Р Е Ш Е Н И
Е
№ 163
гр. Габрово 12.11. 2018 год.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
Габровският
окръжен съд колегия в
открито
заседание на двадесет и пети октовмри
през две хиляди
и осемнадесета година в състав:
Председател : В. Генжова
Членове : 1. Г.Косева
2. С.Миланези
при секретаря
Весела Килифарева
като разгледа докладваното от съдията
Генжова В. гр.д. № 217
по описа за 2018 год., за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по
реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение №
68/10.09.2018г., постановено по гр.д. № 3262/2017г. на ВКС, ІV г.о. е отменено, по реда на чл. 303, ал1,т.1,пр.2 ГПК решение № 137/12.06.2017
г., постановено по В.гр.д. № 155/2017 г. на Габровски окръжен съд и делото е
върнато за ново разглеждане пред ГОС.
Съдът, като взе
предвид задължителните указания, дадени с отменителното решение на ВКС, намира
за установено от фактическа и правна страна следното:
С решение № 66/07.04.2017г.,
постановено по гр.д. № 1248/2016г. на Севлиевски районен съд е осъден Я.И.Я. *** да заплати на Г.М.А. *** 300
лв., стойност на погасено задължение като поръчител по договор №
690/15.12.2007г. с Уникредитбулбанк АД – клон Севлиево и разноски по делото в
размер на 577 лв. на осн. чл. 143 ЗЗД.
В законния срок
против така постановеното решение е постъпила въззивна жалба от Я.Я..
В жалбата се излагат доводи за неправилност,
незаконосъобразност и необоснованост на решението. Твърди се, че за да уважи
предявения иск районния съд приел, че поръчителката е заплатила процесната сума
и с това е погасила задълженията на главния длъжник към банката –кредитор, а
след това към „Еос Матрикс” ЕООД. Съдът приел, че отношенията между цедента и
цесионера са ирелевантни по отношение на страните по делото и били неотносими
към правния спор, а извършеното плащане за надлежно. Жалбоподателят твърди, че
договора за цесия е недействителен, тъй като в анекса липсвала клауза даваща възможност на банката-кредитор
едностранно да прехвърли вземането си. Тъй като плащането е извършено на
цесионера, без главния длъжник да е уведомяван за цесията то плащането от
поръчителя по нея не може да ангажира
длъжника. Неправилно първоинстанционния съд приел, че възраженията за
нередовност на цесията са ирелевантни за спора. Недопустимо било и въпроса за предсрочната изискуемост да се
установява чрез заключението на съдебно-счетоводната експертиза. Приложеното
към исковата молба уведомление от цесионера до поръчителя било ирелевантно, тъй
като не било подписано. По делото не били събрани доказателства за уведомяване
на главния длъжник както за извършената цесия така и за извършеното плащане от
поръчителя. Поради това жалбоподателя твърди, че плащането е извършено на лице,
на което не се следва . По делото нямало доказателства относно падежа на
задължението, а това било важно с оглед приложение на чл.147, ал.1 ЗЗД, според
който отговорността на поръчителя отпада, ако кредитора не е предявил иск
против главния длъжник в течение на шест месеца. Този срок е преклузивен и за
него съдът следи служебно. Възраженията на жалбоподателя в тази насока били
останали необсъдени от районния съд. Моли съда да отмени обжалваното решение и
да постанови друго, с което да отхвърли предявени иск, като недопустим или
евентуално, като неоснователен и недоказан, както и да присъди направените
съдебни разноски пред двете инстанции.
В писменият отговор се оспорва
подадената жалба като неоснователна. В решението си съдът бил обсъдил събраните
по делото доказателства и наведените от страните доводи. Претендира се
обжалваното решение да бъде потвърдено и да се присъдят направените пред въззивната
инстанция разноски.
След извършената служебна проверка по
реда на чл. 269 от ГПК, съдът намира, че обжалваното решение е валидно и
допустимо.
По същество то е правилно и
законосъобразно. Фактическата обстановка по делото е правилно и всестранно изяснена от първоинстанционния
съд. Правните изводи са формирани въз основа на установената по делото
фактическа обстановка и са основани на материалния закон. Въззивната инстанция
с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК възприема изцяло мотивите на
първоинстанционния съд, които са изчерпателни и в съответствие със закона. На
това основание въззивния съд препраща към мотивите на районния съд относно
основателността на предявения иск.
По направените оплаквания с въззивната
жалба, въззивният съд намери следното:
Предмет на
предявения иск е регресна претенция на поръчителя срещу главния длъжник.
Уважаването му предполага установяването на следните правопораждащи факти:
възникването на договорно правоотношение между ответника и трето лице
(кредитор), сключен договор за поръчителство между ищеца и третото лице и
извършеното плащане от поръчителя към третото лице за погасяване на главния
дълг.
На първо място
безспорно е установено съществуването на договорно правоотношение между
ответника и „Уникредит
Булбанк” АД, обективирано в
Договор за кредит №690/15.12.2007г., с който Банката
е отпуснала на ответника кредит в размер на 15 000лв. със срок за издължаване до 20.12.2014г. С Анекс №1/10.08.2010г. срокът на
кредита е удължен до 20.12.2015г., като
кредитополучателят се е задължил да върне заетата сума остатък от кредита,
включващ главница и дължимата текуща начислена лихва .
Не е спорно, че
ищцата Г.А. е подписала анекса в качеството си на поръчител, обстоятелство
установено с представения пред ВКС
писмен документ, станал основание за отмяна на предходното решение на ГОС.
Установено по
делото е и наличието на сключен между ищцата и „Уникредит Булбанк” АД договор за поръчителство от 15.12.2007 г. Съгласно чл. 138, ал. 1,
изр. 2 ЗЗД, договорът за поръчителство трябва да бъде сключен в писмена
форма. В случая, договорът за поръчителство,включен в Анекс №1/ 10.08.2010г., е сключен между кредитора „Уникредит Булбанк” АД и поръчителя Г.А. в изискуемата от закона
писмена форма. Ищцата като поръчител е поела валидно задължение към „Уникредит Булбанк” АД да отговаря за изпълнението на
задълженията на кредитополучателя Я.И.Я. по договора за кредит от 15.12.2007 г.
и допълнителното споразумение към него от 10.08.2010 г. (подписано и от
поръчителя), като отговорността му предвид нормата на чл. 140 ЗЗД,
обхваща не само главния дълг, а и задълженията за обезщетение за неизпълнението
- неустойки и лихви, както и разноските по събиране на дълга.
Доказа се и последната
предпоставка за уважаване на регресния иск на поръчителя към главния длъжник -
плащането на процесната сума към кредитора по вземането - „Уникредит Булбанк” АД. Видно от представените по делото
операционни бележки, ищцата след обявяването на кредита за предсрочно изискуем
и получаване на покана за доброволно изпълнение, е извършила плащания по
погасяване на задълженията по кредита в общ размер на 3 300 лева, за периода 08.09.2016
г. - 14.12.2016 г., с което е погасила изцяло кредита. Поради това съдът е
приел обосновано и въз основа на събраните доказателства, че поръчителят е
доказал по основание регресния си иск, като го е уважил в размер на 3 300 лева .
Възраженията на
ответника наведени във въззивната жалба са неоснователни:
Съгласно чл. 138, ал. 1
и ал. 2, изр. 1 ЗЗД,
поръчителят поема с договор с писмена форма задължение към кредитора на
длъжника да отговаря за изпълнение на неговото задължение, като поръчителството
може да съществува само за действително задължение. Регресните права на
поръчителя, чиито обем е уреден в чл. 143, ал. 1 ЗЗД,
са проявление на принципа за забрана на неоснователното обогатяване и целят
възстановяване на нарушеното в полза на главния длъжник имуществено равновесие.
Налице е
възникнало валидно поръчителство, по силата на което ищцата се е задължила при
липса на изпълнение от длъжника да изпълни дължимата престация и да погаси
дължимите вноски. Правилно съдът е приел, че в конкретния случай без значение е
дали е отправено уведомление от поръчителя до длъжника по реда на чл. 143, ал. 1 ЗЗД,
тъй като неуведомяването има за последица липсата на отговорност на длъжника
към поръчителя, ако длъжникът е изпълнил задължението преди да бъде уведомен. В
случая не се твърди и не се доказва такова изпълнение от страна на длъжника за
да настъпят някакви последици от неуведомяването.
Възражението на
жалбоподателя, че банката - кредитор не била предявила иск срещу главния
длъжник в шестмесечния срок на чл. 147 ЗЗД
и поръчителят не е дължал заплащането на задължението не е направено с отговора
на исковата молба, а едва с жалбата пред въззивната инстанция, следователно то
е преклудирано. На следващо място следва да се посочи, че само поръчителят би
могъл да отблъсне претенциите на банката - кредитор спрямо него, позовавайки се
на чл. 147, ал. 1 ЗЗД,
ако е осъществен фактическият състав на тази разпоредба. Възражението по чл. 147 ЗЗД
не е такова на длъжника срещу кредитора, по арг. от чл. 143, ал. 2 ЗЗД
и затова не може да бъде противопоставено на платилия дълга поръчител.
Поръчителят в съответствие с поетото от него договорно задължение е понесъл
своята отговорност за неизпълнените задължения на главния длъжник и погасявайки
този дълг има право на регрес за платеното спрямо длъжника.
На основание изложеното, въззивният съд
намира , че жалбата е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение, а
решението на районния съд като правилно и законосъобразно - потвърдено.
Предвид изхода на въззивното производство
право на разноски има ответницата по жалба. Представени
са доказателства за извършени такива за адвокатско възнаграждение от 200 лева,
които на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
следва да й бъдат присъдени с настоящото решение
Водим от горното, Габровският окръжен съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 66/07.04.2017 г., постановено по гр.д. №
1248/2016г. на Севлиевския районен съд.
ОСЪЖДА Я.И.Я., егн ********** *** да заплати на Г.М.А.,
ЕГН ********** *** сумата от 200 лв. /двеста лева/ на осн. чл. 78 ГПК.
РЕШЕНИЕТО НЕ подлежи на
обжалване.
Председател
:
1.
Членове
:
2.