Р Е
Ш Е Н
И E
№ 115 29.03.2019 год. гр.Хасково
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
Хасковският окръжен съд първи въззивен граждански състав
На тринадесети март две хиляди и деветнадесета година
В открито съдебно заседание, в следният състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : МИЛЕНА ДЕЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖУЛИЕТА СЕРАФИМОВА
ТОДОР ХАДЖИЕВ
Секретар : В* К*
Прокурор : Н* Г*
Като разгледа докладваното от ПРЕДСЕДАТЕЛЯ
В.гр.дело № 118 по описа за 2019 година, за да се произнесе взе предвид следното :
Производството е въззивно и е по реда на чл. 258 и сл.от ГПК.
С Решение № 287/20.12.2018 г., постановено по
гр.д. № 613/2018 г., Районен съд - Свиленград е осъдил на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ,
Прокуратура на Република България да заплати
на А.К.И. сумата от 4 257,76 лева за обезщетение за претърпени имуществени
вреди, представляващи сбор от платено адвокатско възнаграждение от 3 900 лв. и
платени транспортни разходи от 357,76 лв., настъпили в резултат от повдигнато
незаконно обвинение в извършване на престъпление по чл. 301, ал. 1, пр. 2, ал. 1
от НК,
за което А.К.И. е оправдан с Присъда № 2/29.01.2015г., постановена по
НОХД № 831/2013 г. на ОС – Хасково, влязла в сила на 13.02.2015 г., ведно със
законната лихва върху тази сума, считано от 15.08.2015г. до окончателното й
изплащане, като е отхвърлил предявения иск за имуществени вреди в останалата му
част над уважения размер от 4 257,76 лева до
пълния предявен размер от 16 585,34 лева за обезщетение за претърпени
имуществени вреди, представляващи 10 831,58 лв. – неполучено месечното трудово
възнаграждение за периода от 10.11.2010 г. до 30.07.2012 г., 336,00 лв. –
сторени разходи за здравни осигуровки за периода от 10.11.2010г. до 30.07.2012г.,
60 лв. – разноски за дневни, и 1 100 лв. – платено адвокатско възнаграждение,
ведно със законната лихва от 13.02.2015 г. до окончателното изплащане на
сумата; както и за претенцията за законна лихва
върху главницата, като погасена по давност, за периода от 13.02.2015г. до
14.08.2015г.
С решението съдът е осъдил
на основание чл. 10, ал. 3 от ЗОДОВ, Прокуратура на Република България да
заплати на А.К.И. сумата от 464,42 лева - съдебни разноски пред Районен съд –
Свиленград.
Недоволен от
така постановеното решение в частта, в която първоинстанционният съд е
отхвърлил предявения иск по ЗОДОВ ,а именно:за сумата от 10 831,34лв.,представляваща
неполучено месечно възнаграждение в за периода 10.11.2010г. до 30.07.2012г.; за
сумата от 336лв., заплатени
здравни осигуровки за периода от
10.11.2010 г. до 30.07.2012 г.; за сумата от 60 лв.-дневни пари , във връзка с явяване на делата ; за сумата от 1100лв.,представляваща разликата между
уважения размер от 3 900лв. за заплатено в наказателното производство
адвокатско възнаграждение до пълния предявен размер от 5 000 лв. и за сумата от 464,42лв-разноски по делото е останал въззивникът А.К.И., който
чрез процесуалния си представител го обжалва. Във въззивната жалба са изложени
подробно съображения във връзка с неправилността на изводите на
първоинстанционния съд за неоснователност на претенцията по суми така, както
същите са описани в обжалваното решение. Счита се, че неправилно и в
противоречие с доказателствата по делото, съдът приел, че лишаването на ищеца
от трудовото възнаграждение за дълъг период от време не се намира в пряка връзка с воденето срещу него наказателно
производство, тъй като неговото
уволнение било в резултат на упражнена от страна на МВР дисциплинарна власт и
оперативна самостоятелност. Този извод на съда не намирал опора в логиката,
поради което счита, че следвало да се приеме, че между това, че ищецът не е
получавал трудово възнаграждение за определен период от време, поради това, че
е бил уволнен от страна на МВР, се намирало в пряка причинна връзка с воденото
срещу него наказателно производство в същия този период от време, като в тази
насока се цитира и съдебна практика. Поддържа се също, че по делото имало
достатъчно доказателства относно причините, поради които ищецът е останал без работа
и не е получавал заплата за времето, посочено в исковата молба. Излага
съображения и във връзка със заплащането на здравни осигуровки за исковия
период от време като счита, че тъй като ищецът лично е заплащал тези
осигуровки, същите представляват пряко увреждане от воденото наказателно
производство, поради което прокуратурата дължи и тези суми от общо 336лв. Излага съображения и във връзка с
дневните разходи в размер на 60 лева. Изложени са доводи и с оглед
обстоятелството, че съдът не е следвало да намаля размера на платеното
адвокатско възнаграждение в наказателното производство, което било в общ размер
на 5 000 лв., тъй като счита, че същото не е прекомерно и не следва да се
намаля в предвидения в наредбата минимум от 3 900 лева. В тази връзка са изложени съображения за фактическата и правна сложност на делото,
общественият интерес, защитните тези, изложени от адвокатите на лицето и
прочие. Изложени са оплаквания по отношение на решението и в частта за
разноските относно разпределение на същите, с оглед уважената част от исковите
претенции.
Претендира от въззивната инстанция да отмени обжалваното решение на Районен съд – Свиленград в обжалваната част и вместо него да постанови ново по съществото на спора, с което изцяло да уважи предявените искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ в размерите така, както същите са предявени. Претендират се и направените по делото разноски.
В срока по чл.263 от ГПК е депозиран писмен отговор на подадената въззивна жалба от прокурор в РП – Свиленград, като процесуален представител на Прокуратурата на Република България, в който са изложени съображения по оспорване на подадената жалба и доводи, свързани с правилността на обжалвания съдебен акт. Прави се искане въззивната инстанция да потвърди решението на Районен съд – Свиленград в обжалваната му част.
Пред въззивната инстанция не са представени нови доказателства и не са направени доказателствения искания.
Въззивната жалба е подадена в преклузивния срок по чл.259, ал.1 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу подлежащо на обжалване съдебно решение, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество жалбата се явява частично основателна.
СЪДЪТ, след като прецени събраните по делото доказателства поотделно и в съвкупност и разгледа изложените от страните съображения, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Производството пред Районен съд – Свиленград е инициирано по иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, подаден от А.К.И. против Прокуратурата на РБ, с претенция за заплащане сумата в общ размер от 16 585,34 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди от повдигнато незаконно обвинение в извършване на престъпление по чл. 302, т. 2, б. „а“, вр. чл. 301, ал. 1, предл. I-во и II-ро, ал.т I от НК, за което бил оправдан с Присъда № 2/29.01.2015г. по НОХД № 831/2013г. на ОС – Хасково, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 13.02.2015г. до окончателното й изплащане. Ищецът изложил твърдения, че с постановление по чл. 219 от НПК от 01.10.2010г. бил привлечен като обвиняем за извършено престъпление по чл. 302, т. 2, б. „а“, вр. чл. 301, ал. 1, предл. I-во и II-ро, ал.т I от НК по ДП № 34-П/09, по описа на СО – СГП.
По повдигнато от СГП срещу ищеца обвинение било образувано НОХД № 831/2013г., описа на ОС – Хасково, което приключило с влязла в сила оправдателна присъда.
Пряка и непосредствена последица от незаконосъобразно воденото наказателно производство били процесната сума, от която 417,76 лв. – заплатени пътни и дневни пари за явяване на ищеца пред СГП за участие в процесуални действия на 01.10.2010г. и 11.03. и 08.04.2013г., както и пътни и дневни пари за явяване в с.з. пред ОС – Хасково, 5 000 лв. – платено адвокатско възнаграждение в наказателния процес; 336 лв. – платени здравни осигуровки за периода 10.11.2010г. – 30.07.2012г., предвид твърденията, че ищецът бил уволнен на 10.11.2010г. поради повдигнато обвинение и останал без работа и 10 831,58 лв. – пропуснати ползи от неполучено месечно трудово възнаграждение за периода 10.11.2010г. – 30.07.2012г.
За да постанови решението, РС – Свиленград е приел, че в настоящия случай за налице предпоставките, ангажиращи отговорността на ответника, предвид фактите, че на ищеца И. му е повдигнато обвинение за извършено престъпление и същият е оправдан с влязла в сила присъда, т.е. обвинението е незаконно.
За да отхвърли иска в частта относно претенцията за обезщетение, представляващо пропуснати ползи от неполучено трудово възнаграждение, първостепенният съд приел, че липсва пряка причинна връзка между прекратяване на служебното правоотношение на ищеца и воденото наказателно производство срещу него, тъй като наложеното му дисциплинарно наказание „уволнение“ е в рамките на проведено дисциплинарно производство, при условията на оперативна самостоятелност на наказващия орган МВР.
Уважил е претенцията на ищеца за пътни разходи до размера от 357,76 лв. и отхвърлил иска за сумата в размер на 60 лв. за дневни разходи поради неоснователност.
Предвид указанията на ВКС, изложени в ТР № 1 от 11.12.2018г. по т.д. 1/2017г., съдът определил обезщетението за имуществени вреди, представляващи адвокатско възнаграждение в размер по-нисък от платения в наказателния процес и уважил иска за сумата в размер 3 900 лв., като в останалата му част, до пълния предявен размер – отхвърлил.
В частта относно присъденото на ищеца обезщетение за имуществени вреди в размер на 4 257,76 лв., както и в частта относно присъждането на законната лихва, решението като необжалвано е влязло в сила.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
На основание чл. 269 от ГПК, относно правилността на решението въззивната инстанция ще се произнесе по спорния предмет единствено в очертаните от въззивната жалба рамки.
Настоящият състав на въззивния съд, споделя фактическите констатации, направени от първата инстанция.
Правната норма на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ визира фактически състав, при който отговорността на държавата е ангажирана за вреди, които са причинени на гражданите от разследващите органи, прокуратурата или съда при обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано. Следователно, за възникване на отговорността са необходими две предпоставки: повдигане на обвинение на ищеца за извършване на престъпление и оправдаването му по повдигнатото обвинение с влязла в сила присъда. Тази отговорност е следствие от задължението на Прокуратурата да повдига и поддържа в съда обвинението по наказателни дела, както и от задължението да доказва и установява пред съда виновността на привлечените към наказателна отговорност лица. Съгласно чл. 4 от същия закон, обезщетение се дължи за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането.
Въз основа на ангажирания по делото доказателствен материал е установено, че с постановление по чл. 219, ал.1 от НПК от 01.10.2010г. и постановление по чл. 219, ал.1 от НПК от 11.03.2013г., постановени по ДП № 34-П/2009г., по описа на СО при СГП, въззивникът е привлечен като обвиняем за извършено престъпление по чл. 302, т. 2, б. „а“, вр. чл. 301, ал. 1, предл. I-во и II-ро, ал.т I от НК.
СГП предала
на съд И. за престъпление по чл. 301, ал. 1, предл. II-ро, алт. I от НК, за това че на 21.06.2010 г., около 03:00 ч. на
територията на ГКПП **, трасе входящи товарни автомобили в Р България,
непосредствено до гише 27 за обработка на документи на пътуващите товарни
автомобили за международен транспорт, в качеството на длъжностно лице-полицай
категория Е, I степен, ** на ГКПП „**“
от ГПУ Свиленград при РДГП-Елхово, ГД ГП на МВР – е приел от А*А**а А**т дар,
който не му се следва – сумата от 5 евро, с левова равностойност 9,78 лв., за
да извърши действие по служба – своевременна задължителна документна проверка
на лицата, пътуващи в товарния автомобил, автомобила и товара, за безпроблемно
преминаване през държавната граница на българска територия. С обвинителния акт
са повдигнати обвинения на още 8 лица. С Присъда № 2/29.01.2019г., постановена
по НОХД № 831/2013г., влязла в сила на 13.02.2015г., въззивникът е признат за
невиновен и е оправдан по повдигнатото му обвинение.
От представени по делото договори за
правна защита и съдействие се установява, че А.И. е заплатил адвокатско
възнаграждение в размер на 5 000лв.
Видно от Заповед № 3883/03.11.2010г., изд. от Директора на ГД ГП – МВР на въззивника е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ и на основание чл. 228, т.2, чл. 226, ал.1,т.6, чл. 227, ал.1, т.7и т.10 от ЗМВР от 2006г. /отм./ и чл. 230, ал.2,т.4 от Правилник за прилагане на ЗМВР от 2006г. /отм./ е прекратено служебното му правоотношение на длъжността „с***“ на ГКПП „К* **. Заповедта е отменена по силата на решение, постановено по адм. дело № 9020/2010г. на АССГ, потвърдено от ВАС по дело № 8287/2011г.
Спорните моменти във въззивното производство са няколко, а именно: дали прекратяването на служебното правоотношение е в пряка и непосредствена връзка с повдигнатото незаконно уволнение и следва ли да бъде ангажирана отговорността на ответника за заплащане на обезщетение за имуществени вреди от неполучено трудово възнаграждение за посочения период, както и обезщетение за сторени здравни осигуровки за същия период; дължи ли се обезщетение за имуществени вреди на И. за дневни разходи в размер на 60 лв., както и следва ли да бъде намалено обезщетението за имуществени вреди за платеното в наказателното производство адвокатско възнаграждение.
На първо място, настоящият състав на въззивната инстанция, по претенцията в размер на 10 831,58 лв. – пропуснати ползи от неполучено месечно трудово възнаграждение за периода 10.11.2010г. – 30.07.2012г., както и 336 лв. – платени здравни осигуровки за същия период, намира, че районният съд правилно и законосъобразно е приел, че не е налице причинна връзка между незаконното обвинение и пропуснатите ползи от неполучени възнаграждения за претендирания период, а и такова е застъпеното от съдебната практика виждане. Въпреки изискването по чл. 179, ал. 1, т. 3 от ЗМВР, в сила от 2006г. /отм./ държавен служител да не е привлечен като обвиняем, преценката дали повдигането на обвинение представлява дисциплинарно нарушение по смисъла на чл. 224, ал. 2 от ЗМВР, в сила от 2006г. /отм./ попада в правомощията на органа по чл. 228 от същия закон. Поради изложените съображения, правилен е изводът от правна страна на районния съд, че уволнението на И. е резултат от преценка на дисциплинарния орган и не е пряка и непосредствена последица от незаконното обвинение, поради което не следва да бъде ангажирана отговорността на ответника за заплащане на обезщетение както за пропуснати ползи от месечно трудово възнаграждение, така и за платени здравни осигуровки. Доводите на жалбоподателя в обратна насока са неоснователни.
Въззивната инстанция споделя и съжденията на
състава на районния съд, че претенцията на въззивника за дневни разходи в
размер на 60 лв. следва да се отхвърли. Дневните пари намират своята уредба в
Наредбата за командировките в страна, а безспорно в настоящия случай
пътуванията на ищеца до гр. София не могат да бъдат квалифицирани като
командировка. Жалбата в тази си част също е неоснователна.
Въззивната инстанция споделя окончателните правни изводи за разрешаването на спора по горните въпроси, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите на обжалваното решение на Районен съд – Свиленград.
По отношение на последния спорен въпрос, а именно имуществените вреди за платеното в наказателното производство адвокатско възнаграждение, съдът намира жалбата за основателна. Въззивната инстанция не споделя изложените от първоинстанционния съд доводи относно прекомерност на адвокатското възнаграждение, платено в хода на наказателния процес. Безспорно е, че заплатеното от И. адвокатско възнаграждение в наказателното производство, в хода на което същият е оправдан, подлежи на обезщетение в настоящото производство. Уговореният между И. и адв. Георгиев размер на адвокатското възнаграждение от 5 000 лв. /от които 1 300 лв. – за процесуално представителство в хода ДП и 3 700 лв. – в хода на съдебното производство/ въззивният съд намира за съответен на извършена от адвоката правна услуга. Делото е било с фактическа и правна сложност, както е приел и РС – Свиленград, предвид големия обем и характера на събрания доказателствен материал, продължителността на производство, броя на подсъдимите и продължителността на самите съдебни заседания. Изложените обстоятелства обуславят голям обем работа на адвоката в изпълнение на договора за правна защита и съдействие, поради което и платеното адвокатско възнаграждение, макар и да надхвърля неколкократно минималните размери, съгласно Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, то същото е съответно на обичайния размер на адвокатски хонорар, предвид конкретиката на наказателното дело.
Поради изложените обстоятелства, жалбата следва да бъде уважена за разликата над присъденото от РС – Свиленград обезщетените за имуществени вреди за платено адвокатско възнаграждение в размер на 3 900 лв. до пълния предявен размер от 5 000 лв.Върху допълнително определената сума от въззивната инстанция в размер на 1100лв. не следва да се присъжда законна лихва,тъй като решението на РС-Свиленград не е обжалвано в частта касаеща законната лихва, поради което в тази част решението на първата инстанция е влязло в законна сила.
Ще следва да се отмени и решението на РС-Свиленград в частта за разноските, като същите следва да се съобразят и допълнително присъдената сума от настоящата инстанция. В този смисъл съдът счита, че на въззивника следва да се присъдят разноски съобразно уважената от двете инстанции част от иска. Направените разноски от въззивника в хода на производството по делото/първоинстанционно и въззивно такова/ възлизат общо на сумата от 3 305 лв. ,от които 300 лв. за държавна такса и депозит за вещо лице, 2 000 лв. адвокатско възнаграждение – за първоинстанционното производство , 5 лв. – държавна такса за въззивно обжалване и 1 000 лв. адвокатско възнаграждение – за въззивното производство/. На основание чл. 10, ал. 3 от ЗОДОВ в тежест на въззиваемата страна се възлагат разноските от 305 лв. – държавна такса за двете инстанции и депозит за вещо лице, както и сумата в размер на 969,13 лв. – адвокатско възнаграждение за двете инстанции,съответстваща на уважения размер на исковата претенция.Съдът счита,че не следва да редуцира размера на договореното и платено за двете инстанции от ищеца-въззивник адвокатско възнаграждение,тъй като счита,че същото не е прекомерно и е съобразено както с фактическата и правна сложност на делото,така и с извършените от адвоката процесуални действия в хода на процеса пред двете инстанции.
Изложените по-горе съображения водят до извода на въззивната инстанция, че обжалваното решение на РС – Свиленград, в останалата му част, като валидно, допустимо и правилно, следва да се потвърди.
Мотивиран така, съдът
Р
Е Ш И :
ОТМЕНЯ
Решение № 287/20.12.2018 г.,
постановено от РС – Свиленград по гр.д. № 613/2018 г. в частта, в която е
отхвърлен предявеният иск за имуществени вреди, представляващи платено
адвокатско възнаграждение, в частта над уважения размер от 3 900 лв. до
пълния предявен размер от 5 000 лв., вместо което постановява:
ОСЪЖДА, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, Прокуратура на Република
България, с адрес: гр. София, бул.
„Витоша“ № 2 да заплати на А.К.И., с
ЕГН **********,*** сумата в размер на 1 100лв.,
представляващи обезщетение за претърпени имуществени вреди за платено
адвокатско възнаграждение - разликата над присъдената сума от 3 900 лв. от
първоинстанционния съд до пълния предявен размер на иска от 5 000 лв.
ОТМЕНЯ
Решение № 287/20.12.2018 г.,
постановено от РС – Свиленград по гр.д. № 613/2018 г. в частта, в която, на
основание чл. 10, ал.3 от ЗОДОВ, Прокуратура на Република България,
адрес: гр. София, бул. „Витоша“ №2 е
осъдена да заплати на А.К.И., с ЕГН **********,*** сумата от 464,42 лв. –
съдебно разноски пред РС – Свиленград, вместо което постановява:
ОСЪЖДА Прокуратура на Република България,
адрес: гр. София, бул. „Витоша“ №2, да заплати на А.К.И., с ЕГН **********,***,
на основание чл. 10, ал.3 от ЗОДОВ, сумата в размер на 305 лв. – държавна такса за двете
инстанции и депозит за вещо лице, както и сумата в размер на 969,13 лв. – адвокатско възнаграждение
за двете инстанции.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 287/20.12.2018 г., постановено от РС – Свиленград по гр.д. № 613/2018 г. в останалата му част.
Решението
подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването
му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.