Р Е Ш Е Н И Е
№ V- 247 19.04.2021г. Град Бургас
В И М Е Т
О Н А
Н А Р О Д А
Бургаският окръжен
съд, гражданско отделение, пети въззивен състав
На четиринадесети декември,
две хиляди и двадесета година
В открито заседание в
следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : Вяра КАМБУРОВА
ЧЛЕНОВЕ: 1. Галя БЕЛЕВА
2. мл.с.
Александър МУРТЕВ
Секретар: Тодорка Стоянова
Прокурор: -
като разгледа докладваното от съдия Белева
въззивно гражданско дело № 2406 по описа за 2020 година,
за да се произнесе, взе предвид следното:
С решение № 640 от 19.02.2020г. по гр.д.№ 1981/19г. на РС Бургас, поправено с решение № 1915 от 03.08.2020г., постановено по същото дело, е уважен насрещен иск, като е прието за установено между Я.Д.Е., ЕГН **********, с адрес: ***, и „ТИ БИ АЙ БАНК“ ЕАД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление: гр.София, ул.„Димитър Хаджикоцев № 52-54, представлявано от Николай Спасов и Александър Димитров, че на основание чл. 124, ал. 1 от ГПК вр. с чл. 26, ал. 1 от ЗЗД вр. чл. 22 от ЗПК сключения помежду им договор за потребителски кредит № ********** от 09.12.2016г. е нищожен поради нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК. Отхвърлен е насрещният иск за нищожност на договора за кредит в частта, с която недействителността се претендира поради нарушения по чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 9а вр. с чл. 33а от ЗПК.
Със същото решение е отхвърлен иска на „ТИ БИ АЙ БАНК“ ЕАД, за приемане за установено по отношение на ответницата Я.Е., че на основание чл. 422 вр. с чл. 415 от ГПК вр. с чл. 79, ал. 1 вр. с чл. 240 и чл. 86 от ЗЗД същата му дължи съгласно сключен помежду им договор за потребителски кредит № ********** от 09.12.2016г. сумата от 30.47 лв., представляваща присъдена законна лихва върху главницата от 433.60 лв. от датата на заявлението по чл. 417 от ГПК– 28.03.2018г. до извършеното плащане 05.12.2018г., за които вземания ищецът се е снабдил със заповед № 1073 от 29.03.2018г. за изпълнение за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417, т. 2 от ГПК по ч.гр.д. № 2141/2018г. по описа на БРС.
По втория насрещния иск „ТИ БИ АЙ БАНК” ЕАД е осъдено да заплати на Я.Е. на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 вр. с чл. 34 от ЗЗД получените без основание суми по сключения помежду им договор за потребителски кредит № ********** от 09.12.2016г. в общ размер от 130.20 лв., от които сумата от 43.94 лв., представляваща договорна възнаградителна лихва за периода от 16.06.2017г. до 15.12.2017г. и сумата от 86.26 лв., представляваща обезщетение за забавено плащане на главницата за периода от 15.06.2017г. до 15.03.2018г.
„ТИ БИ АЙ БАНК”
ЕАД е осъдено да заплати на Я.Е. и направените по делото разноски в общ размер
от 1062 лв.
Против решение № 640 от 19.02.2020г. е постъпила въззивна жалба вх.№ 17007/22.05.20г. по описа на РС Бургас, подадена от „ТИ БИ АЙ БАНК“ ЕАД.
Въззивникът изразява недоволство от постановеното решение в частта му, с която е прието за установено, че договорът между страните е нищожен. Твърди, че по делото безспорно е установено наличието на договор за потребителски кредит № **********/09.12.2016г., който валидно обвързва страните. Разпоредбите на договора съответстват на изискванията на ЗПК, в него е възпроизведено законовото задължение за заплащане на лихва при просрочие, договорена е предсрочна изискуемост на кредита, предвидено е правото на предсрочно погасяване на кредита, правото на кредитора на обезщетение в случаите на чл.32 от ЗПК, редът за погасяване на задълженията при извършени частични плащания на дължимите суми, а именно – съдебни разноски, обезщетения за забава, такси, лихви и главница, както и възможност за промяна на тази последователност по молба на потребителя или по усмотрение на кредитора. Сочи се, че ищецът не основава вземанията си на клаузата на чл.22 от договора, поради и което преценката за неравноправност на посочената клауза е ирелевантна. Нормата на чл.25, т.4 от договора не разкрива наличие на някое от основанията по чл.143-148 ЗЗП. Според него договорът е в пълно съответствие с изискването на чл.10, ал.1 и чл.11, ал.1, т.7-12 от ЗПК.
Заявява, че по делото е доказана изправността на ищцовото дружество, което е изпълнило задължението си да предостави на Я.Е. заемната сума, както и че длъжникът не е заплатил претендираните с исковете суми.
Изразява несъгласие с извода на съда относно недействителността на договора, като намира същият и за немотивиран. Посочва, че в чл.11.2 от договора е инкорпориран погасителен план, в който са посочени брой, размер в лева и падеж на всяка вноска. Доколкото при процесния договор е приложим фиксиран лихвен процент за целия период, изискването за посочване на последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, е неприложимо. Твърди, че потребителят има право да изисква детайлен погасителен план, съдържащ подробна информация за размера на погасената сума и оставащите за плащане такива, в случай, че съществува неяснота относно тази част от договора. Излага становището, че липсата на инкорпориран подробен погасителен план влияе на действителността на договора. Цитира относима практика в подкрепа на горното.
Изразява несъгласие с решението и по отношение на разноските, иска от съда да бъде взето предвид отправеното възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение.
Иска от съда атакуваното решение да бъде отменено в частта, с която процесният договор е обявен за недействителен, какво и в частта, с която дружеството е осъдено да заплати на Я.Е. сумата от 43,94 лв. – договорна лихва и сумата от 86,26 лв. – обезщетение за забавено плащане, като последица от обявената недействителност, както и в частта за разноските.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК по делото е постъпил писмен отговор от адв. Доника Колева – процесуален представител на Я.Д.Е.. С него жалбата се оспорва като неоснователна. Според въззиваемата страна, изводът на съда относно нищожността на договора е правилен и обоснован. Заявява, че макар и в договора да се съдържа информация относно броя, размера и падежа на вноските, в него не е посочена последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, което определя извода, че съдържанието на договора не отговаря на изискванията на чл.11, ал.1, т.11 и т.12 от ЗПК и съответно до приложението на чл.22 ЗПК.
Изразява становище, че адвокатското възнаграждение на страната е изцяло съобразено с Наредба № 1 от 09.07.2004г.
Моли решението в обжалваната част да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. Претендира разноски.
Пред въззивната инстанция страните, посредством писмени становища, поддържат съответно жалбата и отговора, без да ангажират нови доказателства. Претендират разноски.
По допустимостта на производството въззивната инстанция намира следното:
Въззивната жалба е подадена против подлежащ на обжалване съдебен акт, в законоустановения срок, от надлежно упълномощен представител на страна, която има правен интерес да го обжалва. Жалбата отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 ГПК и е допустима, поради което следва да бъде разгледана по същество.
„ТИ БИ АЙ БАНК“ ЕАД се е снабдила със заповед за изпълнение по чл.417 ГПК заповед № 1073/29.03.2018г. по ч.гр.д.№2141/2018г. по описа на РС-Бургас против длъжника Я.Д.Е. за сумата от 563,80 лв., дължима по договор за потребителски кредит № ********** от 9.12.2016г. , от която 433,60 лв.- главница; 43,94 лв.- договорна възнаградителна лихва за периода от 15.06.2017г. до 15.12.2017г. и 86,26 лв.- обезщетение за забавено плащане а главницата за периода 15.06.2017г. до 15.03.2018г., заедно със законната лихва върху главницата от подаването на заявлението- 28.03.2018г. до окончателното изплащане на задължението, както и 125 лв.- разноски по заповедното производство.
В законния срок е подадено възражение по чл.414 а, ал.1 ГПК от страна на длъжника Я.Е., чрез адв. Колева. В него е посочено, че Е. е платила изцяло задължението в двуседмичен срок от връчването, за което представя писмени доказателства за платени 563,80 лв. Посочила е, че не е дала повод за предявяването на вземането, поради което намира, че не дължи разноски.
Въпреки плащането, с възражението си длъжницата е оспорила съществуването на част от вземанията на заявителя. Посочила е, че клаузите от договора, с които са уговорени лихви и обезщетение за забавено плащане са недействителни, а претендираните за тях суми са прекомерни. Заявява, че плащането им не следва да се счита като признание, а било направено единствено предвид предприетите принудителни действия спрямо нея- наложени запори на трудовото възнаграждение по образуваното изпълнително дело, по които сметки постъпвало получаваното от нея обезщетение за майчинство. Поискала е да бъде обезсилена издадената заповед за изпълнение. Наред с горното е заявила, че изпълнението на задълженията ѝ по договора било обезпечено със застраховка с покрит риск „Неплащане на погасителни вноски вследствие на недоброволна загуба на работа“, като в случая нейното неизпълнение се дължало именно на такова застрахователно събитие, поради което вноските по договора следвало да бъдат заплатени от застрахователното дружество. Претендира разноски.
С разпореждане №1547 от 18.01.2019г. по ч.гр.д.№2141/18г. на РС- Бургас, съдът е обезсилил частично заповедта за изпълнение и издадения изпълнителен лист по отношение на вземанията за главница 433,60 лв., договорна лихва- 43,94 лв., както и за мораторна лихва в размер на 86,26 лв., на обща стойност 563,80 лв.
Със същото разпореждане на заявителя са дадени указания да предяви иск за установяване съществуването на вземанията си за законната лихва за периода от подаването на заявлението- 28.03.2018г. до окончателното изплащане на задължението, както и за разноските в размер на 125 лв.
В дадения му срок заявителят „ТИ БИ АЙ БАНК“ ЕАД е изпълнил указанията на съда.
Предявен е иск против Я.Д.Е. с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, вр. с чл.415, ал.3, предл.1 ГПК, вр. с чл.86, ал.1 ЗЗД, вр. чл.9 от ЗПК- за установяване съществуването на вземането на „ТИ БИ АЙ БАНК“ ЕАД в размер на 30,47 лв., представляващи обезщетение за забавено плащане в размер на законната лихва върху главницата за периода от 28.03.2018г. до 5.12.2018г., дължимо по договор за потребителски кредит, за което вземане по реда на чл.417 ГПК е издадена заповед № 1073/29.03.2018г. по ч.гр.д.№2141/2018г. по описа на РС-Бургас.
Направено е и искане да бъде разпределена отговорността за разноските по заповедното производство съобразно изхода на спора. Претендира и разноски за исковото производство.
Ответницата Е. е депозирала в законния срок отговор на исковата молба, с който е оспорила предявения иск и моли за неговото отхвърляне. Сочи, че не оспорва сключването на процесния договор за кредит с ищеца, но счита, че същият е нищожен поради това, че с клаузите му са нарушени чл.11, ал.1, т.9, т.9а и т.11 от ЗПК. Конкретно за неспазването на изискването на чл.11, ал.1, т.11 от ЗПК се сочи, че в договора се съдържа информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, но не била посочена последователността на разпределение на вноските между различните неплатени суми. Счита, че в договора следвало да бъде посочено по ясен и разбираем за потребителя начин разпределението на съответната погасителна вноска между различните дължими суми, както и последователността, в която същите ще се погасяват, което в случая не било сторено. Подобна информация в договора липсвала и не можело да бъде извлечена от неговото съдържание. По-нататък в изложението се сочи, че към момента на подписването процесният договор за потребителски кредит /ДПК/ нямал задължителното съдържание по чл.11 от ЗПК. Имайки предвид последиците по чл.23 от ЗПК ответницата следвало да дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и лихви и други разходи. Това обаче тя вече била сторила в срока за подаване на възражението по заповедното производство.
Затова е предявила насрещни искове против „ТИ БИ АЙ БАНК“ ЕАД, както следва:
1/ за установяване недействителността на договора за потребителски кредит между страните поради противоречие със закона- чл.11, ал.1, т.9, 9а, 10 и т.11 ЗПК- иск с правно основание чл.124, ал.1, предл.3 от ГПК във връзка с чл.22 ЗПК, във връзка с чл.11, ал.1, т.9, т.9а, т.10 и т.11 от ЗПК;
2/ при условията на обективно кумулативно съединяване е предявен иск с правно основание чл.55, ал.1, предл.1 от ГПК- за осъждане на „ТИ БИ АЙ БАНК“ ЕАД да заплати на Я.Е. платената от нея без основание сума от 130,20 лв., от която 43,94 лв.- договорна възнаградителна лихва за периода от 15.06.2017г. до 15.12.2017г., а останалите 86,26 лв.- обезщетение за забавено плащане на главницата за периода от 15.06.2017г. до 15.03.2018г. Претендира разноски по насрещния иск, както и такива за заповедното производство.
„ТИ БИ АЙ БАНК“
ЕАД е представило в законния срок отговор на насрещната искова молба, с който
оспорва насрещните искове като неоснователни. Заявява, че процесния договор за
кредит валидно обвързва страните по него и не страда от никакви пороци- както
във волята, така и във формата и
съдържанието. Съдържа цялата необходима информация за кредитополучателя, която
е ясно и разбираемо изложена в него при спазването на всички изисквания на ЗПК€
развити са конкретни съображения по всяко от твърденията за недействителност на
ДПК в насрещната искова молба, като по-конкретно за това по чл.11, ал.1, т.11 е
посочено, че в договора е обективиран погасителен план, както и информация по
т.12 от ЗПК. Намира за неоснователен доводът на ищцата по насрещния иск, че
извършеното от нея плащане не представлява признание на иска. Плащането било
извършено доброволно и по сметка на кредитора, което затвърждавало твърдението
на последния, че Е. съзнава дължимостта на сумите.
В решението си Бургаският районен съд е констатирал сключването на процесния договор за потребителски кредит между страните, като е възпроизвел неговото съществено съдържание.
Намерил е за неоснователни доводите на Е. за недействителност на договора поради нарушение на изискванията на чл.11, ал.1, т.9 и 9а, но е приел, че насрещният иск за недействителност на договора е основателен поради неспазване на изискванията на т.11 и т.12 от чл.11, ал.1 на ЗПК, понеже погасителният план не съдържал разбивка на всяка погасителна вноска, показваща погасяването на главницата, лихвата, изчислена на базата на лихвения процент, посочена в договора. Затова е счел, че процесния ДПК е недействителен на основание чл.22 ЗПК, а на основание чл.23 от същия закон Е. дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и на лихви или други разходи по кредита. С тези мотиви насрещният иск за обявяване недействителност на договора за потребителски кредит е уважен частично.
Констатирал е също, че по процесния ДПК Е. е заплатила 928,42 лв., при дължима чиста стойност на кредита 700,91 лв., поради което е счел, че тя е надплатила 227,51 лв., заради което е отхвърлил иска на „ТИ БИ АЙ БАНК“ ЕАД за мораторната лихва от датата на подаването на заявлението по чл.417 ГПК- 28.03.2018г. до плащането на сумите от Е. на 5.12.2018г.- т.е. отхвърлен е искът по чл.422, ал.1 ГПК за сумата от 30,47 лв., предявен от ищеца.
По втория насрещен иск съдът е приел, че поради установената недействителност на договора за потребителски кредит и обстоятелството, че Е. вече била платила чистата стойност на кредита от 700,91 лв., поради което останалите платени от нея 130,20 лв. за договорна и мораторна лихва били надвнесени от нея, понеже били недължими, поради което следвало да се приемат за платени при начална липса на основание. Посочил е, че нищожността на договора, макар и установена с решението по делото, има действие с обратна сила, т.е. че за кредитополучателката не били възникнали задълженията за заплащане на каквито и да било задължения по ДПК, освен за връщане на получената от кредитора сума от 700,91 лв. Съгласно чл.34 от ЗЗД кредиторът следвало да върне всичко, получено без основание по договора за кредит. Ето защо районният съд е уважил изцяло насрещният иск по чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД и е осъдил „ТИ БИ АЙ БАНК“ ЕАД да върне надвнесената от Е. сума от 130,20 лв., включваща възнаградителна и мораторна лихва.
Пред въззивната инстанция производството е висящо единствено по насрещните искове, а в останалата част /досежно иска по чл.422, ал.1 ГПК за законната лихва след издаване на заповедта за изпълнение до плащането от страна на длъжника, както и по насрещния иск за недействителност на ДПК поради неспазване на чл.11, ал.1, т.9 и 9а във връзка с чл.33 от ЗПК/ решението на БРС не е обжалвано и е влязло в сила.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта- обжалваната му част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
Решението е валидно- постановено е от законен състав в пределите на правораздавателната власт на съда, спазени са изискванията за писмена форма /чл.235, ал.4 ГПК/ и съдържание /чл.236 ГПК/. Съдебният акт е ясен и разбираем.
Решението е допустимо, тъй като е постановено по редовна насрещна искова молба, при наличие на правен интерес у ищцата по насрещните искове. Произнасянето на съда е в рамките на търсената от ищцата защита.
По същество, в обжалваната част, решението на районния съд е неправилно.
Съгласно
разпоредбата на чл. 9, ал. 1 ЗПК договорът за
потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или
се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем,
разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане. Законът
въвежда императивни изисквания относно формата и съдържанието на този вид
договор, посочени в разпоредбите на чл. 10 и чл. 11 ЗПК. Разпоредбата на чл. 22 ЗПК предвижда, че когато не
са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20 и ал. 2 ЗПК договорът за потребителски
кредит е недействителен.
С оглед
императивния характер на посочените разпоредби, които са установени и в
обществен интерес за защита на икономически по-слабите участници в оборота,
съдът е длъжен да следи служебно за тяхното спазване и дължи произнасяне дори
ако нарушението на тези норми не е въведено като възражение от кредитополучателя.
Така е процедирал и районният съд, като се е позовал на нарушение на
изискването на чл.11, ал.1, т.12 от ЗПК.
Съгласно чл.11, ал.1, т.11 от ЗПК договорът за потребителски кредит следва да съдържа условията за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, и последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването.
В чл.11, ал.1, т.12 от ЗПК е предвидено изискване договорът за потребителски кредит да съдържа информация за правото на потребителя при погасяване на главницата по срочен договор за кредит да получи при поискване и безвъзмездно, във всеки един момент от изпълнението на договора, извлечение по сметка под формата на погасителен план за извършените и предстоящите плащания; погасителният план посочва дължимите плащания и сроковете и условията за извършването на тези плащания; планът съдържа разбивка на всяка погасителна вноска, показваща погасяването на главницата, лихвата, изчислена на базата на лихвения процент, и когато е приложимо, допълнителните разходи; когато лихвеният процент не е фиксиран или когато допълнителните разходи могат да бъдат променени съгласно договора за кредит, в погасителния план се посочва ясно, че информацията, съдържаща се в плана, е валидна само до последваща промяна на лихвения процент или на допълнителните разходи съгласно договора за кредит;
В чл.22 от ЗПК са предвидени последиците от неизпълнение изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 /сред които са и тези, на които се позовава ищцата по насрещния иск/ - договорът за потребителски кредит е недействителен.
Районният съд правилно е установил съдържанието на задълженията на длъжника по процесния потребителски договор- целеви, за закупуване на стока /л.7-13 от делото на РС/: общият размер на кредита по чл.7.1 /включващ цената на стоката- преносим компютър, както и стойността на услугите Банк Комбо Живот и Банк Комбо Безработица/; общият размер на дълга по чл.10- 818,64 лв.; срокът на договора по чл.6- до 15.12.2017г., броя на дължимите плащания- чл.11.2, а именно 12 бр. видно от таблицата на погасителния план, датата на всяка отделна вноска /включваща съответния ден, месец и година/, както и размера на всяка от вноските- 68,22 лв.
В чл.9.1 от ДПК е посочен годишният лихвен процент по договора- 29,68%, а в чл.10- годишният процент на разходите- 32,91.
При тези факти неправилно районният съд е приел, че договорът е недействителен, тъй като в разрез с разпоредбата на чл.11, ал.1, т.12 ЗПК погасителният план не съдържа разбивка на всяка погасителна вноска, показваща погасяването на главницата, лихвата, изчислена на базата на лихвения процент, посочена в договора.
Разпоредбата, на която се е позовал районния съд не е относима към настоящия казус, тъй като касае единствено случаите, когато длъжникът погасява главницата, при което има право да получи актуализиран погасителен план. Изискване за посочване отделно на главницата и лихвата в рамките на отделната погасителна вноска е въведено с разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 12 от ЗПК, а не в тази на чл.11, ал.1 т.11 /която въвежда изискванията към уговорения към сключването на договора погасителен план и в която не е предвидено такова завишено по съдържание изискване към погасителния план/. В тази връзка е и разпоредбата на чл. 11, ал. 3 от ЗПК, според която, когато се прилага чл. 11, ал. 1, т. 12 от ЗПК, кредиторът предоставя на потребителя при поискване и безвъзмездно, във всеки един момент на договора извлечение по сметка под формата на погасителен план за извършените и предстоящи плащания.
Не е налице и
поддържаното от ищцата по насрещния иск основание за недействителност на ДПК-
нарушение на чл.11, ал.1, т.11 от ЗПК поради липса на посочена в погасителния
план последователност на разпределение
на вноските между различните неизплатени
суми. Видно е от разпоредбата на чл.11, ал.1, т.11 ЗПК, че това изискване е
неприложимо в конкретния случай, тъй като за процесния договор е приложим
фиксиран лихвен процент за целия период на действието му /който факт е
констатиран и от районния съд/, докато изискването, на което се позовава ищцата
по насрещния иск е приложимо към договори, за които са приложими различни
лихвени проценти.
При това
положение, въззивната инстанция намира, че процесния ДПК отговаря на
изискванията на ЗПК за необходима форма и съдържание, поради което валидно
обвързва страните. Не са налице основанията за недействителност на договора,
посочени в чл.22 от ЗПК, поради което въззивната инстанция намира, че процесния
договор между страните не е недействителен. Насрещният иск за установяване
недействителността на ДПК на основание чл.11, ал.1, т.11 ЗПК е неоснователен и
следва да бъде отхвърлен.
От гореизложеното
следва, че сумата от 130,20 лв., включваща 43.94 лв., представляваща договорна възнаградителна лихва за
периода от 16.06.2017г. до 15.12.2017г. и сумата от 86.26 лв., представляваща
обезщетение за забавено плащане на главницата за периода от 15.06.2017г. до
15.03.2018г., не са платени от Я.Е. при начална липса на основание, както се
твърди от същата при предявяването на втория насрещен иск. Ето защо, ответникът
по този иск не дължи връщането им на Е.. Осъдителният насрещен иск също е
неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
Тъй като изводите
на двете съдебни инстанции не съвпадат, решението на РС-Бургас следва да бъде
отменено в обжалваната част, като вместо него се постанови ново, с което
насрещните искове бъдат отхвърлени.
С оглед изхода на
делото, основателно е и искането на въззивника за преразглеждане на решението
на БРС в частта за разноските. Предвид отхвърлянето на предявените насрещни
искове, на ищцата не се дължат разноски по насрещните искове нито за първата,
нито за въззивната инстанция. Затова, присъдените ѝ от районния съд
разноски следва да бъдат намалени със следните суми: 300 лв.- възнаграждение по
насрещния иск, 150 лв.- държавни такси за насрещните искове /тук следва да се
отбележи, че същата е платила само 100 лв. според квитанциите по делото/, 12
лв. такси за банково обслужване. Присъдените от РС разноски за заповедното производство
не могат да бъдат преразглеждани в настоящото дело, тъй като решението по иска
по чл.422, ал.1 ГПК не е обжалвано пред БОС и е влязло в сила. Съдът е
компетентен да се произнесе по разноските в заповедното производство само при
висящ иск по чл.422 ГПК, какъвто няма в предмета на въззивното производство.
Неоснователно е възражението на въззивника по чл.78, ал.5 от ГПК, тъй като
присъденото адвокатско възнаграждение за първата инстанция по отхвърления иск
по чл. 422 ГПК е в рамките на минималния, предвиден в Наредбата за МРАВ.
Ето защо
решението на БРС в частта за разноските следва да се отмени за сумата над
сумата от 600 лв. и претенцията за разноски на ищцата по насрещните искове
следва да се отхвърли за претендираните 462 лв.
На ищеца по
първоначалния иск също не се дължат разноски за първата инстанция, нито за
заповедното производство, тъй като искът му по чл.422, ал.1 ГПК е отхвърлен с
влязло в сила решение, което не е обжалвано от него и е влязло в сила.
Разноски, направени от ищеца по първоначалните искове, свързани със защитата му
по насрещните искове не се сочат в списъка по чл.80 ГПК на л.21 от настоящото
дело /идентичен със списъка на л.117 от делото на РС/. На същия обаче се дължат
разноските за настоящото производство, съобразно поисканото в молбата на л.20
от настоящото дело и в т. 5 от списъка по чл.80 ГПК- юрисконсултско
възнаграждение в размер на 300 лв. за въззивното производство.
С оглед изхода на
делото на въззивника не се дължат разноски.
Мотивиран от гореизложеното и на основание чл.271, ал.1, предл.3 от ГПК, Бургаският окръжен съд
Р Е Ш
И:
ОТМЕНЯ решение № 640 от 19.02.2020г. по гр.д.№ 1981/19г. на РС Бургас, поправено с решение № 1915 от 03.08.2020г., постановено по същото дело, В ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ, с която е прието за установено между Я.Д.Е. и „ТИ БИ АЙ БАНК“ ЕАД, ЕИК *********, че на основание чл. 124, ал. 1 от ГПК вр. с чл. 26, ал. 1 от ЗЗД вр. чл. 22 от ЗПК сключения помежду им договор за потребителски кредит № ********** от 09.12.2016г. е нищожен поради нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ иска по чл.124, ал. 1 от ГПК вр. с чл. 26, ал. 1 от ЗЗД вр. чл. 22 от ЗПК, предявен от Я.Д.Е., ЕГН **********, с адрес: *** против „ТИ БИ АЙ БАНК“ ЕАД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление: гр.София, ул.„Димитър Хаджикоцев № 52-54, представлявано от Николай Спасов и Александър Димитров, с предмет установяване между страните, че сключеният помежду им договор за потребителски кредит № ********** от 09.12.2016г. е нищожен поради нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 11 и т.12 от ЗПК.
ОТМЕНЯ решение № 640 от 19.02.2020г. по гр.д.№ 1981/19г. на РС Бургас, поправено с решение № 1915 от 03.08.2020г., постановено по същото дело, В ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ, с която „ТИ БИ АЙ БАНК” ЕАД е осъдено да заплати на Я.Е. на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 вр. с чл. 34 от ЗЗД получените от дружеството без основание суми по сключения помежду им договор за потребителски кредит № ********** от 09.12.2016г. в общ размер от 130.20 лв., от които сумата от 43.94 лв., представляваща договорна възнаградителна лихва за периода от 16.06.2017г. до 15.12.2017г. и сумата от 86.26 лв., представляваща обезщетение за забавено плащане на главницата за периода от 15.06.2017г. до 15.03.2018г., като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ иска на Я.Д.Е., ЕГН **********, с адрес: *** за осъждане на „ТИ БИ АЙ БАНК“ ЕАД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление: гр.София, ул.„Димитър Хаджикоцев № 52-54, представлявано от Николай Спасов и Александър Димитров, да ѝ заплати на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 вр. с чл. 34 от ЗЗД като получени без основание, общо 130.20 лв., от които 43.94 лв., представляващи договорна възнаградителна лихва за периода от 16.06.2017г. до 15.12.2017г., а останалите 86.26 лв.- обезщетение за забавено плащане на главницата за периода от 15.06.2017г. до 15.03.2018г, платени по сключения помежду им договор за потребителски кредит № ********** от 09.12.2016г.
ОТМЕНЯ решение № 640 от 19.02.2020г. по гр.д.№ 1981/19г. на
РС Бургас, поправено с решение № 1915 от 03.08.2020г., постановено по същото
дело, В ЧАСТТА, с която „ТИ БИ АЙ БАНК” ЕАД е осъдено да
заплати на Я.Е. разноски в общ размер от 1062 лв., за сумата над 600 лв. /шестстотин лева/, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ искането на Я.Е. за присъждане
на деловодни разноски по гр.д.№1981/2019г. по описа на БРС по насрещните искове
в размер на 462 лв., включваща адвокатски хонорар за насрещните искове,
държавна такса в размер на 150 лв. /от която в действителност платени са само
100 лв./, както и 12 лв. разходи за банкови преводи.
ОСЪЖДА Я.Д.Е., ЕГН **********,
с адрес: ***, да заплати на „ТИ БИ АЙ
БАНК“ ЕАД, ЕИК *********, седалище
и адрес на управление: гр.София, ул.„Димитър Хаджикоцев № 52-54, деловодни разноски за въззивното производство по
гр.д.№2406 по описа за 2020г. на БОС в
размер на 300 лв., включващи юрисконсултско възнаграждение.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на „ТИ БИ АЙ БАНК“ ЕАД, ЕИК ********* за присъждане на разноски по ч.гр.д.№2141/18г. на БРС, както и за разноски по иска по чл.422 ГПК по гр.д.№1981/19г. на БРС.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ
искането на Я.Д.Е. за присъждане на
разноски по в.гр.д.№2406/2020г. по описа на БОС.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване на основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.