РЕШЕНИЕ
№ 675
гр. Пловдив, 16.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на шести февруари през две хиляди двадесет и трета
година в следния състав:
Председател:Таня Асп. Георгиева Точевска
при участието на секретаря Златка Ем. Димитрова
като разгледа докладваното от Таня Асп. Георгиева Точевска Гражданско
дело № 20225330108816 по описа за 2022 година
Предявен е иск с правна квалификация по чл. 422 от ГПК, вр. чл. 240, чл. 86 и чл. 99
от ЗЗД.
Ищецът „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕООД, ЕИК: ********* (с
правоприемник „Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД, ЕИК: *********), със
седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Панайот Волов” № 29, ет. 3,
представлявано от управителя Я. Б. Я., чрез пълномощник юрисконсулт Х. А. А., е предявил
против А. К. А., ЕГН: **********, от град П., ул. „********“ № ****, ет. ****, ап. ****, иск
за признаване на установено, че ответникът дължи присъдените по частно гр. дело №
********** г. на *РС, *********, със заповед за изпълнение на парично задължение по чл.
410 от ГПК № *********** г., парични суми, както следва: сумата от 1 872, 63 лева-
главница, дължима по договор за паричен заем № ******* от ******* г., сключен с „Изи
Асет Мениджмънт” АД, вземанията по който са прехвърлени на *********** г. с
приложение № *** към рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от
********* г. на „Агенция за контрол на просрочени задължения” ООД, сумата от 65, 65
лева- договорна лихва, дължима за периода ********* г.- ******** г. и сумата от 224, 13
лева- лихва за забава за периода ********г.- ********* г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на постъпване на заявлението в съда- ********* г. до
окончателното погасяване, както и разноските по делото.
В исковата молба е посочено, че на *********** г. между „Изи Асет Мениджмънт”
АД и ответника бил сключен договор за паричен заем № *******, вземането по който в
1
последствие било прехвърлено на ищеца с приложение № ***/ ********* г. към договор за
цесия от ********* г., ведно с всички привилегии, за което длъжникът бил уведомен.
Посочва се, че нямало пречка уведомяването му да станело и чрез връчване на исковата
молба. По договора за заем на ответника била предоставена сумата от 1 962 лева, с която се
рефинансирал действащ заем на лицето по договор № **********. Страните направили
изявление за прихващане, като договорът има сила на разписка. Общата сума, която той се
задължил да върне, била в размер на 2 035, 28 лева, ведно с договорна лихва, на 18
седмични/ месечни погасителни вноски, всяка в размер на 113, 07 лева. По договора обаче
длъжникът извършил плащания в размер на само 146 лева, като остатъчната главница била
1 872, 63 лева, договорната лихва- 65, 65 лева за периода ********* г.- ********** г., а
мораторната лихва- 224, 13 лева, периода *********** г.- ******** г., начислена предвид
забавата. За събиране на съответните суми се образувало частно гр. дело № ******** г. на
*РС,**********, като издадената заповед била връчена на длъжника по реда чл. 47 ал. 5 от
ГПК и това обуславяло интереса от предявяване на настоящия иск. Претендират се
разноските по делото. В съдебно заседание страната не се явява и не се представлява, но
взема писмени становища по спора.
В срока по чл. 131 от ГПК назначеният на ответника особен представител е подал
писмен отговор, с който оспорва иска. На първо място се оспорва легитимацията на
ответника, като се твърди, че цесията не била редовно съобщена на длъжника от предишния
кредитор, от който нямало уведомление до ответника. Връчване чрез исковата молба не
можело да замести действието по съобщаване от стария кредитор и оттук- цесионерът не
можел да претендира изпълнение. Към момента на заповедното производство също
цесионерът не притежавал права спрямо длъжника. Отделно от това, липсвало и
уведомление за обявяване на предсрочната изискуемост по кредита, което също не можело
да стане чрез връчване на исковата молба, още повече, че страната се представлявала от
особен представител, който пък не можел да приема волеизявление от негово име. По
делото не били представени доказателства за усвояване на сумата, нито за размера на
извършените плащания. Моли за отхвърляне на иска. В съдебно заседание особеният
представител не се явява, но взема писмено становище по спора.
След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на
страните, съдът от фактическа страна установява следното:
Със заповед за изпълнение на парично задължение № ********** г. по чл. 410 от
ГПК, издадена по частно гр. дело № ********* г. на *РС, ********, е разпоредено
ответникът да заплати на ищеца следните суми: сумата от 1 872, 63 лева- главница, дължима
по договор за паричен заем № ******* от ******* г., сключен с „Изи Асет Мениджмънт”
АД, вземанията по който са прехвърлени на ********* г. с приложение № *** към рамков
договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от ********* г. на „Агенция за
контрол на просрочени задължения” ООД, сумата от 65, 65 лева- договорна лихва, дължима
за периода ********** г.- ********** г. и сумата от 224, 13 лева- лихва за забава за периода
********** г.- ******** г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата
2
на постъпване на заявлението в съда- ********* г. до окончателното погасяване, както и
деловодните разноски в общ размер на 93, 25 лева.
Така издадената заповед за изпълнение е връчена на длъжника по реда на чл. 47 ал. 5
от ГПК, като съдът е указал на кредитора да предяви иск за установяване на вземането си в
месечния срок от връчване на съобщението.
Установителният иск е предявен в преклузивния едномесечен срок, поради което е
допустим и подлежи на разглеждане по същество.
С договор за паричен заем № ********** от ******** г., сключен между ответника и
„Изи Асет Мениджмънт“ АД, на лицето бил отпуснат кредит в размер на 1 962 лева, при
следните условия: срок- 36 седмици, с погасителни вноски на две седмици, всяка от по 113,
07 лева, първата с падеж- ********* г., а последната- на ******** г., при ГЛП- 10 % и ГПР-
10, 48 % и общо дължима сума- 2 035, 28 лева. С договора е погасен изцяло предходен заем
на лицето № *******
С рамков договор за цесия от ******** г. по приложение № ********* г., „Изи Асет
Мениджмънт“ АД е прехвърлил вземането по процесния кредит на ищеца, като до длъжника
е изготвено и уведомление за извършената цесия на база издадено пълномощно за това на
цесионера, като е налично и потвърждение за цесията.
Прието е заключение на съдебно- счетоводна експертиза, като вещото лице е
установило непогасените задължения за кредита за главница и лихви, които напълно
съвпадат с исковата претенция. Посочено е, че по кредита е платена от длъжника общо
сумата от 146 лева.
При така установената по делото фактическа обстановка, съдът от правна страна
намира следното:
Няма спор по делото, че ответникът е сключил договор за потребителски кредит, по
който е получил опредЕ. парична сума за закупуване на стока, срещу задължението да я
върне в определен срок, при съответни условия на заема.
Вземането по този кредит в последствие е било прехвърлено с договор за цесия на
ищеца, като такава възможност изрично е предвидена в чл. 10 от договора, според който
кредиторът има право по всяко време да прехвърли вземанията си по кредита на трето лице,
без да се изисква съгласието на клиента.
Договорът за цесия е действителен, приложението към него е неразделна част от
същия и съдържа предмета и цената на всяко прехвърлено вземане, включително и
процесното. Както вече се посочи, в ОУ от договора за кредит изрично е предвидена
възможността кредитора да прехвърли правата си по договора на трето лице, без да е
необходимо изрично писмено съгласие на длъжника, поради което в случая не е налице
противоречие с нормата на чл. 26 от ЗПК. Новият кредитор е изготвил уведомление до
длъжника, като по смисъла на чл. 99 ал. 4 от ЗЗД прехвърлянето на вземането спрямо
длъжника има действие от деня, когато то му е съобщено от предишния кредитор. Не
съществува обаче законова пречка уведомяването да се направи и от новия кредитор, когато
3
той е изрично овластен за това (както е станало тук), доколкото не се касае за лично и
незаместимо действие. Обстоятелството, че в закона е въведено изискване съобщението за
прехвърлянето на вземането да бъде извършено от цедента, не означава, че то не е валидно,
ако е било направено от упълномощено от този цедент лице, действащ по негово
пълномощие. По делото е представено такова пълномощно, с което ищецът е бил овластен
от „Изи Асет Мениджмънт“ АД да уведоми от името на последния всички длъжници по
договорите за кредит за това, че вземанията са прехвърлени на друг кредитор. В този смисъл
съобщението, извършено от цесионера, действащ като пълномощник на цедента, е правно
валидно и като действително то поражда правните си последици. Действително не се
установява съобщението реално да е било получено от длъжника, но от страна на
финансовата институция са били предприети необходимите действия за уведомяване на
длъжника за новия му кредитор. Писмото е изпратено до адреса на лицето, посочен в
договора за кредит, който е регистрираният му такъв по справка и по отношение на който в
договора изрично е предвидено, че уведомленията ще се считат за достигнали до адресата,
след като са изпратени точно там. Кредиторът е изпълнил задълженията по договора в тази
връзка в риск на длъжника е да осигури получаване на известията, изпращани на
декларирания от него адрес за кореспонденция, доколкото той изначално се е съгласил с
подписването на договора на този начин на уведомяването си. След като законът не поставя
специални изисквания за начина, по който следва да бъде извършено уведомлението, то
получаването на същото в рамките на съдебно (заповедно и/ или исково) производство е
напълно редовно. Няма доказателства по делото, че длъжникът е извършвал след цесията
плащания на процесните суми на стария кредитор, за да се освободи от отговорност, като по
този начин целта на закона, свързана със съобщаването за прехвърленото вземане, е
изпълнена, а длъжникът- защитен, ако евентуално е престирал на ненадлежния кредитор. От
всичко изложено дотук, в случая се налага еднопосочният извод за това, че цесията е
валидно противопоставима на ответника и тя легитимира ищеца като надлежен кредитор на
дълга по кредита, който има правото да претендира търсените суми в качество на цесионер.
Както вече се посочи, няма спор по делото относно това, че ответникът е
кредитополучател по договор за заем, вземането по който е прехвърлено с цесия на ищеца.
Между заемателя и цедента е възникнало валидно правоотношение по договор за кредит, по
който лицето е усвоило заетата сума, като кредиторът е финансова институция по смисъла
на чл. 3 от ЗКИ, а ответникът е физическо лице, което при сключване на договора е
действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на
чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за заем по
своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит,
поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон-
ЗПК.
Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1
т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е
4
недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до
настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална
недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и
когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата
стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.
Независимо от обстоятелството, че в отговора липсва оспорване на действителността
на договора за кредит, няма основание това обстоятелство да не бъде обсъждано по делото.
Това е така, защото трайната и задължителна практика на ВКС изисква съдът винаги да
извършва проверка на действителността на договора, дори и при ненаведени от страните
основания, ако се касае за нарушение на добрите нрави, за неравноправни клаузи във вреда
на потребителя и за нарушение на императивни правни норми. Нормите в защита на правата
на потребителя като по- слабата икономически страна в едно облигационно отношение са
императивни правни норми, поради което за спазването им се дължи и служебно
произнасяне.
На първо място, не е спазено изискването на чл. 11 ал. 1 т. 9 от ЗПК за посочване в
договора на условията за прилагане на лихвения процент. Независимо, че в случая
лихвеният процент е бил фиксиран за целия срок на договора и е непроменен, в самия
договор липсва информация за това как се изчислява (или начинът, по който е формирана)
възнаградителната лихва. Няма никакво значение дали лихвеният процент е един и същ или
пък е променлив, след като законодателят изисква в договора да са посочени условията
(начините) за прилагането му. Тук това изискване не е изпълнено, при което не може да се
направи проверка при какви условия е приложен и дали отговаря на упоменатия от
кредитора фиксиран размер от 10 %, поради което е налице нарушение на горната
императивна разпоредба. Този пропуск отново сам по себе си е достатъчен, за да се приеме,
че договорът е недействителен, на основание чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл. 26 ал. 1,
предложение първо от ЗЗД.
На второ място, не е спазено изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на
общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по
какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР
представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на
кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната
лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да
заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на
договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай ГПР не отговаря
на законовите изисквания, защото е посочено единствено, че той е във фиксиран размер от
10, 48 %, а пък лихвата е 10 %, като така не става ясно какво представлява разликата между
горните проценти и кои разходи покрива. Всичко това поставя потребителя в положение да
не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в
това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото
основание.
5
Предвид констатираната от съда нищожност на договора на посочените две
основания не е необходимо излагане на повече съображения по същество, защото
законодателят е предвидил в чл. 23 от ЗПК, че когато договорът за потребителски кредит е
обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихви, неустойки, такси или други разходи по кредита. В този смисъл претенцията на
ищеца спрямо ответника за остатъчната главница по кредита в размер на 1 872, 63 лева,
установена от заключението на вещото лице по ССчЕ, следва да се уважи. В случая е без
значение обстоятелството, че в настоящото производство главницата се претендира на
договорно основание, като това обстоятелство не следва да води до отхвърляне на иска за
главница. Нормата на чл. 23 от ЗПК не е пречка за присъждане на заетата сума, дори и в
хода на делото да се установи, че договорът за кредит е недействителен. Това е така, защото
съответният законов текст цели да уреди отношенията между страните по потребителския
кредит при установяване на неговата недействителност. Тя следва да намери приложение и в
хипотеза като настоящата- предявен иск по чл. 422 от ГПК, доколкото въпросът за
недействителността на договора обичайно възниква и се разглежда именно в подобно
производство на предявен иск от кредитор срещу длъжник, основан на сключения между тях
договор. Противното би означавало кредиторът да бъде принуден да води повторен процес,
в който по правилата за неоснователно обогатяване да претендира връщане на тази дадена в
заем сума, което освен, че не е целесъобразно с оглед процесуална икономия, се явява и
безпредметно, защото разпоредбата на чл. 23 от ЗПК възпроизвежда общите правила на чл.
34 и чл. 55 ал. 1 от ЗЗД, които са основанието за този евентуален бъдещ иск на кредитора. В
случая няма да е налице недопустимо произнасяне на решаващия състав за връщане на
заемната сума по един нищожен договор, нито пък ще се промени основанието на
претенцията, защото нормата на чл. 23 от ЗПК урежда последиците от един недействителен
потребителски договор, които няма пречка да се приложат и в производството по чл. 422 от
ГПК.
За сумата на остатъчната непогасена главница по кредита от 1 872, 63 лева, искът
следва да се уважи, но недължими остават възнаградителната лихва и тази за забавата. Както
вече по- горе беше посочено, в хипотезата на недействителен потребителски договор
потребителят връща само чистата стойност на кредита. В този смисъл искът следва да се
уважи частично- само до размера на главницата, като се отхвърли изцяло за претендираните
суми за двете лихви- договорна от 65, 65 лева и за забава от 87, 42 лева.
В заключение следва да се приеме, че в полза на ищеца съществува частично
съответното парично вземане, по отношение на което вече е била издадена заповед за
изпълнение. Вземането за разноски по заповедта също е дължимо, но според мотивната част
на точка 12 от ТР № 4/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС за него съдът в исковото производство
следва да се произнесе с изричен осъдителен диспозитив, който да се отрази в настоящото
решение. Доколкото обаче претенцията е само частично уважена, то и разноските в
заповедното производство, направени от заявителя за държавна такса и за юрисконсултско
възнаграждение, също следва да присъдят по съразмерност, като на страната се присъди по-
6
малко от претендираната сума. Изчислени съобразно уваженото вземание за главница,
разноските в полза на ищеца- заявител следва да възлизат на сумата от 80, 75 лева, като
разликата до пълния им присъден в заповедното производство размер от 93, 25 лева, остава
за сметка на страната.
Предвид изхода на делото- частичното уважаване на исковите претенции, на
основание чл. 78 ал. 1 и ал. 3 от ГПК, всяка от страните принципно има право да получи
разноски по съразмерност. Ищецът е внесъл държавна такса в размер на 131, 66 лева,
депозит за вещо лице по ССчЕ в размер на 150 лева и депозит за особен представител в
размер на 381, 37 лева, като му е дължимо и юрисконсултско възнаграждение, доколкото
страната е представлявана от пълномощник по делото, определено в минималния размер от
100 лева, съгласно чл. 25 ал. 1 от Наредбата за заплащане на правната помощ, вр. чл. 78 ал. 8
от ГПК, с оглед фактическата и правна сложност на делото. Ответникът е представляван от
особен представител в процеса, на когото се дължи внесеният депозит без значение от
изхода на делото, като на адвоката ще бъде издаден по негово искане РКО за съответната
сума. Така по съразмерност, на ищеца се дължи сумата за разноски от 660, 77 лева.
Поради изложеното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на „Агенция за контрол на
просрочени задължения“ АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, ул. „Панайот Волов” № 29, ет. 3, представлявано от изпълнителния директор Я. Б.
Я., че А. К. А., ЕГН: **********, от град П., ул. „********“ № ****, ДЪЛЖИ присъдената
по частно гр. дело № ******** г. на *РС, *******, със заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК № ******** г., сума от 1 872, 63 лева (хиляда осемстотин
седемдесет и два лева и шестдесет и три стотинки)- главница, дължима по договор за
паричен заем № ********* от ******* г., сключен с „Изи Асет Мениджмънт” АД,
вземанията по който са прехвърлени на ******** г. с приложение № **** към рамков
договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от ********г. на „Агенция за
контрол на просрочени задължения” ООД, ведно със законната лихва върху главницата,
считано от датата на постъпване на заявлението в съда- ******* г. до окончателното
погасяване, като ОТХВЪРЛЯ исковете за признаване за установено, че дължи още и
следните суми по договора: сумата от 65, 65 лева- договорна лихва, дължима за периода
******** г.- ******** г. и сумата от 224, 13 лева- лихва за забава за периода ******* г.-
******** г.
ОСЪЖДА А. К. А., ЕГН: **********, от град П., ул. „********“ № ****, да заплати
на „Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД, ЕИК: *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, ул. „Панайот Волов” № 29, ет. 3, представлявано от
изпълнителния директор Я. Б. Я., направените разноски по заповедното производство в
7
размер на 80, 75 лева (осемдесет лева и седемдесет и пет стотинки), изчислени по
съразмерност, както и направените по настоящото дело разноски в размер на 660, 77 лева
(шестстотин и шестдесет лева и седемдесет и седем стотинки), изчислени също по
съразмерност.
ДА СЕ ИЗДАДЕ РКО на особения представител адв. Е. Я. Б. РКО за определеното й
възнаграждение в размер на 381, 37 лева.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- П. в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: ________/п/_______________
8