Р Е Ш
Е Н И Е
град София, 22.07.2021 година
В И М
Е Т О Н
А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в
публично съдебно заседание на двадесет и втори април през две хиляди двадесет и
първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с.: АДРИАНА А.
при секретаря ЦВЕТЕЛИНА
ПЕЦЕВА и с участието на прокурор ………… разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело
№1946 по
описа за 2020г. и за да се произнесе след
съвещание, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
С решение
№286499 от 27.11.2019г., постановено по гр.дело №44212/2018г.
по описа на СРС, І Г.О., 50-ти състав, е признато за установено по иск с
правно основание чл.439 от ГПК, че Р.Р.А.
не дължи принудително изпълнение на „Т.С.“ ЕАД
на сумата от 3331.06 лв. за
главница, за периода м.01.2006г. - м.05.2010г. по
изпълнителен лист от 18.11.2011г., издаден по гр.д. №13592/2011г. по описа на СРС. С решението е отхвърлен
предявения от Р.Р.А. против
„Т.С.“ ЕАД иск с правно основание чл.439 от ГПК, че Р.Р.А. не дължи принудително изпълнение на „Т.С.“ ЕАД на сумата от 2418.30 лв., за главница, за периода м.06.2010г. - м.04.2011г., на сумата от 2052.91 лв., за мораторна лихва, за
периода 03.03.2006г.
- 13.09.2011г. и на сумата от 530.11 лв., съдебни
разноски, за които суми е издаден изпълнителен лист от 18.11.2011г. по гр.д. №13592/2011г. по описа на СРС. С решението е осъдена „Т.С.“ ЕАД да заплати на Р.Р.А. сумата от 259.80 лв.,
съдебни разноски,
изчислени по компенсация.
Постъпила
е въззивна жалба от ищцата - Р.Р.А., чрез адв.Р.А., с която се обжалва решение №286499 от 27.11.2019г., постановено по гр.дело
№44212/2018г. по описа на СРС, І Г.О., 50-ти състав, в частта, в която е
отхвърлен предявения иск с правно
основание чл.439 от ГПК, като са инвокирани доводи за неправилност и незаконосъобразност
на съдебния акт в обжалваната част, като постановен в нарушение на материалния
закон. Поддържа се, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че по образуваното
изпълнително дело №20118440404367 по описа на ЧСИ С.Я., с рег.№844 на КЧСИ, с район на действие СГС, са били извършени множество действия,
прекъсващи давността на основание чл.116, б.”в” от ЗЗД, поради което е
обосновал погрешен извод, че вземанията, предмет на издадения изпълнителен лист,
не са погасени по давност и на това основание е отхвърлен частично предявения
отрицателен установителен иск. Твърди се, че от събраните по делото
доказателства се установява по несъмнен начин, че по образуваното изпълнително
дело последното валидно изпълнително действие е било извършено на 06.04.2013г.,
на която дата ищцата в качеството й на длъжник е била уведомена от частния
съдебен изпълнител за предприети изпълнителни действия за насрочен опис и
оценка на недвижим имот, след която дата е налице бездействие на взискателя за
период повече от две години, поради което процесното изпълнително дело следва
да се счита за прекратено по силата на закона на основание чл.433, ал.1, т.8 от ГПК, считано от 07.04.2015г.. Поддържа се, че извършените изпълнителни действия
след 07.04.2015г. не са годни да прекъснат давността за процесните вземания,
предвид на което се налага извода, че 5-годишната давност, която е започнала да
тече от последното валидно изпълнително действие, т.е. от 06.04.2013г., е
изтекла на 06.04.2018г., респективно към датата на депозиране на исковата молба
в съда – 04.07.2018г., вземанията, предмет на издадения изпълнителен лист, не
подлежат на принудително изпълнение. По горните съображения моли съда да
постанови съдебен акт, с който да отмени първоинстанционното съдебно решение в
обжалваната част и да постанови друго, с което да уважи предявения отрицателен
установителен иск като основателен и доказан. Претендира присъждане на
разноски, направени пред двете съдебни инстанции.
Въззиваемата
страна - „Т.С.“ ЕАД, чрез юрисконсулт И.М., депозира писмен отговор, в който взема
становище за неоснователност на подадената въззивна жалба. Твърди се, че
постановеното съдебно решение е законосъобразно, съдът е обсъдил всички
релевантни по делото факти и обстоятелства и въз основа на тях е обосновал
правилен извод в частта, в която е прието, че вземанията, предмет на изп.лист,
издаден на 18.11.2011г. по
гр.д. №13592/2011г. по описа на СРС по описа на
СРС, ІІІ Г.О., 89-ти състав, въз основа на който е образувано изп.дело №20118440404367 по описа на ЧСИС.Я., с рег.№844 на КЧСИ, с район на действие СГС, не са погасени
по давност. Поддържа
се, че по образуваното изпълнително дело са извършвани изпълнителни действия,
които препятстват изтичането на двугодишен срок на бездействие на взискателя по смисъла на чл.433, ал.1, т.8 ГПК, поради което изпълнителното дело
не е перемирало. По изложените съображения моли съда да постанови съдебен акт,
с който да потвърди първоинстанционното съдебно решение в обжалваната част като
правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на разноски за юрисконсултско
възнаграждение за въззивната инстанция. Прави възражение по реда на чл.78, ал.5
от ГПК за прекомерност относно размера на претендирани от въззивника разноски
за адвокатско възнаграждение.
Предявен
е от Р.Р.А. срещу „Т.С.“ ЕАД отрицателен
установителен иск с правно основание чл.439 ГПК за
недължимост на суми,
предмет на издаден
изпълнителен лист на
18.11.2011г. по гр.д. №13592/2011г. по описа на СРС, ІІІ Г.О.,
89-ти състав, въз основа на който е образувано изп.дело №20118440404367 по описа на ЧСИС.Я., с рег.№844 на КЧСИ, с район на действие СГС.
С оглед петитума
на постъпилата въззивна жалба съдът приема, че предмет на въззивен контрол е
постановеното първоинстанционно решение в частта, в която е отхвърлен
предявения от Р.Р.А. против „Т.С.“ ЕАД иск с правно основание чл.439 от ГПК, че Р.Р.А. не дължи принудително изпълнение на „Т.С.“ ЕАД на сумата от 2418.30 лв., за главница, за периода м.06.2010г. - м.04.2011г., на сумата от 2052.91 лв., за мораторна лихва, за
периода 03.03.2006г.
- 13.09.2011г. и на сумата от 530.11 лв., съдебни
разноски, за които суми е издаден изпълнителен лист на 18.11.2011г. по гр.д.
№13592/2011г. по описа на СРС, ІІІ Г.О., 89-ти състав, въз основа на
който е образувано изп.дело №20118440404367 по описа на ЧСИС.Я., с рег.№844 на
КЧСИ, с район на
действие СГС. Постановеното решение в частта, в която е уважен предявения иск с правно основание чл.439 от ГПК, като необжалвано е влязло в
сила.
Софийският
градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата
обстановка се установява така, както е изложена подробно от първоинстанционния
съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани доказателства по смисъла на
чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК, които да променят установената от
първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на
настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата
инстанция доказателства, от които се установяват релевантните за спора факти и
обстоятелства.
Предвид възприемането на установената от
първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни
изводи:
Въззивната жалба е допустима -
подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса
срещу първоинстанционното съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване,
поради което следва да се разгледа по същество.
Разгледана по същество въззивната
жалба е ОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Обжалваното първоинстанционно
решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато
нарушение на императивни процесуалноправни норми на закона. При постановяване на първоинстанционното решение в
обжалваната част е допуснато
нарушение на материалноправни норми на закона, с
оглед на което същото се явява неправилно. Изложените във въззивната жалба аргументи досежно
незаконосъобразността на първоинстанционното решение в обжалваната част са
основателни, поради следните съображения:
В случая с подадената искова молба ищцата – въззивник в настоящото производство, оспорва дължимостта на
суми, предмет на изпълнително
дело №20118440404367 по описа на ЧСИС.Я., с рег.№844 на
КЧСИ, с район на
действие СГС, което обуславя правната квалификация на иск като такъв по чл.439 ГПК. Процесното изпълнително дело е
образувано на основание изпълнителен
лист от 18.11.2011г., издаден по влязла в сила заповед за изпълнение по гр.д.
№13592/2011г. по описа на СРС, ІІІ Г.О., 89-ти състав. Настоящият
състав намира, че в случая относно вземанията, предмет на изпълнителен лист от 18.11.2011г., издаден на основание заповед за изпълнение, влязла в сила, е
приложима нормата на чл.117, ал.2 ЗЗД и давностният срок
е 5 години. До този
извод съдът достига, тъй като заповедите за изпълнение се ползват със стабилитет, тъй като след влизането
им в сила имат
същият краен ефект на окончателно разрешен правен спор, както силата на присъдено нещо по
влязло в сила съдебно решение. По горните аргументи се налага
извода, че по отношение на процесните вземания, предмет на изпълнително дело №20118440404367 по описа на ЧСИС.Я., с рег.№844 на
КЧСИ, с район на
действие СГС, се прилагат
правилата на общата петгодишна давност по чл.110 от ЗЗД, както и са приложими
основанията за прекъсване и спиране на давността, уредени в чл.115 и чл.116 от ЗЗД.
В конкретната
хипотеза е спорен въпроса дали след като е било
образувано изп.дело №20118440404367 по описа на ЧСИС.Я., с рег.№844 на
КЧСИ, с район на
действие СГС, са настъпили обстоятелства по смисъла на чл.116, б.”в” от ЗЗД за прекъсване на давностния срок относно валидно възникналите вземания,
предмет на изп.лист от 18.11.2011г., издаден по влязла в сила
заповед за изпълнение по гр.д. №13592/2011г. по описа на СРС, ІІІ Г.О.,
89-ти състав. Според решаващият състав, разпоредбата
на чл.433, ал.1, т.8 ГПК,
съгласно която, ако взискателят не поиска извършване на изпълнителни действия в
продължение на две години, изпълнителното производство се прекратява, цели да
стимулира взискателя или съдебния изпълнител да бъдат активни. Предвиденият в
разпоредбата преклузивен срок тече от образуване на изпълнителното дело, който
е началният момент, от който взискателят може да иска извършване на изпълнително
действие по смисъла на т.10 от ТР №2/2013г. от 26.06.2015г. по тълк. д. №2/2013 г. на
ОСГТК на ВКС. С предприемането на изпълнителни действия се прекъсва давността,
касаеща материалното право, както и започва да тече нов двугодишен срок
по чл.433, ал.1, т.8 ГПК, в
който следва да се извърши ново изпълнително действие, за да се запази
висящността на изпълнителното производство. В конкретния случай се установява, че процесното изпълнително
дело е образувано на 29.12.2011г. и по него са извършени следните изпълнителни
действия – със запорно
съобщение от 10.07.2012г., връчено на 18.07.2012г., в полза на взискателя е
наложен запор върху вземания на длъжника, след което с писмо от 27.11.2012г. на съдебния
изпълнител е наложена възбрана
върху собствен на длъжника имот, след което с разпореждане
от 02.04.2013г.
частният съдебен изпълнител е насрочил
извършването на опис и оценка на собствения на длъжника имот, за което
длъжникът е надлежно уведомен на 06.04.2013г.. След посочената дата – 06.04.2013г., следващото извършено действие е депозираната молба от взискателя
по изпълнителното дело от 15.06.2015г., с която иска от съдебния
изпълнител да предприеме други изпълнителни действия – да бъде направена
справка в НАП с оглед налагане на запор върху трудовото възнаграждение на
длъжника, както и да бъде наложен запор върху банкови сметки на длъжника. След
така подадената от взискателя молба съдебният изпълнител е предприел
извършването на изпълнителни действия с разпореждане от 19.11.2015г. отново е пристъпил към
принудително изпълнение чрез опис на недвижим имот на длъжника, за което последният е надлежно уведомен на 01.12.2015г., след което е била подадена нова
молба от 10.02.2017г. от взискателя, с която
е поискал прилагане на конкретен изпълнителен способ за събиране на дълга, на основание на която с разпореждане от 23.03.2018г. съдебният изпълнител е наложил запор
върху банкови сметки на длъжника – изпратени са запорни съобщения от 16.04.2018г..
Проследявайки
хронологията на извършените по процесното изпълнително дело изпълнителни
действия, въззивният съд приема за установено, че последното валидно
изпълнително действие е разпореждане
от 02.04.2013г., с
което частният съдебен изпълнител е насрочил
извършването на опис и оценка на собствения на длъжника имот, за което
длъжникът е надлежно уведомен на 06.04.2013г., след която дата за период от две години не
се доказва по изпълнителното дело да са били извършени други изпълнителни
действия. Следващото извършено действие по изпълнителното дело е депозирана молба от взискателя
от 15.06.2015г., с която иска от съдебния изпълнител да предприеме други изпълнителни
действия. Следователно
предпоставките на чл.433,
ал.1, т.8 от ГПК за прекратяване на
изпълнителното дело са били налице с изтичане на две години след датата на
последното изп.действие - 06.04.2013г., респективно от 07.04.2015г.
изпълнителното дело следва да се счита за прекратено по силата на закона. При
така обоснования извод изцяло ирелевантен за спора се явява извършените от
съдебния изпълнител по изпълнителното дело след тази дата /07.04.2015г./ изпълнителни
действия доколкото се явяват извършени
след като изпълнителното дело се счита за прекратено по силата на закона, т.е.
извършените изпълнителни действия следва да се считат за обезсилени и не може
да породят целените с тях правни последици. В случай, че длъжникът е претърпял
вреди от осъществено срещу него принудително изпълнение в нарушение на
законовите предпоставки за развитие на изпълнителното производство, той
разполага с възможността да предяви искове по чл.441 от ГПК във връзка с чл.45 от ЗЗД срещу съдебния изпълнител
за обезщетяване на претърпените вреди. Взискателят не е легитимиран да отговаря
по иск на длъжника, основан на твърдения за липса на процесуално основание за
провеждане на изпълнението, доколкото съществуването или липсата на такова
основание има значение за процесуалната законосъобразност на извършените от
съдебния изпълнител действия по принудително изпълнение.
На
следващо място въззивният съд намира, че съгласно разрешението, дадено в т.10 от ТР №2/2013г. на ОСГТК на ВКС, че когато изпълнителното производство е
прекратено на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК, новата давност за вземането
тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно
изпълнително действие. В конкретния случай от доказателствата се установява, че
по процесното изпълнително дело давността досежно процесните вземания е била
прекъсната с извършването на последното валидно извършено изпълнително действие - разпореждане от 02.04.2013г., с което частният съдебен
изпълнител е
насрочил извършването на опис и оценка на
собствения на длъжника имот, за което длъжникът е надлежно уведомен на
06.04.2013г., от
който момент е започнал да тече нов петгодишен давностен срок, който е изтекъл
към 04.07.2018г. – дата на подаване на исковата молба в съда.
По изложените съображения се налага краен извод, че вземанията, предмет на изпълнителен
лист, издаден на 18.11.2011г. по гр.д. №13592/2011г. по описа на СРС, ІІІ Г.О.,
89-ти състав, на основание на който е образувано изп.дело №20118440404367 по описа на ЧСИС.Я., с рег.№844 на КЧСИ, с район на действие СГС, са погасени по
давност, тъй като от последното валидно извършено изпълнително действие по
процесното изпълнителното дело до датата на подаване на исковата молба в съда са изминали
повече от пет години, респективно досежно оспорените вземания не би могло да се осъществи валидно принудително
изпълнение.
При така изложените
съображения и поради несъвпадане на приетите от двете инстанции изводи по
съществото на спора, първоинстанционното решение, като неправилно и
незаконосъобразно следва да бъде отменено в обжалваната от въззивника- ищец, част, като постановено в нарушение на материалния
закон и вместо това да бъде постановено решение, с което предявеният отрицателен установителен иск с правно основание чл.439 от ГПК в отхвърлената част, следва да бъде уважен,
като основателен и доказан.
По разноските:
При този изход на спора пред
настоящата инстанция право на разноски има въззивника-ищец и заявената в този
смисъл претенция за присъждане на разноски е основателна. Направеното от въззиваемия в подадения писмен отговор
възражение за прекомерност по реда на чл.78, ал.5 от ГПК досежно размера на
претендираното адвокатско възнаграждение от въззивника съдът счита за
неоснователно. В случая претендираното и изплатено от въззивника адвокатско
възнаграждение в размер на сумата от 800.00 лв. не се явява завишено при
отчитане на материалния интерес на предявените искове и вида на извършените
процесуални действия от страна на процесуалния представител на въззивника –
подадена въззивна жалба и процесуално представителство в едно съдебно
заседание. Претендираният от въззивника размер на адвокатско възнаграждение
съответства на нормативно определените размери, предвидени в Наредба
№1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения /в
редакция, относима към датата на сключване на договора за правна защита и
съдействие от 09.12.2019г./. На основание чл.81 и чл.273 във връзка с чл.78,
ал.1 от ГПК въззиваемия следва да бъде
осъден да заплати на въззивника сумата от 800.00 лв., представляваща направени
разноски за платено адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция, съгласно
приложен договор за правна защита и съдействие от 09.12.2019г., както и сумата
от 89.42 лв., платена държавна такса за въззивно обжалване. В тежест на
въззиваемата страна – ответник следва да се възложат и изцяло сторените от
въззивника-ищца разноски, направени пред СРС, които след приспадане на
присъдените такива с първоинстанционното решение възлизат на сумата от 873.50
лв. / адвокатско възнаграждение и държавна такса/.
Воден
от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение №286499
от 27.11.2019г.,
постановено по гр.дело №44212/2018г. по описа на СРС, І Г.О., 50-ти състав, в частта, в която е отхвърлен предявения от Р.Р.А. против „Т.С.“ ЕАД
иск с правно основание чл.439 от ГПК, че Р.Р.А.
не дължи принудително изпълнение на „Т.С.“ ЕАД
на сумата от 2418.30 лв., за
главница, за периода м.06.2010г. - м.04.2011г.,
на сумата от 2052.91 лв., за мораторна лихва, за
периода 03.03.2006г.
- 13.09.2011г. и на сумата от 530.11 лв., съдебни
разноски, за които суми е издаден изпълнителен лист от 18.11.2011г. по гр.д. №13592/2011г. по описа на СРС
И ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по
предявения от Р.Р.А.,
с ЕГН **********,*** /чрез адв.Р.А./; срещу „Т.С.“ ЕАД, с ЕИК ********, със
седалище и адрес на управление:***; иск с правно основание чл.124, ал.1 във вр. с чл.439 от ГПК, че Р.Р.А., с ЕГН **********, не дължи на „Т.С.“ ЕАД, с ЕИК ********, сумата
от 2418.30 лв., представляваща
главница за топлинна
енергия, за периода м.06.2010г. - м.04.2011г.,
сумата от 2052.91 лв., представляваща мораторна лихва, за периода 03.03.2006г. - 13.09.2011г.
и на сумата от 530.11 лв., съдебни разноски, за които суми е издаден изпълнителен
лист на 18.11.2011г. по гр.д. №13592/2011г. по описа на СРС, ІІІ Г.О., 89-ти състав, и е
образувано изпълнително дело №20118440404367 по описа на ЧСИС.Я., с рег.№844 на
КЧСИ, с район на
действие СГС, което е прекратено на основание чл.433,
ал.1, т.8 от ГПК.
ОСЪЖДА „Т.С.“
ЕАД, с ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***; да заплати на Р.Р.А.,
с ЕГН **********,*** /чрез адв.Р.А./; на правно основание чл.78, ал.1 от ГПК сумата от 1762.92 лв., представляваща
сторени разноски пред двете съдебни инстанции.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1./
2./