Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 19.06.2020 год.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на втори юни през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Десислава Йорданова
при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №784 по описа за 2020 год.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 21.10.2019 год.,
постановено по гр.дело №25587/2016 год. по описа на СРС, ГО, 163 с-в, е
признато за установено по предявения от Н.П.С. срещу Г.П.Г. иск с правно
основание чл. 108 ЗС, че ищецът е собственик на следната движима вещ: газова помпа от производител Travaint, Италия, модел: TBA 316/2-R/CP, с корпус от сферографитен чугун и вал от
неръждаема стомана AISI420 и с двигател към помпата, произведен от СЕМР, с размер 132SB-BOЗ, 400/690V, с три фази и 1 450 оборота, като искът е
отхвърлен в частта му за осъждане на ответника да предаде на ищеца владението
на гореописаната движима вещ; отхвърлен е и предявения от Н.П.С. срещу Г.П.Г. иск с правно основание чл. 280 и сл. ЗЗД /евентуален/ за
сумата от 15 000 лв., представляваща
равностойността на гореописаната движима вещ, продадена от ответника на
трето лице през м.август 2013 год., с уговорката, че сумата ще бъде предадена
на ищеца след продажбата до края на 2013 год.
Срещу
решението в частта му, в която е отхвърлен предявения евентуален иск, е
подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца
Н.П.С.. Жалбоподателят поддържа, че за ответника било възникнало задължението
при евентуална продажба на процесната вещ да вземе продажната цена и да му
предаде парите. Неправилно първоинстанционният съд бил приел, че ответникът бил
изпълнил договора за поръчка, но не бил получил пари от купувача на процесната
вещ – Л.К., поради което и не дължал на ищеца претендираната сума. Ищецът не
бил възлагал на ответника да продаде вещта без да получава сума. Процесната вещ
не се намирала у ответника, поради което евентуалният иск подлежал на
уважаване. Ответникът признавал, че вещта е на ответника, поради което следвало
или да я върне, или да я плати. Разпоредбата на чл. 57 ЗЗД изрично предвиждала
възможността да се иска връщане на определена вещ, ако не е налице основание
същата да се държи от ответника. Когато обаче вещта не била налице се дължала
нейната равностойност. Общите критерии – обективни и субективни, относими към
правилото за недопускане на неоснователно обогатяване, били базата за
изясняване на обхвата на реституционното задължение за връщане на даденото без
основание, но при съобразяване на принципа за справедливост в контекста на
спецификата и особеностите за всеки конкретен случай. Нормата на чл. 57, ал. 2 ЗЗД била общо реституционно правило, намиращо приложение винаги, когато
натуралната реституция на вещ е невъзможна. Ако вещта била отчуждена без
насреща престация или срещу явно неравностойна престация, се дължала нейната
равностойност към същия момент. Неправилно СРС бил обвързал уважаването на
евентуалния иск с това дали като е продал вещта ответникът е получил пари или
не. Дадената правна квалификация на иска била неправилна. Ответникът твърдял,
че вещта не му е платена, но нямало доказателства в този смисъл – напротив
свидетелят Комитов сочел, че не е получавал процесната вещ. Ето защо моли
решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му част, а искът – уважен.
Претендира и присъждането на направените разноски по делото.
Ответникът
по жалбата Г.П.Г. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в
обжалваната му част. Поддържа, че между страните нямало подписан официален
документ. По делото бил представен документ, който не бил подписан от него.
Нямало данни за реалната цена на процесната вещ. Не бил получавал пари за
помпата. Имало разминавания в показанията на свидетеля на ищеца, когото
ответникът не познавал. Претендира и присъждането на направените разноски по
делото.
Софийски градски съд, след като прецени
събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба
пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за
установено следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното
решение е валидно. При осъществената дължима служебна проверка въззивният съд приема, че
решението на СРС е недопустимо в обжалваната му част, поради следните
съображения:
Обективните
и субективни предели на правния спор, в рамките на който съдът дължи
произнасяне съгласно чл. 2 ГПК, се очертават от ищеца с исковата молба.
Спорното материално право, предмет на защита с иска, се индивидуализира чрез
обстоятелствената част и петитума на исковата молба /чл. 127 ГПК/. Наведените в
обстоятелствената част на молбата фактически твърдения и формулирания във
връзка с тях петитум са определящи за вида и за правната квалификация на
предявения иск, по който съдът трябва да се произнесе с решението си, за да
разреши въведения от ищеца спор. Дадената от страната правна квалификация на
претенцията не обвързва съда – той е длъжен въз основа на изложените фактически
обстоятелства и петитума на исковата молба служебно да издири и приложи относимата
към случая материалноправна норма.
В
разглеждания случай е видно от съдържанието на исковата молба и уточняващите
молби от 20.12.2017 год. и 14.02.2018 год., както и от изложеното във въззивната
жалба /арг. чл. 129, ал. 5 вр. с ал. 4 вр. с чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК/, че
ищецът основава евентуалната си претенция на сключен между страните през м.юли
2013 год. устен договор за поръчка, по силата на който твърди, че за ответника
е възникнало задължението до края на 2013 год. да продаде на трето лице процесните
движими вещи, като макар да не отрича осъществяване на изпълнителната сделка
/договор за продажба/, не иска прехвърляне на резултата от нея, а се позовава
на неизпълнение на задължението на ответника да положи грижата на добър
стопанин и да пази имуществото, което е получил във връзка с поръчката /с оглед
твърденията му съответно в исковата молба – „че ответникът се е разпоредил с
получената продажна цена“ и във въззивната жалба – „че не е възлагал на
ответника да продаде вещта без да получи сума“ /т.е., че ответникът е трябвало
да сключи сделката при условия, които не накърняват интересите на ищеца/, в
резултат на което са му причинени вреди в размер на претендираната сума от
15 000 лв., изразяващи се в невъзможността да получи продажната цена. При това
положение въззивният съд счита, че предявеният иск намира своето правно
основание в чл. 79, ал. 1 вр. с чл. 82 вр. с чл. 281 ЗЗД, а не в чл. 284, ал. 2 ЗЗД – за предаване на полученото в изпълнение на поръчката, както е приел
първоинстанционния съд /въпреки, че в обжалваното решение не е посочена изрично
правната квалификация на претенцията, вземането за процесната сума е отречено
поради това, че довереникът не носи отговорност пред доверителя за изпълнение
на задължението на третото лице и длъжник по това вземане е купувачът на вещите
с оглед нормата на чл. 292, ал. 1 ЗЗД/. Правна последица от виновното
неизпълнение задълженията на довереника, произтичащи от сключен договор за
поръчка, е предвидената възможност в чл. 79, ал. 1 ЗЗД за доверителя да иска
изпълнение заедно с обезщетение за забавата или обезщетение на вредите от
неизпълнението. Виновното неизпълнение на задълженията на довереника по
мандатно правоотношение е правопораждащият факт на вземане на
доверителя-кредитор за обезщетение за вредите от неизпълнението. Имуществените
вреди съставляват разликата между паричната оценка на имуществото на
доверителя, ако изпълнението беше надлежно и паричната оценка на неговото
имущество в резултат на неизпълнението – виж например Решение № 227 от
19.08.2013 год. на ВКС по гр.дело № 1166/2012 год., ІV г. о., ГК, Решение № 400 от 01.04.2016 год. на ВКС по
гр.дело № 7379/2014 год., ІV г. о., ГК, Решение № 143 от 23.08.2016 год. на ВКС
по гр.дело № 5958/2015 год., ІV г. о., ГК.
Следователно
като се е произнесъл извън надлежно очертания с исковата молба предмет на
спора, първоинстанционният съд е допуснал нарушение на диспозитивното начало,
поради което и на основание чл. 270, ал. 3, изр. 3 ГПК постановеното решение следва
да бъде обезсилено в обжалваната му част, а делото – върнато на друг състав на
СРС за произнасяне по действително предявения иск с правно основание чл. 79,
ал. 1 вр. с чл. 82 вр. с чл. 281 ЗЗД /като новото разглеждане би следвало да
започне от стадия на изготвянето на доклад по делото по чл. 146 ГПК/.
Предвид изложените съображения, съдът
Р Е Ш И :
ОБЕЗСИЛВА решението от 21.10.2019
год., постановено по гр.дело №25587/2016 год. по описа на СРС, ГО, 163 с-в, в
частта му, в която е отхвърлен предявения от Н.П.С. срещу Г.П.Г. иск,
квалифициран като такъв по чл. 280 и сл. ЗЗД /за реално изпълнение/, за сумата
от 15 000 лв., представляваща
равностойността на процесната движима вещ, продадена от ответника на
трето лице през м.август 2013 год., с уговорката, че сумата ще бъде предадена
на ищеца след продажбата до края на 2013 год.
ВРЪЩА делото на СРС за
ново разглеждане от друг съдебен състав на действително предявения евентуален иск с правно основание чл. чл. 79,
ал. 1 вр. с чл. 82 вр. с чл. 281 ЗЗД съобразно
указанията в настоящото решение.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/