№ 26
гр. Пловдив, 26.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XIII СЪСТАВ, в публично заседание на
осемнадесети януари през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:Полина П. Бешкова
при участието на секретаря Ваня Б. Казакова
като разгледа докладваното от Полина П. Бешкова Търговско дело №
20225300900048 по описа за 2022 година
Предявени са обективно и субективно съединени установителни искове
с правно основание чл. 422 от ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 430 ТЗ и чл. 86
ЗЗД.
Пред Районен съд-Пловдив е подадена искова молба вх.
№278834/11.11.2020г., по която е образувано гр.дело №14966/2020г.
Посредством нея са предявени от „Агенция за събиране на вземания“ЕАД
гр.София против Е. Р. Т. и А. Н. Г. искове по чл.422,ал.1 от ГПК за
установяване съществуването на вземания по Договор №2396607 от
29.08.2016г. за потребителски паричен кредит и поръчителство и по Договор
от 20.04.2018г. за цесия, представляващи: 1 частична главница от 7595,54лв.
за периода от 14.09.2017г. до 14.05.2020г., възнаградителна лихва от
3961,23лв. за периода от 14.09.2017г. до 20.04.2018г., обезщетение за забава
от 701,82лв. за периода от 15.09.2017г. до 12.03.2020г., ведно със законната
лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповедта за
изпълнение по ч.гр.дело №11205/2020г. по описа на Районен съд-Пловдив за
посочените вземания.
Пред Районен съд-Пловдив е подадена и искова молба вх.
№278840/11.11.2020г., по която е образувано гр.дело №14970/2020г. С нея от
същия ищец срещу същите ответници са предявени главни искове по
чл.422,ал.1 от ГПК за установяване на вземане по същите договори,
представляващо остатъка от главницата от 22067,06лв. за периода от
14.06.2020г. до 14.05.2024г., ведно със законната лихва от датата на подаване
на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по ч.гр.дело
1
№11204/2020г. по описа на Районен съд-Пловдив за посоченото вземане,
както и евентуални осъдителни искове. С Определение №261014 от
08.02.2021г. е върната исковата молба и е прекратено производството по
предявените спрямо поръчителя А. Н. Г. установителен и осъдителен искове и
е върната исковата молба и е прекратено производството по предявения
спрямо кредитополучателя Е. Р. Т. евентуален осъдителен иск.
С Определение №263201 от 07.07.2021г. по първо образуваното гр.дело
№14966/2020г. на ПРС е присъединено на основание чл.213 от ГПК за общо
разглеждане производството по второто гр.дело №14970/2020г. на ПРС,
прекратена е преписката и делото е изпратено по компетентност на Окръжен
съд-Пловдив на основание чл.104,т.4 от ГПК. Съединяването на делата в
общо производство е мотивирано със задължителните указания по
Тълкувателно решение №3 от 22.04.2019г. по тълк.дело №3/2016г. на ОСГТК
на ВКС, избягване на противоречиво произнасяне по предявените два
частични иска, с които е заявен пълният размер на главницата по договора за
кредит, и с постигането на бързина и процесуална икономия. Изпращането на
делото по подсъдност на окръжния съд като първа инстанция е мотивирано с
цената на иска за главницата, надхвърляща сумата от 25000лв. след
съединяването на делата, и акцесорния характер на останалите искове.
Пред Окръжен съд-Пловдив е образувано търг.дело №563/2021г. С
Определение №424 от 20.09.2021г. е постановено разделяне на основание
чл.210,ал.2 от ГПК на производството по служебно съединените от ПРС дела
– гр.дело №14966/2020г. и гр.дело №14970/2020г., изпращането им обратно
на родово компетентния Районен съд-Пловдив и прекратяване на
производството по делото. Разделянето на исковете е мотивирано с
различието на страните по двете дела, в едното от които участва и
поръчителят, с различието на вида на отговорността – солидарна и
еднолична, и с различните фактически твърдения относно настъпването
на предсрочната изискуемост – с връчване на исковата молба по първото
дело и преди подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по второто, при което съвместното им разглеждане би било
затруднено, а цитираното от районния съд Тълкувателно решение да е правна
възможност с цел избягване на противоречиво произнасяне по идентични
дела по частични искове и/или злоупотреба с процесуални права, но да не
вменява задължение за служебното им съединяване, като целите биха могли
да бъдат постигнати чрез спиране на производството по последващия
частичен иск до влизане в сила на решение по първоначално предявения и на
основание чл.229,ал.1,т.4 от ГПК.
След връщане на делото пред Районен съд-Пловдив е образувано
гр.дело №16578/2021г. С постановеното по него Определение №8653 от
24.10.2021г. съдът е приел, че след като два частични иска се обединят за
общо разглеждане производството по втория по ред на образуване деловодно
се прекратява и деловодната преписка по този иск престава да съществува в
правния мир, поради което съдът не може впоследствие да раздели отново
2
двата иска съобразно старите им деловодни преписки, тъй като те вече не
съществуват и по тази причина определението на окръжния съд за
разделянето им е без правни последици, а след изпращането на делото на
районния съд е образувана само една нова преписка, което би усложнило
процесуално разглеждането на двата иска в рамките на едно и също съдебно
производство, и води до разглеждане на главен иск с цена над 25000лв.
Районният съд е повдигнал спор за подсъдност. В това производство
ПАС е приел, че, както определението по чл.213 от ГПК за съединяване на
делата за общо разглеждане на исковете по тях в едно производство, така и
определението по чл.210,ал.2 от ГПК за разделяне на исковете в отделни
производства, не подлежат на инстанционен контрол за законосъобразност и
представляват стабилни съдебни актове, чиято правилност не може да бъде
преценявана, включително в настоящото производство. Постановеното от
окръжния съд разделяне на исковете не е породило присъщите му последици
на образуване на отделни производства по тях и по исковете и понастоящем
е налице едно общо производство, поради което и с оглед обстоятелството,
че, според чл.270,ал.4 от ГПК, решението на окръжния съд не може да бъде
обезсилено само поради това, че искът е бил подсъден на районния съд,
делото следва да бъде изпратено на Окръжен съд-Пловдив като родово
компетентен да се произнесе по предявените искове.
След изпращането му на ПОС съдът е преценил, че при така създалата
се процесуална ситуация следва да се осъществи надлежно разделяне на
исковете предвид невъзможността за съвместното им разглеждане освен по
изложените вече и по следните съображения:
Исковете не са осъдителни, а установителни. Те са предявени по реда на
чл. 422 ГПК със самостоятелно заявление, въз основа на което е издадена
отделна заповед за изпълнение в отделно заповедно производство. Върху
всяко вземане е поискано и признато със заповедта за изпълнение вземане за
законна лихва върху главницата, считано от датата на подаването на
заявлението до окончателното плащане. Всеки иск се счита заведен в отделен
момент, в съответствие с чл. 422 ГПК, с всички произтичащи от това
последици.
При евентуално уважаване на иск по чл. 422 ГПК изпълнителен титул
ще бъде не решението на исковия съд, с което вземането на ищеца се
признава за установено, а влязлата в сила заповед за изпълнение - чл. 416
ГПК. Поради това по обединеното дело съдът ще дължи самостоятелно
произнасяне по отделните искове с два самостоятелни диспозитива, като при
произнасянето по всеки иск свърже вземането за всяка сума със съответната
заповед за изпълнение и заповедно производство, за да може заповедта за
изпълнение да послужи като годен изпълнителен титул. Само по този начин
заповедта за изпълнение може да се стабилизира и да послужи за
изпълнително основание. Това на фона на казаното вече, че от една страна,
ответници по първото дело пред ПРС са солидарно отговорните длъжници –
3
кредитополучател и поръчител, а по второто - производството спрямо
поръчителя е прекратено, като ответник е само кредитополучателя, като
същевременно по двете дела са изложени различни фактически твърдения,
които правят невъзможно постановяването на общ диспозитив в един съдебен
акт, както по отношение на вземанията, така и по отношение на страните,
които са различни, различен е и видът на отговорността – в първия случай
солидарна, във втория еднолична; по първото дело се твърди, че
предсрочната изискуемост е настъпила с връчване на исковата молба, т.е.
предмет на разглеждане и произнасяне ще са падежиралите вноски в хода на
процеса, докато по второто дело се твърди нещо различно – че предсрочната
изискуемост е настъпила в период, предхождащ датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение /на 03.05.2019г. съобразно
уточняваща молба от 30.12.2020г. на л. 63/, което на практика променя вида и
размера на търсените само от единия ответник суми, то очевидно е, че за
настоящия съд е налице затруднение, дори невъзможност, за разглеждането и
произнасянето по всички искове в едно производство с един съдебен акт.
След разделянето и връщането им на ПРС делата отново са обединени,
повдигнат е спор за подсъдност и обединените дела са върнати на ПОС за
разглеждане.
Като резултат от изложената процесуална хронология делото
понастоящем е едно, образувано под общ номер, като предвид спецификите
на ситуацията, свързани с фактическите и правни различия по двете искови
молби, делото е докладвано все едно още първоначално са били предявени
обективно съединени частични искове, по които ще бъде постановен
отделен диспозитив.
И така, по гр.дело № 14966/2020г дело фактическите твърдения на
страните са следните:
Твърди се от ищеца, че на 29.08.2016 г. Е. Р. Т. е сключила договор за
потребителски кредит № 2396607, при общи условия, с „УниКредит
Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД, в размер на 30155,37 лева, която сума е
преведена по посочената от кредитополучателя банкова сметка на дата
29.08.2016 г. Кредитополучателят се е задължил да ползва отпуснатата в
кредит сума и да я върне ведно с начислените лихви и разноски, в сроковете и
при условията, указани в договора, на вноски, чиито брой, размер и падежи са
посочени в погасителен план, който е неразделна част от договора за кредит.
Посоченият в погасителния план размер на всяка месечна погасителна вноска
включва съответна част от главницата на отпуснатия кредит, лихвата върху
нея към момента на предоставяне на кредита, комисионната/таксата и
съответна част от застрахователна премия. В погасителния план са посочени и
падежът на изискуемост и погасяване на всяка една от вноските. Съгласно
клаузите на сключения договор, усвоената парична сума се олихвява с
възнаградителна лихва, месечният размер на която е фиксиран за целия срок
на договора и която се начислява от датата на отпускане на кредита, като
4
страните са договорили годишен лихвен процент в размер на 19,99%. Така,
подписвайки договора за кредит, страните са постигнали съгласие
възнаградителната лихва за срока на договора да бъде в общ размер на
28273,21 лв. Общата сума, която Кредитополучателят се е задължил да върне
при сключване на договора за кредит е в размер на 58428,58 лв., която
съгласно клаузите на договора за кредит е платима на 93 броя анюитетни
месечни погасителни вноски, като за първите девет високи страните са
постигнали съгласие, че ще се дължи само договорна лихва в съответния
размер, а останалите 84 вноски ще включват и дължимата главница като всяка
вноска е в размер на 674,99 лева. Първата погасителна вноска е дължима на
14.09.2016 г., а последната е с падеж на 14.05.2024 г., съгласно погасителния
план, в който е посочен падежът на всяка отделна погасителна вноска. Твърди
се, че А. Н. Г. в качеството му на поръчител е поел задължение към
„УниКредит Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД да бъде солидарно отговорен за
изпълнението на всички настоящи и бъдещи, условни и безусловни
задължения на потребителя, които възникват по силата на Общите условия,
като Поръчителят е декларирал, че е запознат с общите условия и поема
задължение в качеството си на поръчител да осигури пълно и точно
изпълнение на всички задължения на потребителя, произтичащи от общите
условия и от договора за потребителски кредит. Съгласно разпоредбите на
приложимите към договора за кредит общи условия, при забава в плащанията
на дължимите от кредитополучателя суми, същият дължи на кредитодателя,
освен всички просрочени и неизплатени месечни суми, и обезщетение за
забава в размер на годишната законна лихва, разделена на 360 дни, за всеки
ден на забава, изчислена върху просрочената дължима главница. На
посоченото основание, на длъжника е начислено обезщетение за забава върху
дължимите суми в общ размер на 701,82 лв. за периода от 15.09.2017 г. до
12.03.2020 г. Твърди се, че на 20.04.2018 г. е подписан индивидуален договор
за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ към рамков договор за
продажба и прехвърляне на вземания от 20.12.2016 г., сключен между
„УниКредит Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД, ЕИК ********* и „Агенция за
събиране на вземания“ ЕАД с ЕИК *********, по силата на който вземането
на „УниКредит Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД срещу Е. Р. Т., произтичащо от
договор за потребителски кредит № 2396607/29.08.2016 г., е прехвърлено в
полза на Агенция за събиране на вземания ЕАД, ведно с всички привилегии,
обезпечения и принадлежности, включително и всички лихви, такси,
комисионни и други разноски на дружеството - кредитор. Твърди се, че на
ответниците са изпратени по реда на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД уведомления за
извършената цесия, ведно с уведомление за предсрочната изискуемост от
страна на „УниКредит Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД, които са се върнали в
цялост като неполучени. Развити са съображения, че ответниците следва да
се считат за уведомени за извършената цесия и обявената предсрочна
изискуемост на кредита с получаване на исковата молба и приложенията
към нея. Иска се уважаване на предявените искове и присъждане на
5
разноски.
С писмени отговори на исковата молба ответниците Е. Р. Т., ЕГН
********** и А. Н. Г., ЕГН **********, представлявани от адвокат Д., търсят
отхвърляне на предявените искове. Оспорват всички изложени от ищеца
твърдения. Оспорват автентичността на договора за потребителски кредит и
договора за поръчителство, като твърдят, че документите на носят техните
подписи. Възразяват за изтекла погасителна давност, за нищожност на
цесията, която не е съобщена на ответника по надлежния ред. Сочат, при
евентуалност, че са нарушени разпоредбите на Закона за закрила на
потребителите и на кредитополучателите не са предоставени общи условия.
Оспорват размера на претендираните лихви, които имат характер на
неустойка, като прекомерни.
С оглед на горните фактически твърдения по това дело на ищеца е
указано да заяви дали ще се ползва от оспорените по реда на чл. 193 ГПК като
неавтентични договори за кредит и поръчителство, като му е определен срок
за това до първото по делото о.с.з. С молба на л. 37 ищецът е заявил, че не
възразява срещу проекта за доклад, както и че ще се ползва от оспорените
документи, които при указания на съда би могъл да представи в оригинал.
Доказателствената тежест е разпределена, вкл. тази при открИ.е на
производство по чл. 193 ГПК.
Съответно по гр.дело №14970/2020г. фактическите твърдения са
следните:
Твърди се от ищеца, че на 29.08.2016 г. между „Уни Кредит Консюмър
Файненсинг“, ЕАД, в качеството на кредитор и ответника Т. - в качеството
кредитополучател, е сключен договор за потребителски паричен кредит №
2396607, по силата на който била предоставена сума в размер от 30 155, 37
лв., която следвало да бъде издължена до 14.05.2024г. Била уговорена
възнаградителна лихва с фиксиран годишен размер от 19, 99%, като общият й
размер за срока на договора възлизал на 28 273, 21 лв. Посоченият договор
бил подписан и от ответника Г., който поел задължение по него в качеството
на поръчител. Ищецът посочва, че ответниците не погасявали в срок
дължимите вноски, поради което кредиторът приел, че са налице
предпоставките за настъпване на предсрочната изискуемост на вземанията по
договора за кредит. Ответниците били уведомени за настъпилата
предсрочна изискуемост, считано от 03.05.2019 г. На дата 20.04.2018г. бил
подписан Индивидуален договор за продажба и прехвърляне на вземания към
Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от 20.12.2016г.,
сключен между „УниКредит Консюмър Файненсинг“, ЕАД и ищеца „АСВ“
ЕАД. По силата на цитираното правоотношение, процесното вземане срещу
ответниците било прехвърлено на ищеца. Изтъква се, че длъжниците са
надлежно уведомени за осъществената цесия. Поради изложеното, от съда се
иска да признае за установено в отношенията между страните, че ответниците
дължат солидарно на ищеца следните суми: 22 067, 06 лв., представляваща
6
главница по договор за кредит, предсрочно изискуема, считано от 03.05.2019
г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване
на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение
по чл. 410 ГПК в съда /02.09.2020г./ до окончателното изплащане на сумата,
за които е издадена Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК № 4870/
03.09.2020г., по описа на РС- Пловдив, XV- ти гр. с-в. При условията на
евентуалност, ако предявеният установителен иск бъде отхвърлен, ищецът
предявява осъдителен иск за заплащане на суми, идентични с горепосочените.
Становището на ответниците е сходно на това по първото цитирано
дело, като с влязло в сила определение №261014 от 08.02.2021г. на ПРС е
върната исковата молба и е прекратено производството по предявените
спрямо поръчителя А. Н. Г. установителен и осъдителен искове и е върната
исковата молба и е прекратено производството по предявения спрямо
кредитополучателя Е. Р. Т. евентуален осъдителен иск.
И така, налага се общият извод от всичко изложено по – горе, че
правната квалификация и изложената фактическа обстановка са идентични по
двете искови молби, като различията се изразяват в следното: ответници по
първата искова молба са солидарно отговорните длъжници –
кредитополучател и поръчител, а по втората - само кредитополучателя, т.е. в
първия случай видът на отговорността е солидарна, а във втория –
еднолична. По първата ИМ се твърди, че предсрочната изискуемост е
настъпила с връчване на исковата молба, т.е. предмет на разглеждане и
произнасяне са падежиралите вноски в хода на процеса, докато по втората -
че предсрочната изискуемост е настъпила в период, предхождащ датата на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение /на 03.05.2019г.
съобразно уточняваща молба от 30.12.2020г. на л. 63 /, дало повод за
прекратяване на производството по отношение на поръчителя.
Доказателствената тежест и по двете искови молби е идентична: в
тежест на ищеца е да докаже качеството си на кредитор на цедирани вземания
по договор за потребителски кредит, който е обезпечен с договор за
поръчителство, както и да докаже, че заемната сума фактически е получена от
кредитополучателя. Съответно, в тежест на ответниците е да докажат
плащане на претендираните вземания, както и по аргумент от чл. 193, ал. 3
ГПК, неистинността (неавтентичностга) на оспорените с отговора на исковата
молба документи. Единствената разлика между двете дела е, че по второто
ищецът следва да докаже и факта на настъпване на предсрочната изискуемост
на кредита в твърдения момент, предхождащ датата на подаване на
заявлението.
Недоказано е възражението на ответниците за неавтентичност на
оспорените документи /договор за потребителски кредит и договор за
поръчителство/, които носят техен подпис и не са оспорени по надлежния
процесуален ред при нарочно разпределена доказателствена тежест в този
смисъл и при това положение имат материална доказателствена сила спрямо
7
тях, че признатите неизгодни факти са верни, в т.ч. факта на сключване и
съдържанието на процесното кредитно правоотношение и облигационната
връзка по договор за поръчителство. Наред с това с факта на подписване на
договора кредитополучателят признава и оспорените с отговора
обстоятелства, че му е бил предоставен целият обем преддоговорна и
договорна информация от страна на банката, както и че се е запознал с
общите условия и ги приема.
Отделно от горното от основното заключение на СсчЕ, което съдът
възприема като професионално изготвено, обективно и неоспорено от
страните, се установява, че кредитът е усвоен – сумата е постъпила в
патримониума на ответника - кредитополучател, т.е. банката е изпълнила
насрещното си задължение, за да възникне това на ответната страна. Има и
частично плащане по договора, което само по себе си е извънсъдебно
признание на неизгодния за ответника факт, че облигационната връзка е
породила целеното си правно действие.
Неоснователно е възражението, че договорът за цесия не е породил
надлежното си правно действие, доколкото уведомяването за това би могло
да настъпи и с връчването на препис от исковата молба, като няма пречка
старият кредитор да упълномощи новия да уведоми длъжника за прехвърляне
на вземането. В случая цесията е породила правно действие, тъй като
връчването на уведомлението за прехвърляне на вземането от надлежно
упълномощения за това цесионер с исковата молба е новонастъпил факт в
хода на процеса, който следва да бъде отчетен. Наред с това по отношение
изискването на чл. 99, ал. 4 ЗЗД следва да се има предвид, че длъжникът може
да възразява успешно за липсата на уведомяване от предишния кредитор само
ако едновременно с това твърди, че вече е изпълнил на стария кредитор или
на овластено от този кредитор лице до момента на уведомлението. След като
бъде известен за цесията, длъжникът не може да възразява на претенцията на
цесионера за реално изпълнение на основание липсата на уведомяване при
положение, че не твърди и не доказва плащане. Установеното в чл. 99, ал. 4
ЗЗД задължение на цедента да съобщи на длъжника за извършеното
прехвърляне на вземането има за цел да защити длъжника срещу ненадлежно
изпълнение на неговото задължение, т.е. срещу изпълнение на лице, което не
е носител на вземането. Доколкото прехвърленото вземане е възникнало от
правоотношение между длъжника и стария кредитор, уведомяването по
принцип би следвало да изхожда от последния, за да се създаде достатъчна
сигурност за длъжника за извършената замяна на стария му кредитор с нов и
да се обезпечи точното изпълнение на задълженията му, т.е. изпълнение
спрямо лице, което е легитимирано по смисъла на чл. 75, ал. 1 ЗЗД. Именно
поради това едно евентуално възражение на длъжника в този смисъл би било
резонно само ако той е изпълнил задължението си на стария кредитор, тъй
като не е бил уведомен от него, че вземането е прехвърлено на друг, поради
което не може да се приеме, че е платил лошо и съответно дължи плащане на
цесионера. В разглеждания случая обаче ответникът и не твърди, че е платил
8
на стария кредитор и така се е освободил от дълга си, позовавайки се на
разпоредбата на чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Ето защо възражението му в разглеждания
случай не може да повлияе на изхода на спора.
Процесуалният, а като резултат и материално правен проблем по
настоящото обединено дело се изразява в следното:
На практика се оказва, че ищецът във връзка с един и същи
правопораждащ факт твърди взаимоизключващите се обстоятелства. Без
съмнение предсрочната изискуемост на вземането по процесния договор за
кредит не би могла да настъпи в два различни времеви момента. Доколкото
по първата искова молба ищецът твърди неизгоден за себе си факт, че
предсрочната изискуемост е настъпила с връчване на исковата молба, а по
втората си противоречи, като твърди обратното, юридически абсурд би било в
настоящия общ процес – при така създалата се процесуална ситуация, на
доказване и обсъждане да подлежат взаимноизключващи се факти. Затова
следва да се приеме, че предмет на установяване в настоящия общ процес е
твърдението на ищеца, че предсрочната изискуемост е настъпила с
връчване на исковата молба, доколкото твърдението му, че това е станало
по – рано противоречи на прежде заявеното. На практика за достоверно
следва да се приеме твърдението за неизгоден факт, който като такъв има
материална доказателствена сила за навелата го страна, тъй като е с характер
на признание на неблагоприятно обстоятелство.
При това положение, доколкото по първото дело пред ПРС се
претендира 1 частична главница от 7595,54лв. за периода от 14.09.2017г. до
14.05.2020г., възнаградителна лихва от 3961,23 лв. за периода от 14.09.2017г.
до 20.04.2018г., обезщетение за забава от 701,82лв. за периода от 15.09.2017г.
до 12.03.2020г., ведно със законната лихва от датата на подаване на
заявлението за издаване на заповедта за изпълнение по ч.гр.дело
№11205/2020г. по описа на Районен съд-Пловдив за посочените вземания, а
по второто - остатъка от главницата от 22067,06лв. за периода от 14.06.2020г.
до 14.05.2024г., ведно със законната лихва от датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по ч.гр.дело №11204/2020г.
по описа на Районен съд-Пловдив за посоченото вземане, като релевантно е
твърдението на ищеца, че предсрочната изискуемост е настъпила в хода
на процеса, а не преди подаване на заявлението /и двете подадени на
02.09.2020г/, то всички претенции по първото дело срещу двамата
ответници са неоснователни, тъй като касаят главница, предхождаща
този период, а не предсрочна изискуемост на целия дълг.
От горното следва извод за неоснователност на всички претенции по
първата искова молба – главна и акцесорни, които следват съдбата на
главната, само на соченото основание, без да е необходимо да се изследват
други обстоятелства и факти.
Поради това предявените установителни искове срещу двамата
ответници ще се отхвърлят изцяло.
9
При този изход на спора и претенцията за това ищецът следва да бъде
осъден да заплати на ответниците направените от тях в заповедното и
исковото производство разноски. В тази връзка се установява, че в
заповедното производство и двамата ответници са платили по 150 лв – за
адвокатско възнаграждение, като в този смисъл са представени списъци на
разноските по приложеното дело. В исковото производство, както пред ПРС,
така и пред настоящия съд, не се представят доказателства за други разходи,
подлежащи на възстановяване. Поради това ищецът ще следва да бъде осъден
да заплати на ответниците сумата от по 150 лв на всеки от тях.
Остава преценка на основателността по втората искова молба по
отношение само на кредитополучателя и то за падежиралите главници в
хода на процеса.
При това положение в разглеждания случай са приложими
постановките на Тълкувателно решение 8/2017, според което е допустимо
предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на
вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост да бъде
уважен само за вноските с настъпил падеж, ако предсрочната изискуемост не
е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение въз основа на документ. Предявеният по реда на чл.
422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за
банков кредит поради предсрочна изискуемост може да бъде уважен за
вноските с настъпил падеж към датата на формиране на силата на пресъдено
нещо, въпреки че предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника
преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз
основа на документ по чл. 417 ГПК. Разграничението на вноските с настъпил
и ненастъпил падеж в заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз
основа на документ по чл. 417 ГПК и в исковата молба по чл. 422, ал. 1 ГПК,
не е условие за редовност на исковата молба и за уважаване на иска по реда
на чл. 422, ал. 1 ГПК за установяване дължимост на вземане по договор за
банков кредит поради предсрочна изискуемост, когато тя не е била обявена на
длъжника преди подаване на заявлението.
Същевременно обаче според постановките на същото това
Тълкувателно решение 8/2017 в производството по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК
съдът е обвързан от посочения в петитума на исковата молба размер и период
на претенциите за главница, възнаградителна лихва, мораторно обезщетение.
Поради това, присъждайки вноските с настъпил падеж в хода на
производството, съдът следва да съобразява дали възнаградителната лихва,
съставляваща компонент от тези вноски, е включена в общия заявен размер и
период на исковите претенции. Ако кредиторът претендира присъждане на
цялата главница като предсрочно изискуема, ведно с обезщетение за забава,
но възнаградителната лихва е поискана само за периода до твърдяното от
кредитора настъпване на предсрочната изискуемост, съдът не може да
присъди възнаградителната лихва, чиято изискуемост ще настъпи в хода
на производството по иска по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК. Поради това от
10
вноските с настъпил падеж в хода на производството ще следва да се
присъди само частта, съставляваща главница съгласно погасителния
план.
За установяване размера на падежиралите вноски, включващи само
главницата, настоящата инстанция служебно е възложила допълнителна
задача на вещото лице, като допълнителното заключение се възприема като
компетентно и обективно изготвено, а и неоспорено от страните. От него се
установява общ размер на задължението 12 163.91 лв. – от поредна
погасителна вноска 46 с падеж 14.06.2020г до поредна погасителна вноска 76
с падеж 14.12.2022г, която е вноската с последен настъпил падеж към датата
на изготвяне на заключението.
Това е и сумата, която следва да се признае за установена, като
възражението за погасяването й по давност е неоснователно, доколкото се
касае за падежирали в хода на процеса вноски. Тя обаче се дължи не от
присъдения от заповедния съд начален момент, който се основава на
твърдяната предсрочна изискуемост на кредита, а от падежирането на общия
размер на главницата в хода на процеса, което на практика съвпада с момента
на падежиране на последната вноска, която се присъжда – 14.12.2022г., тъй
като преди тази дата тя все още не е била изискуема. Ако съдът признае за
установено съществуването на акцесорно вземане за падежирала в хода на
исковото производство възнаградителна лихва, каквато не се претендира, той
ще се отклони от предмета на заповедното производство, а и от формираната
от ищеца воля, което ще доведе до недопустимо произнасяне свръхпетитум.
При този изход на делото и претенцията за това страните имат право на
разноски по съразмерност. В заповедното производство разноските на ищеца
са за държавна такса в размер 441.34 лв. и 50 лв – юрисконсултско
възнаграждение. За исковото производство ищецът е направил разноски за ДТ
в същия размер, юрисконсултско възнаграждение, което съдът определя в
размер на 300 лв, определено по реда на чл. 25, ал. 1 от Наредбата за
заплащането на правната помощ съобразно материалния интерес по делото на
основание чл. 78, ал. 8 ГПК, който препраща към чл. 37 ЗПП, а последният –
към Наредбата за заплащането на правната помощ и 200 лв – депозит за вещо
лице /внесеният депозит за основното заключение е по другото дело, по което
се установи неоснователност на исковете по чл. 422 ГПК/. Така общият
размер на разноските на ищеца за заповедното и за исковото производство е
1 432.68 лв, от която му се дължи сумата от 788 лв съобразно уважения обем
на претенцията му /1 432.68 лв х 0,55/.
В заповедното производство ответникът е платил 150 лв – за адвокатско
възнаграждение, като в този смисъл е представен списък на разноските по
приложеното дело. В исковото производство, както пред ПРС, така и пред
настоящия съд, не се представят доказателства за други разходи, подлежащи
на възстановяване. Поради това ищецът ще следва да бъде осъден да заплати
на ответника - съобразно отхвърления размер на претенцията, сумата от 67.50
11
лв /150 лв х 0,45/.
По изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД
гр.София ЕИК ********* против Е. Р. Т. ЕГН ********** и А. Н. Г. ЕГН
********** искове по чл.422, ал.1 от ГПК за установяване съществуването на
следните вземания: 7 595.54 лв - частично претендирана сума,
представляваща главница по 33 броя неплатени месечни погасителни вноски
за периода от 14.09.2017 г. до 14.05.2020 г.; 3 961.23 лв. - възнаградителна
лихва за периода от 14.09.2017 г. до 20.04.2018 г.; 701.82 лв. - обезщетение за
забава за периода от 15.09.2017 г. до 12.03.2020 г., ведно със законна лихва
върху главницата, считано от 02.09.2020 г. до окончателното погасяване на
дълга, които вземания произтичат от сключен на 29.08.2016 г. между Е. Р. Т. и
„УниКредит Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД договор за потребителски
заем/кредит № 2396607, обезпечен, на същата дата, с договор за
поръчителство от А. Н. Г. и договор от 20.04.2018г. за цесия, като за
процесиите суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 ГПК № 4862 от 03.09.2020 г. по ч.гр.д. № 11205/2020г. на РС -
Пловдив.
ОСЪЖДА „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД гр.София ЕИК
********* да заплати на Е. Р. Т. ЕГН ********** и А. Н. Г. ЕГН **********
сумата от по 150 лв на всеки от тях – разноски в производството.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че Е.
Р. Т. ЕГН ********** дължи на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД
гр.София ЕИК ********* следните суми, за които е издадена Заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК № 4870/ 03.09.2020г., по описа на РС- Пловдив,
XV- ти гр. с. по ч.гр.д. № 11204/2020г.: 12 163.91 лв – главница,
представляваща общ размер на падежиралите в хода на процеса вноски,
дължими по сключен между страните Договор №2396607 от 29.08.2016г. за
потребителски паричен кредит и Договор от 20.04.2018г. за цесия, ведно със
законната лихва от датата на падежиране на последната вноска в хода на
процеса – 14.12.2022г, до окончателното плащане, КАТО ОТХВЪРЛЯ
претенцията за разликата над горната сума до пълния й предявен размер от
22067,06лв. ведно със законната лихва, считано от 02.09.2020 г. до
13.12.2022г вкл.
ОСЪЖДА Е. Р. Т. ЕГН ********** да заплати на „Агенция за събиране
на вземания“ ЕАД гр.София ЕИК ********* сумата от общо 788 лв –
разноски в заповедното и исковото производство по съразмерност.
12
ОСЪЖДА „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД гр.София ЕИК
********* да заплати на Е. Р. Т. ЕГН ********** сумата от 67.50 лв –
разноски по съразмерност.
Решението подлежи на обжалване пред АС Пловдив в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Окръжен съд – Пловдив: _______________________
13