№ 770
гр. Варна , 20.04.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, III СЪСТАВ в публично заседание на двадесет
и трети март, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Юлия Р. Бажлекова
Членове:Даниела С. Христова
Светлана К. Цанкова
при участието на секретаря Елка Н. Иванова
като разгледа докладваното от Даниела С. Христова Въззивно гражданско
дело № 20213100500202 по описа за 2021 година
Производството е образувано възоснова на постъпила въззивна жалба с вх. Рег. №
283020 от 19.11.2020 г., подадена от К. С. К., ЕГН **********, с адрес гр. Варна, ул.
„Струга” № 27, ет. 3, ап. 148, срещу решение № 260985 от 02.11.2020 г. постановено по
гр.д. № 20800 по опис на ВРС за 2019 г. в частта, в която съдът е отхвърлил иска срещу
„Пристанище Варна” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. Варна,
пл. „Славейков” № 1, за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата
над уважения размер от 280 лева до предявения от 10000 лева /десет хиляди лева/,
представляващи обезщетение за претърпени неимуществени вреди - болки и страдания,
причинена от трудова злополука, настъпила на 05.07.2017 г., призната за такава с
Разпореждане № 5104-03-156 от 11.07.2017 г. на ТП на НОИ – Варна, ведно със законната
лихва върху главницата, считано от датата на увреждането - 05.07.2017 г., до окончателното
изплащане на задължението, на основание чл. 200 от КТ и чл. 86 от ЗЗД.
В жалбата се излага, че решението е необосновано, постановено при неправилно
възприети факти и довели до неправилно приложение на материалния закон. Отправено е
искане за неговата отмяна и постановяване на друго, с което изцяло да бъдат уважени
предявените искове. В съдебно заседание поддържа въззивната жалба и конкретизира
претенцията за разноски в размер на 850 лева, представляващи адвокатско възнаграждение.
Въззиваемата страна „Пристанище Варна” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление гр. Варна, пл. „Славейков” №, оспорва жалбата като неоснователна с
подробни възражения. В съдебно заседание поддържа оспорването на въззивната жалба като
неоснователна и конкретизира претенцията за разноски в размер на 996 лева,
представляващи адвокатско възнаграждение.
От служебната проверка, която въззивният съд извършва по реда на чл. 269 от ГПК се
установява, че обжалваното решение е валидно и допустимо.
По правилността на обжалваният съдебен акт, съдът се произнася съобразно
1
разясненията дадени Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013
г., ОСГТК.
В исковата молба, ищецът К. С. К. е твърдял, че е пострадал от трудова злополука
на 05.07.2017 г. и е претендирал обезщетение в размер на 10 000 лева, за нанесени
неимуществени вреди /болки и страдания/ срещу рабодотодателя „Пристанище Варна“
ЕАД, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на увреждането, до
окончателното изплащане на обезщетението. Изложил е фактически твърдения за начина,
по който е осъществена злополуката и за получените в следствие на нея увреждания, болки
и страдания.
Ответникът в писмен отговор не е оспорил фактическите твърдения на ищеца, че
травматичните увреждания са следствие на трудова злополука, че застраховател е платил
обезщетение за неимуществени вреди в размер на 720 лева. Оспорил е претенцията като
неоснователна с правоизключващо възражение – заплатено застрахователно обезщетение
за неимушествени вреди и правопреебразуващо възражение - проявена от пострадалия
груба небрежност. В условията на евентуалност, ответникът е оспорил размера на
претенцията като несъразмерна на вредите.
Не са спорни пред въззивния съд приетите за установени в обжалваното решение
факти, с изключение на 1.вида на телесната повреда, 2.продължителността на търпените от
ищеца страдания; 3.наличието противоправни съпричиняващи действия извършени от
пострадалия.
Не са спорни и правните изводи на първоинстанционния съд, с изключение на
квалифицираните като груба небрежност, действията по преминаване през участък
предназначен за ППС, справедливостта като съответна на определения размер от 2000 лева,
като и намалението на тази сума с 50% мотивирани с груба небрежност, проявена от
пострадалия.
Въззивният съд след самостоятелна преценка на събраните по делото
доказателства по спорните между страните факти, относими към материално правните
норми регламентиращи процесните отношения, приема за установено следното от
фактически страна:
Ищецът работи на длъжност „докер”, с място на работа „Пристанище - Варна”,
в отдел „Кейова механизация”, сектор „Регионална транспортна система” в периода от
15.05.2000 г. до 10.10.2019 г.
От Разпореждане № 5104-03-156 от 11.07.2017 г. на ТП на НОИ – Варна, на осн. чл.
60 ал. 1 от КСО, във връзка с чл. 55 ал. 1 от КСО, се установява наличието на трудова
злополука, осъществена на 05.07.2017г. изразяваща се в удар от спусната ел. бариера, в
следствие на който е причинена контузия на гръдния кош.
Пострадалият работник е обезщетен за неимуществени вреди със застрахователна
сума в размер на 720 лева.
Налице са доказателства, че пострадалият е преминал встъпителен и периодичен
инструктаж по правилата на безопасността и хигиената на труда, който включва
запознаване с Правилник за контролно-пропускателния режим в „Пристанище Варна”
ЕАД, Инструкция за действия при издаване на различни видове пропуски за достъп до
територията на „Пристанище Варна” ЕАД, както и Заповед № 84/07.02.2005 г. на изп. д.
на „Пристанище Варна” ЕАД, от които следва, че е запознат със забраната,
работниците и служителите да преминават през нерегламентирани места при влизане в
пристанището. Не е спорно, периодичен инструктаж е направен на 09.01.2017 г. и е
2
удостоверен с подписа на ищеца.
От заключението към СТЕ, се установява че на мястото на инцидента има вход/
изхода, единият предназначен за ППС, а другите за пешеходци. В периода от 04.07.2017 г.
до 10.10.2017 г. няма регистрирано преминаване през турникетния вход/изход от ищеца.
Такава регистрация има за първи път след инцидента на 28.09.2017 г. и след 08.10.2017 г.
От заключението следва, че ищецът преди инцидента е ползвал само входа за ППС, а след
това през входа за пешеходци.
От заключението към СМЕ, се установява, че ищецът е получил удар от бариера по
предната повърхност на гръдния кош. Ударът е причинил контузия на гръдния кош, без
травматични увреждания на костите образуващи гръдния кош. Контузията е
обусловила временно разстройство на здравето неопасно за живота. Според
заключението, това увреждане не води до трайно затруднение на движенията на снагата,
а периодът на възстановяване е трае от 20 до 25 дни. Увреждания с подобен характер
протичат с изразен болков синдром, който може да продължи и за период от два до три
месеца.
От събраните по делото гласни доказателства, се установява, че болките са били
силни, описани са от св. К.а /съпруга на ищеца/като нетърпими. Ищецът е бил
неподвижен /не е можел да става от леглото, не е можел да се обслужва сам/.
Възстановил се е след три месечен домашен болничен престой. В този период семейството
е имало финансови затруднения, които пострадалия преживявал като емоционални
притеснения. Въззивният съд изцяло кредитира показанията на свидетелката К.а, като
основани на непосредствени впечатления от първия до последния момент на
възстановителния период и не споделя извода на първоинстанционния съд, че показанията
се опровергават от установения факт, че на 28.09.2017 г. е регистрирано посещение на
пристанището от ищеца. Този факт е достатъчно отдалечен по време от датата на
контузията 05.07.2017 г. за да опровергава съдържанието на свидетелските показания в
периода от 05.07.2017 г. до 28.09.2017 г.
От свидетелските показания на Г.М., колега на ищеца, който не е очевидец на
злополуката, се установява, че мястото, на което е осъществена злополуката,
представлява изход за ППС и че място предназначено за преминаване на работници е това,
на което има монтирана апаратура за чекиране. Въззивният съд споделя вярата в
достоверността на показанията дадени от този свидетел, която е дал и
първоинсанционния съд, като съобразява, че са безпротиворечиви със заключението на
СТЕ и нормативните документи, възоснова на които е проведен първоначален и периодичен
инструктаж за безопоснаст на труда. Същевременно обаче, от СТЕ се установява, че
чекирането не се контролира.
Съдът кредитира показанията на и свидетеля К.Д., от който се установява, че
върху асфалтовата лента водеща към входа за ППС /пътни превозни средства/ има
начертана маркировка тип „Зебра”, която отвежда пешеходците до намиращия се между
входа и изхода за ППС, портал (с апаратура за чекиране) предназначен за вход/изход на
пешеходци, а в частта да МПС няма такава маркировка тип „Зебра”. От неговите
показания обаче не се установява, че през входа и изхода предназначен за ППС е забранено
преминаването на пешеходци, а това се извежда като умозаключение и се предполага от
свидетеля, който не е непосредствено възприел забранителен знак за пешеходци.
Въз основа на така събраните и кредитирани от съда доказателства, се
установява, че на 05.07.2017 г. пострадалият е преминал през място, което не е
предназначено за пешеходци, а през вход/изход предназначен за ППС , движението по
който е ограничено с бариера, получил е телесно увреждане – контузия на гръдния кош,
обусловило временно разстройство на здравето неопасно за живота, без затруднения в
3
движенията и снагата след предполагаем период от 20-25 дни, но същевременно с изразен
и продължителен болков синдром – до 2-3 месеца.
При тази фактическа установеност, съдът извежда следните правни изводи:
Относно спорния вид на увреждането. В обжалваното решение съдът е приел, че
получената телесна повреда е лека. Несъгласен с тази квалификация е въззивният
жалбоподател, според който заключението на СМЕ е в противоречие с медицинската
документация, а преценката на съда е неправилна, защото е в противоречие с Постановление
№ 3/79 г. на ПВС. По това възражение, въззивният съд приема, че разграничителния
критерий между лека и средна телесна повреда е продължителността на трайното
затруднение в движението. По делото е установено, че 28.09.2017 г. ищецът е посетил
територията на пристанището. Премил е като пешеходец и е ригистриран като такъв.
От датата на увреждането до датата на регистрираното придвижване е изминал период
от два месеца и три седмици. От продължителността на отпуск по болест, следва че в
период от три месеца пострадалия не е бил в състояние за работа, а от показанията на
неговите близки се установява, че не е могъл сам да се обслужва в началния период след
контузията. Причиняването на болки и страдания без разстройство на здравето се изразява
в най-слабото засягане на организма, в резултат на което увреденият претърпява болка или
страдание. Болката е краткотрайно преживяване на неприятно усещане, произтичащо от
физическо въздействие. Страданието е продължаваща болка. ОТ СМЕ се установява, че е
изпитал болка, която е преминала в страдание с продължителен характер обоснован от вида
на контузия, която макар и да не представлява средна телесна повреда има спецификата да
обоснове страдание като това на следна телесна повреда, при отчитане на обстоятелството -
продължителен болков синдром – до 2-3 месеца.
Характерът и степента на увреждането на човешкия организъм се определят според
най-тежките последици за здравето, независимо от това дали те са настъпили
непосредствено след причиняване на увреждането, или по-късно чрез усложнения, които са
в причинна връзка с извършеното деяние. В случая, видът на телесната повреда е лека, но
страданието е продължително, поради което тази продължителност следва да бъде взета
предвид като характеристика на вредата настъпила в следствие на увреждането. Не е
налице неправилност на решението в частта, в която съдът е приел, че телесната повреда е
лека, а не средна в какъвто смисъл е изразено становище по същество от пр. представител на
въззивника и цитираното Постановление № 3/79 на ВС. Продължителността на болковият
синдром следва да бъде отчетен като факт при определяне на размера на обезщетението, при
съобразяване на предпоставките по чл. 52 от ЗЗД.
Относно противоправни съпричиняващи действия, извършени от пострадалия,
квалифицирани в обжалваното решение като груба небрежност:
Безспорно пострадалия е преминал през място, което не е предназначено за
пешеходци, поради което сам се е поставил в риск от увреждане. Не е спорно, че неговото
поведение не е инцидентно или изключително или, че е възприето като необикновено и
съответно нетърпимо от работодателя или и от работниците. Няма данни да е приведен в
изпълнение механизъм за отстраняване на създадения противоправен навик. Затова съдът
приема, че при степенуване на съпричиняването, следва да се отчете както поведението на
пострадалия, който е допринесъл за увреждането си така и поведението на работодателя,
който не е създал достатъчен механизъм за контрол и съответните санкции.
Небрежността в гражданското право е неполагане на дължимата грижа според един
абстрактен модел - поведението на определена категория лица /добрия стопанин/ с оглед
естеството на дейността и условията за извършването й. Грубата небрежност не се
отличава по форма /според субективното отношение към увреждането/, а по степен, тъй като
грубата небрежност също е неполагане на грижа, но според различен абстрактен модел -
4
грижата, която би положил и най-небрежният човек, зает със съответната дейност при
подобни условия.
При трудовата злополука има съпричиняване, когато работникът извършва работата
без необходимото старание и внимание и в нарушение технологичните правила и на
правилата за безопасност. Това съпричиняване обаче не може да доведе до намаляване на
дължимото обезщетение от работодателя. Намаляване на отговорността на работодателя
може да има само при съпричиняване при допусната груба небрежност - липса на
елементарно старание и внимание и пренебрегване на основни технологични правила и
правила за безопасност. Съпричиняването при допусната груба небрежност има своите
степени, които в съответствие с обективното съотношение на допринасянето за трудовата
злополука с оглед на всички конкретни факти и обстоятелства са критериите за намаляване
на обезщетението.
Настоящият съд приема, че пострадалият е проявил груба небрежност, но с оглед
всички обстоятелства, установената трайност в търпимостта на укоримото поведение и
начина на съблюдаване на правилата за преминаване, които са довели до навици в
нарушенията, следва че съпричиняването е в размер на 30 %, а не на 50%.
Относно размера на присъденото обезщетение: Съдът правилно е определил
приложимите материално правни норми - чл. 52 от ЗЗД и задължителната сила на
разясненията в Постановление № 4 от 23.12.1968 г., Пленум на ВС. Въззивният съд приема,
че периодът на страданието не е до датата на посещението на работното място осъществено
на 28.09.2017 г., тъй като еднократно посещение на работното място, не предполага винаги
възстановена работоспособност. Такава е налице при завръщане към изпълнение на
задълженията, след изтичане на срока определен с болничен лист и възприет от
работодателя като отпуск по болест. От събраните по делото доказателства се установява, че
страданията на ищеца са били продължителни – до три месеца, независимо от вида на
телесната повреда /лека/ и начина на извършване на травматичното увреждане /чрез
съпричиняване/. Възрастта на ищеца има значение при преценката за ефективността на
възстановителните процеси за по-продължителен период от време и не на последното
място, и към вида на работата, която в случая е тежък физически труд, който
предполага пълно излекуване и пълно преодоляване на посттравматичните болкови
симптоми.
Отчитайки тези обстоятелства, въззивният съд приема, че справедлив размер на
обезщетение би бил размер от 10 000 лева. За определяне на окончателното обезщетение
обаче, съдът следва да намали размера с процента на съпричиняване 30 % , т.е. със сумата
от 3000 лева и с безспорния между страните, признат от ищеца факт, че е получил
застрахователно обезщетение в размер на 720 лева. Размерът на обезщетението, по
правилата за конкретнно съобразени критерии за справедливост и утвърдената съдебна
практика, след намаляване с процента на съпричиняване и след приспадане на платеното
застрахователно обезщетение възлиза на 6280 лева.
По отношение на разноските: Всяка от страните има претенции за разноски и
взаимно не са обективирани възражения за прекомерност.
Пред първоинстанционния съд ищецът е извършил разход, в размер на 950 лева,
представляващи заплатено адвокатско възнаграждение. Дължимата държавна такса
съобразно уважената част от иска е в размер на 251.20 лева, които не се внасят
предварително от ищеца, а възнаграждението за положения труд от вещото лице,
представило заключението на СМЕ е в размер на 250 лева, които са били платени от
бюджета на съда. Пред въззивният съд е представен списък за разноски в размер на 850
лева. От тези суми предварително заплатени от ищеца са само адв. Възнаграждения в общ
размер от 1800 лева, които съобразно уважената част от иска, следва да бъдат редуцирани до
5
1130.40 лева, които следва да бъдат присъдени в тежест на ответника.
Ответната страна в първоинстанционното производство е претендирала разноски в
размер на 1086 лева адв. възнаграждение и разход за възнаграждение на вещите лица по
допусната СТЕ в размер на 560 лева. Пред въззивния съд, адв. Възнаграждение е в размер
на 996 лева, общо разноски в размер на 2 642 лева. Съобразно отхвърлената част от иска – за
разликата над 6280 до претендираните 10000 лева, в тежест на ищеца следва да бъде
присъдена сумата от 982.84 лева.
На основание чл.78, ал.6 от ГПК, в тежест на ответника следва да бъде възложена
държавната такса върху уважения размер на исковете, възлизаща на 251.20 лева, както и
възнаграждението за вещите лица за СМЕ в размер на 157 лева или общо сумата от 408.20
лева.
Мотивиран от гореизложеното, Варненският окръжен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 260985 от 02.11.2020 г. постановено по гражданско дело №
20800 по опис на ВРС за 2019 г. В ЧАСТТА , в която е отхвърлен иска за разликата
над 280 до 6280 лева, претендирани от К. С. К., ЕГН **********, с адрес гр. Варна, ул.
„Струга” № 27, ет. 3, ап. 148, против „Пристанище Варна” ЕАД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр. Варна, пл. „Славейков” № 1 като обезщетение
претърпени неимуществени вреди от трудова злополука, настъпила на 05.07.2017 г.,
изразяващи се в болка и страдания, ведно със законната лихва върху главницата, считано
от датата на увреждането – 05.07.2017г. до окончателното изплащане на сумата, на
основание чл.200, ал.1 от КТ вр. с чл.86, ал.1 и чл.84 от ЗЗД и изцяло в частта за
разноските.
и ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА „Пристанище Варна” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. Варна, пл. „Славейков” № 1 да заплати на К. С. К., ЕГН **********, с адрес
гр. Варна, ул. „Струга” № 27, ет. 3, ап. 148, сумата от 6000 лева /шест хиляди лева /,
представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди - болки и страдания,
причинена от трудова злополука, настъпила на 05.07.2017 г., призната за такава с
Разпореждане № 5104-03-156 от 11.07.2017 г. на ТП на НОИ – Варна, ведно със законната
лихва върху тази сума, считано от датата на увреждането - 05.07.2017 г., до окончателното
изплащане на задължението и ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата отхвърлителна
част за разликата над 6280 лева до претендираните 10 000 лева .
В необжалваната част /за сумата от 280 лева ведно със законна лихва върху тази сума,
считано от 05.07.2017 г. до окончателното изплащане на задължението/ решение № 260985
от 02.11.2020 г. постановено по гражданско дело № 20800 по опис на ВРС за 2019г. е влязло
в законна сила, след изтичане на срока за неговото обжалване.
ОСЪЖДА „Пристанище Варна” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. Варна, пл. „Славейков” № 1 да заплати на К. С. К., ЕГН **********, с адрес
гр. Варна, ул. „Струга” № 27, ет. 3, ап. 148 сумата от 1130.40 /хиляда сто и тридесет/ лева,
представляваща направените по делото разноски, съобразно уважената част от иска, на
6
основание чл. 78, ал.1 от ГПК.
ОСЪЖДА К. С. К., ЕГН **********, с адрес гр. Варна, ул. „Струга” № 27, ет. 3, ап.
148,да заплати на „Пристанище Варна” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. Варна, пл. „Славейков” № 1 сумата от 982.84 лева представляваща
направените по делото разноски, съобразно отхвърлената част от иска, на основание чл. 78,
ал.3 от ГПК.
ОСЪЖДА „Пристанище Варна” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. Варна, пл. „Славейков” № 1, ДА ЗАПЛАТИ в полза на бюджета на
съдебната власт сумата от 408.20 лева, представляваща сбор от 251.20 лева - дължимата
държавна такса върху уважения размер на предявения иск с правно основание чл. 200, ал.1
от КТ и 157 лева възнаграждение за вещо лице по приетата като доказателство СМЕ, на
основание чл. 78, ал.6 от ГПК.
Решенето може да се обжалва пред Върховен касационен съд в едномесечен срок от
връчване на препис от настоящия съдебен акт до страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7