Р
Е Ш Е Н И Е
град София, 28. 07. 2021 г.
Софийският
градски съд, Гражданско отделение, II
– Д въззивен състав, в открито съдебно заседание на девети април две хиляди двадесет
и първа година в състав:
Председател:
Красимир Мазгалов
Членове:
1. Силвана Гълъбова
2.
младши съдия Любомир Игнатов
при участието на съдебния секретар
Илияна Коцева, като разгледа докладваното от младши съдия Любомир Игнатов в.
гр. д. № 7971 по описа на Софийския
градски съд за 2020 г., за да се
произнесе, съобрази следното.
Производството е по чл. 258 от Гражданския процесуален кодекс ГПК) и
следващите.
Образувано е въз основа на постъпила въззивна жалба от ответника в първоинстанционното производство „Ч.Е.Б.“ АД, ЕИК ******, седалище и адрес на управление *** Бизнес Център (въззивник) чрез служителя с юридическо образование и
правоспособност В.И.срещу решение № 72528, постановено на 14. 04. 2020 г. от Софийския районен съд, 46-и състав, по гр. д. № 20970 по описа за 2019 г. (обжалвано решение). С обжалваното решение
първоинстанционният съд признал
за установено по предявения отрицателен установителен иск с правно основание
чл. 439 във връзка с чл. 124, ал. 1 ГПК, че М.Ц.М. (Р.) не дължи на въззивника
обща сума в размер на 7 062 лева и 95 стотинки поради изтекла в хода на
изпълнителното производство погасителна давност.
Въззивникът твърди,
че обжалваното решение е неправилно, незаконосъобразно и необосновано, постановено
в нарушение на материалния и на процесуалния закон. Заявява, че по делото е
било доказано (или поне е направил всички своевременни искания и възражения за
доказването на обстоятелството), че са били постъпили плащания, с които почти
изцяло са погасени главниците. Приема, че само на това основание и предвид чл.
118 от Закона за задълженията и договорите ЗЗД) искът следва да бъде
отхвърлен. Намира, че за кредитора е без значение кой е наредителят, както и че
плащането има погасителен ефект предвид чл. 73 ЗЗД и представлява извънсъдебно
признание на дълга. Твърди, че първоинстанционният съд е допуснал съществено
нарушение на процесуалните правила, като е оставил без уважение искането за
съдебно-счетоводна експертиза, изобщо не е установил относимия юридически факт
на погасяването (почти изцяло) на задължението за главница и като е пропуснал
да обсъди това основно възражение на ответника (въззивника). Във връзка с
твърдението за допуснато нарушение на материалния закон излага доводи, че
изпълнителният лист има последиците на съдебно решение за установяване на
съществуването на вземането по смисъла на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, тъй като е
издаден на основание чл. 410 във връзка с чл. 416 ГПК, поради което приложимата
погасителна давност всъщност е петгодишната, а не тригодишната, както
неправилно приел районният съд. Поддържа, че влязлата в сила заповед за
изпълнение е приравнена на съдебно решение по смисъла на чл. 117, ал. 2 ЗЗД.
Твърди, че прекратяването на изпълнителното дело по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК
(съответно по чл. 330, б. „д“ ГПК – отм.) не заличава ефекта на спряната
давност. Заявява, че след като изпълнителното дело е било образувано с молба, с
която е било възложено на съдебния изпълнител да избира изпълнителните способи
и е било поискано прилагането на редица такива, то не е задължително необходима
молба от взискателя на всеки две години. Поддържа, че конкуренцията между
Постановление на Пленума на Върховния съд № 3 от 1980 г. (ППВС № 3 от 1980 г.)
и Тълкувателно решение (ТР) № 2 от 2012 на Общото събрание на гражданската и
търговската колегия (ОСГТК) на ВКС е за момента, до който спира да тече
давността при образувано и висящо изпълнително дело. Заявява, че дори и новата
давност да е започнала да тече от 28. 10. 2013 г., то до датата на молбата, с
която е било поискано налагането на запори, са изтекли по-малко от пет години.
Позовава се на съдебна практика. Иска от въззивния съд да отмени обжалваното
решение и да се произнесе по същество, като отхвърли изцяло предявения иск,
евентуално в частта над 5 933 лева и 45 стотинки от главницата. Претендира
разноските за двете съдебни инстанции както и юрисконсултско възнаграждение.
Прави възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от ищцата в първоинстанционното производство М.Ц.М. (с предишно фамилно име Р.), ЕГН **********, адрес
***, съдебен адрес *** (въззиваема). За хода на устните състезания пред въззивната
инстанция заявява, че направените в хода на изпълнителното производство
плащания са били извършени от работодателя като трето задължено лице въз основа
на запор на трудовото възнаграждение. Твърди, че въз основа на представените от
въззивника счетоводни извлечения е била издадена заповедта за изпълнение.
Заявява, че дори и да бъде приложен петгодишният давностен срок, вземането
отново ще бъде погасено, тъй като изпълнителното производство се е прекратило
по право с настъпването на перемпцията. Иска от въззивния съд да отхвърли
въззивната жалба и да потвърди обжалваното решение.
Софийският градски съд, след като прецени твърденията на страните и
събраните доказателства, направи следните фактически и правни изводи.
Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок от заинтересовано
лице чрез надлежно упълномощен процесуален представител. Представен е документ
за платена държавна такса в необходимия размер.
По тези съображения жалбата е процесуално допустима.
Обжалваното решение е валидно и
допустимо. Относно правилността му предвид доводите, изложени във въззивната
жалба, въззивният съд приема следното.
Предмет на делото отрицателен
установителен иск с правно основание чл. 349, ал. 1 във връзка с чл. 124, ал. 1 ГПК. В тежест на ищцата (въззиваемата) е да установи правен интерес от
предявяването на иска. Предвид твърденията в исковата молба в тежест на
ответното дружество (въззивника) е да установи основание за спиране или
прекъсване на погасителната давност, съответно основание за спирането или
прекъсването на срока по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК.
Страните не спорят, а и от данните по
делото се установява, че на 09. 06. 2009 г. Софийският районен съд е издал
изпълнителен лист в полза на въззивника срещу въззиваемата (ЕТ „М. Р. – М.**“)
във връзка с определение на Софийския градски съд от 12. 05. 2009 г. по в. ч.
т. д. № 4382 по описа на Софийския градски съд за 2008 г. С изпълнителния лист
въззиваемата е била осъдена на основание чл. 416 във връзка с чл. 410, ал. 1,
т. 1 ГПК да заплати на въззивника следните суми: 6 230 лева и 21 стотинки
– неизплатена електрическа енергия, ведно със законната лихва, считано от 18.
01. 2008 г. до окончателното плащане; 694 лева и 25 стотинки лихви за забава; и
138 лева и 49 стотинки разноски.
Макар и в издадения изпълнителен лист да
е записано основание за издаването му чл. 416 във връзка с чл. 410, ал. 1, т. 1 ГПК, въззивният съд констатира, че изпълнителният лист всъщност е бил издаден
въз основа на несъдебно изпълнително основание по реда на чл. 242 във връзка с
чл. 237, б. „к“ ГПК (обн. Изв., бр. 12 от 1952 г., отм. ДВ, бр. 59 от 2007 г.,
в сила от 01. 03. 2008 г.) във връзка с чл. 107 от Закона за енергетиката (в
редакцията, изм. с ДВ, бр. 59 от 2007 г.). Този извод
произтича от данните, съдържащи се в определение № 5603, постановено на 22. 05.
2009 г. от Софийския градски съд, Търговско отделение, VI-1и VI-2 състав, по ч. гр. д. № 4382 по описа за 2008 г.,
въз основа на което определение е бил издаден изпълнителният лист. Съгласно
тези данни въззивникът е обжалвал с частна жалба определение по гр. д. № 1631
по описа на Софийския районен съд, 59-и състав, за 2008 г., постановено на 28.
01. 2008 г. (преди влизането в сила на ГПК), с което молбата му за издаване на
изпълнителен лист въз основа на на чл. 242 във връзка с чл. 237, б. „к“ ГПК
(отм.) е била отхвърлена. При това положение и предвид пар. 2, ал. 9, изр.
първо от Преходните и заключителните разпоредби към действащия ГПК издаденият
след отменяването на определението изпълнителен лист е издаден въз основа на
несъдебно изпълнително основание по чл. 237, б. „к“ ГПК (отм.) във връзка с чл.
107 от Закона за енергетиката (в редакцията, изм. с ДВ, бр. 59 от 2007 г.). От
друга страна, въззивникът е подал молба за образуването на изпълнително
производство до държавен съдебен изпълнител към Софийския районен съд на 03.
08. 2009 г., поради което и по аргумент за противното от пар. 2, ал. 14 от
Преходните и заключителните разпоредби към действащия ГПК изпълнителното
производство е било образувано и се е развивало по реда на действащия ГПК.
По така подадената молба е било
образувано изпълнително дело № 20091110410109 (или 10109 от 2009 г.) по описа
на Съдебно-изпълнителната служба към Софийския районен съд. Последното
предприето изпълнително действие по това дело е налагането на запор върху
вземанията по банковите сметки на въззиваемата при „Централна кооперативна
банка“ АД с ръкописен акт на държавния съдебен изпълнител на л. 107 от
изпълнителното дело от 19. 09. 2011 г. Както е съобразил районният съд,
предприемането на изпълнителното действие е завършило с получаването на
съобщение от банката от 26. 10. 2011 г., че въззиваемата няма открити сметки.
След това със запорно съобщение от 07.
02. 2018 г. държавният съдебен изпълнител е наложил запор върху трудовото
възнаграждение на въззиваемата. С молба от 19. 02. 2018 г. въззиваемата е
поискала запорът да бъде вдигнат, като се е позовала на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. С ръкописен акт на л. 123 от изпълнителното дело държавният съдебен
изпълнител е прогласила прекратяването на изпълнителното производство и е
вдигнала запора. По молба на
въззиваемата държавният съдебен изпълнител е постановила възстановяване на
удържаните средства на 13. 04. 2018 г. (л. 129 от изпълнителното дело). Изпълнителният
лист е бил върнат на представител на въззивника. На 24. 04. 2018 г. въззивникът
е подал нова молба за образуване на изпълнително дело въз основа на същия
изпълнителен лист. Въз основа на молбата е било образувано изпълнително дело №
20181110400549 по описа на Съдебно-изпълнителната служба към Софийския районен
съд.
При така изяснената обстановка правилно
първоинстанционният съд е приел, че е приложима кратката тригодишна погасителна
давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД. Вземанията за стойността на незаплатената
електрическа енергия са периодични предвид разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 3 от 2012 г. по тълкувателно
дело № 3 от 2011 г. на ОСГК на ВКС (тълкувателното решение има обратно
действие въз основа на чл. 50, ал. 1 от Закона за нормативните актове). Същата
погасителна давност се прилага и за вземанията за лихви. Доводите на
въззивника, че при влизането в сила на заповед за изпълнение вземането се
установява със сила на пресъдено нещо и започва да тече нова петгодишна
погасителна давност на основание чл. 117, ал. 2 ЗЗД, са неотносими към предмета
на делото. Вече беше изяснено, че изпълнителният лист не е издаден въз основа
на влязла в сила заповед за изпълнение, а е бил издаден въз основа на несъдебно
изпълнително основание по ГПК (отм.). Определението на съда по чл. 242 ГПК
(отм.) се ползва с изпълнителна сила, но не и със сила на пресъдено нещо.
Правните му последици не се приравняват на съдебно решение, постановено в
исковия процес (в този смисъл е съдебната практика по отменения ГПК: решение №
94 от 27.07.2010 г. на ВКС по т. д. № 943/2009 г., I т. о., ТК).
Течението на тригодишната погасителна
давност се прекъсва с предприемането
на действия по принудително изпълнение (чл. 116, б. „в“ ЗЗД). Що се отнася до спирането на погасителната давност, с
Постановление на Пленума на Върховния съд № 3 от 1980 г. се приема, че
погасителната давност не тече в изпълнителното производство, понеже то е част
от единния граждански процес. Това разбиране впоследствие е обявено за изгубило
сила с т. 10 от Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. на ВКС по т. д. №
2/2013 г., ОСГТК. С цитираното тълкувателно решение вместо това се приема, че в
изпълнителния процес давността не спира, защото кредиторът може да избере дали
да действа (да иска нови изпълнителни способи, защото все още не е
удовлетворен), или да не действа (да не иска нови изпълнителни способи).
Съдебната практика на ВКС по конкретни
дела, свързани със спирането на течението на погасителната давност в
изпълнителни производства, образувани преди Тълкувателно решение № 2 от
26.06.2015 г. на ВКС по т. д. № 2/2013 г., ОСГТК, е противоречива. Според едни
състави новото тълкуване има обратно действие, тоест погасителната давност не се спира от факта на самото образуване
на изпълнителното дело. Според други състави новото тълкуване има действие
занапред, тоест погасителната давност е спряла да тече по образуваните
изпълнителни производство до влизането в сила на Тълкувателно решение № 2 от
26.06.2015 г. на ВКС по т. д. № 2/2013 г., ОСГТК, след което отново е започнала
да тече. Във връзка с тази противоречива съдебна е образувано тълкувателно дело
№ 3 по описа на ОСГТК на ВКС за 2020 г., по което към настоящия момент няма
постановено тълкувателно решение.
В разглеждания случай обаче изпълнителното
производство вече е било прекратено (перимирано) по право въз основа на чл.
433, ал. 1, т. 8 ГПК. Както правилно е съобразил районният съд, двугодишният
срок по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК е започнал да тече след неуспеха на поискания
от взискателя (въззивника) запор на вземания по банковите сметки на
въззиваемата с получаването на писмото от „Централна кооперативна банка“ АД от
държавния съдебен изпълнител на 26. 10. 2011 г. По изпълнителното дело няма
данни взискателят (въззивникът) да е поискал извършването на ново изпълнително
действие в следващите две години, поради което срокът по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК е изтекъл на 28. 10. 2013 г. (понеделник). От този момент изпълнителното
производство се е прекратило по право. Следователно при постановяването на Тълкувателно
решение № 2 от 26.06.2015 г. на ВКС по т. д. № 2/2013 г., ОСГТК, не е било
налице висящо изпълнително производство. Приложимата тригодишна погасителна
давност е изтекла на 28. 10. 2016 г.
При това положение запорът на трудовото
възнаграждение, наложен на 07. 02. 2018 г. по перимираното изпълнително
производство, освен че е невалидно изпълнително
действие и не е годно да прекъсне течението на погасителната давност по чл.
116, б. „в“ ЗЗД (предвид разясненията, дадени с т. 10 от Тълкувателно решение №
2 от 26.06.2015 г. на ВКС по т. д. № 2/2013 г., ОСГТК), също така е бил наложен
след като погасителната давност вече е била изтекла. Също така към момента на
образуването на новото изпълнително дело № 20181110400549 на 24. 04. 2018 г. вземанията
по изпълнителния лист вече са били погасени по давност.
За пълнота и предвид доводите на
въззивника и въззиваемата във връзка с постъпили плащания трябва да се отбележи
следното. Действително на гърба на изпълнителния лист и на прикрепения към него
алонж са направени редица отбелязвания за постъпили суми. Първата постъпила
сума е от 26. 06. 2018 г., като ежемесечно след това са постъпвали нови суми до
29. 01. 2020 г. Всяка сума е постъпила в края на съответния месец (от 23-то до
31-во число). Освен това към молбата за образуване на новото изпълнително дело
от 24. 04. 2018 г. въззивникът е посочил като начин на принудително изпълнение
запор върху трудовото възнаграждение. Предвид съвкупната преценка на тези
обстоятелства съдът приема за установено възражението на въззиваемата, че
сумите са били постъпили по запор на трудово възнаграждение. При това положение
нормата на чл. 118 ЗЗД е неприложима, защото тя се отнася само до случаите на доброволно
изпълнение на погасени по давност вземания. Изтичането на давността
погасява възможността на кредитора да иска принудително изпълнение на вземането
си. Затова въззивникът не е можел да иска налагането на запор на трудовото
възнаграждение на въззиваемата след 28. 10. 2016 г., съответно постъпилите суми
не могат да обусловят валидно погасяване на вземанията чрез плащане вместо по
давност.
По изложените съображения обжалваното
решение следва да бъде изцяло потвърдено като правилно. Доколкото цената на
иска е над 5 000 лева и липсват данни въззиваемата да е имала търговско
качество към момента на предявяването на иска, то по преценка на въззивния съд
настоящото въззивно решение подлежи на касационно обжалване.
Разноски. При този изход на делото в
полза на въззиваемата следва да бъдат присъдени разноски във въззивното
производство. Тя обаче не е поискала присъждането им, нито по
делото има данни да е сторила разноски във въззивното производство.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА изцяло
решение № 72528, постановено на 14. 04. 2020 г. от
Софийския районен съд, 46-и състав, по гр. д. № 20970 по описа за 2019 г.
Решението подлежи на обжалване в пред
Върховния касационен съд при условията на чл. 280, ал. 1 и/или ал. 2 от
Гражданския процесуален кодекс в едномесечен срок от връчването на преписа.
Служебно изготвени преписи от решението
да се връчат на страните.
Председател: Членове: 1. 2.