№ 6319
гр. София, 18.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Ж СЪСТАВ, в публично
заседание на тридесети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година
в следния състав:
Председател:Калина Анастасова
Членове:Темислав М. Димитров
Ина Бр. Маринова
при участието на секретаря Мария Б. Тошева
като разгледа докладваното от Темислав М. Димитров Въззивно гражданско
дело № 20241100508905 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от Гражданския процесуален кодекс
(ГПК).
Образувано е по въззивна жалба на „Ф.Ц.“ ООД срещу решение №
7891/29.04.2024 г. по гр.д. № 8332/2023 г. по описа на СРС, 154 състав, в частта, с
която на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД жалбоподателят е осъден да заплати в полза
на Б. П. Ж. сумата в размер на 256,83 лв., представляваща недължимо платена сума
над чистата стойност по договор за потребителски кредит № F9005545/15.10.2021 г.,
ведно със законната лихва върху сумата в размер на 50 лв., считано от 16.02.2023 г. до
погасяването.
Жалбоподателят - „Ф.Ц.“ ООД, твърди, че решението е неправилно. Поддържа,
че не е получил неустойка по договора, поради което не е налице неоснователно
обогатяване. Счита също така, че извънсъдебно страните са постигнали споразумение
за прекратяване на договора, с което са уредени и финансовите им отношения. Ето
защо, моли обжалваното решение да бъде отменено и исковете да бъдат отхвърлени.
Претендира разноските по производството.
Ответникът по жалбата - Б. П. Ж., счита, че първоинстанционното решение е
правилно, поради което моли същото да бъде потвърдено. Претендира разноските по
1
производството.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства, въз
основа на закона и във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт, достигна до следните фактически и правни изводи:
Първоинстанционният съд е бил сезиран от Б. П. Ж. с иск с правно основание
чл. 124 ГПК за прогласяване недействителността на чл. 11 от договор за
потребителски кредит № F9005545/15.10.2021 г., сключен между страните, както и с
осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за осъждането на ответника
да заплати в полза на ищеца сумата в размер на 256,83 лв., ведно със законната лихва
от датата на подаване на исковата молба до погасяването, представляваща платена от
ищеца при начална липса на основание сума за неустойка за непредставяне на
обезпечение по чл. 11 от договор за потребителски кредит № F9005545/15.10.2021 г.,
сключен между страните.
Ищецът – Б. П. Ж., твърди, че между страните е налице сключен договор за
потребителски кредит № F9005545/15.10.2021 г., по силата на който е получила от
ответника в заем сумата в размер на 600 лв. Счита, че договорът е недействителен на
основание чл. 22 ЗПК, тъй като не отговоря на изискванията за форма и съдържание,
предвидени в чл. 10, ал. 1 ЗПК и чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Освен това, твърди, че
клаузата на чл. 11 от договора, предвиждаща задължение за предоставяне на
обезпечение от страна на кредитополучателя – банкова гаранция или застраховка, е
недействителна. Ето защо, предявява посочените по-горе искове.
С обжалваното решение исковете са уважени изцяло, като решението е
обжалвано от ответника само в частта, с която на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД е
осъден да заплати в полза на ищеца сумата в размер на 256,83 лв., представляваща
недължимо платена сума над чистата стойност по договор за потребителски кредит №
F9005545/15.10.2021 г., ведно със законната лихва върху сумата в размер на 50 лв.,
считано от 16.02.2023 г. до погасяването.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е
валидно и допустимо в обжалваната част. Разгледано по същество същото е
ПРАВИЛНО в обжалваната част. Решението на Софийски районен съд съдържа
подробни мотиви във връзка с основателността на исковете, които настоящата съдебна
инстанция споделя и препраща към мотивите на обжалваното решение на основание
чл. 272 ГПК.
В допълнение на това следва да се посочи следното от фактическа и правна
страна:
Видно от представения по делото договор за потребителски кредит №
F9005545/15.10.2021 г., се установява, че на 15.10.2021 г. между „Ф.Ц.“ ООД (като
2
заемодател) и Б. П. Ж. (като заемател) е сключен договор за заем, по силата на който
ответницата е получила в заем сумата в размер на 600 лв., като се е задължила да
върне получената в заем сума в срок от 26 седмици до 19.04.2022 г., ведно с
договорена между страните възнаградителна лихва. Съгласно договора, заемът е
сключен при фиксиран годишен лихвен процент в размер на 37,98 % и годишен
процент на разходите от 37,88 %.
Съгласно чл. 11 от договора, в 7-дневен срок от подписване на договора
кредитополучателят се задължава да предостави на кредитодателя някоя от следните
гаранции относно изпълнението на задълженията му по настоящия договор – банкова
гаранция, издадена от търговска банка със седалище в Република България, валидна до
30 дни след крайния срок на договора и гарантираща всички плащания по главницата,
лихвата, неустойките/разходите по договора за сума не по-малка от 663,13 лв.;
застрахователна полица за сключен в полза на кредитодателя договор за застраховка с
одобрен застраховател срещу риск от неизпълнение на финансовите задължения във
връзка с договора и да поддържа валидна застраховка за срока на договора. В случай
че кредитополучателят не представи на кредитора едно от посочените обезпечения,
той дължи неустойка в размер на 413,14 лв. Неустойката се заплаща на части, заедно с
всяка една погасителна вноска по приложение № 1.
Настоящата съдебна инстанция счита, че уговорката в чл. 11 от договора,
предвиждаща заплащане на неустойка за неизпълнение на задължение за предоставяне
на обезпечение (банкова гаранция или застраховка), е нищожна поради противоречие с
добрите нрави. Неустойката излиза извън допустимите законови рамки, тъй като
кредиторът по вече отпуснат заем получава имуществена облага от насрещната страна
в определен размер без обаче да се престира от негова страна, респективно да е
извършил допълнителни разходи по заема, което води до неоснователно обогатяване и
нарушава принципа на справедливост. Посочената клауза прехвърля риска от
неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка
на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително
увеличаване на размера на задълженията. По този начин на кредитополучателя се
вменява задължение да осигури обезпечение след като кредитът е отпуснат, като ако
не го направи, дългът му нараства, т.е. опасността от свръхзадлъжнялост на длъжника
се увеличава. Несъмнено целта на регламентираната неустойка излиза извън
присъщите обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, т.е. същата
противоречи на добрите нрави, което прави уговорката за дължимостта нищожна. В
този смисъл са и задължителните разяснения, дадени в т. 3 на ТР № 1/2009 г. по т. д. №
1/2009 г., ОСТК, ВКС.
С оглед посоченото съдът счита, че клаузата на чл. 11 от договора се явява и
неравноправна по смисъла на чл. 143 ЗЗП, тъй като не отговаря на изискванията за
3
добросъвестност и води до значително неравновесие във вреда на потребителя, а
доколкото няма данни същата да е индивидуално договорена, на основание чл. 146, ал.
1 ЗЗП се явява нищожна и на това основание .
Посочената клауза е нищожни и поради факта, че преследва забранена от закона
цел да се присъди още една възнаградителна лихва. Това е така, тъй като
изискуемостта на това вземане следва автоматично от момента на сключване на
договора, включително – изпълнението му е разсрочено още със сключването на
договора, като отделните вноски, чрез които посоченото вземане следва да бъде
погасено, са включени в погасителния план. В същото време, вземането за неустойка
не е взето предвид при определяне на годишния процент на разходите по договора за
заем, който би следвало да е в размер на 902,76 % с включване на вземането за
неустойка за непредставяне на обезпечение. Следователно, не става въпрос за никаква
неустойка, защото не се дължи в случай на неизпълнение на задължението на
заемателя, свързано с погасяването на заема, а самото наименование прикрива
неистинската цел на клаузата да служи за възнаграждение за предоставения паричен
ресурс. Чрез същата се цели да бъде заобиколена императивната норма на чл. 19, ал. 4
ЗПК, предвиждаща максимален размер на годишния процент на разходите по договора
за потребителски кредит.
Следователно, в договора не е посочен действителният годишен процент на
разходите, поради което съдът счита, че съдържанието му не отговаря на изискванията
на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и на основание чл. 22 ЗПК същият се явява недействителен.
На основание чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи
лихва или други разходи по кредита. Съгласно съдебно-счетоводната експертиза,
кредитополучателят е получил сумата в размер на 600 лв., а е върнал сумата в размер
на 911 лв. Следователно, разликата между получената от кредитополучателя сума и
заплатената от него сума в полза на кредитодателя – 311 лв., е получена от последният
при начална липса на основание, поради което и с оглед диспозитивното начало искът
с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД се явява основателен за пълния предявен
размер – 256,83 лв.
Неоснователно е възражението на въззивника, че не дължи връщане на част от
получената по договора сума, тъй като извънсъдебно страните са постигнали
споразумение за прекратяване на договора, с което са уредени и финансовите им
отношения. Действително, видно от споразумение от 01.11.2022 г., подписано между
страните, е постигнато съгласие за прекратяване на договора, като е посочено, че всяка
от страните няма да има парични претенции спрямо другата. В случая обаче,
претенцията на ищеца касае действителността на договор за потребителски кредит,
регламентиран от ЗПК, и основанието за извършване на плащане по същия. Както е
4
посочено в обжалваното решение, съгласно чл. 20, ал. 2 ЗПК и чл. 3, ал. 2 ЗЗП, отказът
от права, предоставени на потребителите по ЗПК и ЗЗП, е недействителен. Правото да
се иска връщане на платена сума в по-висок размер от чистата получена сума по
недействителен договор за потребителски кредит е предвидено в чл. 23 ЗПК, като
дори да се приеме, че е налице предварителен отказ от това право от страна на
кредитополучателя, то същият е недействителен на основание чл. 20, ал. 2 ЗПК и чл. 3,
ал. 2 ЗЗП
Ето защо, решението на Софийски районен съд се явява правилно в
обжалваната част, поради което следва да бъде потвърдено.
По разноските:
При този изход на спора в полза на процесуалния представител на ответника по
жалбата следва да се присъди адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция в
размер на 480 лв.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 7891/29.04.2024 г. по гр.д. № 8332/2023 г. по
описа на СРС, 154 състав, в частта, с която на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД
ответникът „Ф.Ц.“ ООД е осъден да заплати в полза на ищеца Б. П. Ж. сумата в
размер на 256,83 лв., представляваща недължимо платена сума над чистата стойност
по договор за потребителски кредит № F9005545/15.10.2021 г., ведно със законната
лихва върху сумата в размер на 50 лв., считано от 16.02.2023 г. до погасяването.
ОСЪЖДА „Ф.Ц.“ ООД, ЕИК ****, да заплати в полза на Еднолично адвокатско
дружество „Д. М.“, БУЛСТАТ ****, на основание чл. 38, ал. 2 ЗА сумата в размер на
480 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5