21 г. на РС-Попово), по
силата на който страните са уговорили предоставянето от банката на
ответника Н. В. Д. на кредит в размер 2 000 евро за рефинансиране и текущи
нужди, с краен срок на усвояване до 24.04.21 г., срок на погасяване до 25.03.21
г., уговорени ГЛП върху редовна и просрочена главница, както и реда и
начина на издължаване, като кредитът е обезпечен чрез поръчителство на
ищцата М. В. Р.(А.). Не се спори усвояването на кредита.
На 30.08.2013 г. е сключен Анекс № 1 за изменение на р. І от договора за
кредит (л.27-28), като страните са приели, че от усвоения кредит от 2000
евро(т.2.2), към датата на Анекса: е погасен размер 177.23 евро (т.2.3);
неиздължена, просрочена и изискуема част от главницата – 1822.77 евро
(т.2.5), начислена, просрочена и изискуема лихва – 76,96 евро(т.2.7), редовен
дълг, формиран от изрично посочените суми – 1899.73 евро.
Договорът и Анексът са подписани от страните, подписите не са
оспорени.
На 22.06.2015 г. между „УниКредит Булбанк“ АД и „Макроадванс“ АД е
сключен договор за продажба и прехвърляне на вземания (л.29-32), като
видно от извлечението от Приложение 1-неразделна част от този договор,
съгл.§8. Общи разпоредби, под № 2563 (л. 33-35) е посочено вземането на
банката от ответника Н. Д. за сумата 4 254.32 лв. (3486.21 + 768.11 лв.).
За извършената цесия банката, чрез „Макроадванс“ АД, в качеството му
на кредитор и пълномощник на банката съгл.чл. 99, ал. 3 и ал. 4 от ЗЗД, е
изпратила:
-Уведомление за извършено прехвърляне на вземания(цесия) от
06.11.2015г. и от 10.11.2015 г., получено от ищцата съответно на 13.11.2015г. и
на 12.11.2015 г., двете с идентично съдържание, но до два различни адреса в
гр. Попово (л. 54-56) и
-Уведомление за извършено прехвърляне на вземания(цесия) от
01.06.2016 г. и от 30.03.2018 г., получено от ответника съответно на
06.06.2016 г. и на 30.04.2018 г., до адрес в гр. Попово, съответно в с. Светлен,
общ. Попово (л. 67-60).
В отправеното УВЕДОМЛЕНИЕ длъжникът и поръчителят по
5
процесния ДПК са уведомени за извършената цесия от 22.06.2015 г. на
задължението по кредита; както и че същото е станало изцяло и предсрочно
изискуемо, с пояснения, че към дата 22.06.15г. е било в размер 4 254.32 лв.
Посочена е банкова сметка за заплащане; телефон и имейл адрес за уговаряне
начина на плащане. В уведомлението, полученото от длъжника на 30.04.2018
г. е добавена информация и за размера на задължението по кредита към
30.03.2018 г. – обща сума 5234.87 лв., от която: 3 486.21 лв.-главница, 768.11
лв. лихва, начислена от предишен кредитор, 980.55 лв.- законна лихва, сч.от
22.06.2015 г. до 21.02.2018г.
На 26.08.2021 г. между ищцата и „Макроадванс“ АД е сключено
Споразумение (л.7-10 от гр.д. № 1007/21 г.), с което в т.3 от преамбюла
страните са приели, че дългът по процесния ДПК към датата на
Споразумението е в размер 5 390.32 лв., от които 3 486.21 лв.-главница и
1904.31 лв.-остатък от законна лихва, начислявана от датата на цесията
(22.06.2015г.) до 25.08.2021 г. вкл., като в чл. 2 е договорено, че до 03.09.2021
г. ищцата следва да заплати сума в размер 4 600лв., при изпълнение на което
„Макроадванс“ АД ще счита финансовите си отношения по описаното в т.3 от
преамбюла задължение за напълно уредени.
Видно от представеното УДОСТОВЕРЕНИЕ за погасен дълг изх. №
10327/08.09.21г., изд.от „Макроадванс“ АД (л.11) по процесното задължение
са извършени следните вноски: 2 вноски от по 150 лв. на 29.07.19г. и
15.08.19г. наредител П. В. Зл.; 2 вноски от по 150 лв. на 30.09.19г. и 01.11.19 г.
наредител Н. Д. (длъжник); 2 вноски от по 200 лв. на 28.05.21 г. и 30.06.21г.
наредител М. А. (поръчител); 1 вноска от 50 лв. на 25.08.21г. наредител Н. Д.
(длъжник) и сумата 4 600 лв., заплатена на 02.09.21 г. с наредител М. А.
(поръчител).
От показанията на св. Ангелов (във фактическо брачно съжителство с
ищцата, приятел с ответника, с когото са работели заедно), дадени в осз на
18.10.24 г. се установява, че ищцата, като поръчител по договора за заем на
ответника и неизплащане на задълженията му, е получавала многократно
обаждания първо от „УниКредит Булбанк“ АДС, след това и от
„Макроадванс“ АД, които са купили кредита. Тъй като постоянно й звъняли,
двамата решили да платят кредита, тъй като нямали дългове към никого. След
всяко обаждане, всеки месец, ищцата ходела „да говори с Н. за този заем“,
6
който работел в нейната фирма, всеки ден били заедно. След тези разговори,
ответникът плащал задълженията си по договора, но до един момент. След
това напуснал фирмата. След като вече започнали да я притесняват по
телефона от „другата фирма“, го видели в с. Светлен и ищцата разговаряла с
ответника. Преди да започне да плаща тя уведомила Н., когато се видели в с.
Светлен.
При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните
правни изводи:
Предявен е иск с правно осн.чл. 143, ал. 1 от ЗЗД.
С договора за поръчителство, поръчителят се задължава спрямо
кредитора да отговаря при неизпълнение от длъжника, каквото в случая
безспорно е налице. Длъжникът и поръчителят отговарят солидарно пред
кредитора (чл.141, ал.1 от ЗЗД), поради което той може да претендира
изпълнение от всеки от тях и едновременно от двамата, но няма право да
получи повече от дължимото. Поръчителят отговаря за чуждо задължение и
затова, ако плати, съгласно чл. 143, ал. 1 от ЗЗД, той има регрес срещу
длъжника за заплатените главница, лихви и разноски, които е направил, след
като го е уведомил, като има право и на законни лихви върху платените суми
от деня на плащането. В разпоредбата на чл. 143, ал. 2, изр. 2-ро от ЗЗД
законодателят е разгледал хипотезата, в която поръчителят е платил
задължението на кредитора, без да уведоми длъжника за това плащане, в
който случай изрично е предвидена възможността за длъжника да
противопостави на този поръчител „възраженията, които е могъл да направи
на кредитора при изпълнението“.
Когато кредиторът предяви вземането си срещу поръчителя
(законодателят използва термина „иск” в материалноправното му значение на
„вземане”), поръчителят трябва да уведоми длъжника, за да узнае
възраженията му, инак той рискува да плати недължимо или в повече; а и
длъжникът, ако не знае за извършеното плащане от поръчителя, може да
продължи да изпълнява на кредитора. Задължението на поръчителя да
уведоми длъжника е уредено, за да бъдат избегнати тези усложнения. Когато
поръчителят има доверие на кредитора, той плаща на свой риск (за да избегне
разноските по делото и разноските по принудителното изпълнение). Ако
задължението е съществувало, той получава регрес срещу длъжника за всичко,
7
което е платил със законната лихва от деня на плащането. При неуведомяване
длъжникът запазва единствено възраженията си срещу кредитора - само тях
той може да противопостави на платилия поръчител. (в този смисъл и
решение № 229/10.09.2012 г. на ВКС по гр. д. № 452/2011 г., ГК, IV г. о.).
В настоящия случай спор по въпроса платил/погасил ли е поръчителят
задължението по процесния договор за кредит няма, този факт изрично е
доказан от цитираното по-горе УДОСТОВЕРЕНИЕ за погасен дълг изх. №
10327/08.09.21г., като последното плащане е от 02.09.2021 г.
Спорните по делото въпроси, предвид своевременно наведените
възражения от ответника, се предопределят от отговора на основния въпрос:
платила ли е ищцата, т.е. погасила ли е задължението по процесния кредит,
без да уведоми длъжника.
Уведомлението се изисква съгласно чл. 143, ал. 2 от ЗЗД и представлява
едностранно изявление, което се нуждае от получаване. Законът не поставя
изисквания за форма и съдържание на уведомлението. Съгласие на длъжника
дългът му да бъде платен от поръчителя не е необходимо. От тълкуването на
двете алинеи на чл. 143 ЗЗД се налага извода, че поръчителят трябва да
уведоми длъжника преди изпълнението, за да може длъжникът ефективно да
се намеси и защити интереса си. Неизпълнението на задължението за
уведомяване има тежки последици за поръчителя. Неплатилият длъжник
може да противопостави на платилия поръчител възраженията, които е имал
срещу кредитора – напр. за изтекла давност и др.
След самостоятелната преценка на събраните по делото доказателства,
въззивът приема за безспорно установено обстоятелството, че поръчителят е
уведомил длъжника – ответник по делото за заплащане на задължението му по
договора за кредит. В този смисъл са и подробните показания на св. А., от
които се установява, че след многократните обаждания от
кредитора/цесионера, разговори на ищцата с ответника за заплащане на
задълженията му по кредита (всеки месец), неплащане от негова страна и
угрозата за запор върху трудовото й възнаграждение и банковите сметки,
обусловило решението тя да плати кредита, като преди да плати, ищцата
лично се е срещнала с ответника в с. Светлен, по повод намерението й да
плати целия дълг по този договор. Така дадените показания съдът преценява в
съответстве разпоредбата на чл. 172 от ГПК, отчитайки от една страна фактът,
8
че свидетелят живее на съпружески начала с ищцата, но от друга,
съобразявайки, че тези показания не са опровергани от други доказателства по
делото (писмени или гласни), последователни и безпротиворечиви са, а освен
това се подкрепят и от част от писмените доказателства (уведомленията от
цесионера както до ищцата, така и до ответника, частичните плащания от
ответника в периода след уведомяването за цесията), поради което съдът им
дава вяра и ги кредитира изцяло.
Предвид сочената уредба на взаимоотношенията поръчител – длъжник
при извършено от поръчителя погасяване на задължението по кредита, в
разпоредбата на чл. 143 от ЗЗД и събраните по делото доказателства, съдът
приема, че са налице основанията, предвидени в закона за реализиране на
регресните права на ищеца против ответника.
Негативните последици за поръчителя, респ. възможността длъжникът
да му противопоставя възраженията, които е могъл да нправи на кредитора
при изпълнението, по аргумент от противното на разпоредбата на чл. 143, ал.
2, изр.2 от ЗЗД, са в хипотезата на липсата на уведомление от поръчителя до
длъжника за плащането, което не се установява в настоящия случай.
Съгласно съдебната теория и практика по приложение на чл. 143 ЗЗД,
ако задължението е съществувало, поръчителят получава регрес срещу
длъжника за всичко, което е платил със законната лихва от деня на плащането,
което поставя въпросът за съществуване на задължението – установено е
съществуването на задължение на ответника по договора за кредит, поради
неплащане в сроковете и по реда/начина, уговорен в ДПК, и това
неизпълнение не се оспорва от ответника.
В тази връзка, по възражението за недействителност на ДПК, на осн.чл.
23 от ЗПК, предвид от една страна неговата лаконичност, от друга – при
извършената служебна проверка, съдът намира, че същият отговаря на
изискванията на чл. 22 ЗПК, относими към нормата на чл. 23 ЗПК, предвид и
датата на сключване на договора 29.03.2011 г. и измененията на ЗПК от 2014 г.
Неоснователно е и възражението на ответника, че първоначалният
кредитор „УниКредит Булбанк“ не е прехвърлил задължението си към
„Макроадванс“ АД и в този смисъл не била валидна цесията, както и че не бил
уведомяван за извършеното прехвръляне. Това възражение се опровергава от
представените по делото доказателства.
9
Цесията е правен способ за прехвърляне на субективни права
(вземания), по силата на която настъпва промяна в субектите на
облигационното правоотношение - кредитор става цесионерът, на когото
цедентът е прехвърлил вземането си, по силата на сключен между тях
договор. Като всеки договор, цесията трябва да отговаря на всички условия за
действителност на договорите. Няма спор в доктрината и в съдебната
практика по въпроса, че могат да бъдат цедирани както вземания, така и
права, чиято прехвърлимост е допустима от закона и следва от тяхното
естество (чл. 99, ал.1 от ЗЗД). Съгласно разпоредбата на чл. 99, ал. 2 ЗЗД,
вземането преминава върху цесионера в обема, в който цедентът го е
притежавал, от което следва, че предмет на цесионната сделка могат да бъдат
само съществуващи вземания, т.е. тяхното съществуване е условие за нейната
действителност. Този извод следва и от каузалния характер на цесионния
договор, чиято валидност се преценява с оглед валидността на нейното
конкретно правно основание. Договорът за цесия винаги предполага
съществуващо вземане, произтичащо от друго правно основание (решение
№32/09.09.2010г. по т.д. №348/2009г., на II т.о. на ВКС и др.).
Съгласно процесния договор за цесия от 22.06.2015 г., предмет на същия
са вземанията на банката – цедент по различни договори за кредит, като
процесното вземане е индивидуализирано в достатъчна степен в Приложение
№ 1 (представляващо неразделна част от Договора за цесия, съгл. §8. Общи
разпоредби), в което под № 2563 (л. 33-35) е изписано вземането на банката от
ответника, с посочване на трите му имена, размер на задължението 4 254.32
лв. (3486.21 + 768.11 лв.), съответно и на изписаното в уведомлението по чл.
99, ал. 3 от ЗЗД (л. 57, л. 59), обуславящо извод, че процесния договор за
цесия е валиден, респ. е налице и валидно прехвърляне на вземането по
договора за кредит от 29.03.2011 г.
Налице е и уведомяване на длъжника за извършеното прехвърляне. По
делото са приети и приложени две уведомления за извършеното прехвърляне
на вземането изпратени до ответника и получени лично от него, на
06.06.2016г., и на 30.04.2018г., обуславящо извод, че изискването на чл. 99,
ал.3 от ЗЗД е изпълнено. Ответникът не е оспорил получаването на
уведомленията, респ. подписа си върху тях. Нещо повече, самия той е
извършвал плащания по договора за кредит именно на цесионера
„Макроадванс“ АД в периода от 30.09.2019 г. до 25.08.2021 г., т.е., след
10
цесията от 22.06.2015 г., потвърждаващо извода, че длъжникът е бил надлежно
уведомен за цесията и добре е знаел на кого и за какво плаща.
Ответникът не може да противопоставя на поръчителя възражението за
давност на срока по чл. 147, ал. 1 от ЗЗД, защото това не са негови права
спрямо кредитора, а права на самия поръчител. Предназначението на
преклузията по чл. 147, ал. 1 ЗЗД е да санкционира именно бездействието на
кредитора, който сам не се грижи за интереса си и след настъпването на
изискуемостта на вземането си не предявява иск срещу главния длъжник,
поради което след изтичането на установения от законодателя шестмесечен
срок поръчителството се прекратява (т. 4б от ТР № 4/18.06.2014 г. на ОСГТК
на ВКС) и главният дълг остава без това обезпечение. С настъпването на тази
преклузия кредиторът губи единствено обезпечението – поръчителството, но
вземането му срещу главния длъжник не се погасява.
Изложеното оплакване във въззивната жалба за липса на уведомление
по чл. 143 , ал. 2 от ЗЗД е неоснователно, предвид изложените по-горе мотиви.
Що се касае до оплакването за липса на уведомление по чл. 144 от ЗЗД,
разпоредбата въвежда в задължение на ДЛЪЖНИКА, изпълнил задължението
си по договора, незабавно да уведоми поръчителя, поради което това
възражение е неотносимо към настоя спор.
Както бе посочено по-горе, поради извършеното уведомление по реда
на чл. 143, ал. 2 от ЗЗД, по аргумент от противното на законодателното
разрешение в изр. 2 на сочената алинея, длъжникът не може да
противопоставя на поръчителя възраженията, които е могъл да направи на
кредитора при изпълнението – за погасителна давност и др. Именно това е
санкцията към длъжника, който уведомен от поръчителя, че последният ще
изплати дълга му в качеството на солидарен длъжник, а кредиторът не е
предприел съответните действия, респ. не е изложил пред поръчителя своите
възражения по дълга, напр. че вземането е погасено по давност на осн.чл. 110
от ЗЗД или др. Съгласно правната норма и съдебната практика, значението на
уведомяването от поръчителят на длъжника е поръчителят да узнае
възраженията на длъжника, иначе той рискува да плати недължимо или в
повече; а и длъжникът, ако не знае за извършеното плащане от поръчителя,
може да продължи да изпълнява на кредитора.
Предвид всички изложени по-горе доводи и съображения, съдът намира,
11
че предявеният иск е изцяло основателен и следва да бъде уважен,
обуславящо и основателност на искането на ищцата за разноски, съгласно чл.
78, ал. 1 от ГПК, дължими от ответника в размер на 906,17 лв. (206,17лв.-
д.такса и 700 лв.-заплатено адв.възнаграждение).
Районният съд, макар и по частично други правни съображения, е
достигнал до същият правен извод, поради което, решението му, като
правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на осн.чл. 271 от ГПК.
Поради неоснователността на в.жалба, на въззивника не се следват
разноски; принципно основателно е искането на възиваемата за присъждане
на разноски за въззивното производство. Същата е била представлявана от
адв. Х., изготвила отговора по в.жалба и представила писмени бележки по
делото, преди публичното с.з. на 28.04.25г., но представеното към тези
бележки пълномощно и договор за правна защита и съдействие от 14.04.25г.
(л. 34) не удостоверяват плащането на договореното адв.възнаграждение от
500 лв. за въззивната инстанция, доколкото нито е посочено, че е заплатено в
брой, нито е представено доказателство за заплащането му от въззиваемата по
банков път (съгласно т.1 от ТР 6/2012 от 06.11.2013 г. по тълк.д. № 6/2012 г. на
Общото събрание на Гражданска и Търговска колегия на ВКС).
На осн.чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК решението не подлежи на касационно
обжалване, предвид размерите на главния и акцесиорния иск (опр.№
4327/05.12.2022 г. на ВКС по гр.д. № 4240/2022г., І г.о. и цитираните в него
определения на ВКС).
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение № 2/06.01.2025 г., постановено по
гр.дело № 1007/2021 г. на Районен съд – Попово, като правилно и
законосъобразно, на осн. чл. 271, ал. 1, предл.1 от ГПК.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ исканията на страните за присъждане на
разноски за въззивното производство, като НЕОСНОВАТЕЛНИ.
Решението не подлежи на обжалване – чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК.
Председател: _______________________
12
Членове:
1._______________________
2._______________________
13